Вълкът на Елизабет

Глава 10

Напрежението, което бавно нарастваше помежду им, не намаля. Даш остана заключен в кабинета заедно с Майк през по-голяма част от деня, но излизаше често. А когато го правеше, тръгваше да търси Елизабет.

Даряваше я с леки докосвания. Слагаше една ръка на рамото й, другата на кръста й и я облягаше на себе си. Усмихваше се надолу към нея, открадвайки бисквитки, когато тя и Серена не гледаха, а очите му блестяха от страст. Той нямаше да чака още дълго. Елизабет можеше да го усети в напрегнатото му тяло, да го види в начина, по който я гледа. Той бе предявил претенциите си към нея още преди да я срещне и скоро щеше да ги изпълни.

И най-накрая, тази вечер, младата жена намери няколко минути да го притисне за постигнатия напредък. Стоенето в къщата и чакането опъваха нервите й. Можеше само да си почива, и то много. Серена беше съвършена домакиня, децата се разбираха добре, и Елизабет бе изпълнена с толкова неспокойна енергия, че вече й бе трудно да я контролира. Беше свикнала да бяга и да се притеснява. Не бе свикнала да има безопасно място или свободно време, което не е изпълнено с борба за оцеляване.

След вечеря Майк и Серена отведоха момичетата във всекидневната, оставяйки я сама с Даш в кухнята, предоставяйки им възможност да поговорят на спокойствие. Даш я наблюдаваше внимателно, докато те излизаха. Очите му бяха мрачни, замислени, въпреки че възбудата, гореща и настойчива, се криеше в дълбините на погледа му.

— Какво открихте? — попита го тя, след като децата се отпуснаха пред огромния телевизор във всекидневната на Толър.

Серена и Майк се настаниха на дивана заедно с момичетата, докато Елизабет и Даш допиваха кафето си в кухнята. Младата жена остана загледана в Каси за няколко дълги секунди, виждайки сянка на игривото малко момиче, което дъщеря й някога беше. Сърцето й се сви. Каси бе изгубила толкова много.

Когато Даш не проговори, тя се обърна към него и видя присвития му поглед вперен в дъщеря й.

Той насочи вниманието си към нея. Златистите му очи бяха тъжни.

— Само още повече въпроси — каза тихо. — Грейндж дава много пари за главата й, Елизабет. Повече от разумното, като се има предвид ситуацията.

Младата жена изсумтя.

— Тя го видя да убива баща й, Даш. Може да го вкара в затвора за много дълго време.

Даш поклати глава.

— Погледни на това логично — той се наведе напред и тя усети как нервността й се заменя с тихо спокойствие, което се разля вътре в нея. — Съпругът ти е бил затънал дълбоко с Грейндж. Така че решава да му продаде Каси. Мога да разбера защо Грейндж е искал да се отърве от копелето, наистина мога, но — Даш направи пауза, докато я наблюдаваше внимателно, — защо пред Каси? За да я изплаши? Не мисля така. Той притежава достатъчно разум, за да разбере колко по-лесно би било да постигне целите си, ако я отдалечи и след това убие баща й. Нищо от това няма смисъл.

Елизабет облиза нервно устни. Нямаше друго обяснение. Трябваше да е правдоподобно.

— Може би просто не му пука — изсъска тя. — Той убива, и убива, Даш, и не го е грижа.

Мъжът отново поклати глава. Елизабет стегна пръсти около чашата си с кафе, когато той започна да разнищва единствените причини, които тя можеше да намери за ада, през който бяха преминали двете с Каси.

— Той убива тайно — каза тихо Даш. — Всеки, освен Дейн Колдър. Убийствата са били очевидни, но няма начин да го свържат с тях или с теб и Каси. Той се е опитал да хвърли много внимателно изграден щит около двете ви. Преследвал ви е небрежно, когато е можел да ви хване няколко пъти.

Елизабет въздъхна тежко.

— Имахме късмет — най-малкото това се опитваше да внуши на себе си.

— Да, така е — Даш я гледаше съсредоточено. — Прекалено голям късмет, Елизабет. Нещата тук нямат никакъв смисъл. Докато намеря начин да ги разбера, ще продължавам да работя по въпроса. Ако трябва, ще отида на лов. Но бих искал да получа информацията, от която се нуждая, преди да предприема нещо такова. Какво точно си спомня Каси от онази нощ?

Заплахата от планирания лов остана да виси между тях, когато прозвуча последния въпрос. Въпрос, от който Елизабет се страхуваше.

— Тя не беше на себе си, когато я измъкнах от онази стая. Почти бе изпаднала в шок, беше толкова ужасена и усилено се опитваше да не издаде звук. Не можех да намеря смисъл в това, което казваше, когато стигнахме колата. Не успях да разбера и една дума. — Елизабет се опита да сдържи болката и ужаса от онази нощ. — Беше съвършено мълчалива в продължение на часове след това и после се опита да се държи сякаш нищо не се е случило. Облякох я и я заведох право в полицията, но докато бяхме там, пристигнаха две от неговите горили. Точно преди да влязат, Каси започна да полудява. Беше категорична, че те идват. Бях толкова ужасена, че избягахме от стаята. Хората му идваха от другия край на коридора, когато излязохме от офиса. Едва се измъкнахме.

Даш се намръщи.

— Как е разбрала Каси?

Горчива усмивка изви устните й.

— Нейната фея — Елизабет въздъхна тежко. — Каквато и да е тази „фея“, тя ни спасява живота неведнъж.

Даш прокара уморено пръсти през косата си, карайки меките кичури да щръкнат около лицето му. Беше разтревожен. Елизабет можеше да види как чувството на безсилие нараства вътре в него. Точно както бе нараствало в нея през последните две години.

Връщаха се към спомените й от онази нощ отново и отново. Даш я разпитваше дотогава, докато тя не усети, че ще експлодира, докато нервите й не се изопнаха до крайност, а страхът сграбчи вътрешностите й. Това нямаше смисъл. Никога не бе имало. Да се изправи пред това не беше никак лесно.

Най-накрая Даш се върна в кабинета с Майк, за да проведе още разговори, да търси още отговори. Елизабет проследи тръгването му, след това се обърна, търсейки Каси. Намръщи се, когато видя измъченото, почти ужасено изражение върху лицето на дъщеря си, докато гледаше как двамата мъже напускат стаята.

Най-сетне главата на малкото момиченце се сведе и то се загледа надолу към ръцете си, сякаш принадлежаха на някой друг, след това се обърна отново към телевизора. Елизабет се намръщи. Внезапно я връхлетя страх. Имаше ли нещо повече? Нещо, което Каси бе доловила и не й бе казала?

При тази мисъл младата жена прокара пръсти през косата си. През първите месеци бе разпитвала безмилостно дъщеря си, опитвайки се да открие отговори на стотиците въпроси, които я измъчваха. Не знам, мамо. Не знам. Това беше стандартният отговор на повечето от тях.

Спомняше си как баща й й бе съблякъл нощницата, бе я побутнал към Грейндж и другият мъж я бе вдигнал на ръце.

— Ако успееш да задържиш майка й настрани — бе го предизвикал Дейн. — Още малко време и ще получа попечителството.

— Кой се нуждае от попечителство? Там, където тя отива, никой няма да я открие — бе отговорил Грейндж, преди да го убие пред дъщеря му.

Каси нямаше какво друго да й каже. Грейндж бе дошъл за нея, а Дейн бе поискал да изчака, докато съдът присъди родителските права на него. Грейндж обаче не бе пожелал да изчака.

По-късно тази вечер, след като изкъпа Каси и я зави в леглото, Елизабет стоеше и наблюдаваше спящото момиченце. Въпросите на Даш я бяха притеснили, накараха я да се вгледа по-усилено в последните две години сега, когато има възможност да си поеме дъх и да помисли. Елизабет не харесваше объркването, което изпълваше ума й или внезапното желание да разпита Каси още веднъж. Единственият човек, който имаше отговорите, от които се нуждаеха, бе тя, и майка й се боеше, че денят, в който трябваше да я разпитат, бързо наближава.

Младата жена наведе глава и я поклати бавно. Нуждаеше се от Даш. Само още няколко минути, за да запази покоя, което бяха открили в средата на този ужасяващ кошмар. Той беше като оазис на спокойствие, на сила, за която внезапно се оказа, че тя жадува.

Елизабет знаеше, че времето на мир и спокойствие ще свърши прекалено скоро и отново ще бъдат захвърлени в жестоката реалност на положението, в което се намираха. Но засега, тя можеше да бъде жена. Жена, която неочаквано се бе сблъскала с първия мъж, който я кара да изгаря, кара я да захвърли здравия разум и да легне под него, скимтяща от удоволствие.

— Хей — той беше тук. Гласът му се разнесе като тих шепот от вратата свързваща нейната стая с неговата, докато Елизабет стоеше в края на леглото и се взираше в дъщеря си, но виждаше единствено промените в себе си.

Младата жена се обърна бавно към него.

Господи, той изглеждаше добре. Високо и широкоплещесто, тялото му проблясваше от светлината на банята. Дънките обгръщаха слабите му бедра и притискаха голямата издутина между тях. Елизабет внезапно осъзна, че иска тя да я притиска, да почувства дебелия пенис, не по корема си, а да се заравя дълбоко и силно вътре в стегнатите мускули на вагината й. Гърдите й набъбнаха под нощницата. Зърната се заостриха, а женствеността й започна да се овлажнява още повече. Точно както грехът си проправяше път в душата й.

Животът на дъщеря й беше в опасност и в момента, в който намери възможност да си почине, вместо това, Елизабет си мислеше за секс, как язди Даш, как възсяда силното му тяло, как го усеща да нахлува в нея.

Младата жена прочисти гърлото си.

— Най-сетне заспа — тя направи жест към Каси. — Просто я гледам.

Лъжкиня, изкрещя един глас вътре в нея. Изражението му подсказваше, че я подозира в лъжа. Чувствеността, която блестеше горещо в очите му, накара вагината й да пламне, а гърдите й да набъбнат от копнеж.

— Ела да си поговорим за минута, докато тя спи — погледът му беше натежал и настойчив.

Елизабет се вторачи в него неразбиращо за един дълъг миг. Да говори с него? Насаме? Тя усмири слабостта в коленете си при мисълта за това. Не искаше да говори. Вече не.

— Уморена съм…

— Елизабет — сега гласът му прозвуча леко обвинително. — Смяташ ли, че ще те нараня? Дори сега?

Тя поклати глава. Не. Знаеше, че няма да я нарани. Поне не съзнателно. Не от болка се боеше тя сега, а от растящата близост помежду им. Превръщаше се във връзка, която тя не разбираше и от която се страхуваше, че никога няма да може да избяга.

— Хайде — Даш протегна ръка към нея. — Ще чуем, ако Каси се събуди.

Елизабет пое дълбоко и силно дъх. Знаеше, че ще дойде време, когато ще трябва да поговорят. Знаеше, че ще има много неща за решаване. Но защо да съжалява? Защо внезапно не си пожелае света просто да изчезне и да остави нея и Даш сами, заобиколени от тъмнина, пламтящи от страст? Но нямаше как. И сега бе моментът да се справи с това.