Бедствие на високи токчета

Единадесет

— Как можа да наговориш на съдията тези неща? — Бренди отсечено крачеше към изхода по широките коридори на съдебната палата.

— Той е прекалено докачлив. — Роберто лениво крачеше до нея с ръце в джобовете, разкопчана яка и разхлабена вратовръзка.

— Каза му, че американската правосъдна система е фарс. Каза му, че от ФБР не могат да си завържат обувките, без да прочетат упътването. Само дето не му каза в прав текст, че си виновен и са щели да те хванат много отдавна, ако от ЦРУ не са били шайка некадърници. — Бренди съскаше като усойница. Знаеше го, но не можеше да се удържи. — Това бяха трите най-унизителни часа през живота ми.

— Поне ще останем заедно.

Наближаваха изхода. Бренди се опита да се напъха в шлифера си.

Той улови ръката й и помогна с ръкавите.

— Какво ще каже госпожа Пеликан, когато разбере, че си пуснат под мое попечителство? Ще ме уволни. Вече не е нужно да си правя отвод, защото — Бренди повиши тон — тя ще ме уволни най-позорно!

Хората в коридора започнаха да ги заглеждат.

Роберто сви рамене пред униформения пазач, намеквайки, че не разбира какви ги дрънка тя.

— Видя ли? Не искаш да обясняваш защо трябва си направиш отвод, така че всичко се нареди перфектно.

— Ти на това ли му викаш перфектно?! Прецаках първата си задача, която ми възложиха… Я чакай! — Завладя я подозрение и кръвта й се смрази. — Ти какво каза преди малко?

— Казах, че всичко се нареди перфектно. — Той си облече балтона.

— Не, преди това. Ти каза: „Поне ще останем заедно“. — Гласът й се изви възмутено. — Нарочно ли го направи?

— Cara. — Той се обърна с лице към нея и я стисна за раменете. — Ти май наистина ме взимаш за глупак. Обожавам те, но не бих рискувал да гния цял живот в затвора заради няколко седмици под твоето попечителство. В това просто няма капка смисъл.

— Да — успокои се Бренди. — Така е. Но поведението ти пред съда също няма смисъл. — Тя посочи обратно към кабинета, от който бяха излезли.

— Той е американски съдия. Аз съм италиански граф. — Роберто се облегна на стената. — Държеше се нагло. Напомних му къде му е мястото.

Неговият снобизъм й напомни, че те нямат нищо общо. Нищо.

— Определено. Докато ти беше в тоалетната, съдия Найт ми разказа, че е отраснал по улиците на Чикаго, но е станал най-почитаното длъжностно лице в града.

— Сигурен съм, че е преувеличил, за да впечатли такова хубаво момиче. — Роберто отхвърли твърденията на съдията с леко махване на ръката.

Бренди така затегна колана си, че едва дишаше. А може би се задушаваше от ярост?

— Той смята, че е в правото си да разпита мъж с твоите привилегии, който се е отдал на престъпления.

— Няма това право. — Роберто не се шегуваше.

И тя се бе възхищавала на неговото самомнение?

Бренди извади ръкавиците от джоба си. Заедно с тях се изтърколи бялата кадифена кутийка от заложната къща. Роберто я вдигна и й я подаде.

— Дано вътре няма нищо ценно.

— Не, обиците са на мен. — Тя натика кутийката обратно в джоба си, сложи си ръкавиците и шапката и тръгна към вратите.

Той я последва.

Когато излязоха навън, леденият вятър я връхлетя. Лимузината. Лимузината беше рай. Бренди се запъти към нея.

За разлика от Роберто. Той спря на стъпалата и се огледа нагоре-надолу. Погледът му се заби в двама мъже, сгушени до грамадния монумент, който Пикасо бе подарил на града.

Бяха облечени като полярни мечоци — с шапки, ръкавици, ботуши и шалове, но сигурно задниците им бяха измръзнали.

И тогава Роберто произнесе най-глупавото нещо, което бе чувала. Каза:

— Нека да повървим.

— Да повървим! — Крайниците й вече бяха вкочанени. — Ти да не си полудял!

— Вече ме мислиш за такъв. Мога само да потвърдя твоето мнение. — Той усмихнато нагласи шала си около врата и ушите й. — Хайде. Да кажем на Нюби. Той може да ни следва с колата.

— Офисът е на километри оттук. — Нежният кашмир я обгръщаше с неговата топлина, ухание, самоувереност.

— Не се връщаме в офиса. Отиваме на ресторант. Не съм ял.

Тя го изгледа яростно.

— Не е далеч — увери я Роберто. — Само на няколко пресечки.

Бренди искрено копнееше да му се сопне, че ще го гледа как бие път пеша от колата, но съдия Найт се вбеси от неуважението на Роберто и гневът му се разпростря върху „Макграт и Линдоберт“, и по-конкретно върху Бренди. Той изключително подробно обясни какво ще я сполети нея и едва започващата й кариера, ако изпусне Роберто, затова не й стискаше да го остави сам. Не и пред съдебната палата. Вероятно не и докато делото не приключеше.

— Добре. Ще повървим.

Роберто се разбра с Нюби, после отиде при нея и бодро я поведе по тротоара. Тя бойко закрачи до него, мърморейки:

— Ама че гадост. Това не е зима. Зимата е горещ шоколад и коледни сладки. Зимата е сняг, който леко се сипе по хълма. Зимата е каране на шейни. Сега е прекалено студено да завали сняг. В този глетчер Чикаго само можеш да измръзнеш, докато се разхождаш.

— Ела. Нека те стопля. — Роберто я прегърна с една ръка.

Тя го отблъсна.

Не личеше да е засегнат. По-лошо, не личеше да му е студено.

Съвсем малко хора се бяха престрашили да излязат на улиците при този лют вятър. Общо взето, пешеходците изчакваха лятото и топлото време — даже двамата мъже край статуята явно бяха решили, че е прекалено мразовито, за да стоят на площада, защото ги следваха на около една пресечка разстояние. Единият кашляше.

— Защо се премести тук, след като върло ненавиждаш зимата? Репутацията на Чикаго е известна. Той е Ветровитият град.

— Годеникът ми. — Роберто не биваше да мисли, че му е простила за изцепките в съда. Единствено гневът не й позволяваше да стане на ледена шушулка.

— За да си далеч от него ли?

— Преместих се, защото той живее тук. — Знаеше накъде бие с въпросите си, а нямаше желание да му казва истината. Намирайки си разкошен италиански любовник, бе извадила жилото от измяната на Алан. А откривайки, че разкошният италиански любовник е крадец на скъпоценности, бе преживяла ново унижение. — Колко има до ресторанта?

— Една пресечка. — Той хвърли поглед на колата, сетне пак погледна назад. — Нюби кара точно зад нас. Можеш да се качиш.

Бренди също се огледа назад. Нюби се движеше успоредно с тях, без изобщо да се интересува, че пречи на пътното движение.

— Не. Само да ти обърна гръб, и ще ми избягаш.

Роберто се засмя. Засмя се съвсем неподправено.

— Ако исках да ти избягам, как щеше да ме спреш? За глезена ми ли щеше да се увесиш?

— Ще се изненадаш — заплаши го тя. Всъщност балерината Бренди можеше да го ритне в тила, но не бе нужно той да го знае. Току-виж й се наложило да го възпира. — Къде е ресторантът? — Засега в полезрението й се мяркаше една типична американска закусвалня с флуоресцентни реклами на бири „Будвайзер“ и „Олд Милуоки“.

— Това е — каза Роберто. — „Препарираното куче“.

Мазна закусвалня.

— Едва ли ще подхождаш на обстановката. — Един нахакан италиански граф едва ли би избрал такова място за хранене.

— Ще се изненадаш. И така… значи се премести тук миналата седмица, а тази седмица вече не си сгодена?

Я виж ти! Господинът си знаеше своето.

— Точно така.

— Кой развали годежа?

Тя нарочно се позабави с отговора и докато той отваряше вратата, подхвърли:

— Жена му.

Подът на закусвалнята бе с черно-бял балатум. Но стените висяха препарирани животни, облечени в целофан пудели, чау-чау, немски овчарки, голдън ретривъри, лабрадори. Столовете бяха разнородни, краката на масите бяха метални, а седалките им — от лакирано дърво. Носеха се божествени аромати.

Бренди не беше хапвала от снощи, когато излезе от хотела на Роберто. Устата й се напълни със слюнка, а червата й изкуркаха.

— Я сядай, момиче, преди да си припаднала от глад. — Прошарената келнерка ги насочи към едно сепаре, а после се закова на място и се втренчи в Роберто. — Ти да не си онзи, дето го пишат във вестника? Дето е задигнал куп диаманти от разните дами от висшето общество?

За него са писали във вестниците? Всички ли знаеха кой е?

— Диамантите ми бяха подаръци. — Той отдаде цялото си внимание на закръглената, изтощена келнерка и я срази с усмивка.

Тя притисна длан към гърдите си. Изчерви се. Вероятно се изчервяваше за пръв път от четирийсет години насам. Усмихна му се трескаво.

— Сигурна съм.

Мили боже, усмивката му озари ресторанта. Една жена с ортопедични обувки, изгаряне на лявата ръка и изражение, което показваше, че е видяла всичко и не е била впечатлена, сега изохка прехласнато. Такава усмивка определено щеше да бъде възнаградена с диаманти от която и да е представителка на нежния пол.

Роберто хвърли поглед назад, към дългата маса, където някакви мъже се бяха привели над чиниите си и пушеха, ядяха и разговаряха. Около тях не седяха други клиенти.

Заради цигарения дим, предположи Бренди.

— Виждам там едни приятели. Ще седнем при тях.

Келнерката понечи да възрази, но внимателно се взря в Роберто.

— Жив се погребваш.

Бренди реши, че пак са я направили на маймуна. През последните три дена доста добре беше опознала това чувство.

— Заради тях ли искаше да се храниш тук?

— Заведението е прочуто с хотдога си.

Това не беше никакъв отговор.

— Какви приятели са ти тези?

— Стари познати на семейството.

Вече ги бяха забелязали. Когато Роберто и Бренди поеха към тях, мъжете се изправиха. Бренди се почувства неудобно, че ще бъде единствената жена на масата им, а те я зяпаха… все едно беше някоя пачавра.

Един мъж, около петдесет и петгодишен, с широки рамене и кръгло шкембе се подаде иззад чиния с два хотдога и огромна купчина пържени картофи. Приветства ги с широко отворени обятия.

— Боби! Боби Бартолини! Колко се радвам да те видя. Брей, голям си пораснал! — Италианският му акцент беше по-силен от този на Роберто, гласът му отекваше гръмовно.

Бренди вдигна вежди. Щом се осмеляваше да нарича Роберто „Боби“, вероятно тези хора наистина бяха стари приятели на семейството. Но с изключение на него и още един мъж до дясната му ръка, останалите бяха на възрастта на Роберто. Около трийсетгодишни, с различен ръст, в добра форма, с мускулести ръце, подаващи се изпод навитите ръкави.

— Мосимо Фосера, каква приятна изненада. — Роберто сърдечно го прегърна. — Кой да предполага, че ще те срещна тук и сега?

Как ли пък не. Бяха дошли на среща.

— Ние, от рода Фосера, доста се застояваме тук — отговори Мосимо.

Роберто го потупа по шкембето.

— Личи си. Грег, ти ли си това? — Той се ръкува с един мъж, красив почти колкото него. — Хей, Данте. Още ли излизаш с онова страхотно момиче Фиоренца?

Данте цял грейна.

— Не. Престанах да излизам с нея… след като се оженихме.

Всички се засмяха.

Данте и Роберто шеговито си размениха по едно кроше.

— Хей, Фико, най-после си се отървал от акнето. Рики, ти откога си без коса? Супер татуировка, Дани. По дяволите, сигурно е боляло адски. — Роберто беше загубил лекия си италиански акцент и звучеше като типичен американец. Освен това го раздаваше като типичен американец — мъжкарски и покровителствено. Е, може би беше леко предубедена към силния пол заради Алан.

— Това какво е? — Мосимо се обърна към Роберто и я посочи с глава.

— Бренди, нека ти помогна да съблечеш шлифера. — Роберто развърза шала си, с който беше увил лицето й.

— Ооо! — Възклицанието се изплъзна от изненадания Фико.

Роберто й помогна с шлифера и го окачи на закачалката.

Мъжете я зяпнаха най-безцеремонно. Бренди ясно си даде сметка, че инквизиторският сутиен и консервативният костюм изобщо не прикриват фигурата й, както се бе надявала.

Роберто плъзна ръка около кръста й и я притегли до себе си.

— Това е Бренди Майкълс. Адвокатката ми.

Представянето беше последвано от хилене и ръчкане с лакти: „Хм“… „Да бе, сигурно.“ „Виж ти.“ „Вече така ли му викат? Адвокатка?“

Мъжете принизяваха Бренди и се смееха, все едно я няма там. Сякаш беше някаква безмозъчна блондинка.

Сякаш беше майка си.

Тя сръчка Роберто в ребрата и когато той изохка, тя излезе напред и подаде ръка на Мосимо.

— Казвам се Бренди Майкълс. Работя за „Макграт и Линдоберт“ и не само че съм му адвокатка, но е и под мое попечителство.

По-младите мъже спряха да се хилят и се ококориха, не знаейки как да реагират.

Мосимо се наведе над ръката й.

— Трябваше да се досетя, че Боби ще си вземе най-хубавата адвокатка в бранша. — И той, като Попай, сипеше думите от ъгълчето на устата си. Бренди се учуди, че не дъвче спанак и не демонстрира бицепси.

— Седнете, госпожице Майкълс.

Дани издърпа стол.

Тя седна, а Роберто си проби път и се настани до нея. Непосредствено до нея, едва ли не в скута й, като момче, защитаващо територията си. Изкушаваше се отново да го ръгне с лакът, само че келнерката тръшна две менюта пред нея и Роберто, след което се изправи с бележник, готова да записва.

Един поглед стигаше, за да реши какво иска.

— Кока-кола и наденички на скара. — В тези наденици слагаха чесън, а нали чесънът прогонва вампирите… и италианските любовници.

— Пържен лук и кисело зеле? — предложи келнерката.

— О, да. — Бренди сладко се усмихна на Роберто. — И картофки. Много картофки.

— За мен същото — добави Роберто, пронизвайки я с поглед.

Бренди доби усещането, че му е безразлично дали тя ще мирише на чесън и кисело зеле, което бе лошо за плана й да го отдалечи от себе си — и в същото време изключително ласкателно.

— Е, Боби, как е дядо ти? — Кривата усмивка на Мосимо подхождаше на маниера му на говорене. — Серджо не се показва много-много навън. Отдавна не съм го виждал.

— За осемдесет и една годишен се държи. Е, има си някоя и друга болежка. Когато застудее, ръката го боли. Но умът — Роберто почука с пръст по челото си, — умът му още е остър.

— Хубаво. Хубаво. Колкото до ръката — Мосимо направи тъжна физиономия — лошо се получи, но нямаше как да се размине.

Разговорът замря, когато мъжете първо се спогледаха, после погледнаха нея.

Сякаш никога не бяха обядвали с жена.

— От Чикаго ли сте, госпожице Майкълс? — попита Мосимо.

— Не, току-що се преместих. — Никой не направи коментар и тя глупаво добави: — Студено е.

Мъжете размърдаха крака под масата. Роберто се отпусна на стола, пъхнал палци в джобовете си, сякаш изобщо не го интересуваше накъде тече разговорът.

Защо бе настоял да обядва с тези хора, ако не смяташе да говори с тях?

Само че Тифани здраво бе втълпила на дъщеря си дълга на жената, затова Бренди подхвана нишката:

— Цял живот ли сте живели тук, господин Фосера?

— Роден съм в Италия, но на единайсет години дойдох тук с брат ми Рики. Тези деца до едно се родиха тук. — Мосимо млъкна, все едно неволно беше разкрил държавна тайна.

Воденето на разговор с тези Фосера беше най-тежкото социално бреме, с което се бе нагърбвала досега, и когато телефонът иззвъня, Бренди радостно го измъкна от чантата си. После видя номера и радостта й се стопи.

— Извинете ме, трябва да се обадя. Търсят ме от кантората. — Тя избута стола си и се отдалечи от масата. Чу как разговорът зажужа, но мнението на тези типове за нея не беше и наполовина толкова важно колкото това, което от кантората щяха да й съобщят.

Тонът на Глен я охлади не по-зле от времето навън:

— Какво се случи?

— Щях да ви се обадя. Възникна малък проблем със съдия Найт. — Ама че евфемизъм!

— Току-що приключих разговора с Найт и той ми каза нещо съвсем различно.

Бренди трябваше да предвиди това. Щеше да го предвиди, ако не я бяха объркали трансформациите на Роберто: от Роберто чаровникът, до Роберто крадецът на диаманти, Роберто аристократът, Роберто простакът. Мозъкът й се нуждаеше от проветряване.

— Съдията се засегна от някои от нещата, които господин Бартолини каза.

— Госпожице Майкълс, предвид вашата неопитност ви възложих най-леката работа по делото — заседанието, на което господин Бартолини да предразположи съдията. А вие се издънихте.

Плешив, помпозен въздухар! Никой не й беше виновен, че си е легнала с един абсолютно непознат (ала не с Глен), но нямаше да позволи да я изкарат виновна за отвратителното поведение на Роберто.

— Господин Силвърстийн, едва ли съм в състояние да слагам думите в устата на нашия клиент и ако съдия Найт действително ви е казал всичко, значи е споменал, че аз отървах господин Бартолини от затвор за проявено неуважение към съда.

— Вместо това сега той е под ваше попечителство. Всяка жена би убила, за да е на ваше място. — Глен й повиши тон: — За глупак ли ме мислите, госпожице?

Искаше й се Глен да не й задава такива директни въпроси — не и когато е адски уморена, изгладняла, бясна на мъжете по принцип и на Роберто в частност.

— Господин Силвърстийн, нека ви успокоя. Обядвам в една закусвалня, а докато стигна до нея, здравата измръзнах, защото на господин Бартолини му се вървяло пеша. Искам или не, се налага да се задоволявам с компанията на господин Бартолини, вместо да съм си вкъщи и да ремонтирам опустошения си апартамент. И в случай че не сте чули клюката: годеникът ми току-що се ожени за друга. — Хубаво й стана на душата, че поне веднъж може да използва Алан, за да отърве кожата.

— Хм, да, чух колегите да говорят. Но това наистина не е оправдание. — Глен вече не беше толкова настървен. Може би беше от мъжете, които се смущаваха от женските сълзи.

Само ако знаеше колко далеч е тя от плач!

Телефонът й избибка. Бренди провери номера.

— Извинявайте, господин Силвърстийн, налага се да приема този разговор. Хазяинът ми ме търси — вероятно с новината, че са заловили вандала, който е съсипал апартамента ми. — Тя злобничко включи Глен на изчакване.

— Госпожице Майкълс? — Ерик звучеше бодро и делово. — Застрахователният агент пристигна и си замина, като междувременно засне пораженията. Чистачите приключиха. Аз лично надзиравах работата им. Стъклата са обрани с прахосмукачка. Вещите ви — невредимите — бяха прибрани. Знам, че не всичко е сложено където трябва, но когато се върнете, поне няма да имате усещането, че незабавно трябва да се захванете с подреждане на багажа. Накарах чистачите да сложат в кашони вещите, от които според мен ще пожелаете да се освободите. Кашоните са натрупани до стената между спалнята и хола. Накарах да изперат и килимите…

— Килимите? — Какво им е имало на килимите?

— Понамирисваха лекичко. Установихме, че вандалите…

— Вандали! Значи не е бил само един? — Тя потърка челото си.

— На видеото се виждат двама мъже. Лицата им са скрити от шалове и шапки. Няма начин да установим кои са.

— Как са влезли?

— Изглежда, че някак са проникнали с взлом.

Бренди уплашено си пое въздух.

— Вероятно някой ги е пуснал. Ще усъвършенстваме охранителните средства в портиерната. Моите извинения, госпожице Майкълс, това никога преди не се е случвало и никога няма да се повтори. — В тона му действително се усещаше съжаление.

Бренди потрепери. Предполагаше, че все някога отново ще почувства сигурност.

— Оценявам това, Ерик. А какво за килима?

— Вандалите са се изходили в хола, затова почистихме всички килими.

Бренди размисли. Никога нямаше да се почувства в безопасност в този апартамент. И никога нямаше да върви боса из него.

— Бояджиите премахнаха всички графити по стените. Дрехите ви заминаха за химическо чистене. Апартаментът изглежда страхотно. Позволих си да сменя матрака ви с нов. Същата марка, същият десен, а чистачите оправиха леглото. През нощта може да спите като къпана. — Ерик се престараваше, за да гарантира, че тя няма да заведе дело срещу него или дружеството му.

Ако знаеше колко зле й върви напоследък, сигурно той щеше да заведе дело срещу нея, че му е донесла лош късмет.

Бренди хвърли поглед към дългата маса, където около Роберто се бяха скупчили приличащите на главорези мъже. Гласовете им кънтяха, но тя не разбираше и думичка. Всъщност… А, явно говореха на италиански.

— Благодаря, Ерик. Оценявам помощта ви. Ще ви уведомя дали ще остана, или предпочитам да се преместя заради преживените неприятности.

— Напълно ще ви разбера, ако решите да се преместите. Не се притеснявайте, че ще сте в нарушение на договора за наем. — Ерик звучеше толкова ентусиазиран, че Бренди се зачуди дали все пак не е разбрал отнякъде за лошия й късмет.

— Благодаря. — Тя погледна екранчето на телефона. За нейно учудване Глен още беше на линия. Мислеше си, че той ще прекъсне, разярен. Затова го включи, бърборейки: — Току-що бях уведомена, че се е наложило почистване на килимите в апартамента ми, понеже вандалите са се облекчили върху тях. Полицията няма никаква представа кои са тези типове. А хазяинът много ще се зарадва, ако се изнеса. Е, господин Силвърстийн, наистина ли вярвате, че съм в настроение да бъда покосена от някакъв нафукан италианец без морал и с крадливи пръсти? Бихте ли обвинили мъж, дори той да е обратен, в нарушение на служебния си дълг, задето е измъкнал господин Бартолини от панделата?

— Госпожице Майкълс, не исках да кажа…

— Не, не се извинявайте. Просто си спомнете, че е трудно да си ответник по дело за полова дискриминация. — Надяваше се, че добродушният й укор ще докара Глен до бясно изстъпление. — Довечера трябва да сортирам някои неща за изхвърляне. Да разчитам ли на вас, че ще станете бавачка на господин Бартолини? Плащам десет долара на часа!