Вълкът на Елизабет

Глава 12

Елизабет знаеше, че не трябва да се шокира толкова много. През последните две години с дъщеря й бяха ставали жертва на редица предателства и сътресения, каквито никога не си бе представяла, че биха могли да преживеят. Но това… Не знаеше дали ще успее да преживее това.

— Ти грешиш — тя го посочи с пръст, след това го отпусна, осъзнавайки колко силно трепери. — Това не е възможно.

— Видя белега, Елизабет — главата му беше сведена. Очите му бяха пламнали в отговор на нейната ярост и решителност.

Това не можеше да се случва. Елизабет искаше да се ощипе, за да се събуди, да се откъсне от този нов, ужасен кошмар, който изведнъж експлодира в съзнанието й. Сигурно сънуваше. Това не можеше да бъде истина. Дъщеря й не бе създадена в някаква проклета лаборатория. Беше зачената в нейната утроба, износена до края на бременността и родена в болница пред очите на грижовен акушер. Изследвания. Имунизации. Бяха взети всички мерки, за да е сигурно, че Каси е здрава и без увреждания. Перфектно момиченце.

И сега Даш бе разкъсал това, което бе останало от живота й, на парчета. Казвайки й, че Каси е нещо повече, отколкото бе смятала, че детето й е изправено пред опасност не само от страна на Грейндж, но и от побъркания Съвет, който беше дори още по-могъщ. Ако разберяха. Ако знаеха… Последствията се блъскаха в главата й, карайки я да се бори инстинктивно с тях. Не и нейното дете.

— Това е съвпадение — ръцете й се притиснаха към корема й, Елизабет преглътна тежко, борейки се с жлъчката, надигнала се в гърлото й. Това бе невъзможно.

Даш се изсмя. В ниския, груб звук нямаше веселие. Той опъна нервите й и ги разкъса допълнително. Беше животински, опасен. В гласа му нямаше веселие, само безжалостно приемане на това, което е той и пред което бе изправен. Мъжът, в когото се бе влюбила, още преди да го срещне, също щеше да й бъде отнет. Не само детето й, но и Даш щеше да изчезне. Как щеше изобщо да успее да задържи някого от тях?

— Ако има нещо, което знам, Елизабет — информира я той остро, — това е как да бъдеш Порода и как да го прикриваш. Обаче няма как да скриеш маркера. Нищо не може да го заличи. Това е генетичен отпечатък, създаден да издържи на всичко, което би могло да се случи. За да е сигурно, че роденото дете е Порода. Съветът беше фанатизиран относно това да не се смесват животните в общата популация.

Елизабет се олюля. Господи! Това не се случва. Моля те, не позволявай това да се случи, молеше се тя. Ако последните две години бяха кошмар, то това беше ад и тя се хвърли с главата напред. Нямаше възможност да изследва възбудата. Нямаше възможност да приеме опасността и болката. Нямаше шанс да намери изход. Тя нямаше да го приеме.

— Дъщеря ми не е животно — Елизабет искаше да изкрещи думите, да се увери, че той я е чул, че е разбрал. Не я интересуваше какво мисли Даш, че е, но детето й не беше животно. И беше дяволски сигурна, че не е експеримент. — Нито пък е Порода. Тя е моето дете — ръцете й се свиха на корема й. — Аз я износих. Аз я родих. Прилича на мен.

Нейното дете. Елизабет се бореше с Даш. Бореше се с внезапното, болезнено осъзнаване, че той може да е прав. Винаги бе знаела колко е специална дъщеря й. Толкова уникална и толкова надарена по толкова много начини, че тя се бе опитвала да се убеди, че само майчината гордост я кара да го види.

— Тя още е твое дете, Елизабет — Даш се опита да пристъпи по-близо до нея, но спря, когато младата жена се отдръпна ужасено. Не можеше да му позволи да я докосне. Ако го стореше, тя щеше да се пропука. Да се разбие на толкова много парченца, че никога няма да може да ги събере всичките. — Подушвам връзката ти с нея. Тя е непогрешима. Но Дейн Колдър не й е баща.

Тя щеше да припадне. Можеше да го усети и се бореше с това. Можел да го подуши? Не. Майчинството не беше миризма. Или пък беше? Каси бе дошла от нейното тяло. От утробата й. Елизабет потрепери бурно. Как би могъл да го подуши?

— Напротив — тя поклати глава решително, спомняйки си неочаквано отчаянието на Дейн да я убеди да имат дете още първата година. — Той беше решен на всяка цена да имаме дете. Заедно отидохме в кабинета на доктора. Направи всичко, което трябваше.

Опитваше се да опровергае Даш, да отхвърли това, което й казва. Бореше се да намери изход от тази неочаквана, ужасяваща ситуация. Взираше се в младия мъж с безмълвна молба, молеше го да върне всичко назад, да покаже поне малък миг на слабост, съмнение, че може би не е прав. Ако го направеше, тогава тя можеше да намери начин да убеди себе си, че нищо от това не е истина. Вместо това, Даш й даде доказателство.

— Мартен беше учен от Съвета по генетика от много високо ниво — каза той със смразяващо познание. Разбира се, че знаеше, помисли си тя. Той беше Порода. Познаваше чудовищата, които са работили в онези лаборатории. — Изследваше началните фази на размножаването, като се опитваше да противодейства на кодирането, което пречеше мъжете да оплодят жените си — единственият й протест беше тихо, болезнено скимтене. — Когато не успя да направи това, което искаха от него, той беше отстранен спокойно, а не убит, в случай че се нуждаят от него по-късно — продължи Даш. — Мартен започна да практикува по специалността си, но очевидно експериментите му са продължили. Някак си, той е измислил как да използва уникалната сперма на Породите, за да оплоди яйцеклетката. Защото, кълна се, Елизабет, Каси е дете на Вълча порода. Ето защо Грейндж няма да я остави намира. Затова е убил баща й. И затова Дейн е отказал да приеме детето. Защото е знаел.

— Не — Елизабет поклати глава отчаяно. — Той не би го направил. Не би го направил.

— Направил го е, Елизабет — изръмжа Даш, звукът рикошира в тялото й като куршум. — Изслушай ме, по дяволите, защото животът на Каси е в по-голяма опасност, отколкото някога си си представяла. Тя е първата. Чуваш ли ме? — младата жена трепна силно. — Тя е първото дете-Порода, заченато извън лаборатория. Първото заченато, ин витро, без първо да се промени яйцеклетката, за да приеме уникалното ДНК. Разбираш ли какво казвам, Елизабет? Тя е уникална. Един мост между човека и Породите, и една женска, която ще има способността да ражда деца Породи, Елизабет. Грейндж е знаел това. Знаел е и затова я е искал. И ако не я получи, следващата му стъпка ще бъде да продаде тази информация на копелетата, които ни създадоха в началото.

Способна да ражда Породи? Та тя беше още дете. Човек не просто ражда бебета. Прегръща ги и ги обича, и ги отглежда, за да бъдат щастливи и свободни, и да те обичат в отплата. Елизабет не можеше да намери смисъл в това. Не можеше да възприеме информацията, която се забиваше в мозъка й.

— Тя е само едно дете. Не можеш да направиш това с едно дете.

— Елизабет — изрече името й с чувство на болка. — Чуй ме, скъпа. Трябва да ме чуеш сега. Не можеш да предпазиш Каси от това. Не можеш да я защитиш или да избягаш достатъчно далеч, за да я скриеш.

Елизабет се вторачи в него шокирано. Не можеше да я защити? Трябваше да го стори. Тя беше нейно дете. Елизабет не можеше да приеме нищо друго.

— Няма да позволя бебчето ми да умре — реагира тя яростно. — Ти грешиш. Трябва да грешиш.

— Знаеш, че не греша — каза остро Даш. — Звуците, които тя издава, докато спи. В лабораториите, в които аз живях, нямаше Вълча порода, която да не ги издава като дете. Когато си играеше с Мика и я захапа. Това е инстинкт, да се използват зъбите, вместо ръцете, за да се спечели свобода. Кучешките й зъби са по-дълги. Интелигентността й е далеч по-напреднала за възрастта…

— Престани! — изкрещя младата жена при болката, която връхлетя цялото й същество. Не можеше да диша, толкова много я болеше. Трябваше да избяга от него. Трябваше да помогне на Каси да преживее това. — Махни се от мен. Просто се разкарай от мен.

Тя тръгна към свързващата врата. Трябваше да стигне до Каси. Трябваше да се увери, че нищо или никой няма да нарани детето й отново. Опита се да избяга, да се втурне покрай него, да се отскубне от болката, която той бе внесъл в живота й.

Даш я хвана точно когато минаваше край столовете, движейки се по-бързо от нея. Ръцете му, толкова здрави и силни, се обвиха около нея и я придърпаха към гърдите му, където тя се срина. Едната му голяма длан задържа главата й към него, широките му гърди заглушиха внезапния вик, агонизиращия й отказ да приеме случващото се.

— Не — изплака в гърдите му, юмруците й го удряха толкова силно, колкото истината удряше нейната душа. — О, Господи, не! Той няма да причини това на детето ми!

Елизабет трепереше толкова силно в прегръдките му, че сама се уплаши. На едно ниво осъзнаваше рухването си. Последните две години достигнаха връхната си точка сега. Крехката хватка, в която държеше контрола си, се разкъса и спомените връхлетяха съзнанието й.

Не се беше чувствала спокойна с Мартен. На Дейн му се бе наложило да спори, да я умолява да позволи на доктора да извърши процедурата. Елизабет бе искала някой друг. Бе искала доктор, на когото има доверие, който не кара кожата й да настръхва. Но Дейн беше упорит. Така щяло да бъде тайно. Никой никога нямало да разбере, че детето им не е заченато по естествен път. Никой нямало да разбере, че той не е достатъчно мъж, за да оплоди собствената си съпруга.

Списъкът с оправданията бе дълъг, а споровете почти бурни. Най-сетне, Елизабет се бе предала. Дейн бе във възторг, докато не им бяха казали, че процедурата е била успешна. Елизабет бе забременяла.

Тогава той бе станал мълчалив. От този момент нататък вълнението му бавно избледня. И Елизабет никога не разбра защо. Сега знаеше. Беше изчезнало, защото жена му и детето й бяха преминали успешно експеримента. Дейн беше почти маниакално ревнив. Мисълта, че тя не носи неговото дете, сигурно го е разяждала жив. Това бе разрушило брака им и в крайна сметка алчността му бе коствала живота.

— Майк, виж какво можеш да разбереш за Колдър и Мартен, тайно, както и всички пари, които дължат или са платени. Необходима ми е колкото се може повече информация. Обади се на Тайлър от мое име. Трябва да поговорим отново.

Елизабет едва осъзнаваше, че другият мъж и съпругата му са влезли в стаята, докато тя и Даш спореха. Сега беше в прегръдките му, а той я държеше здраво до гърдите си, докато плаче. Тя не знаеше защо плаче. Сълзите нямаше да помогнат. Но не можеше да спре.

Докато Даш изстрелваше бързите си заповеди към Майк, ръцете му галеха косата й, гърба й, държаха я близо до топлината и твърдостта на тялото му. Защитаваше я по единствения начин, който познаваше. Елизабет го разпозна. Беше го правила често с Каси.

Детето й беше предадено отново, както и тя. Вече всичко придоби смисъл. Съществуваха толкова много неща, които не бе способна да си обясни — внезапния приток на пари, след като забременя, отдръпването на Дейн от детето, интереса на Мартен към нея. Той често бе посещавал къщата преди развода й и й беше звънял лично няколко пъти.

И Каси. Елизабет усети как сърцето й замира. Дъщеря й знаеше. Знаеше и не бе казала на майка си. Би трябвало да знае. Тя беше там, когато Дейн бе убит, беше чула пазарлъците на баща си за цената на продажбата й с Грейндж. Би трябвало да е наясно с произхода си.

Късчетата от мозайката започнаха да се нареждат по местата си. Как Каси бе разбрала, че има някого в апартамента, в който живееха? Тя беше спряла, страхът сковаваше тялото й, докато дишаше дълбоко. Те са тук, мамо. Феята казва, че те са тук. Феята не се бе появявала преди нощта, в която Дейн бе убит.

Феята й казваше, когато опасността приближеше. Инстинкт. Животинско усещане, както бе обяснено в интервютата, които бе гледала с Котешките породи. То се развиваше през младежките години и само нарастваше със съзряването. Феята й казваше, когато враговете са близо. Инстинкт. Тя можеше да ги подуши, също както Даш можеше да помирише доказателството за нейния произход. Феята винаги знаеше нещата, които Каси се подготвяше да приеме и да укрепне.

Елизабет се притисна към гърдите на Даш, избърсвайки сълзите от лицето си, докато се бореше за контрол. Той нямаше да я пусне. Държеше я здраво към себе си, знаейки, че тя иска да избяга, да се скрие не само от Грейндж и от истината, но също и от него.

Бе предявил претенциите си към нея. Вече я бе информирал за този факт. Нямаше да я пусне да си замине. Елизабет си спомни за интервютата на Калън Лайънс, яростното му закрилническо чувство към съпругата му Меринъс, решителността да я види в безопасност на всяка цена. Очите му бяха горели, когато говореше за нея, и Елизабет бе видяла мъж, който е готов да убие, за да спаси жена си. Както бе направил и Даш. Той бе убил, за да защити нея и Каси. Колко хора още ще бъде принуден да убие сега? Мисълта за това, за опасността, застрашаваща не само детето й, но и Даш, я погубваше.