Търси се съпруга

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Рийс влезе в кафенето и мигновено всички погледи се насочиха към него. Започваше да се чувства като проклет аутсайдер, защото хората веднага прекъсваха разговорите си и вперваха очи в него, всеки път щом се появеше в града. Флорис бе излязла от кухнята и спореше с клиент, който според нея си е поръчал нещо много глупаво, доколкото Рийс успя да разбере, но тя също млъкна и го зяпна. След това рязко се обърна и влезе обратно в кухнята, вероятно за да вземе голямата си лъжица.

Маделин не му обърна никакво внимание, но след по-малко от минута пред него бе сервирана чаша димящо кафе. Изглеждаше толкова добре, че той едва се сдържа да не я сграбчи в ръцете си. Косата и бе вързана на свободна опашка, носеше онези шикозни, широки джинси и маратонки, както и риза в цвят каки, със завързани краища на талията, вдигната яка и навити ръкави и изглеждаше прекалено стилно, дори и под престилката. Отново погледна ризата и се намръщи. Това беше негова дреха! По дяволите, явно когато си е тръгнала, е взела със себе си и негови вещи.

Нямаше никакво съмнение. Трябваше да си върне тази жена, дори и само за да спаси гардероба си.

След няколко минути му донесе парче шоколадов пай и с усмивка му подаде вилицата. Може и да бяха разделени, но тя изпитваше нужда да нахрани своя мъж. Той винаги се озадачаваше от желанието й да направи всичко, само на него да му е добре, сякаш искаше да го предпази. И понеже той бе доста по-едър от нея, грижата й му се струваше малко странна. Но що се отнасяше до нея, и той бе развил чувства за свръх-защита, така че бяха квит.

Най-накрая погледите им се срещнаха и с едно движение на брадичката, Рийс й посочи мястото срещу него. Тя повдигна вежди при арогантния му жест и не му обърна никакво внимание. Рийс въздъхна. Но пък какво ли беше очаквал? Досега би трябвало да е разбрал, че Мади не реагира на заповеди — освен ако по свои си причини не реши да ги приеме.

Очевидно в Крук бе настъпил пиковия час, съдейки по броя на клиентите, които бяха решили да се отбият при Флорис. Рийс мрачно се почуди дали не е поставила алармена система, която да се включва всеки път, щом пикапът му паркираше пред кафенето. Мина час, преди хората да започнат да се разотиват, но той търпеливо изчака. Следващият път, когато тя се приближи, за да му долее кафе, той каза:

— Моля те, Мади, искам да поговорим.

Може би „моля те“ свърши работа, защото тя го погледна изумено и седна срещу него. Флорис излезе от кухнята и изгледа Рийс с ръце, скръстени на талията, като че се чудеше какво още прави той в заведението й. Той й намигна. За първи път си позволяваше подобна игривост, при което лицето й се изкриви от бяс и тя се втурна обратно в кухнята.

Мади се засмя тихо, станала свидетел на сцената.

— Вече си в черния й списък, озаглавен „Нещастниците съпрузи, които се въртят наоколо“.

Той изръмжа.

— А преди бях в черния списък с име: „Нещастниците съпрузи, които не се въртят наоколо“.

— Все още — добави Маделин. — Флорис няма особено високо мнение за мъжете.

— Забелязал съм. — Той я погледна изучаващо. — Как си днес?

— Много добре. Това е първото нещо, което ме пита всеки щом ме види. Както знаеш, бременната жена е доста често явление, а тук можеш да помислиш, че съм първата, която ще роди дете.

— Никой досега не е носил моето дете, затова имам правото да се интересувам. — Рийс се пресегна, взе ръката й и преплете пръсти с нейните. Тя все още носеше брачната халка. Той също носеше неговата, ако това имаше значение. Това бе първото бижу, което слагаше, но му харесваше как златната ивица стои на дланта му, също както харесваше и тази на Мади. Той се заигра с халката, сякаш да й припомни за съществуването й. — Ела си вкъщи с мен, Мади.

Старата песен. Тя тъжно се усмихна и повтори отговора си.

— Кажи ми една причина, поради която да го направя.

— Защото ме обичаш — нежно изрече той, а пръстите му стиснаха нейните. Това бе най-силният аргумент, който тя не можеше да отрече.

— Винаги съм те обичала. Това не е нещо ново. Обичах те и когато си събрах багажа и напуснах къщата ти. Тогава не е било достатъчна причина да остана, така че не виждам сега защо трябва да ме върне обратно?

Сивите й очи бяха напълно спокойни, когато го погледна. Рийс осъзна, че и това няма да я сломи и сърцето му се сви. Тя нямаше да се прибере с него, независимо какви аргументи щеше да изтъкне той. Откакто забеляза колата пред кафенето, той непрестанно таеше надежда, но сега за първи път разбра, че може би бърка. Мили Боже, наистина ли бе разрушил най-хубавото нещо в живота си, само защото бе отказал да го приеме?

В гърлото му бе заседнала огромна буца и той трябваше да преглътне, преди да заговори отново.

— Имаш ли… Имаш ли нещо против да идвам всеки ден да те виждам? Само за да се уверя, че си добре. Бих искал също да идвам с теб на прегледите, ако може.

Сега Мади трябваше да преглътне импулса да се разплаче. Никога досега не бе виждала този Рийс и той не й харесваше. Рийс беше дързък, арогантен, с избухлив нрав и точно такъв тя го харесваше, стига той да разбереше някои основни истини за брака им.

— Това е и твоето дете, Рийс. Никога не съм искала да те отделям от него.

Той въздъхна, като продължаваше да си играе с халката й.

— Сбърках, скъпа. Имам фобия относно ранчото, след онова което Ейприл ми причини — зная, че ти не си Ейприл и не биваше да си го изкарвам на теб заради нещо, което тя е направила преди осем години. Ти ми го каза, но аз не те чух. Затова сега те моля да ми обясниш какво да сторя, за да оправя нещата между нас?

— Рийс, не става въпрос за това — тихо каза тя. — Аз не водя резултат, така че като направиш еди какво си, да се върна в ранчото. Говорим за нас, за нашата връзка и дали имаме бъдеще заедно.

— Тогава ми кажи какво те притеснява. Скъпа, не мога да поправя нещо, ако не знам какво.

— Ако не знаеш какво, значи не можеш да го поправиш.

— Пак ли започваш с главоблъсканиците? Не съм много добър в четенето на мисли — предупреди я той. — Ако искаш нещо, кажи ми го направо. Мога да се справям с действителността, но не съм много добър в отгатването.

— Не се опитвам да те мотая. Самата аз изобщо не се чувствам доволна от сегашното положение, но няма да се върна в ранчото, докато не се уверя, че с теб имаме бъдеще. И няма да променя решението си.

Рийс бавно се изправи и извади няколко банкноти от джоба си. Маделин безразлично махна с ръка.

— Не се притеснявай, днес аз черпя. Тук получавам добри бакшиши — с крива усмивка добави тя.

Той я погледна и го обзе толкова диво желание, че дори не се опита да му устои. Наведе се, долепи устни в нейните и наклони главата й назад, така че силно се притисна към нея и прокара езика си. Толкова пъти се бяха любили, че телата им бяха свикнали едно с друго. Тя издаде познатия тих звук, докато езикът й си играеше с неговия. Ако бяха само двамата, тази целувка щеше да прерасне в страстен секс — толкова мощно бе привличането им. Никой друга жена не му беше въздействала толкова силно, колкото Мади.

В кафенето бе настанала пълна тишина и всички клиенти ги зяпаха със затаен дъх. Емоцията около Рийс Дънкан и съпругата му бе най-голямото забавление за хората тук от години насам.

— А стига!

Рийс повдигна глава, а устните му все още блестяха от целувката. Грубото прекъсване долетя от Флорис, която бе напуснала убежището на кухнята, за да спаси сервитьорката си. Поне Рийс реши така, защото бе заменила голямата лъжица с касапски нож.

— Няма да търпя такива неща в заведението ми — скара му се тя.

Той се изправи и бавно, но много ясно, каза:

— Флорис, имаш остра нужда от някой мъж, който да прогони киселата ти физиономия с повечко секс.

Флорис му се усмихна с дяволита усмивка и размаха ножа.

— Последният глупак, който опита, получи яка цицина.

И винаги става едно и също. Някои хора просто не могат да не си пъхат носа навсякъде. Каубоят, който се намеси при първия скандал между Рийс и Мади, сега пак се обади:

— Кога беше това, Флорис? — попита той. — Преди или след Гражданската война?

Тя се обърна към него като мечка стръвница на прясно месо.

— Виж, момчето ми, говоря за баща ти и ти си единственото, което успя да сътвори след това.

Приближаваше краят на април. Пролетта бе настъпила с пълна сила, но Рийс ие можеше да изпита обичайното удоволствие от събуждането на земята. Обикаляше безцелно из къщата, която му се струваше все по-празна. През повечето време бе зает, но изобщо не се чувстваше щастлив. Мади все още не се беше върнала у дома.

С наследството от баба си тя му бе осигурила финансова сигурност. След като неизплатената ипотека вече не му тежеше на врата, той можеше да вложи парите от миналогодишната продажба на говеждо за увеличаване на стадото си, както бе планирал. Освен това, би могъл да изтегли нов кредит с ранчото като гаранция и да наеме допълнително помощници, с които да разработи земята си както в миналото. Благодарение на Мади, можеше да възстанови ранчото си напълно, въпреки по-малкото акри земя. Тя не го бе виждала в успешните му години и не знаеше колко весел и интересен е животът в едно голямо ранчо.

Предстоеше му да вземе решение и то скоро. Ако искаше да разшири производството си, трябваше да се захване сега с тази задача.

Само че сърцето му не бе в тази идея. Винаги бе обичал земята си, красотата на ранчото бе станала част от душата му, но ентусиазмът му бе изчезнал. Без Мади нищо вече не го интересуваше.

Тя обаче бе права — това бе наследството на тяхното дете. По тази причина трябваше да положи всички усилия.

Животът винаги е поредица от възможности. Те могат да се менят от ден на ден, но човек постоянно е изправен пред избори, а на него му предстоеше да направи много важен такъв.

Ако решеше да инвестира в разширяване на ранчото, това щеше да погълне всичките му приходи и нямаше да има нищо настрани, в случай че отново ги сполети такава виелица. Ако се обърнеше към банката за още един кредит и заложи ранчото като гаранция, се поставяше пак в същата ситуация, от която Мади го бе измъкнала. Нямаше съмнение, че ще успее, ако реинвестира приходите си в земята, при условие, че вече няма да изплаща дългове на бившата си съпруга и въпреки това не му се искаше да задлъжнява към банката.

Тогава оставаше варианта да покани инвеститор. Робърт Канон бе идеалният човек за това, освен това би бил и перфектен партньор. А Рийс наистина притежаваше много остър ум за бизнес, затова безпогрешно оценяваше предимствата на партньорството. Не само че финансово щяха да са по-свободни, но щяха имат възможност да изпробват и нови области, така че оцеляването им нямаше да зависи от това колко тежка е била зимата. Земята бе достатъчно наследство за децата му.

Той вдигна телефонната слушалка и набра номера от визитната картичка, която Робърт му остави на Коледа.

Половин час по-късно затвори телефона и всичко бе решено. Оставаше само да подпишат документите. Двамата с Робърт много лесно се разбираха и успяха договорят взаимно изгодна сделка с минимален брой думи. Рийс се почувства странно, с олекнало сърце и му трябваха няколко минути, докато осъзнае какво се бе случило току-що. Доброволно се бе доверил на друг човек и се отказа от тоталитарния контрол над ранчото си; още повече, че партньорът му беше член от семейството на съпругата му — нещо, което бе немислимо само допреди година. Сякаш най-накрая се бе отърсил от омразата и неприязънта, които от години тровеха живота му. Ейприл, най-сетне, бе останала в миналото. Определено бе сбъркал с първия си избор на съпруга, но умните хора се учат от грешките си и продължават напред. И той наистина се бе поучил, но не беше продължил напред, до момента в който не срещна Мади. Дори и тогава не се отказа от предразсъдъците си и така разруши брака им.

Божичко, бе готов да лази на колене и лакти, само и само да я върне обратно.

Дните минаваха и той бе все по-твърдо решен да постъпи точно така, но преди това получи телефонно обаждане, което промени напълно ситуацията. Обади му се сестрата на Ейприл, Ерика. Ейприл бе починала, а той бе единственият наследник в завещанието й, така че би ли дошъл?

Ерика го посрещна на летище Джей Еф Кенеди. Тя бе висока, слаба, резервирана жена, само две години по-голяма от Ейприл, но винаги бе приличала повече на леля й, отколкото на сестра. В косите й вече се забелязваха побелели кичури, които тя очевидно не правеше опит да прикрие.

— Благодаря ти, че дойде, Рийс. Имайки предвид обстоятелствата, постъпката ти определено е повече, отколкото очаквах или отколкото заслужаваме.

Той повдигна рамене и се здрависа с нея.

— Преди година щях да се съглася с теб.

— Защо, какво се е случило през последната година? — Очите й го гледаха прямо.

— Ожених се отново и си стъпих на краката финансово.

Сега погледът й потъмня. Тя също имаше сиви очи, забеляза той, но не мекото, гълъбово сиво като на Мади.

— Съжалявам за всичко, което се случи покрай развода. Ейприл също съжаляваше, но вече бе твърде късно. И много се радвам, че отново се си оженил. Надявам се, че със съпругата ти сте щастливи.

Би могъл, помисли си той, ако намереше начин да я върне при себе си, но не го сподели с Ерика.

— Благодаря ти. Очакваме бебе в края на октомври.

— Поздравления! — Строгото й лице просветна за момент и тя дори се усмихна, но усмивката бързо изчезна и Рийс забеляза колко уморена е душата й. Ерика скърбеше за сестра си и вероятно не й е било лесно да му се обади.

— Какво се случи с Ейприл? — попита той. — Болна ли беше?

— Не, освен ако не го наречем болест на духа. Тя също се омъжи повторно, както може би знаеш, след по-малко от година след развода, но не беше щастлива и след още две години пак се разведе.

На върха на езика му беше да я попита и него ли е докарала до банкрут, но замълча. Щеше да е грозно от негова страна, като виждаше мъката на Ерика. Някога щеше да реагира точно така, защото не му пукаше кого наранява. Но Мади го промени.

— Започна много да пие — продължи Ерика. — Опитвахме да я убедим да се подложи на терапия, да се контролира и за известно време тя дори успя да спре. Но бе много тъжна, Рийс. Четеше се в очите й. Сякаш бе изморена от живота.

Той рязко си пое въздух.

— Самоуби ли се?

— Технически, не. И не умишлено. Поне аз така мисля, не ми се иска да приема другия вариант. Но не можеше да спре с пиенето, защото това бе единствената й утеха. В нощта на смъртта й се е напила и е тръгнала да се прибира от Кейп Код. Заспала е на волана или поне така смятат и в момента е поредната бройка в статистиката на загинали пияни шофьори. — Гласът на Ерика бе тих, без никаква емоция, но в очите й се четеше болка. Пресегна се и тромаво докосна ръката му, като жена на която й е еднакво трудно да дава и да получава утеха.

В таксито на път за града, Рийс попита:

— Защо ме е определила за единствен свой наследник?

— От чувство на вина, предполагам. Тя бе луда по теб в началото и изпълнена с горчивина след развода. Знаеш, че те ревнуваше от ранчото. След като се разделихте ми сподели, че предпочитала да си имаш любовница, защото с друга жена би могла да се справи, но това парче земя те привличало повече от която и да е жена. Затова и поиска ранчото ти, като отмъщение. — Ерика му се усмихна мрачно. — Божичко, колко отмъстителни могат да бъдат хората. Не можеше да разбере, че тя просто не бе жена за теб. Не харесвахте едни и същи неща, не се стремяхте към една и съща цел. И понеже ти не я обичаше повече от ранчото, тя го прие като свой недостатък, а не разбра, че просто сте твърде различни като хора.

Рийс никога не бе мислил по този начин за Ейприл, никога не се беше опитал да погледне брака им и последвалия развод през нейните очи. Единственото, което бе открил в нея, бе горчивината й и това бе оформило животът с нея. И сега се сепна, като разбра, че е бъркал, сякаш през цялото време е носил лещи, които са разкривявали всички образи.

Прекара нощта в скъп хотел, какъвто навремето би сметнал за даденост. Чувстваше се странно отново да е финансово стабилен и се почуди дали пък през тежките години не бе преувеличил стойността на парите. Да, приятно му беше да наеме луксозен апартамент, но можеше да мине и с най-обикновена стая в нормален хотел. Годините, прекарани без пари, бяха променили приоритети му.

Изчитането на завещанието на следващия ден не продължи дълго. Семейството на Ейприл, потънало в скръбта си, се държа мило. Както и баща й. Ейприл много прилежно се бе погрижила за разпределението на имуществото си, сякаш е очаквала смъртта си. Бижутата и личните си вещи бе поделила между семейството си, както и малкото акции, които притежаваше. Изуми го обаче онова, което бе завещала на него.

„На Рийс Дънкан, бившият ми съпруг, оставям всичко, което получих от него при развода. Ако ме превари в смъртта, същото завещавам на наследниците му като жест на дълго забавена справедливост.“

Адвокатът продължи, но Рийс вече не чуваше нищо. Не можеше да повярва. Беше напълно шокиран. Наведе се напред, облегна лакти върху коленете си и впери поглед в ориенталския килим под краката му. Тя му връщаше всичко и обезсмисляше всичките тези години на омраза.

Най-голямата ирония в случая бе, че той вече се бе отказал. Дори и да имаше достатъчно сили и да възстанови ранчото както в силните му години, той нямаше да се чувства щастлив без Мади. С нея се беше смял, бяха се любили, и някъде междувременно маниакалната му омраза бе отстъпила пред чистата, силна любов, така че сега той не можеше да живее без нея, а само да съществува.

Сърцето му се сви и в гърдите му заседна огромна болка. По дяволите! Как можеше да е бил такъв глупак?

Ела си с мен вкъщи.

Кажи ми една причина, поради която да го направя.

Само за това го молеше тя, една добра причина, но той не й я беше дал. Вярно, изтъкваше аргументи, но не й каза онова, за което го молеше тя, от което се нуждаеше. Тя не му го каза направо, а той бе толкова погълнат с това от какво се нуждае, че изобщо не се замисли за нея. А беше толкова просто и сега Рийс знаеше какво да й отговори.

Кажи ми една причина, поради която да го направя.

Защото те обичам.

Влезе в кафенето на Флорис и застана в средата на заведението. Клиентите ставаха все повече, може би защото Флорис се криеше през по-голямата част от времето в кухнята, а Маделин, с бавния й акцент и секси походка, очароваше посетителите.

Както обикновено, настъпи тишина, щом той влезе, и всички се обърнаха към него. Мади стоеше зад бара и забърсваше петно от разлято кафе, докато разговаряше приятелски с Глена. Щом го видя, замръзна на мястото си, вперила поглед в него.

Той закачи палеца си за колана на панталона и й намигна.

— Отгатни — започна той. — Какво е това: два крака, твърда глава, държи се като магаре?

— Това е просто — засмя се тя. — Рийс Дънкан.

Посетителите се разсмяха тихо. Рийс забеляза развеселения й поглед и не сдържа усмивката си.

— Как си днес? — попита я той с нисък тон, така че останалите посетители в кафенето бяха изключени от разговора им, а няколко от жените затаиха дъх.

Устните й се извиха в една от нейните само-иронизиращи усмивки, при които винаги му се приискваше да я сграбчи в ръцете си.

— Не е един от добрите ми дни.

— Ела си с мен вкъщи.

Тя го погледна право в очите и тихо изрече:

— Кажи ми една причина, поради която да го направя.

И точно там, пред Господ и по-голямата част от жителите на Крук, Монтана, той си пое дълбоко въздух и изрече думите ясно и достатъчно високо, за да го чуят всички, което не беше никак трудно, защото останалите посетители дори не се преструваха, че не подслушват.

— Защото те обичам.

Мади премигна и за негова изненада, той забеляза сълзи в очите й. Преди обаче да успее да стигне до нея, лицето й се озари от усмивка, като лъч светлина върху буреносен облак. Тя не се опита да заобиколи бара; покачи се отгоре и се смъкна от другата страна.

— Крайно време беше — промълви тя и се хвърли в ръцете му.

Клиентите започнаха да ръкопляскат и Флорис се появи от кухнята. Тя изсумтя и остана видимо недоволна като видя Маделин да виси на врата на Рийс с крака във въздуха.

— Предполагам, че сега ще трябва да си търся нова сервитьорка — измърмори тя.

Някой се обади:

— Флорис, обещай, че няма да излизаш от кухнята и ние ще ти намерим нова.

— Дадено — отвърна възрастната жена и изуми всички посетители, като наистина се усмихна.

Той не изчака да стигнат до къщата, за да я люби; щом стигнаха до негова земя, Рийс спря пикапа и я изведе навън. Маделин имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне, докато слушаше думите на любов, страст, потребност. Не можеше да му се насити да го докосва; искаше да потъне в кожата му и определено се опита.

Когато най-сетне стигнаха къщата, той я пренесе на ръце през прага и направо в спалнята им, където я положи върху голямото легло и започна да я съблича. Тя се засмя приглушено и се протегна.

— Пак ли?

— Искам да те видя — с напрегнат глас промълви той. Когато тя остана гола, Рийс замълча, стъписан от промените в тялото й, които не бяха много видим все още, но той ги забеляза, защото прекрасно познаваше всяка част от нея. Стомахът й започваше да се закръгля, а гърдите й се бяха налели, с потъмнели зърна. Той се наведе, целуна едното и тя потрепери от удоволствие.

— Божичко, обичам те! — прошепна той и отпусна глава върху стомаха й, като обгърна бедрата.

Маделин прокара пръсти през косата му.

— Доста време ти трябваше — нежно отвърна тя.

— Ще компенсирам липсата на бързина с продължителност.

— И какво означава това?

— Че ще ти го повтарям и след петдесет години. — Той замълча, обърна се и целуна стомаха й. — Имам и още нещо да ти казвам.

— Добро ли е?

— Надявам се. Съвсем скоро тук нещата доста ще се променят.

— Как? — Тя го погледна подозрително. — Не съм сигурна, че искам нещата да се променят.

— Имам нов партньор. Преди около седмица се обадих на Робърт и той се съгласи. Започваме разширяването на ранчото веднага. Сега това ранчо е „Дънкан и Канон.“

Маделин избухна във весел смях. Рийс се изправи и също се усмихна, почувства отново магията на присъствието й.

След малко Маделин се успокои и го погледна сериозно.

— Защо се обади на Робърт?

— Защото ти имам доверие — простичко обясни той. — А чрез теб, мога да се доверя и на него. Защото това е едно добро бизнес решение. Защото исках да ти покажа какво може да представлява това ранчо. Защото ще имаме бебе. И защото, по дяволите, прекалено добър съм в работата си, за да се задоволявам с второкачествено ранчо. Това стига ли като причини?

— Първата беше най-важна.

Маделин обгърна лицето му с ръце и го погледна, сякаш сърцето й прозираше в очите. И това го разтърси, макар да се чувстваше като човек, способен да превземе света, нейната любов към него бе най-голямата му сила. Той се наведе, за да целуне стомаха й отново, когато напълно сериозно, тя попита:

— Знаеше ли, че бидон от десет галона всъщност не побира толкова?

На трети ноември Маделин лежеше в болницата на Билингс с родилни болки, стискаше ръката на Рийс и се опитваше да се съсредоточи върху дишането си. Пристигна тук преди около двадесет и четири часа и вече бе на ръба на изтощението, но продължаваше да повтаря, че всичко е наред. Рийс бе необръснат и с тъмни кръгове под очите. Робърт бе някъде отвън и прокарваше бразда по плочките на коридора.

— Кажи още една — каза тя. Рийс изглеждаше отчаян, но тя имаше нужда от нещо, което да разсее мислите й.

— Индийското мастило всъщност идва от Китай.

— Вече си измисляш, нали? Дай да видим сега… — Поредната контракция я прекъсна и тя силно стисна ръката му. Когато можеше да говори отново, тя продължи:

— Звуците на стомаха се наричат борборигми. — След което го погледна победоносно.

Рийс погали лицето си с нейната ръка.

— Пак си чела речника, а това не е честно.

Тя се засмя, но рязко замлъкна от следващата контракция. Тази обаче по-силна и продължи по-дълго. Маделин издържа и с невиждащ поглед се взря в монитора, сякаш за да получи потвърждение на онова, коетр усещаше. След малко се отпусна върху ръката му и с немощен глас изрече:

— Мисля, че не остана още много.

— Слава Богу! — Рийс не бе сигурен, че ще може да издържи още дълго. Да я наблюдава как се мъчи беше най-тежкото преживяване и той сериозно се замисли да ограничи боя на децата им до едно. Сега я целуна по челото, обляно в пот.

— Обичам те, скъпа.

Това му спечели една несигурна усмивка.

— И аз те обичам.

Последва още една контракция.

Сестрата я прегледа и се усмихна.

— Права сте, госпожо Дънкан, не остана още много. По-добре да ви закараме в родилната зала.

Рийс остана с нея. Докторът внимателно бе проследил бременността й и не очакваше никакви усложнения. Рийс ядно се почуди дали неговата представа за усложнения не се разминаваше драстично с тази на лекаря. Бяха минали тридесет и шест часа, откакто започнаха родилните болки. Половин час по-късно, Рийс вече държеше в ръце зачервения си, ревящ син.

Маделин го наблюдаваше през замъглените от сълзи очи и немощно се усмихваше. Изражението на лицето му бе толкова нежно, напрегнато и собственическо, че тя не можеше да повярва.

— Три и седемстотин — измърмори Рийс. — За малко се размина.

Маделин се засмя и се пресегна към мъжа и сина си. Рийс постави бебето в ръцете й, прегърна я и не можеше да откъсне очите си от двамата. Никога досега не бе виждал по-красива гледка, независимо, че косата й бе разрешена и вир-вода. Божичко, чувстваше се прекрасно. Изтощен до краен предел, но страшно щастлив.

Маделин се прозя и отпусна глава върху рамото му.

— Мисля, че добре се справихме — заяви тя, докато изучаваше малките пръстчета на бебето и мократа черна коса. — Освен това мисля, че ще спя около седмица.

Когато я преместиха в нейната стая, точно преди наистина да заспи, чу отново Рийс да повтаря:

— Обичам те, скъпа.

Твърде уморена, за да отговори, Маделин само протегна ръка и усети, че той я хвана в своята. Никога нямаше да й омръзне да чува тези три думи, макар че през последните месеци постоянно й ги казваше.

Рийс седна и усмихнато се загледа в спящото й лице. Неговите клепачи също се затвориха от умора, но нито за миг, докато спеше, той не пусна ръката й.