Вълкът на Елизабет

Глава 4

Вече се разсъмваше, когато Даш паркира зад малък мотел точно след границата на Канзас и Мисури. Беше смъртно уморен, а снеговалежът бе станал опасен още преди часове. Нямаше начин да продължи пътуването до ранчото на Майк, докато не си почине малко. Докато не получи шанс да си почине от интригуващото ухание на жена, свенлива възбуда и зачервена от съня кожа.

Проклятие, тя беше красива, отпусната в седалката до него, главата й често се плъзваше на широкото командно табло между тях. Веднъж, той се бе осмелил да докосне копринената й коса, плъзвайки пръстите си по нея, усещайки как къдриците се обвиват около тях. Елизабет имаше най-меката коса, която някога бе виждал, с изненадващо гъсти къдрици, спускащи се на спирали надолу по гърба й. Коса, която караше един мъж да мисли за секс, див и нежен. Но страстта бе засенчена от нуждата да я защитава.

Даш искаше да я притегли в прегръдките си, да я държи близо до гърдите си и да я увери, че е в безопасност. Да й обещае, че двамата ще закрилят Каси. Заедно. Бе готов да се закълне в земята и луната, ако това ще успокои мрачните сенки, които бе видял в очите й. Но знаеше, че не може да го направи. Не можеше да дава обещания, дори и ако тя бе склонна да ги приеме. Точно в този момент, вероятността да се провали бе прекалено голяма. Всичко, което можеше да направи, бе да се бори с всяко средство, което познава, за да им осигури безопасността, която им бе толкова нужна. А Даш беше сигурен, че е достатъчно борбен, за да го стори. Но първо, всички те имаха нужда от сън, от почивка, поне за днес.

За щастие, имаше един отворен ресторант за бързо хранене в центъра на града, сервиращ топла храна. Едно спиране за кратко бе достатъчно, за да се нахранят той, жената и детето. И двете заспаха, когато им нареди и прибра храната. Следващият път, Даш бе спрял да зареди Хамъра, като взе предпазливо ключовете, когато застана на колонката. Възможно бе Елизабет да го вземе и да избяга отново. По дяволите, на нейно място той би направил именно това.

Когато се бе върнал в автомобила, Каси още спеше, но майка й бе будна. Не точно на себе си — бе прекарала не повече от два часа в неспокоен сън — но будна.

Даш държеше кафето, закупено от ресторанта за бързо хранене, което бе прибрал в торбите отзад, докато паркираше пред мотела. Регистрираха се, след това подкара автомобила към отредената им стая. Тя бе достатъчно отдалечена от главния път, така че скриваше Хамъра и даваше на Даш достатъчно увереност, че ще чуе ако към тях се приближи друго превозно средство. Не че имаше много хора, които бяха в състояние да шофират по лекия наклон, който водеше към отдалечените стаи.

Даш не губи време в разговори. Искаше удобството на стаята, новините и телефон под ръка. Клетъчните телефони не бяха особено надеждни в това време. Слизайки от Хамъра, той го заобиколи от страната на пасажера, отвори вратата и вдигна Каси от седалката, докато Елизабет се раздвижваше сковано в мразовития въздух. Снегът достигаше до средата на краката й, но тя не показа очевидното си неудобство.

Младата жена се влачеше след Даш, мълчалива като него, докато той правеше пътека към вратата. Постави картата за отключване, отвори внимателно вратата и тогава пристъпи вътре. Обърна се назад, наблюдавайки бавното настъпване на деня, докато Елизабет минаваше забързано покрай него. Навън все още беше тъмно и прогнозите очакваха бурята да продължи през целия ден. По дяволите, те имаха нужда от почивка, така или иначе, преди да тръгнат към лудницата на Майк.

Елизабет светна лампите, докато Даш затвори вратата и тръгна към най-отдалеченото легло. Постави внимателно Каси върху него и дръпна одеялото отгоре й, докато майка й се приближаваше към нея. В ръката си държеше мокра кърпа. Използва я да почисти бързо порозовелите от съня бузки на Каси и малките й ръце. Устните на Даш се разтеглиха в усмивка при вида на това майчинско отношение.

Елизабет изхлузи ботушките на дъщеря си, след това я повдигна леко и придърпа одеялото върху нея. Всичко бе направено много бързо и с пестеливи движения. Даш поклати глава и извърна поглед от тази гледка. Не разбираше майките. Но, по дяволите, той никога не бе имал такава. Беше живял сам през целия си живот.

Тогава си помисли за Каси. Спря в края на леглото и се обърна. Беше оцелял, защото бе жилав. Суров. По дяволите, не искаше тя да бъде такава. Искаше да вижда сладкото, очарователно малко момиченце, което бе спасило живота му с писмата си. Искаше да вижда усмивката й, увереността й. Обвита от майчината любов.

Поклати глава, завъртя се и тръгна обратно към вратата и бурята. Купил бе дрехи и припаси за майката и детето. Неща, от които щяха да имат нужда. Беше влачил проклетите вещи в продължение на месеци, от момента, в който бе осъзнал, че всеки път, когато са били откривани, те са били принудени да бягат едва ли не само с дрехите на гърба си.

Няколко минути по-късно Даш се върна в стаята и веднага видя Елизабет, застанала в отбранителна позиция пред Каси при отварянето на вратата. Мъжът остави голямата чанта, която носеше, на пода и отново излезе. Когато се върна със собствения си багаж, храната и кафето, тя седеше в края на леглото на детето, взирайки се във вратата.

— В чантата има нощници, дрехи и различни принадлежности — той остави торбите с храна на малката маса. — Купих някои неща, когато разбрах, че всичко е било унищожено. Би трябвало да има всичко, от което се нуждаете.

Даш забеляза стреснатия й поглед, когато тя видя твърдия пластмасов съд.

— Нуждая се от бърз душ — мъжът извади служебния си револвер от личната си чанта, висяща на рамото му. — Ако някой дойде на вратата, уведоми ме. В торбата има храна и кафе, достатъчни за всички ни.

Даш не очакваше отговор и не получи такъв. Елизабет просто се взираше в него с големите си тъжни очи, които много приличаха на тези на Каси, сякаш не можеше да определи дали още сънува, или е будна.

Младият мъж изпитваше болка от желанието да я притежава. Не можеше да възпре нуждата, нито можеше да се бори с желанието, надигащо се в тялото му, но поне можеше да държи ръцете, мислите и желанията в себе си. Имаше доста опит в това. Знаеше точно как да го направи. Контрол. Това бе всичко, което му трябваше. Но тези замаяни очи му причиняваха нещо, което караше вътрешностите му да потръпват от болка, толкова непозната, толкова настойчива, с която бе дяволски трудно да се бори.

Погледът на Елизабет попадна на оръжието, докато Даш стоеше там. Неконтролируем пристъп на страх пламна в очите й. Даш не можеше да я вини за това, но го мразеше.

— Ще ви оставя за малко сами — трябваше да избяга от нея. Ако не го направеше, щеше да я докосне. Ако я докоснеше, да спре щеше да се окаже дяволски трудно. А щеше да се наложи да спре. Сега не бе нито времето, нито мястото за това.

Даш пусна телевизора, когато мина покрай него — постоянният шум щеше да запази нервите й спокойни, или поне така се надяваше — след това тръгна към банята. Ако не вземеше душ и не успокоеше собственото си либидо, щеше напълно да полудее. Пенисът му водеше непрестанна битка с разума му. Беше твърд, болезнен, копнеещ за Елизабет. За вкуса й.

Проклятие, уханието на тази жена беше като призив към члена му. Не се бе отпускал изобщо през ужасните часове в ограниченото пространство на Хамъра. Още беше твърд като стомана и по-настойчив от всякога. Не точно състояние, което му носи някакъв комфорт. А изглежда Елизабет дори не го осъзнаваше. Но дори и да го осъзнаеше, мястото и времето не бяха подходящи. Приоритет му бе безопасността на Каси. След това щеше да може да предяви претенциите си към майката.

Даш разтърси глава, докато влизаше в малката баня и затваряше вратата зад себе си, оставяйки я незаключена. Погледна към ключалката и въздъхна уморено. Печеленето на доверие си беше гадна работа.

Елизабет отвори бавно сака, отпусна се на колене и погледна изненадано надолу към съдържанието му. Дрехите бяха чисто нови. Някои имаха дизайнерски етикети, други не. Всички бяха функционални и щяха да бъдат лесни за почистване — задължително условие за едно осемгодишно дете. В сака бяха подредени също и дрехи за нея. Елизабет се изчерви, когато извади чифт дантелени бикини — тип прашки — от грижливо сгънатото съдържание. Бяха нейният размер, но толкова фини и сексапилни, че тя щеше да се срамува да ги носи.

Имаше нощници и халати за нея и Каси, чорапи и удобни обувки, които още бяха в кутиите си. Младата жена извади една тъмносиня нощница за малко момиченце. Беше дълга, памучна, с дълги ръкави и дантелена яка. Към нея имаше и подходяща роба. Откри няколко пакета детски бикини и чорапи, още неотворени.

След това издърпа една от нощниците, които Даш бе купил за нея. По устните й пробяга усмивка. Беше бархетна, дълга до глезените, с подходяща роба. Нещо, което да й държи топло. С тях вървяха чифт дебели, подплатени чорапи. Изобщо този човек беше ли забравил нещо?

Елизабет поклати объркана глава, питайки се кога реалността бе престанала да съществува. От минута на минута, чистият й ужас преминаваше в плаха надежда. Със сигурност, ако Даш имаше намерение да връща нея и Каси на Грейндж, щеше да го е направил досега.

Но можеше ли да се довери истински на собствените си инстинкти? Младата жена се изправи на крака, чувайки как водата започва да тече в другото помещение. Преглътна тежко. Господи, искаше да му се довери, но страхът беше като демон, който я преследваше безмилостно. Пистолетът и Хамъра щяха да я заведат по-бързо до собствената й цел.

Тя погледна отново към дрехите, докосна меката материя и й се прииска да изкрещи от ярост. Не можеше да му се довери, без значение колко отчаяно го искаше. Без значение, че душата й крещеше протестиращо, Елизабет трябваше да отведе Каси далеч от тази нова, вероятно неизвестна заплаха.

Звукът на душа беше силен, тръбите буквално стенеха. Не бе чула вратата да се заключва и бе отчаяна. Изправи се и тръгна към нея.

Да потиска тръпките от изтощение и нерви, които искаха да разтърсят тялото й, не бе лесна работа. Мразеше мисълта да предаде единствения останал човек между нея и враговете й, но не можеше да понесе и мисълта, че би могла отново да сгреши.

Докато приближаваше към вратата, тя се сети за другите хора, на които бе повярвала. Разбира се, те не бяха много. Имаше един полицейски следовател в Аризона. Надяваше се той да си живее добре с малкото състояние, което сигурно бе получил, за да разкрие местонахождението й. От друга страна, Елизабет си спомняше прекалено добре репортажа за смъртта на един автомобилен механик, който й бе помогнал да избяга, след като ремонтира колата й. Беше мъртъв. Заради нея.

Ръката й улови дръжката на вратата и я завъртя бавно и безшумно. Даш не можеше да е взел пистолета със себе си под душа, щеше да го е оставил някъде наблизо. Тя затаи дъх и отвори вратата бавно и внимателно.

Даш облегна глава на стената на душ кабината и направи почти болезнена гримаса. Недей, бейби. Моля те, недей. Думите се появиха в съзнанието му, когато уханието на Елизабет раздвижи въздуха около него. Дори тестисите му се стегнаха при аромата. Женствен, чувствено топъл, настойчив, уплашен. Страхът й предизвика болка в сърцето му. Топлината й накара пенисът му да потръпне от желание. Нямаше дори една частица в нея, която да не го възбужда и да не го кара да изпитва неистов глад.

Парата се събираше в мъгливи пипала, които обвиваха уханието на Елизабет около сетивата му, предизвиквайки светкавица от копнеж през корема му, право към пулсиращата му ерекция. Можеше да я види в съзнанието си, стягайки се срещу страха й, докато тя се движи в малкото помещение.

Доверието е от съществено значение, напомни си той строго. Елизабет трябваше да знае, че той може да ги защити. Че ще ги защити. Би трябвало да знае, че той е достатъчно силен, достатъчно уверен, дори да я спре, ако се наложи. Но веднъж, след като се сблъска с нея, дали щеше да има сили да не я докосне?

Не го прави, Елизабет. Даш стисна зъби, когато лекият шум от нежното й тяло се чу до рамката на вратата, карайки го да се напрегне допълнително. Махни се! Не ми позволявай да те докосна! Ако го стореше, никога нямаше да може да спре. Едно вкусване никога не може да бъде достатъчно. Тя щеше да бъде пир за сетивата му, празник от еротични деликатеси. Но само ако му се довереше. Само ако разбере, без сянка на съмнение, че той е тук заради нея и Каси. Не заради враговете им.

Печеленето на доверие бе гадна работа, напомни си мъжът. По-добре да започне и да свърши с това още сега. Той нямаше да може да й помогне, ако трябва да се пази и от нея, и от хората, които я преследваха. Ако можеше Даш да премине през този изблик на открито неподчинение, тогава двамата имаха някакъв шанс.

Неподчинението изкушаваше животното, което той се бореше да държи под контрол. Животното, което знаеше, че това е неговата половинка. Знаеше, че тази жена е всичко, което е търсил през живота си. Да се контролира бе една битка, която той знаеше, че ще загуби бързо. Сега, часове след като я бе открил, Даш не можеше да мисли почти за нищо друго, освен за това как да се потопи в топлината и влагата между бедрата й. Да се удави в горещите дълбини на вагината й, докато тя се стяга около него. Никога, в нито един момент от живота си, не бе срещал жена, която да му повлияе по този начин.

Даш я остави да се движи из помещението. Усещаше как горещата вода се излива върху кожата му, подушваше аромата й, приближаващ се към него, следеше я с всяко сетиво, което притежаваше, докато тя се придвижваше неотклонно към пистолета и ключовете, намиращи се на рафта над тоалетната.

Стъпките й бяха леки. По дяволите, от нея щеше да излезе съвършена половинка. Мисълта го шокира, но той осъзна истината мигновено. Елизабет се движеше плавно и внимателно, твърдо решена да достигне целта си, без да издава почти никакъв звук, когато отиде за оръжието. Тя щеше да се бори редом с него, без значение дали битката ще бъде физическа или емоционална. Ако спечелеше сърцето й, тя щеше да стане също толкова яростна колкото би била една вълчица. Тя беше шашка динамит — разрушителна за враговете, даряваща живот на тези, които обичаше. Но точно сега, докато разбереше дали Даш е приятел, или враг, щеше винаги да подозира най-напред второто. Винаги щеше да въстава срещу него, а той не можеше да го позволи.

Даш й даде само толкова време, колкото тя да усети вкуса на победата. Само толкова, колкото да позволи пръстите й да погалят дръжката на пистолета, преди да се активизира. Завесата на душа се отметна и той излезе от ваната, водата се разпръска, когато сграбчи раменете й, блъсна вратата, за да я затвори, след това я прикова към нея. Всичко това бе извършено за не повече от секунда, почти безшумно, въпреки че той очакваше Елизабет да се съпротивлява.

Тя не изкрещя. Проклета да е, дори не изписка. Нищо повече от полъх на въздух не наруши тишината, когато ахването, което успя да спре навреме, премина покрай устните й. Очите й се вторачиха в него изплашено и изненадано, миг преди коляното й да се надигне и отпусне.

Даш разполагаше със секунда, за да успее да блокира удара, насочен към слабините му. Една част от него се възхищаваше от бързината и ефикасността на хода й, докато другата бе изумена от дързостта й.

Бедрото му се притисна силно и здраво между нейните, повдигайки я на пръсти, потърквайки се в нежното, горещо хълмче на женствеността й. Отговорът на Елизабет бе мигновен, макар и нежелан, отгатна Даш. Тя се стегна и се разтрепери, когато той прикова китките й с една ръка над главата й, извивайки гърдите й към своите, а коляното му се потриваше в топлината й.

Желанието пулсираше в тялото му с всеки силен удар на сърцето му, смъквайки обвивката от човечност, която той непрекъснато придърпваше около себе си, подмамвайки глада, разяждащ слабините му.

— Стой мирна, по дяволите. Няма да те нараня — изръмжа мъжът, когато тя се изви към него, въпреки че не спечели никакъв напредък с борбата си.

Елизабет беше изплашена. Даш можеше да го долови в учестеното й дишане, докато тя се бореше да сдържи риданията си. Беше поела риска и сега се страхуваше от наказанието, което той ще й наложи. Но той внимаваше да не я нарани. Възпираше я, контролираше съпротивата й, но знаеше, че няма да остави повече от леки белези по кожата й. Тя вече бе натъртена, наранена от твърде много силни удари.

Даш се притисна към жената, задържайки я до вратата, докато се взираше в нея безмълвно, усещайки меката извивка на корема й до бушуващия си пенис. И тя не пропусна въздействието на стоманено твърдата плът, притисната към нейната. Нито това, нито настойчивото желание, което мъжът позволи да блесне в очите му.

Пръстите на едната му ръка се провряха в косата й, накланяйки главата й назад. Лицето му се сведе бавно, докато гледаше надолу към нея, видя как очите й се разширяват, а кожата й пламва и след това пребледнява тревожно.

— Когато те пусна — Даш позволи на ръмженето, което се надигаше в гърдите му да отекне в думите, — ако бях на твое място, щях да обърна този сладък задник и да побягна обратно в спалнята при Каси. Ако се поколебаеш, дори за миг, дори само за да си поемеш дъх, тогава ще те чукам толкова силно и дълбоко срещу тази врата, че изобщо няма да успееш да скриеш виковете си на удоволствие от детето, което спи в другата стая. Разбра ли ме, Елизабет?

Точно сега самоконтролът му бе невероятно крехък. Единственото нещо, което усмиряваше жаждата му да вкуси разтворените й устни бе мисълта, че Каси спи само на няколко крачки от тях. Факт бе, че ако я вкуси, ще пожелае повече. Много повече.

Очите й се разшириха допълнително, синият им цвят потъмня шокирано, изумено. Странно, но в тях имаше и пламъче на възбуда. За щастие, Елизабет кимна бързо, но нищо не можеше да промени факта, че закръглените й гърди се надигаха и спускаха рязко до неговите. И зърната й бяха твърди. Проклета да е, бяха корави като малки камъчета, докосваха влажните му гърди като точици от изгарящи пламъци под ризата й.

Даш премести ръката си от косата й и улови китките й поотделно. Преди тя да успее да се възпротиви, той обви пръстите на едната й малка длан около пениса си. Нямаше начин да го обхванат напълно — Елизабет имаше малки, деликатни и — о, боже — меки ръце. Стонът му бе задушен, звук на мъчително удоволствие.

— Никога — изръмжа отчаяно, — никога, Елизабет, не опитвай това с мен отново, освен ако не си готова да приемеш последствията. Защото следващия път, ти обещавам, че няма да те пусна да си тръгнеш.

Той отстъпи назад бързо, сърцето му почти избухна в гърдите му при краткото колебание на пръстите й около ерекцията му, когато я освободи. След това тя отдръпна ръката си и я притисна към гърдите си, взирайки се в него, устните й се разтвориха, а очите й потъмняха още по-изплашено, асимилирайки думите му.

— Тръгвай. Веднага — мъжът стисна юмруци, борейки се с желанието си.

Елизабет ахна. В следващия миг се обърна, хвана неуверено дръжката на вратата и избяга от малкото помещение. Даш отметна глава назад и направи гримаса, причинена от нарастващата ярост в слабините му. Проклета да е. Беше гладен за вкуса й.

Той пристъпи отново под душа, дръпна завесата и пусна студената вода. Мамка му. Тази ерекция щеше да го убие.