Търси се съпруга

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

На следваща сутрин, когато Рийс се готвеше да излиза, Маделин хладно го попита:

— Можеш ли от всяка точка на ранчото да чуеш клаксона на колата?

Той я погледна учудено.

— Не, разбира се.

— И как тогава да те намеря или да се свържа с теб?

— Защо ще ти трябва да го правиш? — саркастично попита той.

— Защото съм бременна. Мога да падна или да получа спонтанен аборт. Поради ред причини.

В този спор не можеше да я победи. Стисна устни, изправен пред избора да й даде възможност тя да избяга или той да постави в опасност нейния живот или този на детето. А щом се стигнеше дотук, Рийс нямаше избор. Извади ключовете от джоба си и с всичка сила ги удари върху шкафа, но задържа ръката си над тях.

— Имам ли думата ти, че няма да избягаш?

Тя най-сетне го погледна, но очите й бяха студени и пусти.

— Не. Защо да си хабя думите в обещания, като ти така или иначе няма да ми повярваш?

— В какво по-точно искаш да повярвам? Че не си го направила с умисъл, та сега да имаш точно толкова права върху ранчото, колкото и аз? Една жена вече ме направи на глупак и аз останах с половината от онова, което притежавах, но това повече няма да се повтори, дори да се наложи да изгоря тази къща до основи и да продам земята си на безценица. Ясно ли ти е?

Когато приключи с речта, Рийс вече викаше и я гледаше така, сякаш мразеше дори присъствието й там.

Маделин не издаде никаква емоция, нито пък помръдна.

— Ако съм искала това, можех да изплатя ипотеката много по-рано.

Думите й попаднаха в целта — забеляза го в погледа му. Можеше да продължи с аргументите, но се възпря. Даде му повод за размисъл. И още щеше да му дава, преди да всичко да приключи.

Рийс излетя от къщата, като все пак остави ключовете от колата. Тя ги взе и ги подметна в ръка, докато се изкачваше към спалнята, където вече бе опаковала част от багажа си. През двете нощи, които прекара сама, на спокойствие бе обмислила какво да прави и къде да отиде. Рийс вероятно очакваше тя да замине за Ню Йорк, след като вече имаше право да претендира за част от ранчото, но тя изобщо не възнамеряваше да постъпи така. За да го научи на урока, от който се нуждаеше, Маделин трябваше да е наблизо.

Напълно в негов стил бе да си намери работа близо до къщата, в случай че тя се опита да избяга, което не стана. Маделин изпита огромно удоволствие, когато той се върна за обяд, след като й бе казал, че няма да се прибере преди вечеря. Тъй като не бе приготвила нищо за ядене, сега опече сандвичи, сервира му ги и продължи със заниманието си, а именно — да почисти фурната.

— Ти няма ли да обядваш? — попита той.

— Вече ядох.

Няколко минути по-късно, той отново се обади:

— Безопасно ли е да правиш това?

— Не е тежка работа.

Хладният й тон обезкуражи желанието му за разговор. Този път Маделин нямаше да го улесни. Два пъти му заяви, че няма да плаща за греховете на Ейприл, но явно думите й не бяха стигнали до съзнанието му. Сега бе време да му го докаже.

Когато Рийс отново излезе, тя изчака половин час и занесе куфара си до колата. Нямаше да избяга на далеч и на него щеше да му отнеме най-много няколко дни, докато я открие. Тогава можеше да си прибере колата, така че не се чувстваше виновна за това. Освен това на нея не й трябваше. Очакваше, че ще се е върнала в ранчото преди следващия преглед при лекаря, но ако не станеше така, тогава щеше да го помоли и той да я закара. Планът й не включваше да избяга надалеч от него.

Над кафенето на Флорис имаше стая, която постоянно се даваше под наем, тъй като в Крук нямаше кой да я наеме. На нея щеше идеално да й свърши работа за момента. Маделин пристигна в Крук и паркира пред заведението. Идеята й не бе да се крие от Рийс — дори напротив, искаше той да знае точно къде се намира.

Влезе в кафенето, но зад бара нямаше никого.

— Флорис? Има ли някой?

— Изчакай малко — долетя киселия глас на Флорис откъм кухнята. След няколко минути тя се появи. — Кафе ли искаш или нещо за ядене?

— Искам да наема стаята отгоре.

Флорис замръзна на мястото си и впери поглед в Маделин.

— И защо ти е да го правиш?

— Защото ми трябва място, където да отседна за известно време.

— Горе в ранчото имаш голяма къща и голям мъж, който да те топли нощем. Ето това ти трябва!

— Това, което имам — бавно изрече Маделин, — е твърдоглав съпруг, който трябва да научи един хубав урок.

— Хм! Досега не съм срещнала мъж, който да не е твърдоглав.

— Освен това съм бременна.

— Той знае ли?

— Да.

— Знае ли къде си?

— Скоро ще разбере. Нямам намерение да се крия от него. Може би ще връхлети тук побеснял, но аз няма да се върна, докато той не проумее някои неща.

— Като например?

— Като например, че не съм първата му съпруга. Изиграла му е мръсен номер, но аз не съм виновна за това.

Флорис я изгледа от главата до петите, кимна и за първи път на киселата й физиономия се появи задоволство.

— Обичам, когато мъжете си получават заслуженото — измърмори тя и се обърна към кухнята. След това спря и отново погледна Маделин. — Имаш ли опит с приготвяне на дребни поръчки?

— Не. Имаш ли нужда от готвач?

— Нямаше да те питам, ако не беше така. Сега сама и готвя, и сервирам. Този нещастник Лънди побесня, когато му заявих, че яйцата му са като гумени и миналата седмица напусна.

Маделин обмисли предложението и реши, че й допада.

— Мога да приемам поръчките.

— Правила ли си го преди?

— Не, но през последните девет месеца се грижех за Рийс.

Флорис изръмжа.

— Предполагам, че това те прави достатъчно квалифицирана. Не ми изглежда на мъж, който лесно може да бъде задоволен. А добре ли си със здравето? Не искам по цяла ден да стоиш права, ако има някаква опасност за бебето.

— В идеално състояние съм. Вчера бяха на преглед при доктор.

— Тогава работата е твоя. Ела да ти покажа стаята. Не е кой знае какво, но поне е топла през зимата.

Стаята се оказа чиста и уютна, и с това се изчерпваха качествата й, но Маделин нямаше други претенции. Имаше единично легло, диван, малка масичка с два стола и миниатюрна баня с пукнати плочки. Флорис пусна отоплението, така че помещението да се стопли и се върна в кухнята, докато Маделин пренесе куфарите си. След като подреди дрехите си в гардероба, тя слезе долу, завърза престилката си и се зае със задълженията на сервитьорка.

Тази вечер Рийс се прибра капнал от умора. Кравите всеки момент щяха да започнат да раждат малки и тогава щеше да има още повече работа, особено ако се зададе студена вълна.

Когато забеляза, че колата я няма и къщата е тъмна, Рийс се почувства сякаш някой го изрита в гърдите и изкара въздуха от тялото му. Впери поглед в тъмните прозорци с парализираща смесица от болка и гняв. Не бе очаквал, че тя ще избяга. Дълбоко в себе си вярваше, че Маделин ще остане и ще се бори с всички сили, както винаги досега. Вместо това, тя го бе напуснала и сега той затвори очи от болка при мисълта, че тя се бе оказала точно онова, от което най-много се бе боял — вятърничава жена, която нямаше сили да устои на трудностите. Жена, която в такъв момент, ще предпочете да избяга в модния си живот с луксозни дрехи.

Освен това бе взела и неговото дете.

Това предателство бе десет пъти по-лошо от всичко, причинено му от Ейприл. Той бе започнал да има доверие в Маделин и да прави планове за съвместното им бъдеще за години напред, а не само няколко месеца. Тя бе лежала в прегръдките му и с желание му позволи да й направи бебе; за близо година живееше с него, готвеше му, переше го, смееше се, закачаше се и работеше до него, заспиваше в ръцете му.

След което му заби нож в гърба. А той преживяваше този кошмар за втори път.

Бавно, влачейки крака, Рийс обиколи къщата. От кухнята не се носеха топли, ароматни ухания и не се чуваше никакъв звук, освен жуженето на радиатора и равномерното тиктакане на часовника. Въпреки всички, Рийс хранеше отчаяната надежда, че просто й се е наложило да отиде до някъде и му е оставил бележка. Претърси всички стаи, но никъде не намери такава. Влезе в нейната спалня и откри, че чекмеджетата са празни, а в банята нямаше и следа от вещите й. Рийс все още се опитваше да свикне сутрин да не вижда дрехите й до своите; сега мисълта, че изобщо няма да ги види в дома си му се стори смазваща.

Сякаш за да посипе още сол в раната си, той се отправи към другата спалня, където тя държеше нюйоркските си костюми. Като че имаше нужда да провери всичко, за да се убеди, че тя си е тръгнала. И тогава, като ранено и уплашено животно, което търси половинката си, щеше да седне и с жален вой да известни на света за своята загуба и болка.

Но когато отвори гардероба, завари редиците копринени блузи, окачени на закачалки със сатенено покритие и опаковани в найлонови пликове, шикозните костюми, скъпите пижами, официалните обувки на високи токчета в най-различни цветове. Разнесе се слаб аромат на парфюма й, а Рийс, облян в пот, не можеше да откъсне поглед от тях.

Бързо слезе на долния етаж. Книгите й си стояха по местата, а и стерео-уредбата й още бе тук. Маделин бе оставила голяма част от вещите си, което значеше, че рано или късно ще се върне. Вероятно щеше да дойде през деня, когато той би трябвало да е навън, за да събере останалата част от багажа си и да си тръгне, без повече да се видят.

Но ако възнамеряваше да се върне в Ню Йорк, което бе най-вероятното й решение, защо бе взела дрехите си за ранчото, а бе оставила луксозните рокли и костюми?

Кой можеше да разбере защо Маделин прави дадено нещо, мрачно се почуди Рийс. Защо бе изплатила ипотеката с попечителския си фонд, след като много добре е знаела, че той никога няма да го приеме?

Никога през живота си не бе изпитвал такъв гняв — дори и в съдебната зала, докато слушаше как съдията подарява половината му ранчо на Ейприл. Той и не бе очаквал друго от първата си съпруга, която ясно му бе показала колко отмъстителна и безсърдечна е. Мади обаче успя да го заблуди, затова сега ударът бе много тежък. Всеки път, щом се опиташе да обмисли ситуацията, болката и гневът бяха толкова огромни, че нищо друго не оставаше в мислите му.

Е, тя си беше отишла, така че Рийс разполагаше с доста време за мислене. Само че много трудно щеше да се върне да си досъбере нещата, защото при първа възможност той щеше да смени ключалките.

Сега обаче щеше да направи нещо, което не бе сторил, дори когато Ейприл така чудесно успя да съсипе живота му. Щеше да вземе бутилката уиски от шкафа, където от години я държеше, и да се напие до безсъзнание. Може би тогава щеше да успее да заспи без Мади в прегръдките си.

На другият ден се чувстваше ужасно — болеше го стомахът и главата му пулсираше, но все пак събра сили и отиде да се погрижи за животните; те не бяха виновни, задето се оказа такъв глупак. Когато главоболието намаля и отново започна да възвръща човешкия си вид, вече бе твърде късно, за да слезе до универсалния магазин и да купи нови брави.

На следващия ден пък кравите започнаха да се отелват. Всеки път ставаше едно и също — щом като една тръгне да си търси тихо местенце, за да роди, и останалите я последваха. А обикновено избираха най-неудобните кътчета за това. За сам човек бе почти невъзможно едновременно да проследи всички родилки по местата им, да се увери, че новородените са добре, да помогне на онези, които преживяваха тежко раждане и да се погрижи за болните или мъртво родени телета. И както винаги, поне една крава се оказваше със сбъркани инстинкти, поради което се отказваше от малкото си, та той трябваше или да го даде на друга, която да го осинови или да го храни със сухо мляко.

Едва на третия ден му остана време да почине. В ступор, Рийс се отпусна на дивана и спа през следващите шестнадесет часа.

Мина цяла седмица, откакто Маделин си беше тръгнала, когато той най-сетне намери време да отиде до Крук. Болката и гневът вече се бяха превърнали в празно, ледено вцепенение в гърдите му.

Първото нещо, което забеляза, когато мина покрай кафенето на Флорис, бе белият форд.

Сърцето му лудо заби и стомахът му се сви. Значи тя се беше върнала, вероятно за да събере останалата част от багажа си. Паркира до съседния универсален магазин и впери поглед в колата, докато пръстите му нервно забарабаниха по волана. Познатият гняв избухна на мястото на празнината и в този миг едно нещо му стана пределно ясно.

Той нямаше да я пусне да си отиде. Бе готов да се пребори с всеки съд в страната, но ранчото му щеше да остане цяло, а Маделин — негова съпруга. С удоволствие се беше разделил с Ейприл, но в никакъв случай нямаше да допусне Мади просто да си тръгне. Тя носеше неговото дете и то щеше да израсне в къщата им, дори ако се наложеше да завързва Мади за леглото всяка сутрин, преди да тръгне на работа.

Излезе от колата и се отправи към кафенето с тежки стъпки и решителна физиономия.

Блъсна вратата на заведение и застана в центъра, докато оглеждаше масите. Никъде не забеляза дългокраката блондинка с мързелива усмивка, а само двама стройни каубои седяха на бара.

Тогава вратата на кухнята се отвори и неговата дългокрака блондинка се появи, облечена в престилка, с две чинии, отрупани с хамбургери и все още врели пържени картофи. Погледна го, нито промени изражението си, нито се забави, докато сервира ястията пред каубоите.

— Ето, заповядайте. Ако желаете, тази сутрин Флорис приготви ябълков пай, който е просто неземен.

След това го погледна с безразличие и попита:

— Какво мога да направя за вас?

Мъжете на бара се обърнаха и единият се изкашля, като забеляза с кого разговаря Маделин; Рийс много добре познаваше всички в околовръст от сто мили и със сигурност него също го познаваха, ако не лично, то поне по физиономия. Всички, разбира се, познаваха и Маделин — стилна и добре изглеждаща жена, която не оставаше незабелязана. Така че в този момент каубоите прекрасно знаеха, че зад гърба им стои съпругът й, който изглеждаше сякаш всеки момент ще започне да хвърля светкавици наоколо.

С равен тон Рийс каза:

— Донеси ми чаша кафе, — след което се настани в едно от сепаретата.

Тя веднага изпълни поръчката му и сервира кафе и чаша вода. След това с безлична усмивка, която не стигна до очите й, попита:

— Нещо друго? — докато се извръщаше към бара.

Рийс рязко протегна ръка и сграби китката й, така че я спря на място. Усети крехкостта й под пръстите си и се шокира колко по-слаба физически от него бе Маделин, а въпреки това никога не трепна пред него. Дори нощем в леглото, когато обгръщаше бедрата й и страстно проникваше в нея, тя обгръщаше тялото му с крака и му се отдаваше изцяло. Мади не беше жена, която би избягала, освен ако това не бе част от обмислен план. Но ако това беше така, защо сега живееше тук? Защо не бе отлетяла директно за Ню Йорк, където той не би могъл да я открие?

— Седни — с опасно тих глас й нареди той.

— Имам работа.

— Казах ти да седнеш — повтори той и я издърпа, така че тя се отпусна до него. Все още го наблюдаваше с онези хладни, безразлични очи.

— Какво правиш тук? — процеди той, без изобщо да обръща внимание на любопитните погледи от каубоите.

— Работя тук.

— Точно това те питам. Защо, по дяволите, работиш тук?

— За да се издържам. А ти какво очакваше да направя?

— Очаквах да останеш в ранчото, както ти и казах.

— Защо да седя някъде, където съм нежелана? Между другото, ако измислиш начин да си върнеш колата обратно, направи го. На мен не ми трябва.

С огромно усилие Рийс потисна гнева и нетърпението си. Може би тя точно това искаше — да го накара да изпусне нервите си на обществено място?

— Къде си отседнала? — попита той и гласът му издаде напрежението.

— На горния етаж.

— Събери си дрехите. Връщаш се с мен.

— Не.

— Какво каза?

— Казах „не“. НЕ. Двубуквена дума, която означава отказ.

Той разпери длани върху масата, за да се възпре да я раздруса хубаво или да я сграбчи в скута си и да я целуне безумно. Точно в момента не можеше да прецени кое е по-вероятно.

— Няма да се примиря с това, Мади. Качи се горе и си събери дрехите.

Въпреки усилията, не успя да запази гласа си нисък, така че сега двамата каубои открито ги зяпаха.

Тя се плъзна по седалката и се изправи отстрани, преди той да успее да я хване и сега Рийс си припомни, че когато поискаше, Мади можеше да се движи като вятъра.

— Кажи ми една причина, поради която да го направя? — изстреля тя, а ледът в очите й вече преминаваше към пламък.

— Защото носиш моето дете — изрева той и също се изправи.

— Ти си този, който заяви — цитирам, че изобщо не даваш и пет пари какво ще правя и че съжаляваш, задето си се оженил за мен — край на цитата. Аз и тогава носих твоето дете, така че нищо не се е променило.

— Промених решението си.

— Е, много жалко за теб. Също така, пак ти ми каза, че не съм онова, което си искал и не ставам за съпруга в ранчо. Това също е цитат.

Един от мъжете на бара прочисти гърлото си.

— На мен ми се струва, че притежавате всички качества, госпожице Мади.

Рийс се обърна към каубоя със свиреп поглед в очите и свити в юмруци длани.

— Да не би да искаш да си носиш зъбите в шепи? — с едва доловим глас попита той.

Мъжът очевидно продължаваше да има проблеми с гърлото си. Пак се прокашля и едва след това успя да проговори.

— Просто отбелязвам.

— Ами отбелязвай навън. Това е между мен и жена ми.

На Запад мъжът може да прави каквото си иска със своята собственост и другите никога не се бъркаха. Сега каубоят бръкна в джоба си, извади две банкноти и ги постави върху бара.

— Хайде да си вървим — подкани той приятеля си.

— Ти върви. — Другият мъж държеше вилицата, набодена с картофи и кетчуп. — Аз още не съм приключил с обяда. — Или със зрелището.

Флорис се появи на вратата на кухнята с кисела физиономия и голяма лъжица в ръце.

— Кой вдига тоя шум? — властно попита тя, след което забеляза Рийс. — А-а, ти ли си? — добави тя с тон, от който стана ясно, че присъствието му тук е толкова желано, колкото и ако чумата бе влязла в заведението.

— Дойдох да прибера Мади в дома ни — обясни той.

— Не виждам защо тя ще иска да идва с теб, като се има предвид милия ти нрав.

— Тя ми е съпруга.

— Нищо не й пречи да обслужва клиентите тук и да получава пари. — Флорис размаха лъжицата към него. — Ти какво можеш да й предложиш, освен онова нещо в гащите ти?

Рийс сви устни. Можеше да метне Маделин на рамо и да я занесе до вкъщи, но макар идеята да му се стори добра, той не искаше да я насилва физически. Първо, тя беше бременна, а и желанието му бе Мади да се върне, защото тя така е решила. Само с един поглед можеше да разбере, че тя няма да направи и една крачка към ранчото доброволно.

Е, сега поне знаеше къде се намира тя. Не се беше върнала в Ню Йорк. Намираше се съвсем наблизо и той нямаше да се откаже. За последен път гневно я погледна, хвърли пари на масата и изфуча от кафенето.

Маделин бавно издиша въздуха, който дълго бе задържала. Този път беше съвсем близо. Рийс очевидно бе толкова категоричен, че ще я върне в ранчото, колкото й че тя е копие на първата му съпруга. И ако изобщо знаеше нещо за Рийс Дънкан, то беше че е твърдоглав като муле и няма да се откаже. Съвсем скоро щеше да се върне пак.

Вдигна недокоснатото му кафе и го занесе до бара. Флорис гледаше съм вратата, която все още се тресеше от силното затръшване на Рийс, след което се обърна към Маделин с неразгадаемо изражение на лицето. Тя видимо се стегна, а в очите й се появи дяволито пламъче. Двамата каубои шокирани наблюдаваха как на устните й наистина се появи усмивка.

Възрастната жена протегна ръка с дланта нагоре и разперени пръсти. Маделин удари своята ръка отгоре, след което повториха поздрави в обратен ред.

— Едно на нула за съпругата — обяви Флорис с безкрайно задоволство в гласа.

На следващия ден Рийс отново дойде, настани се в едно от сепаретата и с натежали очи я наблюдава, докато тя обслужваше клиентите. Малкото заведение бе необичайно оживено и той мрачно си помисли, че е направил услуга на Флорис, тъй като новината за вчерашната им кавга явно се бе разпространила. Нищо друго не привличаше хората така, както безплатно шоу.

Днес Маделин изглеждаше уморена и той се почуди дали не й е било зле. Преди да го напусне на няколко пъти й прилошаваше, но сутрешното гадене не я мъчеше много. Може би обаче състоянието й се бе променило. Затова сега го обзе още по-силен гняв, понеже ако си бе останала у дома, където й беше мястото, щеше да има възможност да полежи и да си почине.

Без да го попита, тя му сервира чаша кафе и се обърна да си върви. Като повторение от предния ден, Рийс рязко се пресегна и я хвана за китката. Усещаше, че всички погледи като магнит са се насочили към тях.

— Зле ли ти беше тази сутрин? — рязко попита той.

— Да, но ми мина, след като Флорис ми донесе препечени филии. Извини ме, но имам клиенти.

Пусна я, защото не искаше отново да разиграват сцени. Отпиваше малки глътки от кафето, докато я наблюдаваше как тя обикаля наоколо, усмихва се тук, там разменя някоя приказка, разсмива посетителите, от което лицата им просветват. Това си бе лично нейна дарба — да успява да открие смеха и в най-дребните неща и да подканя останалите да го споделят с нея, дори да ги примамва. Същото бе сторила и с него, даде си сметка Рийс. Деветте месеца, които прекара с нея, бяха най-приятните в живота му — и емоционално, и физически.

Искаше да си я върне. Да наблюдава мързеливата й походка из къщата и способността й да върши чудеса, без видимо да полага никакви усилия. Искаше отново да се закача с него, да го буди с любимата им игра на факти, в очакване той да й е достоен опонент. Желаеше да я усети под себе си, да разтвори бедрата й, да проникне в нея и да я накара да му признае, че все още го обича и никъде не иска да ходи.

Не можеше да разбере защо не е заминала за Ню Йорк, а е стигнала само до Крук, където той много лесно щеше да я намери. По дяволите, да избяга в Крук съвсем не представляваше бягство, а просто малко придвижване по пътя.

Единственият възможен отговор бе, че изобщо не е възнамерявала да се връща в Ню Йорк. Не е търсила големия град — искала е просто да избяга от него.

Споменът за всичко, което й наговори, се върна в мислите му и той потрепери. Тя също помнеше всяка негова дума, дори му бе цитирала част от репликите. Тогава го предупреди, че ще съжалява за думите си, но той бе твърде ядосан и се чувстваше прекалено предаден, за да й обърне внимание. Не трябваше да забравя, че Мади дава толкова, колкото и получава.

А безпроблемно е можела да замине за Ню Йорк; разполагаше с достатъчно средства в чековата си сметка, за да го направи, а Робърт щеше да я посрещне, без изобщо да й задава въпроси. Значи, щом бе останала, може би харесваше Монтана. Дори да целеше да му отмъсти, и това можеше да свърши от Ню Йорк, защото неговото наказание бе, че тя избяга от дома му. Празната къща наистина го подлудяваше.

Най-накрая тя отново се доближи с каната кафе, за да напълни чашата му повторно и попита:

— Искаш ли парче пай? Днес е с кокосово брашно.

— Разбира се. — Така щеше да получи извинение и да остане по-дълго.

Заведението постепенно започна да се изпразва. Клиентите имаха и други задължения, пък и Рийс не бе направил нищо интересно, с което да ги задържи. Когато Маделин прибра чинията му и за трети път му доля кафе, го попита:

— Нямаш ли работа в ранчото?

— Колкото искаш. Кравите се отелиха тия дни.

Само за секунда очите й просветнаха; след това тя повдигна рамене и се обърна.

— Чакай — спря я той. — Седни за минутка и си почини. Не си спирала, откакто съм тук, а това означава, — той погледна часовника си — от два часа.

— Тази сутрин бе доста натоварено. Но и ти не спираш преместването на стадото, само за да си починеш, нали?

Въпреки всичко, Рийс не успя да спре усмивката си при сравнението й между добитъка и посетителите в заведението.

— И все пак поседни. Няма да ти крещя.

— Е, това вече е нещо ново — измърмори тя, но се отпусна на мястото срещу него и протегна краката си. Той ги взе в ръце, постави ги върху коленете си и започна да разтрива прасците под масата, без да я пуска, дори когато тя се опита да ги дръпне.

— Просто се отпусни — тихо изрече той. — Трябва ли да стоиш права толкова дълго?

— Дори да бях в ранчото, пак щях да съм права. Както знаеш, не готвя седнала. Чувствам се чудесно. Освен това съм бременна, а не саката.

И все пак Маделин затвори очи, докато той разтриваше уморените й мускули; Рийс имаше силни ръце и докосването бе изключително приятно.

Рийс беше и добър в леглото. Всяка жена би трябвало да има любовник като него — страстен и неудържим, жаден за тялото й, който изцяло й се отдаваше. Споменът за нощите им се намести в стомаха й като лава, стана й горещо и тя рязко отвори очи. Ако се оставеше твърде дълго да мисли за това, съвсем скоро щеше да се окаже в скута му, без изобщо да съзнава какво върши.

— Искам да се прибереш у дома с мен — каза Рийс. Ако бе изрекъл думите властно, Маделин щеше да му отвърне гневно, но нежният му тон бе по-скоро подканящ. Тя въздъхна и се облегна с лакти върху масата.

— Отговорът ми все още е същият — кажи една причина, поради която да го направя.

— Моят отговор също е непроменен. Ти носиш моето дете. То заслужава да получи своето наследство и да израсне в ранчото. Сама призна, че това е една от причините, поради които си изплатила ипотеката — да запазиш дома ни за нашите деца.

— Не съм напуснала Монтана с детето ти — отбеляза Маделин. — Дори не съм се отдалечила от ранчото. Бебето ще има и теб, и ранчото, но за това не се налага и аз да живея там.

— Госпожице Мади, има ли още кафе от същото? — извика един клиент. Тя бързо свали краката си от скута му и с усмивка се върна към работата си.

Рийс най-сетне се отказа и се прибра, но цяла нощ се мята в голямото легло, докато си припомняше гърдите й, аромата на кожата й, усещането, когато проникваше в нея и звуците, които издаваше, когато й доставяше удоволствие.

На следващия ден трябваше да поправя оградата и напълно механично извършваше движенията, докато мислеше единствено за Мади и се чудеше как да си я върне обратно.

Тя бе изтъкнала силен аргумент, когато го попита защо според него не е изплатила ипотеката по-рано, така че да разполага със законово право върху земята, което ще омаловажи предбрачният договор и сега той трябваше да си зададе същия въпрос. Ако единствено това целеше, защо й е трябвало да чака девет месеца? Защо гонеше пилета и крави, преживя зимната виелица и рискува своя живот, за да спаси неговия, ако е планирала да избяга? И още, защо бе спряла противозачатъчните хапчета и допусна да забременее от него? Бебето, което носеше, бе планирано и двамата се бяха съгласили, че искат да имат дете. Една жена никога не би позволила да забременее, ако смята да изкара само няколко месеца тук и после да си тръгне. Земята струваше цяло състояние и ако е търсила само пари, не би си създала неудобството да ражда дете. Не, тя забременя, просто защото искаше неговото бебе и изплати ипотеката поради една-единствена причина, — за да запази ранчото за него, Рийс Дънкан. Можеше и да твърди, че по този начин запазва наследството за детето си, но то бе още една абстрактна идея, независимо колко силен е майчинският й инстинкт. Тя бе спасила ранчото заради съпруга си.

Освен това, Мади нямаше нужда от пари. С Робърт Канон за доведен брат, тя можеше да получи абсолютно всичко, само да го поиска. Робърт притежаваше такова състояние, пред което и семейството на Ейприл изглеждаше скромно.

Всичко това го връщаше към един и същ въпрос. Ако не е планирала да се разведе, защо бе изплатила ипотеката, като е знаела колко ще го разгневи? И отговорът неизменно оставаше един и същ — онзи, който тя му призна. И никога не се опита да го скрие. Защото го обичаше.

Тази мисъл го разтърси из основи и той спря, за да избърше потта от челото си, макар времето изобщо да не бе горещо. Мади го обичаше. Опита се да му го каже, докато той крещеше обиди в лицето й, но той отказа да я чуе.

С яростно движение той опъна телта и я закова за стълба. Предстояха му много неприятни неща, но той трябваше да ги свърши, ако искаше да си я върне. Бе стигнал до крайности и се държа така сякаш тя е Ейприл, макар много добре да знаеше, че не е прав. Ейприл никога не бе харесвала живота в Монтана, докато Мади му се наслаждаваше като малко дете. Точно това искаше тя.

Обичаше го толкова много, че бе поела риска да изплати ипотеката, независимо че е знаела как ще го разгневи, само и само да запази ранчото за него. Беше поставила неговите интереси пред своите и точно по това се познаваше истинската любов, но той бе прекалено заслепен и твърдоглав, за да го разбере.

Заради гнева си забърка страхотна каша и сега нямаше кой друг да вини, освен себе си. Трябваше да престане да позволява алчността на Ейприл да разрушава живота му; да спре да гледа света през недоволния поглед на първата му съпруга. Това бе най-голямата й вреда, която му нанесе, — не че го разори финансово, а че промени отношението му към другите хора. Той дори го призна пред себе си в деня, когато се запозна с Мади, — ако я беше срещнал преди Ейприл, с всички сили щеше да се бори да я спечели и пак щеше да успее. Щеше да я преследва през всички щати на страната и щеше да я вкара в леглото си, преди да успее да се измъкне. Нямаше да има сили да й устои твърде дълго. Дори и онази учителка — не помнеше името й — да беше казала „да“, пак щеше да намери начин да се освободи от нея. Мади бе единствената жена, която бе пожелал да носи името му още в мига, щом я видя.

По дяволите. Ако бе помислил навреме, сега щеше да си спести всичките тези неприятности.