Търси се съпруга

ВТОРА ГЛАВА

Самолетът кацна малко по-рано в Билингс. Маделин огледа един по един посрещаните във фоайето, но не забеляза самотни мъже, които да я очакват. Дълбоко пое въздух, доволна от кратката отсрочка. Не очакваше, че ще е толкова притеснена.

Използва времето, за да посети дамската тоалетна; когато излезе, чу писклив глас да вика името й по уредбата. „Маделин Патерсън, моля явете се на гише «Информация». Маделин Патерсън, моля явете се на гише «Информация»“.

Сърцето й биеше малко учестено, но това не й бе неприятно. Допадаше й обзелото я вълнение. Най-сетне моментът бе настъпил. Очакването и любопитството я изгаряха.

Закрачи със спокойна походка, въпреки нетърпението. Очите й искряха от удоволствие. Летището в Билингс, с огромния фонтан, бе далеч по-приятно от много други и тя се остави обстановката да я успокои. В момента се чувстваше съвсем малко изнервена, но дори и това по нищо не си личеше.

Това трябваше да е той, облегнат на гише „Информация“. Носеше шапка, така че не можеше да види лицето му, но веднага забеляза, че е едър и строен. На устните й затрептя усмивка. Това наистина бе абсурдна ситуация. Гонене на вятъра. Щяха да се запознаят, да се държат любезно, да прекарат дружелюбно един ден заедно; утре щяха да си стиснат ръцете, да си кажат, че са прекарали чудесно и това щеше да е краят. Всичко щеше да приключи цивилизовано и възпитано, точно както тя обичаше…

Той се изправи и се обърна към нея. Маделин закова погледа си върху него и веднага я обзе напрежение.

Знаеше значението на думата зашеметен, но за първи път го изпитваше на живо. Бавната й походка се забави и накрая тя напълно спря. Застана неподвижно по средата на фоайето, неспособна да направи още една крачка. Подобно нещо не й се бе случвало досега, такава тотална загуба на контрол, но нищо не можеше да направи. Чувстваше се стъписана, сякаш някой и бе изкарал въздуха. Сега вече сърцето й биеше до полуда. Дишането й се учести, а малкият сак се изплъзна от пръстите й и се строполяса на земята с тъп звук. Чувстваше се като пълна глупачка, но изобщо не й пукаше. Просто не можеше да откъсне поглед от него.

Чиста, старомодна сласт, това бе всичко. Не можеше да е нищо друго, особено от пръв поглед. Обзе я паника при самата мисъл, че би могло да е нещо друго. Просто сласт.

Той не бе най-красивият мъж, когото някога бе виждала, защото Ню Йорк беше пълен с страхотни мъже, но това нямаше никакво значение. Единственото, което имаше значение, наречи го примитивни инстинкти, химия, електричество или биология, той беше неустоим. Този мъж излъчваше сексапил. Всяко негово движение бе наситено с чувственост и мъжественост, които веднага събуждаха образа на потни тела и измачкани чаршафи в съзнанието й. По дяволите, защо му е на такъв мъж да си търси жена чрез обява?

Беше висок поне метър осемдесет и пет с яки мускули, излъчващи силата на мъж, който върши тежък физически труд. Кожата му бе загоряла, а косата, поне доколкото можеше да види изпод шапката, бе много тъмна, почти черна; с ъгловата брадичка, съвършено очертани устни и трапчинки от двете страни. Не се беше нагласил специално за срещата си с нея, а носеше бяла риза с навити ръкави, овехтели джинси и протрити каубойски ботуши. Маделин бе съсредоточила цялото си внимание върху детайлите, докато се опитваше с цялата си воля да се съвземе от шока, връхлетял я без предупреждение.

Дори и най-смелите и фантазии не я бяха подготвили за подобно нещо? Как трябваше да постъпи една жена, когато срещнеше мъжа, който разпалва най-скритите й страсти? Първата й мисъл бе да побегне с всички сили, за да спаси живота си, но въпреки това не бе в състояние да помръдне от мястото си.

Първата мисъл на Рийс пък бе, че с удоволствие би я завел в леглото си, но няма начин да я избере за своя съпруга.

Тя бе точно това, от което той се опасяваше най-много — елегантна, изтънчена градска дама, която няма никаква представа от живота в ранчото. И това бе очевидно от върха на копринено-русата й глава до скъпите обувки.

Бе облечена в бяло, не най-практичният цвят за дълъг път, но дрехите й бяха безупречни, без нито една гънка. Полата й бе тясна и свършваше точно над коленете, откъдето разкриваше възхитителни крака. Рийс усети, че стомахът му се свива, само от един поглед към тях. С огромно усилие вдигна погледа си нагоре и остана изумен от очите й.

Под широкото сако носеше вталена синя блуза, която би трябвало да променя цвета на очите й, но не успяваше. Те бяха сиви, чисто сиви, без никакъв нюанс на синьо. Нежни очи, които в този момент бяха разширено от… Учудване? Не беше сигурен за изражението й, но едва след няколко минути си даде сметка, че тя етои неподвижно, пребледняла и бе изпуснала куфара си.

Той направи крачка напред и се възползва от възможността да я докосне. Обгърна хладната й, дребна ръка с неговата.

— Добре ли сте, госпожице Патерсън?

Маделин едва не потрепери при допира му, толкова мощно реагира тялото й. Как бе възможно един съвсем безобиден жест да провокира подобна буря? Близостта му я заля с топлината и аромата на неговото тяло и единственото, което й се прииска, бе да се извърне и да зарови глава във врата му. Усети как я обзема паника. Трябваше да избяга от тук, от него. Това не влизаше в сделката. Вместо това, тя събра последните остатъци от самоконтрола си и протегна ръка.

— Приятно ми е, господин Дънкан.

В гласа й долови дрезгавина, която страшно му допадна. Обгърна дланта й и веднага забеляза, че не носи никакви бижута с изключение на златните обеци във формата на халки. Не обичаше жени, които са се накичили с пръстени, особеното когато ръцете им са толкова нежни като нейната. Докато държеше дланта й, още веднъж попита:

— Добре ли сте?

Маделин премигна, бавно спускане и вдигане на клепачите, което прикриваше изгарящите я емоции.

— Да, благодаря — бе единственото, което отвърна, без да се опитва да намери извинение за поведението си. Какво би могла да отговори? Че внезапно е била залята от неустоима страст към него? Това си бе самата истина, но не би могла да я изрече на глас. Знаеше, че трябва да се държи чаровно, за да облекчи неминуемото притеснение при подобна среща, но просто не успяваше да намери начин. Не бе в състояние дори да помръдне от мястото си.

Стояха, вперили поглед един в друг като бандити в улична стрелба, напълно нехаещи за тълпите от хора около техния малък, неподвижен остров. Той я наблюдаваше изпод клепачи, без да бърза, но и без да издава мислите си. Маделин стоеше неподвижно, излъчваща женственост, безпогрешно забеляза погледа му, докато той я огледа отгоре до долу, макар че очите му не издадоха нито възторг, нито неодобрение. Мислите му бяха забранена територия, а изражението на лицето му издаваше истински мъж.

Въпреки периферията на шапката, Маделин успя да забележи, че очите му са синьозелени, лешникови на цвят, с бели тичинки, които сякаш искряха. Бяха обрамчени от бръчици, вероятно от дългите години взиране срещу слънцето, защото нямаше вид на човек, който излишно много се е смял. Лицето му бе сериозно и безизразно, което я караше да се чуди как ли би изглеждал, като се усмихне и дали някога е бил безгрижен. Този човек очевидно знаеше какво значи упорит труд и трудни времена.

— Хайде да отидем за останалата част от багажа ви — предложи той, пръв нарушил тишината. Пътят до ранчото не беше кратък, а той имаше доста задължения, които трябваше да се свършат, независимо колко е закъснял.

Гласът му бе баритон, със сериозна нотка.

— Това е всичко.

— Всичко?

— Да.

След като целият й багаж се побираше в един малък куфар, значи не планираше да го впечатли с гардероба си. Разбира се, най-силно щеше да го впечатли без дрехи.

Той се наведе да вдигне куфара, все още държейки ръката й. Тя бе чиста, стопроцентова съблазън, напълно неподходяща за живота в ранчото, но въпреки това всеки мъжки хормон у него изпращаше тревожни сигнали. Щеше да остане тук само един ден; защо да не се порадва на присъствието й? Един вид последно забавление, преди да се установи с някоя друга, подготвена за сериозна работа, защото точно това я очакваше. Животът в ранчото бе постоянен труд, а Маделин Патерсън имаше вид на жена, която не знае значението на тази дума.

Точно в този миг обаче изобщо не му пукаше, защото тя бе неустоимо привлекателна, пък и той бе преуморен от месеците — годините, — труд по шестнайсет часа на денонощие. Тази вечер ще я заведе на вечеря, след като приключи със задачите си; можеше дори ще отидат в „Джаспърс“ да потанцуват, той ще я държи в ръцете си, ще почувства мекотата на кожата й, ще се наслади на уханието от нейния парфюм. Кой знае, може би пък като се приберат в ранчото, няма да прекарат нощта в отделни легла. Трябваше обаче преди това да й съобщи, че тя не отговаря на изискванията му за съпруга, за да не последват недоразумения, но вероятно за нея това нямаше никакво значение. Вероятно.

Напълно естествено ръката му се плъзна от нейната към гърба, докато двамата напускаха летището. Съвсем умишлено обаче той си постави за цел да я очарова, нещо което преди години му се отдаваше толкова лесно, колкото смеха. Тези дни отдавна бяха забравени в миналото, но уменията не бяха загубени. За щастие, тя с лекота поддържаше разговора, като му задаваше въпроси за Монтана, но и той й отговаряше по същия начин, така че тя да се отпусне и да се чувства добре в неговата компания, но през цялото време той изучаваше лицето й.

Ако трябваше да бъде максимално честен, тя не беше възхитителна красавица, но лицето й излъчваше живот, което я правеше неустоимо привлекателна. Носът й бе леко изпъкнал и с едва забележима гърбица. Изящно оформените й скули бяха обсипани с бледи лунички. Наистина възхитителни скули, също като краката й. Устните й не бяха сочни, но изключително подвижни, сякаш всеки миг щяха да се разтегнат в усмивка. Никога досега не бе виждал такива сиви очи! На пръв поглед излъчваха спокойствие и дори мудност, но по-отблизо човек можеше да различи будност и дори развеселеност, макар той да не разбираше какво намира за толкова разсмиващо.

Ако я бе срещнал преди провалилия се брак и последвалия катастрофален развод, той би я преследвал докрай, и със сигурност би я спечелил. Самата мисъл за тези крака, обвити около кръста му, го възбуждаше. За нищо на света обаче не би допуснал хормоните му да го вкарат във втори несполучлив брак. Знаеше каква жена да търси за съпруга и Маделин определено не беше от този тип. Едва ли изобщо някога бе виждала добитък.

Това обаче по никакъв начин не намали плътското му желание. Много пъти му се бе случвало да изпита страст към непозната жена още при първата среща, но не и така, не сякаш някой бе изкарал въздуха от стомаха му с удар. Това не беше обикновено привличане — слаба дума, означаваща обикновен интерес; това бе силно усещане, болезнено, заливащо цялото му тяло с топлина. Буквално едва сдържаше ръцете си от желание да я докосне, да погали гърдите й, бедрата, да изследва всяка гънка от съблазнителното й тяло.

Изпита моментно съжаление, че е толкова неподходяща за целите му. Докато крачеше до нея, забеляза косите погледи, които останалите мъже й хвърляха крадешком. Жени като нея без никакво усилие привличаха мъжкото внимание и му се прииска да можеше да я задържи при себе си, но просто не можеше да си я позволи — тя бе прекалено скъпа. Сега вече Рийс бе напълно разорен; навремето обаче той бе свикнал да разполага с много пари; знаеше какъв е техният вкус, вид и, мирис. И можеше да прецени колко добре биха подхождали на Маделин Патерсън. Също като парижкия й костюм и парфюма, който струваше поне двеста долара. Знаеше цената, защото това бе любимият му аромат. Не можеше да си позволи дори да й купи парфюма, камо ли дрехите.

— С какво се занимавате? — попита я той, когато двамата напуснаха сградата на летището и се потопиха в слънчевата светлина навън. В лаконичните й писма не бе споменала професията си.

Тя направи гримаса като сбърчи носа си.

— Работя в кабинет, който дори няма прозорец, без да върша нищо кой знае какво, в компанията на доведения ми брат. Един вид семеен бизнес.

Предпочете да премълчи, че си е подала оставка, защото той би могъл да реши, че тя е готова да се пренесе в Монтана, а едното нямаше нищо общо с другото. По учестения си пулс обаче можеше да отгатне, че само да й предложи, тя ще събере багажа си и ще се пренесе при него с изумителна бързина.

— Някога била ли си в ранчо? — попита той с тон, който издаваше, че предварително знае отговора.

— Не — отвърна Маделин и вдигна поглед към него. — Но мога да яздя — гордо добави тя.

Той веднага зачеркна язденето като едно от уменията й. Ездата като занимание за отдих нямаше нищо общо с истинските коне. Още една област, в която не отговаряше на изискванията му.

Стигнаха до пикапа му и той я погледна, за да забележи дали ще направи физиономия при вида на прашната, стара машина. Нищо такова не последва — тя изчака той да отключи врата и да остави багажа й по средата на общата седалка, след което Рийс отстъпи, така че тя да се качи.

Маделин опита да се настани на седалката и установи, че това е невъзможно. На лицето й се появи озадачено изражение, след което се засмя, когато осъзна, че полата й е прекалено тясна, за да се качи в пикапа. Не можеше да повдигне краката си достатъчно високо, за да се покачи.

— На какво са способни жените от суета — самоиронизира се тя и започна да повдига полата си. — Облякох я, защото исках да изглеждам добре, а май по-добре да бях избрала спортни панталони.

В гърлото на Рийс заседна буца, докато наблюдаваше как тя все повече вдига полата си, разкривайки невероятните си бедра. Обзе го топлина, сякаш тялото му всеки миг щеше да експлодира. Не можеше да издържи нито миг повече, затова протегна ръце, сграбчи я през талията и с едно движение я качи върху седалката. Тя извика от изненада и сграбчи ръцете му за опора.

Устата му бе пресъхнала, а по челото му изби пот.

— Не си вдигай полата в мое присъствие, освен ако не ме подканяш към действия — гърлено измърмори той. С цялото си тяло усещаше учестения си пулс. Тя притежаваше най-прекрасните крака — слаби, стегнати, с леко оформени мускули.

Маделин не успя да пророни нито дума. Помежду им настъпи напрежение. В напрегнатия му поглед се четеше яростна, неподправена страст и тя не можеше да откъсне поглед от тях. Все още стискаше предмишниците му и усети желязната сила на мускулите му. Сърцето й трепна, осъзнала, че и той изпитва същото желание като нея.

Тя започна да пелтечи извинение.

— Съжалявам. Не исках… Аз… Не си дадох сметка… — Замълча, защото не можеше да признае на глас, че не е имала за цел да го предизвиква. Независимо от нейната реакция, той все пак й бе напълно непознат.

Той сведе поглед към бедрата й, полата все още бе повдигната и конвулсивно стисна още по-силно талията й, преди да я пусне с неимоверно усилие на волята.

— Да, зная. Няма нищо — промърмори той. Гласът му все още бе дрезгав. Излъга, че няма нищо. Всеки мускул в тялото му бе напрегнат до краен предел. Отстъпи крачка назад, преодолявайки инстинкта да се долепи до нея и да застане между краката й. Трябваше просто да плъзне ръце под полата й… Изгони тази мисъл от главата си, защото бе на ръба да загуби контрол.

Отдавна бяха напуснали Билингс, когато той най-сетне проговори.

— Гладна ли си? На следващото кръстовище има приятно заведение.

— Не, благодаря — замечтано отвърна Маделин, зареяла поглед в природата наоколо. Тя бе свикнала с огромни сгради, но сега те й се сториха нищожни в сравнение с необятния простор на земята и небето. Почувства се едновременно прекалено малка, но и освежена, сякаш животът и започваше наново. — Далече ли е ранчото ти?

— На около сто и двадесет мили оттук. Още три часа път.

Тя премигна, учудена от далечното разстояние. Не си бе дала сметка колко му е коствало да я посрещне.

— Често ли идваш в Билингс?

Той я погледна, чудейки се дали не го пита от интерес дали живее прекалено изолирано.

— Не — лаконично отвърна той.

— Значи за теб това е специално пътуване?

— Свърших и малко работа сутринта. — Отби се в банката, за да представи на кредитния си инспектор най-новите изчисления относно очаквания приход от ранчота за следващата година. За първи път от доста време нещата не изглеждаха чак толкова зле. Все още бе напълно разорен, но поне виждаше светлина в тунела. И банкерът остана доволен.

Маделин го погледна загрижено.

— Значи шофираш още от призори?

— Горе-долу.

— Сигурно си изморен.

— Човек свиква с ранните часове, когато живее в ранчо. Всеки ден ставам преди съмване.

Тя огледа природата наоколо.

— Не мога да си обясня как може човек да остане в леглото си и да пропусне изгрева тук. Сигурно е прекрасна гледка.

Рийс се замисли върху думите й. Помнеше вълшебните изгреви, но май от доста време не им обръщаше внимание.

— Както с всичко друго, човек свиква. Със сигурност знам, че и в Ню Йорк има изгреви.

Тя се засмя на сериозния му тон.

— Така е, но апартаментът ми гледа на запад. Виждам само залезите.

На върха на езика му бе да й каже, че им предстои да се любуват на много изгреви заедно, но здравият разум го спря. Единствената им възможност бе на другия ден. Тя не беше жената, която би избрал за съпруга.

Бръкна в джоба на ризата си, измъкна пакета с цигари и си извади една. Докато ровеше в джоба на джинсите си за запалка, тя невярващо възкликна:

— Ти пушиш?!

Моментално го обзе раздразнение. По тона й човек би решил, че го е хванала да рита малки кученца или нещо също толкова противно. Запали си цигарата и издиша дима в кабината.

— Да — потвърди той. — Имаш ли нещо против? — От гласа му стана ясно, че след като се вози в собствения си пикап, ще си пуши колкото иска.

Маделин се загледа в пътя пред тях.

— Не, пушенето не ме притеснява. Просто ми е неприятно като видя някой с цигара в уста. Сякаш играеш руска ролетка с живота си.

— Точно така. С моя живот.

— Съжалявам — искрено се извини тя. — Не ми влиза в работата и не биваше да ти правя забележка. Просто се озадачих.

— От какво? Доста хора пушат.

Тя сериозно се замисли върху саркастичното му подмятане.

— Всъщност, не. Някои от клиентите ни пушат, но никой от приятелите ми. Прекарала съм много време с баба ми, а тя имаше доста старомодно разбиране относно пороците. Научена съм никога да не ругая, да не пуша и да не пия алкохол. И наистина никога не съм пушила — гордо добави тя.

Въпреки раздразнението си, Рийс едва не се засмя.

— Това означава ли, че ругаеш и пиеш алкохол?

— Случвало ми се е в напрегнати ситуации да си изпусна езика — призна Маделин. — Пък и баба Лили смяташе, че е напълно подходяща при повод една дама да изпие чаша вино, по чисто медицински причини, разбира се. А в колежа доста бира изпих.

— Доста?

— Ами, да. Знаеш как е там.

Спомняйки си дните, прекарани в колежа, Рийс трябваше да се съгласи.

— Като цяло обаче не обичам алкохола — продължи тя. — Може да се каже, че съм изпълнила две от трите нравоучения на баба ми. Не е зле.

— А тя имаше ли мнение относно хазарта?

Маделин го погледна с хитровата усмивка.

— Баба Лили смяташе, че животът е хазарт и всеки е длъжен да поема рискове. Понякога губиш всичко, понякога печелиш джакпота. — Тази си философия бе предала и на внучката си. Как иначе, помисли си Маделин, ще седи в този пикап и ще се влюбва в непознат?

От доста време не му се беше случвало да види къщата си през очите на непознат, но сега, когато паркира пикапа, Рийс изведнъж го обзе срам. Боята на къщата бе напукана и на много места се лющеше, а наоколо всичко изглеждаше дори по-зле. Отдавна се бе отказал да поддържа двора чист, като най-накрая изкорени цветята по алеите, тъй като се бяха превърнали в буренаци. През последните седем години нищо ново не бе добавено, но и нищо старо или счупено не бе поправено, с изключение на най-наложителното. Частите за пикапа и трактора бяха винаги по-важни от боя за къщата. От грижи за добитъка не му оставаше време да окоси тревата или да почисти плевелите. Борбата за физическо оцеляване не му оставяше време за насладите в живота. Правеше, каквото трябва, но това далеч не означаваше, че се гордее с вида на дома си. Стана му неприятно, че Маделин не можеше да я види както изглеждаше преди години — място, от което нито една жена не би се срамувала.

Маделин забеляза излющените стени, но не им обърна никакво внимание — малко труд, няколко кутии боя и това щеше да се оправи. Погледът й бе привлечен от просторната веранда, обгръщаща двуетажната къща, с люлка отпред. Пред къщата на баба Лили също имаше такава веранда, пак с люлка, където бяха прекарали много летни дни, заслушани в ритмичното скърцане на механизмите.

— Напомня ми за къщата на баба Лили — замечтано изрече тя.

Той отвори вратата и постави ръце върху талията й, и я свали от пикапа на ръце. Стъписана, тя го погледна.

— Втори път няма да рискувам с полата ти — дрезгаво обясни той.

Сърцето й отново заби лудо.

Рийс се пресегна, взе куфара й, а с другата ръка хвана нейната и двамата се отправиха към къщата. Влязоха през задната врата, която бе отключена. Тя се озадачи, че оставил дома си отворен, след като е знаел, че ще отсъства няколко часа.

Отляво до вратата бяха подредени пералня и сушилня, а от другата страна — закачалка за дрехи, от която висяха шапки, палта, наметки и жълти дъждобрани, а долу бяха подредени ботуши, повечето доста кални. Точно отсреща в дъното на малък коридор беше банята. Колко удобно, помисли си тя. Когато се върнеш мокър от глава до пети, направо влизаш да си вземеш душ, без да изцапаш цялата къща.

Обърнаха се наляво и се озоваха в голяма, слънчева кухня. Маделин с интерес огледа големите електроуреди, които изобщо не бе очаквала да открие в ранчото на мъж без семейство. Смяташе, че къщата му ще е далеч по-малка и старомодна.

— Къщата има десет стаи — обясни той. — Шест на долния етаж и четири спални горе.

— Много голям дом за сам човек — отбеляза тя, като го последва по стълбите нагоре.

— Точно затова искам да се оженя. — Изрече го така, сякаш обясняваше защо е поискал чаша вода. — Родителите ми са я построили, като съм бил бебе. Аз израснах тук. Иска ми се един ден да я оставя на моите деца.

Маделин усети, че не й достига въздух, не заради изкачването на стъпалата. Обзе я слабост при мисълта да роди неговите деца.

Той отвори вратата точно срещу стълбите и я покани в голяма спалня с бели завеси на прозорците и бяло покривало на просторното легло. Тя издаде звук на възхищение. Отстрани видя стар люлеещ се стол, а върху гладкия, дървен под бе постлан ръчно-тъкан килим. Само дюшемето сигурно струваше цяло състояние. И въпреки това се излъчваше безличност, нищо не издаваше обитателят на това помещение. Все пак той живее сам, напомни си тя; стаите, които използва сигурно носят характерен отпечатък, но точно тази чакаше децата му, които да я изпълнят.

Той пристъпи напред и остави куфара й върху леглото.

— Няма да мога да си освободя целия ден — обясни Рийс. — Трябва да свърша някои неща, така че ще те оставя да се забавляваш сама. Можеш да си почиваш или да правиш, какво решиш. Банята е в дъното на коридора, ако искаш да се освежиш. Моята спалня има самостоятелна баня, така че няма опасност да попаднеш на мен.

В същия миг тя реши, че не иска да остава сама целия ден, без никаква работа.

— Може ли да дойда с теб?

— Ще се отегчиш. Чака ме мръсна работа.

Тя повдигна рамене.

— И друго път ми се е случвало.

Той я изгледа продължително, но лицето му не издаваше никаква емоция.

— Добре — най-сетне се съгласи той, чудейки се дали тя ще е на същото мнение, когато скъпите й обувки се нацапат с тор.

Очите й отразиха усмивката.

— Ще се преоблека за три минути.

Рийс не й повярва.

— Ще бъда в конюшнята. Ела направо там, като се приготвиш.

Щом той затвори вратата зад гърба си, Маделин се съблече, нахлузи чифт джинси и обу най-старите си маратонки, които бе донесла специално за такива случаи. В крайна сметка, нямаше да може да разгледа ранчото с обувки на висок ток. Облече бяла памучна блуза и излезе от стаята, точно когато и той се появи от неговата, след като бе сменил ризата си. Той я погледна невярващо; след това очите му се присвиха, когато се плъзнаха по врата и раменете. Маделин едва не потрепери, усетила чисто мъжкия му поглед върху гърдите си и изведнъж я обля топлина. И друг път бе забелязвала мъжете да скришом да оглеждат бюста й, но Рийс изобщо не се опитваше да се прикрие. Усети как зърната на гърдите й набъбват.

— Не вярвах, че ще успееш толкова бързо — каза той.

— Не обръщам голямо внимание на дрехите.

Не се и налага, помисли си той. Тялото, което обличаше в тях, бе достатъчно само по себе си; всичко останало бе излишно. Възбуждаше го самата мисъл за гърдите й и дългите, стройни крака. Джинсите ги прикриваха, но сега вече той знаеше точно колко добре оформени са, а когато се обърна, за да затвори врата, забеляза и идеалното й дупе, точно като обърнато сърце. Стана му много горещо, което със сигурност не бе от времето навън.

Вървеше до него към конюшнята, като постоянно въртеше глава във всички посоки, за да огледа ранчото. Зад къщата видя гараж с три врати.

— Още колко коли имаш? — попита тя.

— Само пикапа — рязко отговори той.

Видя също и кокошарник, а из целия двор се разхождаха малки бели пиленца.

— Значи сам си отглеждаш яйца?

С крайчеца на окото си забеляза, че устните се поместиха в нещо като усмивка.

— Също и млякото.

— Впечатлена съм! От шестгодишна не съм пила истинско домашно мляко.

— Забелязах, че имаш акцент. Откъде си?

— Вирджиния. Преместихме се в Ню Йорк, когато мама се омъжи повторно, но по-късно отново се върнах във Вирджиния и завърших колеж там.

— Родителите ти разведени ли са?

— Не. Баща ми почина. Мама се омъжи отново три години по-късно.

Той отвори вратата на хангара.

— Моите родители починаха един след друг за една година. Струва ми се, че просто не можеха да живеят по отделно.

Обгърна я аромата на земя, сено, кожа, коне и Маделин дълбоко пое въздух. Стори й се много по-приятно, отколкото миризмата на изгорели газове.

Хангарът бе огромен. Забеляза конюшни в единия край, до тях специален кът за машини, както и отделна част за събиране на сено. Всичко наоколо подсказваше, че някога това е било доста проспериращо имение, но очевидно Рийс бе изпаднал в затруднение. Как ли го приемаше човек като него, с такава крещяща гордост! Прииска й се да хване ръката му и да го успокои, че няма страшно, но усещаше, че той не би приел подобен жест. Гордостта, с която сам обработваше това огромно ранчо не би му позволила да приеме такова отношение, което би изтълкувал като съжаление. Тя не знаеше какво трябва да се свърши, нито пък как, затова просто внимаваше да не му пречи, като забеляза педантичността, с която той изпипваше всичко. Той почисти конюшните и сложи прясно сено. Отпред бе забелязала три коня, които той почисти внимателно, заведе ги в конюшните, сипа им храна и вода. Повика и една неприлично кротка крава, която доволно го изчака да я издои. С кофа, до половина пълна с прясно, ухаещо мляко, той се върна в къщата, където веднага го обградиха две котки и започнаха настойчиво да мяукат при аромата на мляко.

— Махайте се оттук — скара им се той. — Ходете да ловите мишки!

Сега вече Маделин знаеше какво да прави. Взе стерилизиращата кана, която бе забелязала още преди, и намери цедилката. Той я погледна доста учудено, когато тя постави цедилката над отвора на каната, така че той да може да изсипе отгоре млякото.

— Гледала съм баба Лили да го прави — радостно обяви тя. — Не бях достатъчно силна, за да държа кофата, но знаех, че един ден като порасна, най-после и това ще ми разреши.

— И така ли стана?

— Не, продаде кравата през лятото, преди да започна училище. Тя имаше само една крава, за мляко, но районът вече се превръщаше в градски и затова реши да я продаде.

Той остави кофата на земята и взе цедилката.

— Хайде, сега имаш възможност да докажеш, че си пораснала. Ти сипваш.

На устните й се появи доволна усмивка, когато вдигна кофата и внимателно прецеди млякото в каната. В кухнята се разнесе приятен аромат.

— Благодаря ти — каза тя, щом свърши със задачата. — Никога досега не съм се изпълнявала толкова тържествена церемония.

Този път стана. Устните на Рийс се разтегнаха в усмивка. Маделин отново усети прилива на топлина и в този момент разбра, че е загубена.