Търси се съпруга

ДЕВЕТА ГЛАВА

В края на януари втора студена вълна нахлу от север и този път положението изглеждаше още по-страшно. Два дни преди застудяването, двамата упорито работиха, за да подготвят всичко и да спасят добитъка. Температурите започнаха да падат през нощта, а когато на сутринта се събудиха, навън бе около десет градуса под нулата, валеше тежък сняг, но поне вятърът не бе много силен.

Рийс на няколко пъти излезе от къщата, за да натроши лед в хранилките на животните, че поне да имат вода за пиене, докато Маделин умираше от страх да не му се случи нещо. Навън наистина бе убийствено студено, а метеорологичните прогнози съобщаваха, че положението ще се влошава.

Така и стана. Температурите падаха постоянно и привечер вече бе двадесет и три градуса под нулата.

А на сутринта термометърът показваше тридесет под нулата в комбинация с леден вятър.

Ако до този момент Рийс беше притеснен, то сега вече се държеше като диво животно, затворено в клетка. Дори и в къщата стояха дебело облечени, а Рийс постоянно поддържаше огъня в камината, макар че все още имаха електричество. Пиеха топло кафе и шоколад, за да поддържат температурата на телата си и се преместиха да спят в дневната, пред камината.

На третия ден той само седеше с празен поглед, зад който прозираше стаен гняв. Стадото му измираше отвън, а той не можеше да направи нищо, за да ги спаси — виелицата и снегът навън го спираха. Смразяващият студ щеше да го убие по-бързо от добитъка. Температурата на вятъра бе четиридесет и пет градуса под нулата.

Докато лежаха пред камината същата вечер Маделин прокара длан по гърдите му и усети колко стегнат е всеки мускул у него. Рийс бе вперил поглед в тавана. Тя се подпря на лакът до него.

— Независимо какво се случи — тихо изрече тя, — ще се справим някак.

— Не можем да се справим без добитък. — С дрезгав глас отвърна той.

— Значи просто се отказваш?

В погледа, който Рийс й хвърли, се четеше истински гняв. Той не знаеше какво значи да се предадеш — дори думата му бе чужда.

— Ще работим по-упорито — продължи тя. — Миналата пролет мен ме е нямало и никой не ти е помагал. Двамата можем да се справим.

Лицето му омекна, той взе ръката й в своята и като я повдигна срещу светлината от камината, започна да изучава нежната, женствена длан. Тя бе готова да се захване с всякаква работа, независимо колко тежка или мръсна, а той не смееше да й признае, че когато е около нея, толкова се притеснява да не й се случи нещо, че губи повече време да я предпазва. Маделин нямаше да го разбере; бяха женени от седем месеца и досега тя не се бе уплашила от нищо. Със сигурност не се беше уплашила от него. Споменът за някои от караниците им го накара да се усмихне; а други мигновено го възбуждаха. Изминалите седем месеца със сигурност не бяха скучни.

— Права си — съгласи се той и допря ръката й към лицето си. — Ще трябва да работим по-упорито.

Едва на четвъртия ден успяха да излязат извън къщата. Вятърът бе утихнал, а небето бе кристално синьо, сякаш се надсмиваше на хапещия студ. Толкова беше мразовито, че двамата увиха шалове около лицата си, за да могат да дишат и с огромни усилия стигнаха до плевнята, където се погрижиха за животните. Завариха кравата в окаян вид и тя започваше да рита всеки път, щом Рийс се опиташе да я издои. Отне им повече от час и безбройни опити, докато тя най-сетне застана спокойно и му позволи да си свърши работата. Маделин междувременно се зае с конете — занесе им прясна храна и вода, почисти отделенията им и застла нова слама.

Животните изглеждаха нервни и като че се радваха да ги видят; очите й се напълниха със сълзи, докато галеше любимецът на Рийс по муцуната. Конете поне бяха защитени в плевнята — не й се мислеше какво ли се е случило с добитъка отвън.

Рийс успя да запали пикапа и го натовари със сено. Маделин се настани до него и дори не трепна при строгия му поглед. В никакъв случай не би го пуснала сам да обикаля ранчото в такъв студ; ако му се случеше нещо, ако не успееше да се върне в пикапа или загуби съзнание, за минути щеше да измръзне до смърт.

Той внимателно подкара към оградения район, където бе прекарал стадото. Когато стигнаха, лицето му бе абсолютно безизразно. Там нямаше нищо — само чист, снежен пейзаж. Слънчевите лъчи блестяха върху снега и той се пресегна за тъмните си очила. Маделин също го последва.

Рийс продължи да шофира, в търсене на стадото, ако изобщо животните бяха оцелели. Снежното одеяло може би скриваше труповете им.

Най-сетне дочуха жален вой, който ги упъти до част от добитъка. Вероятно бяха тръгнали да търсят храна или убежище. Силният вятър бе навял голяма купчина сняг около дърветата и животните се бяха скрили там, на завет.

Лицето на Рийс все още бе каменно, когато слезе от пикапа и разтовари купите сено от багажника. Маделин прекрасно разбираше как се чувства той — боеше се да се надява и го бе страх, че това е единствената оцеляла част от стадото. Рийс разряза канапа От балите и разпръсна сеното, след което взе лопатата и прокопа отвор в купчината сняг. Нервните животни се струпаха около сеното. Рийс ги преброи и лицето му се стегна още повече. Маделин знаеше, че това е само част от животните, които бяха намерили скривалище тук.

Той се качи в пикапа и стисна волана.

— Щом като тези са оцелели, значи има и още — каза Маделин. — Трябва да продължим с търсенето.

Наистина намериха още около едно замръзнало езеро, но телата им лежаха на една страна, тук-там натрупани със сняг. Рийс ги преброи — тридесет и шест бяха загинали, а може би имаше други, по-малки телета, които бяха напълно покрити.

Една крава се бе омотала в храсти и тел, а малкото й лежеше отстрани и с невинни, кафяви очи наблюдаваше как майка му се бореше да се освободи. Рийс я освободи и тя се изправи, но бе толкова отслабнала, че не можеше да помръдне. Телето й също се изправи на люлеещи крака и се доближи до майка си. Рийс струпа пред нея купа сено и продължи с търсенето.

В едно дере намериха още седем оцелели животни и десет трупа. Така продължи целия ден — откриваха колкото живи, толкова и измръзнали до смърт. Той им даваше сено, с брадва пробиваше дупки в замръзналите езера и водеше точна сметка на загубите и оцелелите. Половината от стадото бе измряло и вероятно още щяха да загинат. Сериозността на ситуацията изведнъж се стовари с цялата си тежест. Беше толкова близо до успеха — и ето че това го сполетя.

На следващия ден обиколиха по-отдалечените места, за да съберат стадото. Рийс яздеше, а Маделин караше пикапа, натоварен с още сено. Температурите бяха се повишили, ако така можеха да се нарекат десет градуса под нулата, но вече нямаха никакво време за губене.

Едно младо теле отказа да се присъедини към стадото, побягна вляво, а конят веднага го последва и препречи пътя на непокорното животно, за да го върне обратно. Добичето обаче се заинати, започна да клати глава и да гледа наоколо като непослушен тийнейджър. Направи повторен опит да избяга и се насочи към близкото езеро, но точно в това Рийс бе пробил няколко дупки в леда, а не бе чак толкова студено, че покривката да стегне достатъчно, за да издържи тежестта на животното. Задният му крак проби леда и то падна назад, а очите му издаваха ужаса от случващото се.

Ругаейки, Рийс грабна въжето и се приближи до брега. Маделин изгаси пикапа и излезе.

— Не стъпвай върху леда — предупреди го тя.

— Не се притеснявай. Не съм глупав, колкото него — измърмори той, развърза въжето и няколко пъти го завъртя във въздуха. Първият път пропусна животното, защото то яростно се мяташе във водата, с което чупеше още лед около себе си и в резултат цялото потъна под водата, точно когато Рийс заметна. Рийс все още ругаеше и събра въжето, когато Маделин се приближи до него.

При втория опит примката се омота около мятащата се глава на животното и Рийс бързо омота другия край на въжето около седлото. Конят бавно започна да отстъпва назад под инструкциите и здравата ръка на Рийс и измъкна животното.

Щом го спасиха, Рийс се приближи до него и започна да развързва примката от врата му. Щом се освободи, добичето жално изрева и с всичка сила се нахвърли върху Рийс, блъсна го странично и го запрати във водата.

Маделин затаи писъка си, изтича напред и зачака той да се подаде над повърхността. Той наистина се появи, но на около три метра от брега, които трудно можеше да преодолее. Ледената вода почти мигновено парализира крайниците му. Единственото, което успя, бе да се подпре на лакти върху ръба на леда и да се държи отгоре.

Маделин грабна въжето и издърпа коня до брега, но тя не можеше да замята примката и със сигурност нямаше да успеят да го изтеглят, омотан около врата.

— Можеш ли да хванеш въжето? — уплашено извика тя и една му ръка се помръдна в знак, който тя се надяваше да е утвърдителен. Тя заметна въжето към него и той направи опит да хване другия край, но движенията му бяха бавни и тромави, затова то потъна във водата.

Маделин трябваше да го измъкне и то веднага. Две минути по-късно можеше да е твърде късно. Сърцето й лудо биеше в гърдите, а лицето й бе бяло като платно. Никой друг, освен нея не можеше да му помогне, а и нямаше никакво време за нерешителност. Издърпа обратно въжето и се приближи към ръба на леда.

Той повдигна глава и очите му се изпълниха с ужас, като я видя да се насочва към него.

— Не — дрезгаво изрече той.

Маделин легна по корем и започна да пълзи като змия, като се стараеше да разпределя цялата си тежест върху плътния лед, но въпреки това чуваше как той се пропуква под тялото й. Три метра, само три метра, звучеше толкова близо на думи, а в действителност й се струваха безкрайно далеч.

Ледът под лактите му подаде и Рийс потъна. Тя рискува сигурността си за сметка на бързината и точно когато главата му отново се появи над повърхността, Маделин успя да сграбчи яката на якето му и да го изтегли. Тежестта и на двамата пропука още части от леда, но тя успя бързо да се плъзне назад.

— Държа въжето — изрече тя, а зъбите й тракаха от ужас. — Ще го увия под мишниците ти и после конят ще те изтегли. Разбра ли ме?

Той само кимна. Устните му вече бяха посинели, но все пак успя да повдигне последователно ръцете си, така че тя да го обрамчи. Маделин се протегна напред, за да стегне възела. В този момент ледът под нея рязко се пропука и тя потъна.

Студ. Никога досега не бе изпитвала подобно усещане. Водата беше толкова мразовита, че дъхът й спря, а крайниците й мигновено се парализираха. Очите й бяха отворени и тя видя косата си, разпиляна пред лицето. Намираше се под повърхността на водата. Странно, но това изобщо не й се стори важно. Над себе си виждаше бяла покривка с тъмни дупки на места и долавяше някакво движение. Рийс… Вероятно това бе той.

Мисълта за Рийс я накара да си събере мислите. Някак успя да размърда ръце, за да се изтласка над водата и се насочи към едно от тъмните петна, които представляваха дупки в леда.

Главата й проби повърхността, точно когато конят издърпваше Рийс на брега. Животното бе обучено да издърпва въжето всеки път, щом усети тежест от другата страна. Тя се пресегна към ръба на леда, докато Рийс се опитваше да се изправи на крака.

— Мади! — Думите прозвучаха като дрезгав вик. Той се опитваше да се освободи от въжето, но координацията на движенията му бе много забавена.

Трябва да издържиш. Единственото, което трябваше да направи, бе да издържи така. Само преди минути се молеше Рийс да успее да го направи, сега същото се отнасяше за нея. Опита, но не беше силна като него. Тежестта на тялото й започна да я влече надолу и тя нищо не можеше да стори. Водата отново я покри цялата.

Трябваше да се пребори да стигне до повърхността, да изплува. Мислите й течаха много бавно, но все пак разбираше какво да прави и точно когато смяташе, че дробовете й няма да издържат повече и ще се наложи да вдиша, отново подаде глава.

— Хвани се за леда. Мади, хвани се за леда! — Рийс буквално изрева командата с тон, който я накара слепешком да протегне ръце и по случайност уцели леда до нея.

Мокрото въже замръзваше и все по-трудно се огъваше. Рийс се бореше и със студа и със собствената си тромавост, докато завързваше примката.

— Вдигни едната си ръка нагоре, така че да мога да увия въжето около нея. Мади, вдигни-едната-си-ръка-на-горе!

Нямаше сили да го направи. Твърде дълго бе престояла във водата. Единствено успя леко да повдигне ръката си, с която се облягаше върху леда и да се надява, че той ще успее да я уцели с примката.

Той заметна въжето, точно когато главата й отново изчезна под водата. Обхвана подадената ръка и с бясно движение го стегна, докато примката плътно обви тънката й китка.

— Назад, назад! — извика той на коня, който потегли, усетил тежестта от другия край на въжето.

Започна да я тегли под водата и най-сетне я изкара на брега. Рийс коленичи до нея, с чист ужас в очите, докато тя започна да се дави и да плюе вода.

— Ще се справим — яростно изрече той, докато се бореше с възела, за да освободи ръката й. — Само трябва да стигнем до вкъщи и всичко ще е наред.

И за миг не допускаше мисълта, че може и да не успеят да стигнат до къщата. Макар да не бяха толкова далеч, пътят на връщане щеше да коства всичките му сили.

Той бе напълно премръзнал, затова не можеше да я вдигне и се наложи да я изтегли по земята до пикапа. Очите на Маделин постоянно се затваряха.

— Не заспивай — рязко й нареди той. — Отвори си очите! По дяволите, бори се!

Сивите й очи наистина се отвориха, но го гледаха неразбиращо. За негова изненада, тя сви дланта с в юмрук и се опита да замахне към него, но въпреки това се подчини на грубата му заповед.

Рийс отвори вратата на пикапа и я избута върху седалката. Тя се отпусна, цялата вир-вода.

Конят го побутна с муцуна. Ако животното не се бе оказало толкова близо, той като нищо щеше да го забрави, но с навика на човек, който цял живот се е грижил за добитъка си, сега завърза юздите за задната броня. Нямаше да кара чак толкова бързо, че конят да не се справи, макар че единствената му мисъл бе колкото се може по-скоро да стигнат до къщата и да се стоплят.

Намести се на шофьорската седалка, запали пикапа и с усилие плъзна копчето на парното до най-високата степен. Топлият въздух веднага нахлу в купето, но Рийс бе прекалено измръзнал, за да го усети.

Трябваше да се отърват от дрехите си. Ледените материи допълнително отнемаха от температурата на телата им. Започна да смъква якето си, като нареди на Маделин да направи същото.

Тя някак успя да се изправи в седалката, но нямаше никаква координация на движенията. Беше престояла във водата дори повече от него. И на него не му беше лесно, но когато той вече бе успял да се съблече целия, тя едва бе свалила якето, по което се забелязваха ледени кристали.

Рийс се пресегна да разкопчае дрехите й.

— Хайде, скъпа, трябва да те съблечем. Ако не го направим, ще ти е още по-студено. Можеш ли да говориш? Мади, кажи нещо!

Тя бавно повдигна ръка, с всичките пръсти свити, без средния. Той се взря в неприличния, или подсказващ, жест — зависи откъде го погледнеш — и въпреки тежкото им положение, от гърлото му се отрони дрезгав смях.

— Само да се стоплим, скъпа, и ще ти го върна.

В очите й проблеснаха искри, което го обнадежди.

Зъбите му започнаха да тракат и тялото му конвулсивно потреперваше. Мади изобщо не трепереше, което бе лош знак. Винаги, когато излизаше, Рийс вземаше в колата одеяло и термос с кафе, затова сега се пресегна към задната седалка и взе одеялото. Дори и най-простото движение му костваше неимоверни усилия, но най-сетне успя да го сграбчи, попи телата им и после я уви в него.

С треперещи ръце отвори термоса и отля част от топлото кафе в капачката, след което я приближи до устните й.

— Отпий, мила. Топло е и приятно.

Тя успя да преглътне малки глътки, а той допи останалото, след което отново наля. Усети как горещата течност опари стомаха му. Ако не се съвземеше бързо, така че да успее да стигне до къщата, никой от двамата нямаше да оцелее. След като изпи цялата чаша, ръцете му вече не трепереха толкова силно. Напълни я отново и накара Мади също да пие. Засега това бе всичко, което можеше да направи. Съсредоточи цялото си внимание и включи на скорост.

Движеха се много бавно. Толкова силно трепереше, че тялото му не се подчиняваше на командите от мозъка. На моменти губеше ориентация и не можеше да прецени къде се намират. Маделин най-сетне започна да трепери, след като топлината от радиатора и от горещото кафе съживи тялото й.

Къщата никога не му се бе струвала толкова хубава, както този път, когато най-накрая я забеляза и подкара към нея. Паркира възможно най-близо до задната врата и гол заобиколи пикапа, за да отвори на Маделин. Не усещаше снега под босите си крака.

Тя вече можеше да се движи, което много им помогна. Прегърнати, те едва изкачиха стъпалата на верандата и влязоха вътре. Банята на долния етаж се намираше точно срещу вратата, затова той я насочи направо натам, подпря я на стената и пусна топлата вода, за да напълни ваната. Щом започна да се вдига пара, Рийс завъртя и крана на студената. Надяваше се да уцели точната температура, иначе можеха да се опарят, но ръката му толкова премръзнала, че нищо не усещаше.

— Влизай във ваната!

Тя се отпусна на колене и Рийс я издърпа до ръба, но в крайна сметка се оказа, че и за двамата е по-лесно буквално да се претърколят вътре. Маделин седна пред него, между краката му и отпусна глава върху гърдите му. По лицето й се стичаха сълзи, когато топлата вода обгърна премръзналото й тяло и болезнено започна да възвръща живота в него. Рийс отпусна глава назад и стисна зъби. Трябваше да изтърпят и това, защото бе важно; тук никой друг нямаше да им помогне. Така най-бързо щяха да се стоплят, макар изобщо да не бе приятно.

Постепенно болката олекна. Когато водата се покачи толкова, че за малко щеше да прелее, той спря кранчетата и се потопи по-дълбоко, та водата да покрие и раменете му. Косата на Маделин се носеше по повърхността като мокро злато.

Той обви ръце около тялото й, сякаш искаше да поеме треперенето й.

— По-добре ли си?

— Да. — Гласът й бе тих и по-дрезгав от обичайно. — Бяхме на ръба.

Той я обърна и я притисна към себе си с трудно сдържано отчаяние.

— Исках да запазя младото добиче за разплод — обясни той. — Кучият син обаче ще си остане обикновен вол, — ако изобщо оцелее.

Маделин успя дори да се разсмее и прокара устни по врата му. Водата покри брадичката й.

— Да се грижиш добре за този кон. Той ни спаси живота.

— Ще му дам най-голямата част от плевнята.

Останаха във ваната, докато водата започна да изстива; след това отвори запушалката и й помогна да се изправи на крака. Тя все още изглеждаше сънена, затова Рийс я задържа до себе си, дръпна завесата и пусна душа, така че топлата вода да се стича върху главите им. Маделин стоеше, отпуснала глава върху гърдите му, както бе стояла стотици пъти досега. Сега обаче прегръдката им бе особено ценна. Този път двамата бяха надлъгали смъртта.

Водата се плъзгаше по телата им. Той повдигна лицето й към себе си и допря устни до нейните, изпитвайки нужда да я вкуси, да я докосне, да се увери, че наистина вече са добре. Днес за малко щеше да я изгуби.

Когато топлата вода започна да свършва, той завъртя обратно кранчетата, взе хавлиени кърпи и уви една около косата й, а с другата изсуши тялото й. Макар устните и ноктите й да си бяха възвърнали цвета, тя все още слабо потреперваше, затова той я задържа, докато тя прескочи ръба на ваната. Рийс взе друга кърпа и започна да подсушава себе си, като през цялото време наблюдаваше всяко нейно движение.

На Маделин вече й бе топло, но се чувстваше напълно изтощена. Нямаше сили за нищо, сякаш се възстановяваше от тежко заболяване. Най-много й се искаше да легне пред камината и да спи поне една седмица, но знаеше колко е опасна хипотермията и се боеше да го направи. Сега се отпусна върху тоалетната чиния и го наблюдаваше как той подсушава тялото си, омагьосана от силата му, подчертана от голотата. Той й даваше сили да се бори с изтощението, както по-рано й бе вдъхнал сили, за да издържи в ледената вода.

Рийс обгърна лицето й в ръце, за да се увери, че не се унесла.

— Не заспивай — предупреди я той. — Стой тук, докато се кача и ти донеса халата.

— Добре — кимна тя.

— След минута се връщам.

Маделин успя да се усмихне, само за да го успокои.

— Донеси ми и четката за коса.

Рийс се върна след няколко минути с халата й, затоплен в сушилнята за дрехи и тя потрепери от удоволствие, когато я обви в дрехата. Той също се бе облякъл — беше си обул чорапи, джинси, които още не бе закопчал и памучна фланела. Носеше чорапи и за нея и сега коленичи, за да й ги обуе.

Обгърнал кръста й, двамата тръгнаха към кухнята. Рийс изтегли един стол и я настани.

— Отвори си устатата — нареди й той и когато тя се подчини, той пъхна термометъра, който бе взел от банята на горния етаж, под езика й. — Сега стой мирно, докато направя още кафе.

Това изобщо не й бе трудно. Единственото, което искаше повече от това да седи спокойно, бе да лежи.

Когато алармата на дигиталния термометър започна да пищи, той го извади от устата й и се намръщи.

— Тридесет и пет градуса и шест стотни. Искам да я качим с още един градус.

— А ти как си?

— Не съм толкова сънен, колкото си ти. Освен това съм едър, пък и бях във водата по-малко време.

Все още усещаше студа дълбоко в себе си, но парализирането на крайниците отдавна бе изчезнало. Първата чаша кафе почти успя да прогони останалото измръзване, тъй като и топлината на течността и кофеинът си свършиха работата. Рийс накара Маделин да изпие три чаши, макар че тя се съвзе достатъчно, за да отбележи гневно, че пак е приготвил кафето твърде силно и вероятно ще получи кофеинова свръх доза. С кисела физиономия, той й доля вода. Когато се почувства по-сигурен за нея, Рийс я настани върху одеялата пред камината.

— Трябва пак да изляза — съобщи той и като забеляза ужаса в очите й, бързо добави: — Не, не, няма до обикалям из ранчото, но се налага да прибера коня и да се погрижа и за него. Веднага се връщам.

Маделин все още се боеше да легне, за да не заспи, макар че из вените й течеше толкова кафе, че едва ли тази нощ изобщо щеше да спи. Свали кърпата от главата си и започна да разресва косата.

Когато Рийс се върна, косата й вече бе изсъхнала и тя я оформяше в прическа. Той спря на прага като поразен от женствеността и красотата на ритуала. Ръкавите й се плъзгаха по ръцете й, когато ги повдигаше към главата си и разкриваха бледите, нежни предмишници. Стоеше, навела глава на една страна, като цвете погалено от бриз. Гърлото му пресъхна и Рийс усети как кръвта се стече в слабините му; вече седем месеца бяха женени, а той все още реагираше като жребец, подушил кобила.

— Как си? — Думите му с усилие излязоха от устата. Тя го погледна и на лицето й бавно се появи усмихна, от което кръвта му закипя още повече.

— По-добре. Будна и топла. А ти как си, след излизането навън?

— Добре. — Даже повече от добре. И двамата бяха живи и в нито една клетка от тялото си не усещаше студ.

Той настоя отново да премери температурата й и търпеливо изчака термометърът да изпищи.

— Тридесет и шест. Добре.

— Нормалната ми температура е горе-долу толкова.

— А моята обикновено е по-висока.

— Не се учудвам. Като спи с теб, човек се чувства като във фурна.

— Оплакваш ли се?

Тя поклати глава.

— Напротив, похвалвам те.

Изведнъж усмивката изчезна от лицето й, очите й потъмняха до цвета на въглен и тя се пресегна, за да погали лицето му.

— Днес за малко щях да те загубя.

Рийс забеляза искрения ужас в погледа, точно преди тя да затвори очи и я придърпа към себе си с отчаяно облекчение.

— Скъпа, много по-вероятно бе аз да загубя теб, отколкото ти мен — дрезгаво изрече той, заровил устни в косата й.

Маделин обви ръце около врата му. Тя не плачеше често — обикновено настроението й бе добро и не се променяше без причина. Откакто бяха женени, бе плакала два пъти и то от болка — първия път, през брачната им нощ и вторият, същия ден, когато горещата вода във ваната възвръщаше живота в измръзналото й тяло. Изведнъж обаче напрежението и ужаса от преживяното се стовари върху нея е буца заседна в гърлото й. Тя се опита да се пребори, да запази самообладание, но тази битка бе предварително загубена. С жален стон тя зарови лице във врата му и го стисна с всичка сила, докато тялото й потрепери от силното ридаене.

Рийс не просто се изненада от сълзите й, той се стъписа. Неговата Мади беше боец, която му беше равна по сила и не потреперваше дори пред най-лошия му гняв. Сега обаче безутешно плачеше в ръцете му, от което сърцето му се сви. Той се наведе над нея, започна да разтрива гърба й, шепнеше успокоителни думи в косите й, като в същото време бавно я положи върху одеялата пред камината.

Мина доста време, преди Маделин да се успокои. Той не се опита да я спре, защото усещаше, че тя има нужда да се освободи от напрежението, както и той, подтикван от същото чувство, с всичка сили изрита една кофа от храна в плевнята, след като се бе погрижил за коня си, затова сега просто я държеше в прегръдките си, докато бурята премина, след което й подаде носната си кърпичка.

Клепачите й бяха подути и тя изглеждаше изтощена, но в погледа й вече не се забелязваше предишното напрежение, докато се отпусна върху одеялата. Рийс се подпря на лакът до нея, развърза колана на халата й и го разтвори, разкривайки голото й тяло.

Прокара пръсти по врата й, после по нежните ключици.

— Казвал ли съм ти някога — замислено изрече той, — че само като те погледна, се възбуждам до болка?

Когато проговори, гласът й бе подрезгавял.

— Не, но на няколко пъти си ми го демонстрирал.

— Наистина ме боли и имам чувството, че ще експлодирам. И после, когато вляза в теб, тази болка се превръща в удоволствие.

Рийс плъзна ръката си към гърдата й, покри я с топла длан и усети зърното й. Нежно го погали с палец, докато то набъбна и потъмня; след което се наведе и започна да го целува. Дишането й се промени, стана по-дълбоко, а кожата й леко поруменя. Когато я погледна, видя очите й, натежали от желание и изпита яростно мъжко задоволство, че е способен да я накара да изпита подобно нещо.

Преди се отричаше от чувствените наслади с нея, но вече не го правеше. Оставяше се да потъне в удоволствието, докато плъзга длани по тялото й, наслаждавайки се на копринената й кожа, на нежните извивки, на плътните й гърди и плоския стомах, на прекрасните й бедра и на сладостта между тях. Наблюдаваше със задоволство как силната му, загоряла ръка гали бялата й, нежна кожа.

Обичаше да я вкусва. И сега се наслади на топлата сладост на устните й и още по-дълбоко, докато езикът му правеше любов с нейния. Харесваше аромата на мляко и рози от гърдите й, дълго ги обсипва с ласки, докато ръцете й безпомощно мачкаха одеялото, а бедрата й подканящо се повдигаха към него.

Стомахът й бе студен под устните и гладък като коприна. Малкият й пъп сякаш викаше за ласки и той нежно го обиколи с език. Маделин прокара ръце през косата му и силно притисна главата му, когато той разтвори краката и се настани между тях.

Дишането й бе много учестено и тя се мяташе, опъната като струна. Той държеше бедрата й и не спря, докато тя не извика, когато вълната на екстаза я заля.

Маделин се чувстваше напълно безсилна, много по-изтощена от преди. Лежеше неподвижно, когато той коленичи между краката й, свали дрехите си и ги захвърли настрани. Тя нямаше сили да отвори очи, когато той проникна в нея и започна бавно да се движи. Както всеки път, и сега тя се изуми от насладата, която изпитваше.

Рийс лежеше върху нея с цялата си тежест. Нямаше нищо кавалерско в любенето му — единствено го водеше нуждата да проникне все по-дълбоко в нея и да я обгърне толкова плътно, че всяка частица от тялото й да е негова собственост. Рийс често обичаше да доминира в секса, но тя бе достатъчно силна, за да му е равна. Този път обаче бе различен — той бе изпълнен с глад, който трябваше да бъде задоволен. Макар да внимаваше да не я нарани, тя нищо не можеше да направи, освен да лежи, да го приеме и да се остави на страстта, бушуваща в тялото й.

Рийс спря, щом възбудата му стигна критичната точка, защото не искаше да свършва сега. Обгърна лицето й с длани и зелените му очи проблеснаха, докато се опитваше да прецени силата на нейното желание.

Прокара устни покрай ухото й.

— Знаеш ли, че един мъж обикновено…

Тя слушаше шепота, а ръцете й се впиха в гърба му, докато се опитваше да се съвземе. Макар да обичаше тяхната игра, сега не бе в настроение да продължава. Накрая прошепна:

— Чудя се защо са нужни толкова много, като само един е достатъчен.

С плътния си глас, Рийс отговори:

— Най-добре да ти направим едно бебе, скъпа моя.

След което продължи да се движи в нея, все по-силно и бързо. И някъде през следващия час наистина го направи.