Търси се съпруга

ОСМА ГЛАВА

Рийс продаде стадото за повече, отколкото се бе надявал. Благодарение на диетата с ниско съдържание на холестерол, която сам беше разработил, месото им все още бе крехко, така че трудът му се възнагради. С мрачно задоволство погаси вноските по ипотеката, защото все пак му останаха пари да увеличи добитъка си и да влее малко свежа кръв, което отдавна се опитваше на направи. Така вече щеше да успее и да оправи машините, а не да ги трупа за старо желязо и да се справя без тях. Можеше дори да води Маделин на вечеря от време на време. Мъчеше го, че единственото им развлечение бе понякога да пият кафе или да хапнат парче пай в кафенето на Флорис. Искаше да има възможност да кани Маделин на хубави заведения, да я глези, да й купува нови дрехи и бижута — всички онези неща, които навремето приемаше за даденост в живота си. Ранчото далеч не бе толкова доходоносно, колкото в миналото, но той бавно си проправяше път. Щеше да успее, по дяволите! Скоро щеше да е на чисто.

Маделин го придружи до Билингс, докато той преговаряше с банкера си. Рийс бе очаквал, че тя ще обиколи магазините. Макар с всеки ден да се убеждаваше, че Маделин е напълно различна от Ейприл, все пак подозираше, че и тя е почитателка на хубавите дрехи. Личеше си, че обича да е добре облечена от начина, по който подбираше облеклото си, дори когато работеше в ранчото. Можеше да е само с джинси и блуза, но джинсите със сигурност й се седяха така, че кръвта му кипваше, а блузата бе толкова стилна, сякаш е пристигнала директно от Париж. Това, което наистина го подлудяваше, бе навикът й да облича някоя от неговите ризи, без да закопчава нито едно копче, а просто да завърже двата й края на възел. А отдолу да е без сутиен. И Маделин много добре съзнаваше, че така е едновременно стилна и секси, а той няма да успее да й устои. Първо ръката му ще се плъзне под ризата, след това дрехата ще е свалена и те ще се любят, където и да се намират.

А тя наистина бе пазарувала, но и този път го изненада. Бе купила бельо и нови джинси за него; и вече бе готова да се прибират у дома.

— Не мога да си обясня как съм издържала в град като Ню Йорк — разсеяно каза тя, докато оглеждаше движението по улиците. — Даже и тук ми се струва твърде шумно.

В Билингс живееха около седемдесет хиляди души и уличните кавги бяха най-стряскащото събитие. Не, Мади наистина изобщо не беше като Ейприл, която смяташе, че Билингс е едно блато. За Ейприл, единствено градове като Ню Йорк, Лондон, Париж, Лос Анджелис и Хонг Конг бяха достатъчно изискани и можеха да й осигурят нужните развлечения.

А Маделин наистина се радваше, че се връща в ранчото. Вече си даваше сметка, че там се чувства най-щастлива. Заради тишината и спокойствието, които те изпълват само, когато си близо до земята и природата. Пък и това вече бе нейният дом.

Прибраха се следобед и Рийс веднага се преоблече, за да се захване с неговите си задачи. Тъй като все още бе рано за вечеря, Маделин излезе на верандата и се настани в люлката. Вече бе ранна есен и дните не бяха така горещи. Рийс й бе споменал, че е възможно да завали сняг дори и през октомври, затова да използва последните дни, през които ще може да си почива на верандата. А Маделин с нетърпение очакваше зимата, независимо колко тежка би могла да бъде тук. Тогава дните бяха по-къси, а нощите по-дълги. Тя се усмихна само при мисълта за дълги нощи.

Преоблечен, Рийс се появи на верандата. Работата можеше и да почака, реши той, и седна до нея на люлката. Прегърна я и я привлече до себе си, така че тя отпусна глава на рамото му.

— Мислих си, че скоро ще дойде зимата — сподели тя.

— По-скоро, отколкото очакваш.

— И Коледа е близо. Мога ли да поканя Робърт?

— Разбира се. Той е твоето семейство.

— Така е — усмихна се тя. — Само че на сватбата не забелязах някаква топлина помежду ви.

— А ти какво си очаквала, имайки предвид обстоятелствата? Мъжете си бранят територията. Той не искаше да се откаже от теб, а аз бях твърдо решен да те имам, каквото и да ми коства. — Рийс повдигна брадичката й с палец и бавно я целуна. — Освен това, бях един напълно непознат, който същата вече щеше да отведе сестра му в леглото си.

След малко остана само звука от люлката. Той отново я целуна, а после само я прегръщаше. Досега не знаеше, че бракът може да е и това, с изненада си помисли Рийс. Едновременно страст и задоволство.

— Хайде да си имаме бебе — тихо изрече той. Тя замълча за момент, след което отвърна:

— Тогава ще спра да вземам хапчета. — Маделин взе ръката му и я допря до лицето си.

Жестът й излъчваше такава нежност, че Рийс чак изпита болка. Повдигна лицето й и я настани в скута си, така че да вижда изражението й.

— Това ли искаш?

Неговото лице изглеждаше сякаш огряно от вътрешна светлина.

— Знаеш, че отговорът е да. — Тя се наведе, докосна устните му със своите, след което неочаквано се засмя, обгърна врата му с ръце и силно го прегърна. — В рода ви имате ли близнаци?

— Не! — изстреля той, отдръпна се малко и я погледна подозрително. — А в твоя?

— Всъщност, да. Баба Лили имаше близначка.

Дори самата мисъл за близнаци му дойде твърде много. Рийс поклати глава, сякаш за да прогони тази възможност.

— По-добре да я караме едно по едно. Без удвояване.

Погали бедрата й, след това плъзна ръцете си под полата й.

— До Коледа може и да си бременна.

— Харесва ми тази идея.

— Аз ще се постарая — обеща той, а очите му блестяха.

— Може да отнеме и повече време.

— Значи ще трябва да се старая повече.

Устните на Маделин се разтегнаха в усмивка.

— Мен ме устройва — доволно отвърна тя.

Първият сняг наистина падна още през октомври — шест сантиметра чист, пухкав слой. Маделин разбра, че снегът не само не спираше работата в ранчото — дори напротив, тя се увеличаваше, макар че шест сантиметра не бяха повод за тревога. Дори и в разгара на зимата Рийс щеше да носи сено на добитъка и да троши лед, за да могат животните да пият вода. Щеше да му се налага да търси загубени телета, преди да умрат от замръзване и да мести стадото в по-закътани райони.

И за първи път Маделин изпита тревога от зимата.

— Ами ако настане снежна буря? — една вечер го попита тя.

— Тогава се надяваме, да мине бързо — спокойно отвърна той. — Ще загубя някои от младите животни, но ако бурята не трае дълго, по-голямата част от стадото ще оцелее. Опасно е само, ако продължи с дни, защото животните започват да измръзват до смърт, а и аз не мога да им занеса храна. За къщата и плевнята съм закачил куки. Когато бурята е особено тежка, опъвам статична линия, така че мога да се предвижвам по нея.

Маделин го погледна напрегнато и се замисли за всичките ужасни години, през които Рийс се бе справял съвсем сам, въпреки огромната опасност. Фактът, че все още бе жив, доказваше силата и интелигентността му, както и упорития му характер.

Подготовката за зимата започна и далеч не бе лека. Рийс премести стадото до по-близки пасбища, където добитъкът щеше да презимува. Струпа дърва за огрев до задната врата, зареди килера с батерии и свещи и почисти двете керосинови печки, в случай че им потрябват. Смени антифриза и акумулаторите на колата и пикапа и започна да ги паркира в гаража, за да не остават отвън на силния вятър. През октомври температурите постепенно започнаха да спадат и единственото по обяд се задържаха над нулата.

— И цели шест месеца температурата ще е под нулата, така ли? — попита го тя.

— Не, понякога има и затопляне — засмя се той. — Може през януари да се качат над нулата, но ако скове студ, тогава става опасно. Затова се подготвяме за страшното, а се надяваме, че няма да ни сполети.

Сякаш някой чу думите му и температурата леко се покачи до малко над нулата. Маделин се почувства по-сигурна, защото Рийс се подготвяше като че ги очакват шест месеца мрак. Точно по този начин той бе оцелял през последните седем години — с предпазливост и добра подготовка за всяка ситуация. И все пак, по собствените му думи зимата тук можеше да означава истински ад. Тя само трябваше да е нащрек, че той няма да се излага на опасност.

Робърт пристигна преди Коледа и остана три дни при тях. При посрещането, той напрегнато я погледна, но каквото и да откри в лицето й, трябва да го е успокоило, защото се отпусна и се оказа много приятен гост. Маделин остана изумена от начина, по който двамата с Рийс общуваха, тъй като и двамата много си приличаха — ярки личности със силен характер. Разговорите им се състояха от отделни изречения, сякаш само подмятаха случайни коментари, но очевидно се чувстваха напълно удобно един с друг. Маделин се удиви и от приликата помежду им. Робърт бе космополитен човек, но поведението на Рийс издаваше, че преди развода това ранчо му е носело много пари. Единствената разлика бе, че тя никога не беше виждала Робърт да изпуска нервите си, докато Рийс притежаваше вулканичен нрав.

Робърт бе изненадващо заинтересуван от работата по ранчото и всеки ден излизаше да язди с Рийс. Двамата прекарваха доста време в разговори за акции и сделки, съотношението консумирана храна към килограм говеждо месо, лихвени проценти, инфлация и правителствени субсидии. Робърт изглеждаше искрено погълнат, сякаш премисляше всяка дума, казана от Рийс.

В деня, преди да си замине, Робърт се приближи до Маделин. Тя се излежаваше в огромния фотьойл, слушаше музика със затворени очи, а единият й крак отмерваше ритъма.

— Никога не тичай, ако можеш да ходиш, никога не ходи, ако можеш да стоиш на едно място, никога не стой прав, ако можеш да седиш и никога не стой, ако можеш да лежиш — развеселено подхвърли той.

— И никога не говори, ако можеш да слушаш — добави тя, без да отваря очи.

— Тогава ти ме слушай, а аз ще говоря.

— Това вече звучи сериозно. Да не би да искаш да ми кажеш, че си се влюбил и обмисляш да се ожениш?

— Не, за Бога! — още по-развеселено отрече той.

— Има ли нова жена на хоризонта?

— Даже по-близо.

— Защо не я доведе? Аз познавам ли я?

— Това е семейна Коледа — обясни той и Маделин разбра, че и тази жена не го е докоснала по-дълбоко от всички останали преди това. — Казва се Натали Ван Уейн.

— Не я познавам.

— От теб се очаква да ме слушаш, а не да задаваш въпроси относно любовния ми живот. — Робърт издърпа една дебела възглавница, седна отгоре й и се усмихна, щом забеляза, че Маделин все още не бе отворила очи.

— Тогава говори.

— Никога досега не съм срещал човек с толкова трезв ум за бизнес. Освен себе си, разбира се — с насмешка добави той.

— Да, естествено.

— Слушай, а недей да говориш. Рийс знае какво трябва да се свърши и го прави, независимо от трудностите. Притежава оная решителност, заради която няма да се откаже, колкото и да е трудно. Той наистина ще съживи ранчото. Ще се бори до смърт, но отново ще успее.

Маделин отвори едно око.

— И целта на това встъпление е?

— Аз съм бизнесмен. А той ми се струва далеч по-надежден от повечето хора, в които съм инвестирал. Не е нужно да чака още дълго, за да възстанови това място. Вместо това може да приеме външна инвестиция и да започне веднага.

— А инвеститорът, разбира се, ще си ти.

Робърт кимна.

— Точно така — аз търся печалба, а той ще успее да я постигне. При това смятам да инвестирам лични пари, а не да замесвам „Канън Къмпаниз“.

— Говори ли вече с него за това?

— Не, първо исках да чуя твоето мнение. Ти си му съпруга и го познаваш по-добре от мен. Смяташ ли, че ще приеме или само ще си загубя времето?

— Не мога да ти кажа нито едното, нито другото. Трябва сам да прецениш. Както каза, той познава бизнеса си, затова нека той реши, независимо дали аз съм се изказала за или против.

— Но това е и твоят дом.

— Така е. Аз все още се уча да помагам в работата тук, но далеч не съм толкова запозната, че да мога да взема правилно решение. Пък и моят дом е там, където е съпругът ми, а не там, където живеем. Бих отишла навсякъде, стига да сме заедно и ще бъда напълно доволна.

Той я погледна й в сивите му очите проблесна непозната нежност.

— Ти наистина си влюбена в този мъж, нали?

— От самото начало. Иначе не бих се омъжила за него.

Той огледа лицето й, точно както когато пристигна, сякаш изпитваше истинско удоволствие от истината в думите й. След това рязко кимна и се изправи.

— Тогава ще отправя предложението си направо към Рийс и ще видим той какво мисли.

Рийс отхвърли предложението, както Маделин очакваше, че ще постъпи. Ранчото бе лично негово; можеше да му отнеме повече време и да е по-трудно, но всяко дърво и песъчинка му принадлежаха и той не искаше да ги излага на риск с външен инвеститор. Робърт прие отказа му с чувство за хумор, защото това бе просто бизнес, в който той влагаше точно толкова емоции, колкото и в отношенията си с жените.

Същата вечер Рийс сподели за разговора си с Робърт, докато тя лежеше до него, отпуснала глава върху рамото му.

— Робърт ми предложи сделка днес. Ако приема неговата инвестиция, ще мога да удвоя капацитета на ранчото, да наема помощници и вероятно до пет години ще възвърна предишните му размери.

— Зная, той спомена нещо такова.

Рийс се стегна.

— И ти какво му каза?

— Да говори с теб. Това е твоето ранчо и ти най-добре знаеш как да го управляваш.

— А би ли предпочела да приема предложението му?

— Защо смяташ, че трябва да взема страна?

— Заради парите — лаконично отговори той.

— И сега не се оплаквам — отвърна тя и в гласа й се долови едновременно смях и топлина.

— Но можеш да имаш много повече.

— Така е, но можех да имам и много по-малко. Аз съм щастлива, Рийс, и това не зависи от решението ти да приемеш или да отхвърлиш предложението му.

— Той ми каза, че ти няма да вземеш ничия страна.

— Така е, няма да го направя. И в двата случая не печеля нищо, затова не възнамерявам да си хабя силите за това.

Рийс остана буден дълго, след като тя спокойно заспа в прегръдките му. Можеше да получи мигновена финансова сигурност, но това означаваше да направи онова, което се бе заклел никога да не допусне — да рискува собствеността си върху ранчото. Вече имаше една ипотека, но засега успяваше да си погасява вноските. Ако приемеше пари от външен инвеститор, щеше да изплати дълга си към банката, но пък не знаеше на каква цена. А най-много го изкушаваше мисълта, че ако се съгласи, ще може да осигури на Маделин онзи лукс, който преди не би бил проблем.

За да се грижи за съпругата си, както му се искаше, трябваше да рискува ранчото. Рийс прекрасно си даваше сметка за иронията на тази ситуация.

В деня, преди Робърт да си замине, от Канада нахлу студена вълна и започна да вали сняг. От начало просто натрупваше, но без спиране. Температурите рязко спаднаха и започна да духа силен вятър. Рийс наблюдаваше мрачно обстановката навън, а метеорологичните прогнози предвещаваха влошаване. Докато все още бе възможно, той премести стадото на завет и им занесе още сено, макар да не бе убеден, че то ще им е достатъчно.

На връщане към плевнята започна да вали толкова силно, че видимостта падна под три метра, а вятърът натрупваше снежни преспи и променяше пейзажа. Собственото му ранчо се превърна в непознато за него място, без нито един признак, който да му помогне. Единственото, което му оставаше, бе да продължи да язди и да не се пребори с чувството на дезориентация. Конят предпазливо се придвижваше, като внимаваше при всяка крачка, за да избегне опасността да падне в дупка и вероятно да счупи крак. На носа на животното се появиха висулки от топлия дъх, който замръзваше на мига. Рийс покри лицето си с ръкавица и усети ледени кристалчета върху кожата си.

Пътят обратно, който обикновено му отнемаше двадесет минути, сега се проточи цял час. Той започна да се чуди дали не е подминал плевнята, когато най-неочаквано тя се появи пред погледа му и то само благодарение на факта, че вратата й бе отворена, а вътре се забелязваше светлина. На челото му се появи дълбока бръчка — Рийс бе убеден, че е затворил врата и със сигурност не бе оставил нищо включено. И въпреки това, в този момент можеше да изпита само благодарност — още половин час и едва ли щеше да се прибере.

Рийс мушна глава между раменете си и влезе в плевнята. С крайчеца на окото си долови движение и едва тогава забеляза, че Маделин го чака, буквално с лампа на прозореца. Тя се опита да се пребори със силния вятър и успя да затвори тежката врата. Кравата жално виеше, а котките се опитваха да се покачат нависоко. Рийс слезе от седлото и й помогна с вратата.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — С рязък тон попита той и я притисна към себе си. — По дяволите, Мади, можеше да се изгубиш от къщата дотук, когато вали така силно.

— Следвах въжето — обясни тя и се притисна в него. — Как успя да се върнеш? Навън нищо не се вижда.

Рийс усети паниката в гласа й, защото само допреди малко и той и бе изпитал същото. Ако бе кривнал от пътя само с няколко метра, нямаше да види светлината.

— Чист късмет — мрачно отговори той.

Маделин погледна лицето, покрито с ледени кристалчета.

— Трябва да се стоплиш, преди кожата ти да измръзне.

— Първо да се погрижа за коня.

— Аз ще свърша това. — Тя посочи към помещението, където складираха сеното. — Пуснала съм печката там. Влез да се стоплиш.

След студа навън, и в плевнята му се стори доста топло; от дишането на животните, температурата бе над нулата, което за момента бе напълно достатъчно. И все пак влезе в стаята и веднага усети как топлината го обгърна. Рийс не се опита да изчисти леда от лицето си — остави го сам да се разтопи, така че да не увреди кожата му. Кристалчетата бяха предпазили лицето от вятъра, но ако се задържаха прекалено дълго, кожата щеше да започне да измръзва. Преди му се беше случвало и знаеше колко е неприятно.

Маделин разседла коня и го изчетка. Едрото животно изпръхтя от удоволствие, почти като човек. После тя го зави с топло одеяло, даде му вода и храна и с възхищение го потупа по врата. Беше си заслужил грижите.

Маделин бързо се отправи към Рийс и го завари да сваля бучките сняг от тежката, овча шуба. Леденият слой върху лицето му бе изчезнал и той имаше вид на човек напълно възвърнал силите си — сякаш случилото се изобщо не беше нещо необичайно. Откакто започна силният вятър, Маделин кръстосваше нервно къщата, в опити да не се разплаче и най-накрая тръгна към плевнята, за да му помогне, когато той се завърне. Сърцето й все още биеше лудо. Нямаше нужда Рийс да й казва, че за малко нямаше да успее да намери пътя обратно.

— Няма да е лесно да стигнем до къщата — мрачно изрече той. — Вятърът може би е стигнал двадесет и пет километра в час. И двамата ще се закачим за металното въже, но за по-сигурно и теб ще те завържа към моето тяло.

Той завърза въже около кръста си, след което направи примка и прокара единия край на въжето около нея, с разстояние от метър помежду им.

— Искам да си близо до мен. Ще се опитам да те придържам към себе си.

Рийс облече палтото си и сложи шапката на главата си, след което строго погледна Маделин.

— Нямаш ли шапка?

Тя извади дебел вълнен шал от джоба си, който омота върху главата си, а краищата завърза на възел около врата. И двамата имаха найлонова корда с тежки метални закопчалки, едната от които закопчаха за коланите си, а другата оставиха закачена на металното въже. Излязоха от плевнята през малката странична врата; макар че въжето бе окачено точно отстрани на рамката, Рийс трябваше да сграбчи Маделин, за да не я преобърне силния вятър. Докато все още я притискаше към себе си, закачи първо нейната корда към въжето, после и своята.

Оказа се почти невъзможно да се придвижат напред. На всеки три крачки, които успяваха да направят с огромни усилия, вятърът ги връщаше поне две назад. Виелицата я раздели от Рийс, сякаш изрита краката й във въздуха и тя остана да виси само на найлоновата корда. Рийс се впусна към нея и извика нещо, което тя не разбра, но успя да я притисне към тялото си. Стана ясно, че тя няма да може да се задържи на краката си. Той силно я притисна отстрани към него и изкара въздуха от дробовете й. Тя се опита да си поеме дъх, но не успя. Дори и да можеше да му извика нещо, той нямаше да я чуе от бушуващата виелица. Маделин увисна в ръцете му като парцалена кукла и погледът й се замъгли.

Рийс с усилие изкачи стъпалата, след това прекоси верандата. Къщата спираше част от вятъра, той успя да отвори задната врата и се пресегна, за да ги откачи от металното въже. Втурна се през вратата и двамата се строполиха на пода, но в последния момент Рийс се извъртя, така че тя падна върху него.

— Добре ли си? — без дъх попита той. Вятърът се бе усилил с пъти, откакто той се бе добрал до плевнята.

Тя не отговори нищо и изведнъж го обзе панически страх. Рийс коленичи до нея. Очите й бяха затворени, а устните — посинели. Той я сграбчи за раменете и започна да вика:

— Мади! Маделин! Какво ти е? Боли ли те някъде? По дяволите, събуди се и ми отговори!

Тя се изкашля, след това простена и се опита да се свие на кълбо, като повдигна ръце, за да ги увие около тялото си. Последва силен пристъп на кашлица и давене, а тя цялата започна да се гърчи. Рийс я повдигна в ръцете си и я притисна към себе си, с пребледняло лице.

Най-сетне тя успя да прошепне:

— Затвори вратата.

И той я изрита с такава сила, че рамката се разтресе.

Развърза шала около врата й и започна да разкопчава якето. Въжето все още ги държеше един за друг и той бързо го развърза.

— Боли ли те някъде? — отново попита той, а лицето му представляваше мрачна маска.

За момент кашлицата бе възвърнала цвета на лицето й, но сега то отново придоби мъртвешка бледност.

— Добре съм — изрече тя с толкова дрезгав глас, че една се чуваше. — Не можех да дишам.

Едва тогава Рийс осъзна какво се бе случило. Той почти я бе задушил, докато с всичка сила я придържаше към себе си. С мрачно лице, ругаейки между стиснати зъби, той плавно я постави върху пода и протегна крака си, така че да извади ножа от джоба на панталоните. Очите й се разшириха от ужас, когато забеляза острието, което преряза вълнения пуловер под палтото. Отдолу носеше блуза с копчета, които я спасиха от разрязване. Когато я съблече, Рийс внимателно започна да изследва ребрата й, като не откъсваше поглед от очите й, за да забележи и най-малкото потреперване от болка. Тя на няколко пъти премигна, но нямаше нищо счупено. Синините вече започнаха да се появяват по нежната й кожа.

— Едва не те убих — рязко изрече той, взе я в прегръдките си и се изправи на крака.

— Не беше чак толкова страшно — успя да отговори тя.

— Ти беше в безсъзнание — с гневен поглед натърти той.

Занесе я на ръце до спалнята на втория етаж, където нежно я постави върху леглото. Свали палтото си и го остави да падне на пода; след това много внимателно я съблече цялата и я прегледа от главата до пръстите на краката. С изключение на синините около ребрата, нищо й нямаше. Рийс се наведе и докосна с устни натъртванията, сякаш така щеше да поеме болката й.

Маделин прокара пръсти през тъмната му коса.

— Рийс, добре съм. Честна дума.

Той се изправи на крака.

— Ще ти донеса студени компреси, за да спрем отоците.

Тя издаде невярващ звук.

— Повярвай ми, няма да лежа тук с ледени торбички по тялото. Знаеш колко е неприятно, а и без това ми е ужасно студено. По-скоро бих изпила чаша топъл шоколад или кафе.

Силата на гласа й го успокои, а критичният й поглед го увери, че се е съвзела. Маделин се изправи, поставила ръка върху болезнените отоци и го погледна въпросително.

— Ти си вир-вода от язденето в тази виелица. Първо се преоблечи и после ще си приготвим нещо топло за пиене.

Тя извади сухи дрехи и за двамата и започна да се облича, докато Рийс попиваше водата от тялото си с хавлиена кърпа. Маделин невярващо погледна срязания си пуловер, след което го хвърли в кофата за боклук. Рийс забеляза изражението на лицето й и се усмихна.

— Не исках да те местя, докато не проверя точно какво ти е — обясни той, докато търкаше раменете си.

— Всъщност, доста си отдъхнах, когато се уверих, че ще срежеш само дрехата. За миг се уплаших, че ще ми направиш трахеотомия.

— Ти говореше и дишаше, затова не се наложи. В миналото ми се е налагало да го направя.

— Наистина си извадил джобния си нож и си прерязал дупка в гърлото на някого? — невярващо попита тя.

— Трябваше да го сторя. Един от помощниците ми получи ритник в гърлото и се давеше до смърт. Разрязах трахеята и задържах отвора с пръст, докато ми донесат сламка за пиене, през която той да диша. След това го закарахме в болницата, където остана няколко дни, докато отокът спадне и започне да диша нормално.

— Откъде знаеш как се прави?

— Всеки фермер притежава основни медицински умения. Намествал съм счупени кости, правил съм шевове, поставял съм инжекции. Животът тук е доста суров, скъпа. — Лицето му помръкна при последните думи. За нея за малко да се окаже прекалено суров. Толкова лесно можеше да счупи ребрата й.

Рийс си облече пуловера и джинсите, които тя му приготви, докато я наблюдаваше как тя разресва косата си, след което с отработено движение я хвана на опашка. Всяко нейно движение бе грациозно, като в балет. Как можеше да изглежда толкова елегантна, след всичко, което само преди малко бе преживяла? Как можеше да го приема толкова спокойно? Самият той все още трепереше.

Когато Маделин мина покрай него на път за стълбите, той я прегърна и дълго я задържа в ръцете си, облегнал брадичка на копринената й коса. Маделин обгърна кръста му с ръце и се отдаде на близостта им; той се бе прибрал вкъщи и беше добре. Не си казаха нищо, защото нямаше нужда от думи. Напълно достатъчно бе просто да останат прегърнати.

Този ден Рийс кръстосваше из къщата като разярено животно, като периодично поглеждаше през прозореца, за да провери времето навън. Опита да намери някоя радиостанция, но не успя. Привечер електричеството спря, затова той засили огъня в камината и донесе керосиновата печка. Маделин запали свещи и благодари на звездите, че бойлерът и готварската печка работеха на газ.

Вечеряха супа и сандвичи на свещи, след което свалиха одеяла и възглавници, за да спят пред камината. Седяха в леглото от завивки, подпрели гърбове в дивана, с опънати крака към топлината от огъня. Маделин бе отпуснала глава върху рамото му. Той почти чуваше мислите в мозъка й и реши да започне пръв.

— Флаг с лястовича опашка на края се нарича триъгълен.

Тя го погледна със задоволство.

— А малкият флаг, който се носи отпред или вдясно при маршируване се нарича пътеводен.

— Искаш да играем на флагове? Добре. Науката за изучаване на флагове се нарича вексикология.

— Знамето на Съединените щати има седем червени и шест бели райета.

— Това беше толкова просто, че не се брои.

— Фактът си е факт. Ти си на ред.

— Бамбукът е най-бързо растящото растение в света.

— Клеопатра е била македонка, а не египтянка.

Продължиха с тази игра още известно време, като периодично избухваха в смях от безумните факти, които им хрумваха. После взеха тесте карти и се спряха на стрийп-покер, което изобщо не бе предизвикателство, тъй като тя бе облечена само с една негова риза и чорапи, а той — само с джинси. След като го съблече чисто гол, Маделин заряза картите и се отдаде на по-приятни занимания. Пламъкът от камината танцуваше върху телата им и за дълго те забравиха за снежната буря, която ги обгръщаше.

На следващата сутрин виелицата бе утихнала, макар че вятърът бе навял огромни преспи сняг. Електричеството се възстанови, а прогнозата за времето обещаваше температурите да се нормализират. Рийс провери стадото и установи, че добитъкът бе оцелял и се намираше в добро състояние. Беше загубил само едно малко теле, което се бе отделило от майка си. Откри го до една преспа, докато кравата жално ревеше, за да го повика.

Този път имаха късмет. Погледна сивото небе, по което тук-там се подаваха сини късчета. Трябваше му мека зима или поне се надяваше застудяването да не трае толкова дълго, че да застраши животните.

Вече бе започнал да си прокарва пътя от блатото на дълговете, но една печеливша година далеч не означаваше, че положението е розово. Трябваше да изплати ипотеката, да увеличи стадото и имаше нужда от още пари, за да наеме помощници. Щом натрупаше достатъчно капитал, който да вложи в други области, така че да не зависи изцяло от времето и пазара на говеждо месо, щеше да се почувства сигурен за бъдещето им.

Следващите няколко години нямаше да бъдат леки. Маделин още не бе бременна, но когато и това се случи, трябваше да покриват медицинските сметки, както и да покриват разходите за бебето. Може би бе по-добре да приеме предложението на Робърт, въпреки че се беше зарекъл никога да не допусне друг човек да притежава някаква власт над ранчото му. Така щеше да получи необходимия първоначален план, който щеше да му помогне по-скоро да развие идеите си, както и да е в състояние да се грижи за Маделин и детето или децата им.

Само че вече бе преживял твърде много и беше положил огромни усилия, за да промени решението си сега. Ранчото бе само негово, като част от кръвта и костите му.

По-скоро би жертвал собствения си живот, отколкото земята си. Обичаше всеки сантиметър от това ранчо с онази страст, която бе задържала предците му тук, въпреки нападенията на индианците, лошото време или болестите. Рийс бе отраснал със слънцето върху кожата си и уханието на добитък в ноздрите си, с пурпурните планини по залез и безкрайното синьо небе.

— Ще успея — на глас се закани той на белия, утихнал пейзаж. Не беше в природата му да се отказва, защото тази земя имаше нужда от мъже като него. Тя убиваше по-слабите, а тези, които оцеляваха, ставаха по-силни и твърди от останалите. Тази земя се нуждаеше и от силни жени, и ако Маделин не бе точно онова, което бе планирал за своя съпруга, то той щеше да се погрижи за нея.