Търси се съпруга

ТРЕТА ГЛАВА

— Тук не кипи кой знае какъв нощен живот, но на около двадесет мили има бирария и кафене, където бихме могли да отидем да потанцуваме.

Маделин се поколеба.

— Имаш ли нещо против да си останем тук? Сигурно си уморен, аз също. Иска ми се просто да си почина.

Рийс замълча. Не бе очаквал тя да откаже поканата му, пък и мисълта да я държи в прегръдката си, докато танцуват, му се струваше доста съблазнителна. Може би сред толкова много хора ще да забрави желанието си към нея. Тази жена не бе подходяща за него, по дяволите.

От друга страна, тази сутрин бе станал в четири, така че идеята да си почине вкъщи му стори истинско блаженство. Само дето едва ли ще успее да се отпусне, докато тя е наоколо.

— Можем да поиграем на „Монополи“. Видях я на етажерката, при книгите — предложи тя. — Или на карти. Мога да играя покер, блек джек, хартс, руми, гледай си работата.

Той я изгледа напрегнато, докато тя изброяваше впечатляващия списък от игри на карти. На лицето й бе изписано ангелско изражение.

— Избирам да поиграем на руми.

— Добре. Джокерите, валетата, тройките, петиците, седмиците и Рейчъл са полудели — бързо заяви тя.

— От друга страна, тази вечер по телевизията ще дават бейзболен мач. Какво, по дяволите, е Рейчъл?

— Дама каро. Нали знаеш, че те си имат имена?

— Не, не знаех. Сега ли си го измисли?

— Не. Рейчъл е дама каро, Палас е дама пика, Джудит — дама купа и Арджин — дама спатия.

— А поповете и валетата имат ли си имена?

— Не зная. И да имат, никога не съм ги чувала.

Той отново я изгледа, след което се облегна на дивана и вдигна краката си върху малката масичка за кафе. Тя забелязала дяволито пламъче в очите му, когато той каза:

— Малкият пластмасов накрайник на връзките на обувките ти се нарича екселбанд.

Тя зае същото положение като него, а устните й се извиха от едва сдържан смях.

— Вдлъбнатината на дъното на бутилка шампанско се нарича пънт.

— Разстоянието между края на бутилката и началото на течността в нея се нарича утечка.

— Ембрионът в начална фаза от развитието си се нарича зигота.

— Под езика на птиците се отделя леплива субстанция, с която те слепят сухите клонки за гнездото си.

Маделин завъртя очи от учудване, но не се предаде.

— Фламингото е толкова розово, защото яде скариди.

— Светлината от слънцето достига до земята за осем минути.

— Домашната муха лети със скорост от девет километра в час.

— Мравката може да повдигне тежест, превишаваща петдесет пъти собственото й тегло.

Тя замълча и го погледна замислено.

— Излъга ли за гнездата на птиците?

Той поклати глава.

— Предаваш ли се?

— Никога не изстрелвай всичките си патрони още при първия залп.

Други залпове обаче нямаше да последват, помисли си той. След около осемнадесет часа той щеше да я качи на самолета за Ню Йорк и повече никога нямаше да се видят.

Настъпи неудобна тишина. Маделин се изправи и му се усмихна.

— Ще те оставя сам да си гледаш мача, ако не възразяваш. Искам да се излегна на люлката отвън и да послушам жабите и щурците.

Рийс я проследи с поглед, докато тя бавно напусна стаята; след малко чу изскърцването на люлката и ритмичния звук от нейното полюляване. Включи телевизора и дори за малко се загледа в играта, но вниманието му бе изцяло погълнато от шума отвън. След минути се отказа от гледането.

Маделин се люлееше със затворени очи, но, като чу отварянето на външната врата и тежките му стъпки върху дървената веранда ги отвори. Той спря на около метър от нея и се облегна на една от колоните.

Запалката му проблесна в тъмнината; след това остана само пламъчето от върха на цигарата. Маделин се загледа в очертанията на фигурата му. Прииска й се да можеше да стане, да се приближи до него, да плъзне ръце по раменете и да се сгуши в гърдите му. Той не проговори, затова тя отново затвори очи и се потопи в тихия мрак. Пролетната вечер я изпълваше със спокойствие. Точно такъв начин на живот желаеше тя, близо до земята, където самата природа излъчваше ведрина.

— Защо отговори на обявата?

Дрезгавият му глас прозвуча съвсем тихо, без да нарушава нощната тишина. След няколко секунди Маделин отвори очи и отговори:

— До голяма степен поради същата причина, заради която ти я публикува. И от любопитство, трябва да призная, но и защото искам да се омъжа и да имам семейство.

— Едва ли се налага да пропътуваш цялото разстояние дотук, за да го направиш.

— А може би трябва — напълно сериозно отвърна тя.

— Нямаш ли някой в Ню Йорк?

— Имам приятели, но не и мъж, за когото бих искала да се омъжа. Пък и не съм сигурна, че предпочитам да живея в Ню Йорк. Това място тук е прекрасно.

— Виждаш го в най-добрата му светлина. Зимата е същински ад. Като всяко място под слънцето и това тук си има недостатъци.

— И предимства. Ако не вярваше, че те са повече от недостатъците, не би живял тук.

— Израснал съм в това ранчо. То е моят дом. Ескимосите също си харесват домовете, аз обаче не бих искал да живея на полюса.

Маделин извърна глава и впери поглед в тъмнината. Усещаше какво предстои и в същото време от цялото си сърце се молеше да не е права. От начина, по който той започна да изброява негативните страни на живота тук, веднага се досети какво ще й каже.

— Маделин, мястото ти не е тук.

Тя продължи да се люлее.

— Значи срещата ни е провал?

— Да.

— Въпреки че ме намираш за привлекателна? — Тъмнината й даде кураж да се държи дръзко.

— Искрите прехвърчат и в двете посоки. — Той загаси цигара в подметката на ботуша си и захвърли фаса в двора.

— Така е. Защо не съм подходяща за целта ти?

— Много си подходяща даже, ако говорим за леглото — мрачно отговори той. — Още сега бих те завел там. Но извън него — не. Изобщо не ставаш за моя жена.

— Обясни ми, моля те. Искам да зная защо ме отхвърляш.

Неочаквано той се отмести от колоната и седна до нея на люлката, а механизмите й изскърцаха от тежестта му.

— Преди време бях женен, в продължение на две години. В много отношения ти си като първата ми жена. Тя беше градска персона. Харесваше разнообразието и забавленията на големия град. Допреди брака ни изобщо не беше стъпвала в ранчо, затова й се стори романтично, точно като на филм, докато не разбра, че животът във фермата е преди всичко работа, а не удоволствия. Още преди първата зима започна да губи търпение, но студът преля чашата. Втората година с нея бе същински ад.

— Недей да ме сравняваш с нея, Рийс Дънкан. Това че не й е харесало тук не значи, че и с мен ще стане същото.

— Човек, който не се учи от грешките си е пълен глупак. Когато се оженя отново, ще го направя за жена, която знае какво значи животът в ранчото и ще е готова да работи заедно с мен. Втори път няма да изложа земята си на опасност.

— Какво искаш да кажеш?

— Някога това ранчо беше най-голямото и най-добре поддържаното. Все още можеш да забележиш, че тук е имало добри времена. Притежавах най-породистите бикове за разплод в съседните четири щата, отглеждах повече от четири хиляди говеда, имах петдесет работника. И тогава се разведох. — Той повдигна ръка и я отпусна върху облегалката на люлката. В тъмнината можеше да различи само профила му, но долови ядната горчивина в гласа му. — Семейството на Ейприл оказа огромно влияние върху съдията. Той се съгласи, че двете години брак дават право на жена ми да получи половината от имота ми, но тя мило предпочете суха пара. Едва не фалирах. Трябваше да ликвидирам почти всичко, за да й се изплатя. Продадох част от земята, която е била в семейството ми повече от сто години. Това се случи преди седем години. Работих като вол, само и само да запазя ранчото и едва тази година има шансове да изкарам малка печалба. Искам да имам деца, на които да оставя ранчото, но този път много внимателно ще подбера съпругата си.

Тя бе истински шокирана от историята му, но въпреки това заядливо подхвърли:

— А любовта фигурира ли в плановете ти?

— Не — с равен тон отвърна той.

— Ами ако жена ти иска нещо повече?

— Нямам намерение да я залъгвам. От самото начало ще й обясня цялата ситуация. И все пак ще бъда добър съпруг. Не обичам изневерите, държа се добре с жените. Единственото, което искам от нея, е почтеност и работливост, качества, които и аз притежавам.

— И да няма нищо против, когато я третират като кобила за разплод?

— И това, да — съгласи се той.

Обзе я толкова силно разочарование, че сякаш някой я прободе с нож. Той щеше да се ожени за друга. Отмести поглед от него и събра всички сили, за да запази контрол.

— Тогава ти желая късмет. Надявам се, че този път ще ти потръгне в брака. Имаш ли други кандидатки?

— Още две. Която прояви интерес към живота в ранчото, вероятно ще стане моя съпруга.

Говореше сякаш обсъжда бизнес-сделка, само дето в този случай щеше да спи с партньора си. Маделин едва не извика каква загуба на страст би била подобна постъпка, но се сдържа. Единственото, което й оставаше, бе да забрави този мъж, иначе до края на живота си щеше да сравнява всеки друг с Рийс Дънкан.

Тъмнината прикри пустотата в очите й, когато каза:

— Тихият океан покрива площ от почти шестдесет и четири милиона квадратни мили.

Той веднага пое топката.

— Безопасната игла е бил измислена през 1849.

— Не е възможно! Толкова отдавна! Ципът е изобретен през 1893 година — много полезно откритие, иначе можеше да ти се случи да се убодеш на безопасна игла, докато си закопчаваш панталона.

Маделин мълча по пътя обратно към Билингс на следващата сутрин. Вечерта приключи добре, с веселието от размяната на любопитни факти, но думите му не й дадоха покой и тя не мигна цяла нощ. Не можеше да понесе самата мисъл, че повече никога няма да го види, но той така бе решил и тя за нищо на света нямаше да издаде болката си. Нямаше никакъв смисъл да му реве на рамото, макар че точно това й се правеше.

Той също изглеждаше изморен, но това не беше чудно, имайки предвид че два дни поред беше ставал рано и бе шофирал.

— Съжалявам, че ти създавам затруднения да ме караш до летището — извини се тя.

Той й хвърли бърз поглед, после отново се втренчи в пътя.

— Ти също си пропътувала огромно разстояние напразно.

Значи тя попадаше в категорията „Напразно“. Пристигнаха на летището половин час преди полета й. Прекрасно изчисление, помисли си тя. Не се налагаше да бърза, но от друга страна нямаше време за дълго сбогуване. Тя също бе доволна. Не беше сигурна докъде ще й стигнат силите.

— Няма нужда да паркираш. Просто спри, докато сляза.

Той отново й хвърли бърз поглед, този път доста по-яден. Не отговори нищо, само паркира и заобиколи пикала, за да й отвори вратата. Тя бързо скочи от кабината, преди той да я прегърне през талията и да я пренесе на ръце.

Рийс мрачно бе свил устни, докато вървеше до нея на влизане в терминала. Поне този път полата й бе прилично дълга, макар че сега пък свободно се увиваше около краката й и отново му действаше влудяващо. Не можеше да изгони от съзнанието си мисълта, че тази би се изхлузила много по-лесно.

Точно викаха пътниците от нейния полет, когато двамата влязоха в сградата на летището. Тя се обърна към него, събра последните си сили, за да се усмихне и протегна ръка.

— Довиждане, Рийс. Желая ти късмет.

Той хвана ръката й и усети меката, топла кожа на дланта й. Сигурно цялото й тяло бе също толкова меко и нежно и точно затова не можеше да се ожени за нея. Видя сочните й устни да се разтварят, сякаш искаше да каже още нещо и тогава го заля вълна, която помете всичко останало.

— Трябва да те усетя — с дрезгав, шепнещ глас промълви той и постави ръката й върху врата си. — Само веднъж. — С другата си ръка обгърна талията и я притисна към себе си.

Това изобщо не беше любезна целувка на сбогуване. Устните му бяха парещи и страстни, с мирис на тютюн. Маделин обви врата му и с двете си ръце, защото имаше чувството, че не може да се държи на краката си. Той до болка я притискаше към тялото си.

Като в мъгла тя чуваше гласовете на хората наоколо, но изобщо не им обърна внимание. Той сякаш я любеше с устни, възбуждаше я, задоволяваше я, обладаваше я. Наклони още повече глава и я целуна с цялата изгаряща чувственост, която тя забеляза у него от пръв поглед.

Сърцето й сякаш спря да тупти от завладялото я удоволствие. Тя не само прие целувката му, а отвърна със същата страст. Той потрепери и толкова силно я притисна към себе си, че тя простена. Рийс мигновено я пусна и вдигна глава.

Задъхани, само на сантиметър разстояние един от друг, двамата настойчиво се гледаха. Изражението на лицето му излъчваше наслада, очите му издаваха възбудата, а устните му все още бяха влажни от целувката. Той отново се наведе към нея, но в този миг прозвуча повторна покана към пътниците и Рийс бавно я отпусна. Цялото тяло я болеше от желание. Тя изчака, изпълнена с надежда, че той ще изрече онези думи, заради които ще остане тук, но вместо това той изрече:

— По-добре върви. Ще си изпуснеш полета.

Маделин не успя да отвърне нищо. Само кимна и несигурно тръгна към гишето. Не погледна назад. Една възпитана дама никога не виеше като ранено животно, а тя се боеше, че точно това ще последва, ако го погледне за последен път, дори и само за секунда.

Предния ден слезе то самолета в Билингс изпълнена със самоувереност и приятно очакване. Двадесет и четири часа по-късно се чувстваше напълно съкрушена.

Робърт я чакаше на летището в Ню Йорк, което й подсказа колко се е тревожил за нея. Тя го удостои с пародия на усмивка и той веднага разбра колко е разстроена. Усмивката й изчезна, когато се потопи в прегръдката му. Не заплака; не можеше да си го позволи, но цялото й тяло потрепери, докато се бореше да събере сили.

— Ще го убия — почти нежно изрече Робърт.

Маделин поклати глава и дълбоко си пое въздух, така че да може да проговори.

— Той е истински джентълмен. Работлив, земен мъж, който реши, че не съм подходяща за него.

Той нежно я прегърна.

— И това нарани егото ти?

Тя повдигна глава и този път успя да се усмихне наистина, макар и с треперещи устни.

— Не. Струва ми се, че разби сърцето ми.

Робърт я погледна проницателно и веднага разбра изражението в сивите й очи.

— Човек не се влюбва за един ден.

— Понякога точно така става. Само че той не изпитва същото, така че просто ще трябва да се науча да живея с тази мисъл.

— Може би е за добро. — Прегърнал я през рамо, той я насочи към изхода. — Проверих го… Да, да, зная, че ме предупреди да не го правя — бързо добави той, забелязал заканителния й поглед. — Този мъж е тежък избор за всяка жена. Разбираема е горчивината му, след развода…

— Да, зная. Той ми разказа всичко.

— Тогава си разбрала, че жената, която се омъжи за него, ще се нагърби да търпи брак без чувства. Все още носи твърде много гняв в себе си.

— Видях ранчото му. Има причини да е гневен.

— Бившата му съпруга и семейството й буквално са го разорили. Постарах се да си получат заслуженото — съвсем предпазливо, разбира се. Човек трябва много да внимава, когато се потопи в езеро, пълно с баракуди.

— Бих искала да ги съсипеш финансово, ако може, разбира се. — Маделин изрече думите съвсем небрежно, сякаш молеше за още една чаша шампанско.

— Това няма да му върне загубеното.

— Така е, но аз съм достатъчно отмъстителна и ми се иска да си получат заслуженото.

— Точно ти изобщо не си отмъстителна.

— Напротив — с дружелюбен тон отвърна тя, от който обаче умните хора винаги отстъпваха.

Той я целуна по главата и я притисна по-плътно в прегръдките си.

— И какво ще правиш сега?

— Ще продължа напред, предполагам. — Тя повдигна рамене. — Нищо друго не ми остава.

Робърт я погледна, възхищавайки се на силата й. Маделин бе смел воин; винаги продължаваше напред. Понякога имаше нужда от патерица за известно време, но в крайна сметка се изправяше и продължаваше. Рийс Дънкан трябва да е истински мъж, за да я плени така.

Две седмици по-късно Рийс се качи в пикапа си, след като изпрати до автобуса последната си гостенка, Джулиет Джонсън. Изруга на глас, удари с юмрук по волана, след което си запали цигара и нервно започна да пуши.

Това се оказа пълна загуба на време и пари. Учителката, Дейл Куилан веднага отбеляза колко е отдалечено ранчото и учтиво му обясни, че не проявява интерес. Госпожица Джонсън, пък заяви, че е готова да приеме предложението му, но той за нищо на света не можеше да се съгласи. Това бе най-мрачната жена, която някога бе срещал, без абсолютно никакво чувство за хумор и постоянно недоволна от всичко. Беше си я представял като подходяща за създаване на семейство, след като бе жертвала младините си в грижи за болната си майка, но сега вече бе убеден, че тази жена е била по-скоро тежък кръст, отколкото благословия за женицата. Кисело му заяви, че няма нищо против да изпълнява задълженията си на съпруга, след като бъдат обявени за съпруг и съпруга пред Господ, но се надявала, че той няма да изисква от нея никакви лигавщини, защото изобщо не й допадат. Също толкова кисело, Рийс й отвърна, че може да разчита на това.

Три кандидатки. Една, която той не желаеше, друга, която не желаеше него и трета, която бе напълно неподходяща за целите му.

Маделин. Дълги, изящни крака. Копринена, руса коса и изразителни, сиви очи. Сочни устни с вкус на мед. Какво общо имаше животът в ранчото с някой толкова елегантен и неподготвен?

Само че през последните две седмици нощем се въртеше като луд в леглото си, защото цялото тяло го болеше от желание, а когато най-сетне успееше да заспи, отново сънуваше само нея. Обладан от физическо желание, той постоянно бе в лошо настроение и пушеше два пъти повече от обичайното. По дяволите, какво да направи, като тя бе два пъти повече от това, което му трябва или може да си позволи?

Тя бе отвърнала на целувката му със същата огнена страст, от която цяла нощ след това не мигна, но си тръгна, без дори да се обърне назад. Ако го бе направила, може би нямаше да издържи и щеше да я помоли да остане. Дори му пожела късмет в търсенето на съпруга. Очевидно изобщо не се засегна, задето той я отхвърли.

А можеше да я задържи. Влудяваше го мисълта, че тя можеше да е тук и вече дори да е негова съпруга, ако той й бе предложил да остане. Всяка нощ щеше да лежи под него и леглото му пак щеше да е в неразбория, но не от гняв.

Не. Тя бе същата като Ейприл. Ако се оставеше да попадне в лапите й, щеше да пострада дори повече, защото дори в самото начало не бе проявявал такава страст към Ейприл, каквото го обзе към Маделин. Тя бе свикнала с живота в града и макар на пръв поглед да хареса Монтана и ранчото му, истинският тест тук бе да преживееш една зима. А тя никога не би успяла.

Загаси цигарата и веднага запали втора. Димът изгори гърлото и дробовете му.

Обзе го безумна ярост. Слезе от пикапа и забързано се отправи към близкия монетен телефон. Първо ще позвъни на Информация, за да научи номера й. Вероятно отново само си губеше времето, защото по това време тя би трябвало да е на работа, но просто не можеше да се спре.

Набра номера й и чу гласът на операторката, която му съобщи колко пари дължи. Претърси джобовете си за монети и изруга, като видя че няма достатъчно.

— Господине, моля платете необходимата сума.

— Само секунда. — Извади портфейла си и претърси всички отделения, докато откри картата си и издиктува номера й. Не я беше ползвал от седем години, затова сега се помоли все още да е валидна.

Очевидно така и беше, защото операторката каза:

— Благодаря, — след което чу сигнала за прехвърляне.

След третото позвъняване, от другата страна вдигнаха слушалката и той чу топлия й, леко дрезгав глас.

— Ало.

— Маделин?

Последва тишина, след което:

— Да. Рийс, ти ли си?

— Да. — Той замълча, изчака един шумен пикап да отмине и продължи: — Дойде и видя какво е. Съгласна ли си да се омъжиш за мен?

Този път последва по-дълга пауза и той стисна слушалката с такава сила, че за миг се притесни да не би пластмасата да пропука в дланта му. Най-сетне тя проговори.

— Другите две ти отказаха?

— Да. Какъв е твоят отговор?

— Да — спокойно отвърна тя.

Той затвори очи от облекчение. Божичко, сигурно правеше същата грешка за втори път, но той просто трябваше да я притежава.

— Ще се наложи да подпишеш предбрачно споразумение, с което се отказваш от всякакви претенции към земята ми. Съгласни ли си?

— Да. И за двама ни е изгодно — твоето си остава твое, моето — мое.

Обзе го раздразнение.

— Разбира се.

— Добре.

— Държа на медицинско удостоверение от лекаря ти, че си в добро здраве.

— Ще го имаш. Аз също искам удостоверение от твоя лекар, че и ти си напълно здрав.

Раздразнението му за малко да прерасне в гняв, но той успя да запази самообладание. Щом той имаше право да го иска, значи и тя имаше. Заболяванията, предавани по полов път, не спираха на границата с Монта, пък СПИН не бе единственото, от което човек да се тревожи.

— Искам сватбата да се състои след седмица. Ще успееш ли дотогава?

— Колко дни се чака за разрешение?

— Мисля, че пет. Трябва да проверя. Ще можеш ли да бъдеш тук другата седмица?

— Най-вероятно. Дай ми номера си и аз ще ти позвъня.

Той й продиктува номера. Последва мълчание, най-сетне Рийс каза:

— Значи ще се видим след седмица.

Още една пауза.

— Да, дотогава. Чао!

Той затвори слушалката, след което се облегна на телефонната кабина със затворени очи. Направи го. Предложи й да се омъжи за него, противно на здравия разум, но този път щеше да направи всичко възможно, за да предпази себе си и ранчото. Тя ще бъде негова, но преди това Маделин ще трябва да подпише редица документи, които след това ще заключи в сейфа на ранчото.

Запали още една цигара и се закашля, щом острият дим проряза пресъхналото му гърло. Спомни си невярващото й изражение, когато го попита „Ти пушиш!?“. Извади цигарата от устата си и я погледна; от години пушеше и досега му доставяше удоволствие, но напоследък прекаляваше.

Ти пушиш?!

Отново изруга и загаси цигарата. Докато крачеше към пикапа, мина покрай кошче за боклук и без да се замисля, извади пакета цигари от джоба си и го изхвърли. Все още ругаеше, когато се качи в пикапа и го запали. През следващите няколко дни щеше да е дружелюбен като мечка-гризли и перспективата изобщо не го радваше.

Маделин бавно затвори слушалката, вцепенена от шока. Не можеше да повярва, че той й се обади. Не можеше да повярва, че прие да се омъжи за него. Изобщо не можеше да повярва, че разговорът помежду им се състоя наистина. Това със сигурност беше най-неромантичното, делово, обидно предложение за брак. И въпреки това тя каза „да“. Да! Хиляда пъти „Да“!

Трябваше да кацне в Монтана след седмица. А имаше да свърши милион неща — да си опакова нещата, да освободи апартамента, да се сбогува с приятелите си… И да отиде на лекар, разбира се. Сега обаче бе в състояние единствено да седне и да се опита да подреди обърканите си мисли.

Трябваше да постъпи практично. Очевидно Рийс не залагаше големи надежди на брака им, макар че явно си имаше причини да рискува. Почуди се с какво ли другите две се оказаха неподходящи, след като той бе категоричен, че тя не става за негова съпруга? Знаеше, че той я желае, разбра го от страстната му целувка на летището и бе сигурна, че и тя го желае. Никога не бе предполага, че може да изпитва толкова силно желание към мъж, но дали това бе достатъчно за брак и за ежедневните проблеми, които съвместният живот неминуемо предполагаше? Дали все още щеше да го обича, когато той е в лошо настроение, държи се хладно или й се развика за нещо, за което не е виновна? Дали той щеше все още да я желае, когато я види да се разхожда сутрин, току-що станала, без грим, несресана или когато самата тя е в лошо настроение?

От практична гледна точка, Маделин реши, че ще трябва да помоли лекарят да й предпише хапчета против забременяване. Ако нещата потръгнат и те решат да имат деца, нищо не пречеше да спре таблетите, но каква каша би настанала, ако тя забременее веднага и след това отношенията им се влошат? Това бе въпрос, който вече щеше да е обсъдила с Рийс, ако връзката им беше нормална, но нищо в тази ситуация не можеше да се нарече нормално.

Маделин предприемаше пълна промяна в живота си — от града към живота в ранчото, от необвързана към омъжена жена и то почти без да познава мъжа, който щеше да стане неин съпруг. Не знаеше нито любимата му храна или цвят, нито настроенията му, нито как би реагирал в определена ситуация. Знаеше само че той притежава разностранни познания, които можеха да се съперничат на нейните и че изпитваше неописуемо силно физическо желание към него, което никога досега не й се бе случвало. Този път изцяло следваше сърцето си, а не главата.

Рийс със сигурност би предпочел да се оженят без никакъв шум, но тя бе твърдо решена, че Робърт ще присъства, както и приятелката й Кристин. Те щяха да са свидетели на брака им.

Както и очакваше, Робърт остана почти ужасен, когато му съобщи новината.

— Зная, че си влюбена, но не е ли по-добре да изчакаш? Срещнала си се с него само веднъж. Успя ли наистина да го опознаеш за толкова малко време?

— Казах ти вече, той се държа като перфектния джентълмен.

— Да, но дали ти си перфектната дама?

— Бива ме в това, което правя, но никога не съм твърдяла, че съм съвършена.

Той премигна, след което се пресегна и погали лицето й.

— Значи си твърдо решена да го имаш, така ли?

— Той ми дава тази възможност и аз ще се възползвам, преди да е променил решението си. О, да, ще се омъжа за него, дори и да се наложи да го отвлека.

— Май го чака голяма изненада — отбеляза Робърт. — Дали е запознат с ината на булдог, който криеш зад мързеливата си походка?

— Разбира се, че не. Моля те, гласувай ми повече доверие. Съвсем скоро обаче ще го открие, малко след като се оженим. — Тя мило се усмихна.

— Е, аз кога ще се запозная с него?

— В деня на сватбата ни, най-вероятно. Не ме интересува какви ангажименти имаш, ще зарежеш всичко и ще долетиш.

— Не бих я пропуснал за нищо на света.

Кристин реагира дори по-обезкуражаващо.

— Какво знаеш ти за живота в ранчо? — с пророчески тон попита тя. — Нищо. Няма филми, няма съседи, може дори да няма телевизия. Никакви пиеси, опери, концерти.

— Няма замърсяване, не е нужно да заключа шест брави, преди да изляза, няма опасност да ме нападнат на улицата, докато си пазарувам.

— Никога не са те нападали на улицата.

— Но винаги има опасност да се случи. Познавам хора, които са били нападани неведнъж.

— Винаги има вероятност нещо да се случи. Възможно е дори един ден и да се омъжа, но не съм затаила дъх в очакване. Не в това е проблемът. Ти наистина нямаш идея какво представлява животът в ранчо. Аз поне имам идея. Това е тежък, самотен начин на живот, а ти не си такъв тип човек.

— Напротив, скъпа моя. Чувствам се прекрасно както, когато съм сама, така и сред много хора. Ако се наложи да живея в покрайнините на Монголия, за да бъда с него, и на това съм готова.

Кристин я погледна учудено.

— Мили боже! — промълви тя. — Ти си влюбена.

Маделин кимна.

— Разбира се. Защо иначе ще се омъжвам за него?

— Е, това обяснява внезапната лудост. И той ли изпитва същото?

— Все още не. Но ще направя всичко възможно.

— Дали няма да е загуба на време да отбележа, че обикновено любовта идва преди брака?

Прехапала устни, Маделин се замисли за момент, след което отвърна:

— Няма да е загуба на време, но и никой няма да те чуе. Аз ще се омъжа. И се надявам ти да си сред гостите.

— Разбира се, че ще дойда. И да не искаш, пак ще съм там. Трябва да се запозная с този образец на мъжките добродетели.

— Никога не съм казала, че е пълен с добродетели.

Кристин безпогрешно разбра думите на приятелката си; двете се спогледаха и се усмихнаха.