Вълкът на Елизабет

Глава 3

Какво щеше да прави? Елизабет проследи с поглед как Даш плати за храната, след това купи няколко бутилки вода и няколко пакета чипс, докато говореше със сервитьора. Гласовете им бяха ниски и почти заповеднически. Определено обсъждаха нещо повече от цената на чипса.

Младата жена прехапа силно устни, дишайки дълбоко, докато се опитваше да проясни главата си и да прогони изтощението и болката. През последните шест или осем месеца й бе много трудно. Сякаш Грейндж се бе уморил да си играе с нея. Тя рядко имаше повече от няколко дни почивка, да поработи нещо нелегално за минимално заплащане, преди да се наложи отново да бяга. И Каси. Боже, това съсипваше Каси и Елизабет го знаеше. Не можеше да продължават да бягат по този начин. Елизабет трябваше да намери място, където да скрие детето си, докато и двете се излекуват, физически и душевно.

Ръката й падна от плота и докосна дълбоката рана на бедрото й, където куршумът бе разкъсал плътта. Оказа се, че не е толкова дълбока, колкото бе смятала. Вероятно щяха да се наложат няколко шева, но се смяташе за късметлийка. Можеше да бъде много по-лошо. Раната, отстрани на тялото й, причинена от счупения прозорец на мазето, бледнееше в сравнение с другата, въпреки че също бе доста сериозна.

Елизабет ги бе почистила по-рано в тоалетната на ресторанта, изливайки алкохол право върху тях, докато Каси стоеше трепереща и я наблюдаваше. Беше мъчително, по-болезнено от получаването на раните. Но тя знаеше, че не може да си позволи да се инфектират. Ако се разболееше, нямаше как да защити детето си.

Ръката й трепна, а стомахът й се преобърна при спомена за паниката, която я владееше, докато летеше надолу по стълбите от апартамента, борейки се да стигне до мазето. По навик, тя бе паркирала зад сградата, вместо на паркинга. Мястото рядко се използваше и Елизабет се чувстваше по-спокойна да оставя автомобила там.

Задната врата обаче се отваряше трудно отвътре и тя не можеше да си позволи да загуби ценни минути да пусне долу Каси, за да я отвори. Вратата на мазето бе по-лесна и имаше резе от вътрешната страна. Елизабет плъзна дебелото резе, преди да хукне към редицата перални машини и малкия прозорец, който често бе отворен.

Тя и Каси едва успяха да го стигнат, преди нападателят да разбие вратата. Автомобилът бе само на няколко стъпки пред тях. Вратите още бяха отключени и, за щастие, Елизабет държеше ключовете в задния джоб на дънките си, вместо в дамската си чанта.

Последните две години бяха ужасяващи. Терънс Грейндж никога не се предаваше. Той беше като питбул — челюстите му бяха стиснати здраво, отказвайки да пусне или да й даде малко спокойствие. В началото, Елизабет се бе надявала, че ако само бяга, без да сигнализира в полицията, ако остане тиха и скрита, той ще ги остави на мира. Но копелето искаше Каси. Хората му бяха показали това ясно — да предаде Каси на Терънс, след това може да си върви свободна и да прави каквото, по дяволите, иска. На него не му пукаше за Елизабет. Искаше само дъщеря й.

Извратено копеле. Тя знаеше точно защо иска детето й и щеше да умре, преди да го позволи. Но какво би станало, ако умре и той все пак получи Каси? В гърдите й заседна леден ужас при мисълта. Елизабет не бе достатъчно силна, за да се бори повече. А бе научила колко умел е Грейндж в отрязването на всеки път за бягство, който тя успяваше да открие. Убиваше хората, които се опитваха да й помогнат. Или им плащаше, оставяйки я без вратичка за бягство.

Дали бе платил и на Даш Синклер?

Докато той говореше със сервитьора, Елизабет бавно се премести от мястото си. Мъжът се обърна с гръб към нея, изучавайки малка редица от плюшени мечета зад тезгяха, очевидно с намерение да купи едно от тях. Щеше ли да купува плюшено мече за едно дете, което ще предаде?

Младата жена пое дълбоко въздух. Господи, искаше да му се довери. Искаше да повярва, че той може да й помогне, но ако през последните две години бе научила нещо, то бе, че не може да се довери на никого, освен на самата себе си.

Елизабет прегърна успокоително Каси, придърпвайки я към себе си, дъхът й секна от отчаяние при вида на болезнено слабото малко телце. Тогава погледна навън към паркинга и страхът я разтърси. Можеха да умрат там навън. Какво, по дяволите, трябваше да направи?

— Аз ще я взема — жената трепна, очите й се разшириха, а ръцете й се стегнаха защитнически около момиченцето.

Даш я гледаше мрачно. За първи път погледът му не бе изискващ, не блестеше от раздразнение и гняв.

Беше спокоен, съчувствен, когато улови Каси под слабите мишници и без усилие я вдигна от прегръдките на Елизабет.

— Не я наранявай — тя не успя да спре молбата. За момента нямаше друг избор, освен да му се довери. Знаеше го и това се забиваше като нож в сърцето й. — Моля те, не й причинявай болка.

Грижовни ръце притиснаха тялото на Каси към широкия гръден кош, а дивите очи се впиха в Елизабет с едва доловимо състрадание.

— Вземи нещата, които купих от Мак, Елизабет. Купих на Каси плюшено мече, което да замести унищоженото, както и малко чипс, в случай че огладнее, преди да стигнем до целта си. Трябва веднага да тръгнем — гласът му не беше любезен. Беше студен, мрачен, дълбок. Той погали опънатите й нерви и, за нейна изненада, ги успокои.

Елизабет се раздвижи внимателно, докато го наблюдаваше, ужасена, че той може просто да я остави и да отнесе Каси на чудовището, което я издирваше. Тялото й бе напрегнато, всеки мускул бе готов да скочи и да се бори, когато стигна до бара.

— Довери му се, малката — сервитьорът й подаде торбата, лешниковите му очи бяха сърдечни, когато я погледна. — Той е добър човек.

Елизабет трепна изненадано. Как би могъл да знае този мъж? Как би могъл да знае нещо? Но други думи не последваха. Тя пое чантата и бързо се върна при човека, който имаше намерение да поеме контрола над живота й. Нейният и този на детето й.

Излизането навън, в снежната буря, беше като навлизане в изолиран вакуум от ледена красота. Навсякъде беше бяло, поне петнадесет сантиметра плътен, гладък сняг покриваше земята.

— Не можем да пътуваме в тази буря — Елизабет потръпна, когато Даш бързо отключи задната врата.

Положи спящата Каси на седалката и метна едно одеяло върху нея. След това отключи отпред и подкани Елизабет.

— Качвай се — заповедта не беше ни най-малко любезна. — Мисля, че тези момчета, които ви гонят, не са чак толкова глупави. Те ще се досетят, че най-удачният момент да ви хванат, е по време на снежна буря с автомобил 4х4. Разполагаме с достатъчно време да се измъкнем от тук и да вземем преднина.

Елизабет скочи на седалката и се вторачи объркано в непознатата вътрешност. Това бе най-модерното превозно средство, което някога бе виждала. Беше виждала военни автомобили и преди, разбира се, но никога не бе влизала в такъв. Съмняваше се, че дори може да се протегне през командното табло между седалката на пасажера и тази на шофьора, за да удари новия си похитител. Тогава погледна назад към спящата си дъщеря. Каси беше пристегната в единичната, широка седалка, а главата й бе отпусната на една възглавница, поставена върху широката седалка до нея.

— Закопчай се — Даш скочи на шофьорското място и запали двигателя.

— Това е снежна буря, нали знаеш? — тя изпълни заповедта, пристягайки предпазния колан.

Даш се взря през прозореца замислено, след това сви рамене.

— Виждал съм и по-лоши.

Подкара автомобила на заден ход с мрачно изражение на лицето си, докато напускаше паркинга на ресторанта.

— Собственикът на ресторанта, Мак, е бивш войник от Специалните части — каза той тихо, когато стигнаха до опустялата магистрала. — Повечето от нас се грижим един за друг. Сигурен съм, че той ще ни покрие, като каже на хората на Грейндж лъжлива информация за автомобила и посоката, която да следват, но за всеки случай, няма да оставаме на магистралата дълго.

— Няма ли?

Елизабет сграбчи ръба на седалката, когато Даш увеличи скоростта по-бързо, отколкото тя дори можеше да си представи, по заснежения път. Предното стъкло, за нейно изумление, беше с нощно виждане, даващо на водача ясна визия на външния свят, без предателските светлини на фаровете. Автомобилът беше много по-технологичен, отколкото тя би желала. Внезапно се почувства така, сякаш е била захвърлена в Зоната на здрача. Това я извади от равновесие, направи всичко около нея да изглежда малко сюрреалистично.

— От кого си откраднал този Хамър? — Елизабет потърка ръце нервно, докато се бореше с умората, пропълзяваща в съзнанието й.

Даш я стрелна с изненадан поглед.

— Не съм го откраднал. Взех го назаем. Наблизо има депо на Армията. Майорът, който отговаря за него ми позволи да го използвам, за да стигна до там, докъдето ми трябва. Няма да го задържаме за дълго.

— Това не е ли доста необичайно? — тя се обърна, облягайки гърба си на ръба на седалката, така че да може да го наблюдава по-отблизо.

Светлините на арматурното табло се отразяваха върху суровото му, примитивно изражение. Даш не погледна към нея, макар че тя изобщо не се съмняваше, че той усеща всяко нейно движение.

Той сви рамене лениво, подкарвайки автомобила по-бързо през сгъстяващия се сняг.

— Не е нормално, но не и точно необичайно. В момента съм в отпуск, но все още съм част от войската. Досието ми говори само по себе си и командирът на депото беше чувал за мен. Не съществува риск в това да ми го заеме.

Тишината отново надвисна над тях. Отвън, светът беше покрит с белота, снегът се трупаше върху големите камиони, паркирани тук и там. За щастие, изглежда повечето хора бяха обърнали внимание на предупрежденията за приближаващата снежна буря и не бяха излезли по пътищата. Досега не бяха преминавали край закъсали автомобили.

— Защо си тук? И какво, по дяволите, искаш от дъщеря ми? — Елизабет не можеше да издържи повече.

Беше уловена като в капан от снежната буря заедно с човек, когото не познаваше и на когото нямаше представа дали може да се довери. Един силен, опасен човек.

Ръцете му се стегнаха на волана.

— Не те лъжа, Елизабет. Дойдох, за да помогна. Получих писмото на Каси в деня, в който се върнах в Щатите. Когато писмата спряха, помолих командира ми да провери — Даш спря за миг, поемайки дълбоко дъх. — Помислих, че нещо вътре в мен умира, когато той ми каза това, което всички смятаха, че се е случило с теб и Каси. Изгубих нещо, което не знаех, че притежавам. Когато дойде последното й писмо, нищо не можеше да ме задържи далеч.

Елизабет чу болката, пулсираща в гласа му, яростта, и това я обърка. Не знаеше какво е писала дъщеря й в писмата си. Каси се бе заклела, че няма да казва на войника за опасността, в която се намира, а на Елизабет сърце не й даде да й забрани да му пише.

Това бе по време на един от редките случаи, когато успяваше да изпрати Каси на училище. Беше купила незаконни документи и едва не бе арестувана. Прекарваше безброй нощи, крачейки из стаята от страх, за да може да присъства на учебните часове отново. Да може детето й да почувства поне малко нормалния живот, докато майка й се опитва да осмисли опасността, в която се намираха.

Учителят бе дал на учениците списък с войници, които не получават писма и разрешително, позволяващо на децата да пишат.

Каси бе развълнувана от името, което си избра.

— Феята каза това, мамо — тя се изкиска, размахвайки листа с името и адреса на него. — Той има хубаво име, мамо. Обзалагам се, че е добър татко.

Каси бе обсебена от идеята за добрите татковци. Татковци, които не удряха малките си момиченца, които не се пазаряха за телата им, а след това биваха убивани пред очите им.

Феята. Елизабет не бе сигурна за нея. Каси започна да говори за феята след убийството на баща й. Елизабет никога не я бе притискала за това. Никога не я бе питала за нея. Точно както елфите и еднорозите, и другите фантазии, които играеха роля в живото въображение на детето. Младата жена нямаше сърце да й отнеме това.

— Не ни дължиш живота си, господин Синклер — тя поклати глава при тази мисъл. — Не мисля, че бих могла да понеса да стана причина за още смърт.

Даш беше силен, решителен човек. Но дори той имаше своите слаби места и нямаше да може да спре един куршум.

— Дължа й повече от живота си — Даш сви рамене най-сетне. — Може и да го дам, Елизабет. Няма да победиш този човек.

Елизабет поклати гласа. Беше уморена и замаяна. Как можеше да се очаква да се бори с него, като сама знаеше колко отчаяно се нуждае от помощта му? Сега живееше само на нерви, а не на ясен ум и добре отпочинало тяло. Нямаше да мине много време, преди да направи грешка, и когато това станеше, тя знаеше, че Грейндж ще бъде там, очаквайки я.

Как дъщеря й бе успяла да намери някой като Даш Синклер, с когото да кореспондира? Какъв инстинкт бе ръководил детето, за да избере неговото име сред всички останали? Каси твърдеше, че е била феята й. Елизабет ужасно се страхуваше, че това е просто още една шега на съдбата, която си играеше и с двама им.

— Тя плака в продължение на една седмица, след като й забраних да ти пише повече — каза най-сетне уморено. — Не знам какво е написала в последното си писмо до теб. Не знам как е намерила начин да ти го изпрати.

— За теб е много добре, че го е направила — изсумтя Даш, въпреки че все още не поглеждаше към нея. — Ако не беше, точно сега щяхте да сте в ужасна каша.

Вече съм, помисли си тя, но се сдържа да го изрече. Снегът ставаше все по-плътен и не искаше да го разсейва, а тя нямаше желание да го ядосва, защото тогава можеше да изгуби контрол върху автомобила. Още се движеха много по-бързо, отколкото тя смяташе за безопасно.

— Успокой се — Даш беше седнал удобно в собствената си седалка, държейки волана уверено, високото му, слабо тяло беше отпуснато. — Това е просто една малка снежна буря.

Просто една малка снежна буря? Елизабет сдържа с усилие едно не съвсем женствено изсумтяване. Белотата се простираше навсякъде около тях. Но въпреки опасността, младата жена не можеше да не се възхити на абсолютната мощ и красота на бурята. Тя ги затваряше в Хамъра, изолираше ги от останалата част на света по толкова интимен начин, че накара устата й да пресъхне.

— Трябва да се опиташ да поспиш — гласът му беше тих и дълбок. Нямаше нищо опасно или заплашително в тона му. Той успокои ума й в един момент, в който тя знаеше, че трябва да бъде повече от бдителна.

Тъмната кадифена дрезгавина на гласа му я накара да пожелае да се протегне към Даш, да бъде обгърната от мощта на ръцете му, да се опре на силата му. Беше уморена. Елизабет знаеше от седмици, че се доближава до точката, когато тялото й ще започне да се предава. Мисълта за това я ужасяваше. Фактът, че този едър, опасен мъж внезапно я насърчи да го направи, изведнъж я раздразни като жена, въпреки че успокои страховете, които често заливаха съзнанието й.

— Ще го направя. По-късно — нямаше намерение да заспива още. Не и докато не бе сигурна какво се случва. — Къде отиваме все пак?

— Един познат от армията притежава ранчо на границата на щата — отвърна Даш. — Ще останем там няколко дни, докато успея да се свържа с друг познат. Надявам се, ти и Каси да имате безопасно място в рамките на една седмица. След това ще решим кой е най-добрият начин за действие.

— Ние ще решим? — попита тя подозрително. Имаше чувството, че няма да има много право на мнение за решението, което той вземе. Даш Синклер не приличаше на човек, който споделя нещо, най-малкото отговорностите си.

Устните му се извиха. Това беше секси. Тази мисъл я порази като гръм. Мили Боже, колко време бе изминало, откакто бе забелязвала нещо в мъж, освен дали е враг или не?

Тази лека усмивка беше невероятно чувствена. Едно твърдо, решително разтягане на устните, което изглеждаше невероятно еротично и я накара да се запита какво ли ще е усещането им върху нейните. А това бе нещо, за което определено не трябваше да мисли точно сега. Не и докато животът на дъщеря й виси на косъм. Не и когато човекът, когото пожела, можеше да бъде не приятел, а враг. Докато не разбереше това, не трябваше да позволява на тялото си да пламва за него.

— Ние — изрече най-сетне Даш полуразвеселено. — Когато двете бъдете в безопасност, тогава ще може да помогнеш при вземането на решенията.

Елизабет извъртя очи, чувайки условията му. Сякаш щеше да приеме това. Но не успя да възпре усмивката, която разтегли собствените й устни.

— Това не беше мило.

— Не се опитвам да бъда мил — той потискаше усмивката си, тя можеше да го види. Това я накара да се зачуди как ли ще изглежда, ако се усмихне истински.

— Е, не успя изобщо — клепачите й трепнаха, когато тя се отпусна на седалката, но не се затвориха.

Толкова бе уморена. Колко време бе минало, откакто бе спала спокойно? Откакто се бе чувствала достатъчно сигурна, за да затвори очи и да си позволи няколко часа истинско бягство от действителността? Не и след нощта, когато бе отишла при бившия си съпруг, за да провери Каси, и чу изстрелите.

Елизабет трепна, отвори очи и се взря отчаяно в предното стъкло. Дали щеше да вижда това вечно? Гледката от прозореца на къщата на бившия й съпруг, намираща се до езерото — Каси, бореща се в хватката на Терънс Грейндж, докато той насочва пистолета и изпраща още един залп към тялото на Дейн.

Беше се изсмял, когато Каси извика името на баща си. Злобното му, белязано лице издаваше похотливите му намерения, докато гледаше детето й. Дете! Елизабет потръпна, потискайки яростта си, затвори я вътре в себе си, за да не изкрещи.

Младата жена мълчеше, въпреки че усети как Даш погледна няколко пъти към нея.

Елизабет скочи, когато мъжът се раздвижи небрежно, след това от устните й се отрони сподавена въздишка, когато той пусна радиото. Успокояваща, нежна музика изпълни вътрешността на Хамъра, обгърна я и я залюля обратно в онова състояние близо до съня, от което винаги се бе бояла.

— Спи, Елизабет — прошепна Даш успокоително. — Ще те събудя, когато стигнем ранчото. Обещавам ти. Двете с Каси ще бъдете в безопасност.

Безопасност. Каси беше в безопасност. Засега. Това бе всичко, което имаше значение.

— Трябва да я скрием — въздъхна младата жена, издишвайки дълбоко, главата й се отпусна на облегалката на седалката, а очите й най-сетне се затвориха. — Той не трябва да я докосне, Даш. Няма да му позволя да я докосне…