Бедствие на високи токчета

Пет

— Пламъка на Романови е част от пътуваща изложба, която в настоящия момент гостува на Чикагския музей. Цар Николай го подарил на императрица Александра, когато тя му съобщила, че е бременна с петото им дете. Говори се, че камъкът носи лош късмет, и наистина — след седем месеца принц Алексей се родил с хемофилия.

— Което допринесло за залеза на кралската фамилия — прошепна Бренди.

Всички си шепнеха, сякаш са в църква, сякаш подобно съвършенство изискваше смирение.

Хладната красота на диаманта и злостното проклятие хипнотизираха и омагьосваха.

Но четирима здравеняци от калибъра на Джери стояха около витрината и Бренди не се съмняваше, че ако тя или който и да е друг посегне на камъка, ще се разрази същински ад.

— Изключителен е, Чарлс. — Една дама на средна възраст с изискана черна рокля без ръкави и с доста хубави бижута не можеше да откъсне поглед от Пламъка на Романови. — Колко струва?

Чичо Чарлс пъхна палци под ревера си.

— Колийн, в сегашното си превъплъщение и с историческата си обремененост той няма цена. Ако го откраднат и го нарежат на по-малки камъни, биха могли да му вземат четирийсет милиона приблизително.

— Никой не би могъл да нареже такъв съвършен диамант! — възмути се Колийн.

— Биха могли да го продадат само на колекционер, а шансовете да заловят колекционера са значителни. Ако го нарежат, затрудняват идентификацията, а за камъни с такава чистота има пазар.

Бренди беше впечатлена. Чичо Чарлс си знаеше урока.

Той се обърна към нея и снижи глас:

— Щеше да го охранява мечка, но в последната минута успях да намеря достатъчно пазачи, които да удовлетворят руснаците и музея. На всичкото отгоре ми се наложи да убеждавам кураторите, че експонатът ще донесе двойно повече дарения за издръжка на музея. Тези хора ги бива по сметките; не зная откъде въобще им хрумна да ми отказват.

Сурово извитите му устни показваха по-ясно от неговите думи колко зле бе приел този отказ и Бренди заподозря, че като нищо е заплашил музея да оттегли издръжката си. Тя никога не беше виждала тази страна от характера на чичо Чарлс, но се досещаше за съществуването й.

Гостите му се подмазваха. Музеят и руснаците бяха капитулирали пред исканията му. В края на краищата той бе влиятелна фигура и като такъв — свикнал да се налага.

— По-добре да направим място отпред на новодошлите. — Той хвана Бренди под ръка, изведе я от навалицата и направи знак на мъжа, когото бяха срещнали на отиване. — Бренди, познаваш ли Мел Колвин, един от старшите съдружници?

— Не, не сме се срещали — отвърна тя. — Но го познавам задочно от работата му по делото „Нолан срещу Чиклас“.

— Много мило от ваша страна. — Мел приветливо се усмихна и пое ръката й. — Чарли, стари негоднико, за тази госпожица ли ми разправяше?

— Не! Назначих Бренди в кантората, за да работи по наказателни дела. — Чичо Чарлс изгледа Мел гневно.

— Охо, охо! Приятно ми е да се запознаем, млада госпожице. — Сякаш загубил интерес, Мел леко стисна пръстите й — Бренди се озадачи от внезапната промяна в настроението му — и се обърна към чичо Чарлс. — А ще се появи ли дамата, за която ти ми разказа?

— Сега не. — Чичо Чарлс бързо насочи Бренди към друга гостенка — атрактивно миньонче с черна рокля, която сто на сто беше имитация на „Вера Уанг“. — Това е Шона Милър, талантливата администраторка на „Макграт и Линдоберт“.

Шона се ръкува с Бренди, но хладината, която излъчваше, можеше да съперничи на студа отвън. Тази жена не одобряваше Бренди.

— Роклята, която носите, би била идеална за… да речем, раздаването на „Оскарите“!

Естествено, подтекстът беше, че роклята е неудачен избор за благотворително мероприятие, организирано от юридическа кантора.

Само че Тифани бе втълпила на скептичната си дъщеря много уроци, включително и този как да се оправя с враждебни миньончета.

Бренди се наведе и прошепна в ухото на Шона:

— Следващия път идете в ABS. Там ще ви ушият страхотна имитация на разумна цена.

С опита си на адвокат и светски лъв чичо Чарлс моментално усети назряващия скандал и се намеси, преди гневът на Шона да изригне:

— Пийни си шампанско, скъпа — подаде той на Бренди чаша от подноса на един преминаващ келнер и я насочи към една привлекателна афроамериканка на средна възраст. — Познаваш Вивиан Пеликан, нали?

— Така е. За мен винаги е чест, госпожо Пеликан. — Вивиан Пеликан беше една от първите чернокожи жени, пробили стъкления таван1.

Тя се беше издигнала на поста старши съдружник единствено благодарение на своя устрем и талант. Побелялата й коса беше късо подстригана, живите й кафяви очи оглеждаха наоколо; очевидно беше дочула хапливите реплики между Бренди и Шона.

Госпожа Пеликан се здрависа с Бренди.

— Дойдохте тъкмо навреме, госпожице Майкълс. В понеделник започваме работа по един нов случай, включила съм ви в екипа.

— Нямам търпение. За мен е чест да работя с вас.

— Нека ви запозная със съпруга си, който е архитект в „Хъмфрис и Харпър“.

— Приятно ми е, господин Пеликан.

— Харпър — поправи я той, но се усмихна и я представи на партньора си Хъмфрис, който отговаряше на всички критерии за любовник, освен че: а) живееше в Чикаго и б) приличаше на жаба-кекерица.

Неразумната афера на Бренди щеше да се състои на светнати лампи в спалнята и затова искаше мъж, който се занимава с вдигане на тежести, чиято загоряла кожа е обсипана с фини косъмчета и който не си закопчава с мъка колана заради шкембето. Затова тя се усмихна, остави чичо Чарлс да спомене годеника й, а когато той я остави, за да поздрави други гости, Бренди се сля с навалицата, търсейки любовника диамант, скрит нейде сред костюмарите и метросексуалните.

Срещна много колеги от кантората. Тип Джоуел, Елен Силвърстийн, Санджин Пател. Санджин се държа любезно, докато не му показа, че не се интересува от връзка с колега. Тип и Глен й хвърлиха един поглед, след което тутакси решиха, че е изтъргувала своята сексуалност или семейните си връзки, или и двете за място в кантората.

Когато започнеше работа, щяха да научат. Те бяха мъже. Мъже като Алан. Щеше да ги смачка като буболечки с острите си токчета.

Тълпата я отведе в следващото помещение — огромна зала, където от фирмата за кетъринг приготвяха бюфета. Грамадните огледала по стените отразяваха порцелановите сервизи, сребърните прибори, гъвкавите движения на келнерите, които се носеха сред гостите, предлагайки ордьоври. Във всеки ъгъл бе подреден бар и Бренди се застоя там, търсейки Мъжа.

Запозна се с много адвокати и бизнесмени от града и страната. Но у всеки откриваше някакъв недостатък. Или бяха местни, или не бяха привлекателни, а ако бяха красиви, ставаше ясно, че са женени…

Повечето бяха женени, но въпреки това изглеждаха страшно навити да спят с нея. Мръсни копелета.

След два часа старателно търсене Бренди установи, че се е облегнала с лакът на бара, пие втората си чаша шампанско и унило разговаря с Гуин Дюрант, младши адвокат от кантората, чийто съпруг беше акушер-гинеколог и в момента израждаше бебе. Гуин си мислеше, че с Бренди са сами по една и съща причина и затова търсеше съпричастие.

Не я разкара. Гуин скоро щеше да разбере каква е истината. Всички щяха да разберат, че Алан е спал с Фоун, тя е забременяла и той се оженил за нея, въпреки че е бил сгоден за Бренди. Скоро щеше да започне подхилкването и гадните забележки.

Почувства се гадно. Остави шампанското и се загледа в златните мехурчета, които се образуваха отстрани на чашата, издигаха се до повърхността и се пукаха.

Краката я боляха и за какво? За тоя, дето духа. Сред най-богатите, най-красивите и най-образовани мъже в Чикаго тя не намери нито един, с чиято помощ да забрави Алан. Да забрави неговата измяна, своето унижение, невероятното разочарование.

Тя горчиво се усмихна, докато слушаше Гуин да й разказва за неволите си като лекарска съпруга, и си помисли, че Ким с облекчение би научила, че сестра й е прекарала нощта сама, сгушена под юргана в някоя от целомъдрените спални, с които разполагаше тази къща.

— Носят основните ястия — каза Гуин. — Надявах се, че Стан ще се появи навреме, за да хапнем заедно. Знам, че не е болка за умиране, ако се храниш сам, но все пак е хубаво до теб да има мъж, за да не изглеждаш като най-голямата загубенячка на света… Божичко! Ето го графът!

— Графът ли? — Тонът на Гуин накара Бренди да стане от бара.

— Роберто Бартолини. Той е италиански граф.

— Като граф Шокула ли? — Граф. Хайде бе!

— Не. Как е възможно да погледнеш този мъж и да се сетиш за детско мюсли с шоколад? Мен ме връхлитат образи на знойна плът и томителни ласки.

Тази вечер Бренди беше преживяла толкова разочарования, че не намери сили да се обърне и да погледне. Само повдигна рамо и отпи от шампанското. Но Гуин продължаваше да мели:

— Чух го по новините. Гласът му е като на Шон Конъри, само че с много лек италиански акцент. — Гуин показа колко лек, като доближи палеца и показалеца си. — Личи си, че не е американец по думите, които използва.

— Италиански думи ли? — саркастично попита Бренди.

— Не, английски, но… как да кажа… дълги думи.

— Като спагети? — Охо! Сарказмът щеше да се превърне в неин стил на живот.

— Не. Ласкателства. Думи, които не чуваш всеки ден. Като „възхитителен“. И „постмодернизъм“. И… откъде да знам… „родословие“. Той си служи с думите, както художник — с четката.

— Добре. Хубаво. — Гуин наистина беше в екстаз от благоговение, трепет и задъхана похот, затова Бренди се завъртя на едното си токче — и се вцепени.

Тълпата се беше разделила и той стоеше там — секс в костюм на Армани. Роберто Бартолини беше висок поне метър и деветдесет и имаше такива плещи, че балерината Бренди си представи с каква лекота той ще я вдигне, ще я завърти и ще я притисне в обятията си…

— Видя ли? Какво ти казах? — Гуин яростно я сръчка.

Той беше Джони Деп без очната линия. Изправяше се като пират и разглеждаше залата с черни, премрежени очи, в които светеше насмешливо пламъче. Не изглеждаше никак изненадан от интереса, който възбужда персоната му. Дългата му до раменете коса беше сресана назад, разкривайки лице като суров планински хребет — съчетание от груби и великолепни черти с неустоима притегателна сила. Устните му — плътни, твърди, чувствени — накараха Бренди и всяка друга жена в залата да изтръпне от сладостна възбуда.

Освен това той имаше излъчването на мъж, който знае колко струва и е уверен, че винаги ще намери радушен прием. Този човек имаше нещо повече от пари, потекло и външност.

Той притежаваше харизма. И власт.

— Женен ли е? — попита Бренди.

— Не, но какво от това? Ти си сгодена. Аз съм омъжена. Можем само да гледаме менюто, не можем да поръчваме.

Ти така си мислиш.

— Не че се оплаквам или нещо такова. Стан е добър мъж, но не може да се сравнява с Роберто Бартолини. Виж го. Той е богат. Той е чужденец. Той е обиколил света и току-що идва от Италия.

Зарадван, чичо Чарлс се запъти към Роберто с протегната ръка.

С лека усмивка Роберто се здрависа с него и Бренди затаи дъх, виждайки новото лице на връх — грешка, граф!

— Бартолини.

Гуин нервно се приближи до нея, готвейки се да съобщи най-важната си информация:

— И чуй това…

Бренди изшътка:

— Тихо, остави ме да се насладя на гледката. — И на факта, че поне веднъж съдбата беше играла честно с Бренди.

Той беше избраникът. Той беше Матерхорн, а тя щеше да го покори.

Тя остави чашата си на бара и застана, както я бяха учили в балетното училище: ръцете леко сгънати в лактите, гърбът изправен, гърдите изпъчени. Алената й рокля искреше като скъпоценен камък сред черните вечерни тоалети. Бренди блестеше от ярост и от нуждата да си отмъсти. И гледаше Роберто Бартолини. Призоваваше го да отговори на погледа й.

Главата му се обърна, все едно бе дочул призива й. Погледът му я потърси в човешкото множество.

Тя знаеше, че ще я види.

Щом я зърна, по гръбнака й пробяга тръпка.

Той бързо я прецени, сетне я загледа с възхищение.

Накрая я погледна в очите.

Бренди престана да чува брътвежа на Гуин. Изпълни дробовете си с въздух. Сърцето й туптеше бясно. Нейната сексуалност пулсираше. За пръв път в живота си тя се държеше като инстинктивно същество, съсредоточавайки се върху едно-единствено нещо — задоволяването на тялото си. Без думи този мъж със здрачна чувственост и знойни очи обещаваше да я задоволи докрай.

Без да забелязва нищо, чичо Чарлс застана между тях и махна с ръка към ковчежето от витрината. Откликът на Роберто бе всичко, което един домакин можеше да си пожелае, но той се дръпна малко встрани, за да я огледа хубаво още веднъж.

Бренди му се усмихна по женски закачливо.

— Говори се, че той първо обича, а после бяга… Що се отнася до „обичането“, бил страхотен… — Гуин сигурно беше прегракнала, защото тя чуваше само откъслечни фрази.

— Да — промълви Бренди. — Знам. — Обърна се и умишлено бавно пое към коридора, който водеше към частните покои. На прага спря. След колко ли време, запита се тя, щеше да я открие?