Бедствие на високи токчета

Седемнадесет

Бренди седеше на малкото бюро в спалнята на Ноно и невярващо се взираше в Робертовата снимка на деветнайсетинчовия компютърен екран.

Тя прещрака от новинарската страница на друга:

Роберто стоеше до нобеловата лауреатка, която се покланяше на гостите, и излъчваше такава гордост и щастие, че Нина Йонстен спокойно би могла да е някой супермодел, а не деветдесетгодишна женица, която му стигаше до гърдите.

Бренди отметна косата от челото си и продължи да рови за клюки.

— Виж ти! — Бренди се взря в Роберто и тъмнокосата азиатка. Това бе най-красивата двойка, която някога бе виждала… с изключение на снимката на Роберто с английската наследница Брауни Бърбанк. Те също бяха най-красивата двойка, която някога бе виждала. Да не пропусне и Роберто с немската оперна певица Лия Камберг. Незнайно как край него всяка жена се разхубавяваше.

Бренди погледна измачкания си костюм. Вероятно само тя беше изключение. Струваше й се, че след днешния ден е напълно скапана.

Но колкото и да й се искаше, не биваше да се пули дълго над снимки с бившите Робертови любовници. Ноно й приготвяше леглото, после щеше да се върне за нея, а междувременно тя трябваше да узнае кога внукът му е кривнал по лошия път.

Откри статистиката в най-актуалните статии:

Бренди изтри историята на сърфирането си, изключи компютъра и се отпусна на ергономичния офис стол. Търсенето в интернет само я бе объркало допълнително.

Роберто никога преди не е бил обвиняван в престъпление. Той беше богат, той беше уважаван, той беше бизнесмен, той беше любовник… Беше ли крил хобито си от пресата до мига, в който е рискувал твърде много? Това дефект на характера му ли беше? Или госпожа Вандермиър беше озлобената и зарязана любовница?

Ноно почука на вратата:

— Хей, малка Бренди, стаята ти е готова.

Тя моментално скочи и тръгна към Ноно. По-късно щеше да му мисли. Сега знаеше това, което светът знаеше за Роберто, и беше адски объркана.

Ноно я поведе по коридора и отвори вратата към спалнята на Мариябела.

— Заповядай. Парното е включено, но още е малко студеничко. — Той посочи раклата от кленово дърво. — Там са пижамите на Мариябела. В гардероба й има халат. Не се притеснявай, взимай каквото ти трябва. Мариябела е мила. Винаги е готова да услужи.

— Благодаря ти, Ноно.

— Банята е в дъното на коридора. Можеш да киснеш там колкото ти душа иска — Мариябела винаги се усамотяваше в нея. Седеше вътре с часове. — Той се изкиска, сякаш казваше стара семейна шега. Тласкана от някакъв импулс, Бренди го целуна по бузата.

Той я потупа.

— Приятно е да ти гостува хубава млада жена, нищо че тя придружава разхайтения ми внук.

На долния етаж вратата се отвори и затвори.

— Ето го най-сетне. — Ноно се запъти към стълбището. — Ще ти донеса четката за зъби.

— Благодаря ти, Ноно. — Бренди влезе в спалнята и изпита усещането, че се е върнала в седемдесетте години. Мокетът беше в лавандулов цвят. Тапетите и кувертюрата бяха поръсени с лавандулови цветчета. Жълтеещ плакат на „Дженезис“ с младия Фил Колинс (чиято коса още тогава беше започнала да се разрежда, макар и малко по-дълга) беше забоден на тавана. По тръбите на парното се носеше глухо бучене. Въпреки студа стаята я приветства с топлината на жената, която бе дъщеря на Ноно и майка на Роберто. Бренди без колебание потърси спално бельо в раклите. Първо откри пижамите и намръщи лице. Нищо чудно, Мариябела беше по-ниска от Бренди с двайсетина сантиметра. Разбира се, Ноно не се беше сетил за това, а Бренди не би искала да го засегне, като се оплаче. Вместо това се разрови по-надълбоко и откри бархетна нощница. Нахлузи я през главата и установи, че й стига до средата на прасеца.

Огледа се в огледалото. Ръцете й стърчаха. Глезените й стърчаха. Приличаше на тромав жираф и се чувстваше като Алиса в страната на чудесата, когато пада в заешката дупка. Всичките й възприятия се извиваха, гърчеха, разтягаха, свиваха и тя не знаеше къде е горе и къде — долу.

Отвори пидиейя си на списъка с качествата, които трябва да притежава идеалният мъж. Препрочете ги. Честен, солидна опора, целеустремен, разумен…

Роберто не беше нищо от гореизброеното.

Нямаше значение. По-точно не би трябвало да има значение, защото тя не притежаваше Роберто. Не би трябвало да го желае.

Но… писецът закръжа над иконката с „изтрий всичко“.

Мобилният й иззвъня. Беше Ким и Бренди с облекчение затвори пидиейя и вдигна телефона.

— Какви ги вършиш? — Гласът на Ким й проглуши ухото. — Майка ти не спира да ми се обажда, за да ми изкопчи информация. Преструвам се, че не съм в течение, а знаеш, че хич не ме бива за актриса. За късмет аз също не проумявам какви си ги намислила. Когато ти звъннах по-рано, онзи мъж ми се обади.

— За Алан ли го помисли? — Бренди закопча нощницата с десен на цветчета.

— Не, не го помислих за Алан. Не звучеше като мухльо, попаднал в лапите на лесбийка, затова се сетих, че е новият. Новият! Дето уж трябваше да го зарежеш след една нощ, а после — след уикенда. Какво става? — Ким непрекъснато повишаваше тон. — Ти да не си полудяла?

— Не съм полудяла. — Бренди се премести до прозореца и се втренчи в нощното небе, мъчейки се да види луната или звездите… или Господ. Би искала да си поприказва едно хубавичко с Господ. — Но някой май иска да полудея.

— Идиотка.

— Кучка — разсеяно отвърна Бренди. — Вандали са върлували в апартамента ми.

— Какво? Кога? — Бренди винаги можеше да разчита, че Ким ще реагира бясно на всяка заплаха, отправена към сестричката й.

— Снощи. После отидох на първия си работен ден и моят италиански любовник се оказа ответникът по първия ми случай.

— Мъжът, който ми вдигна?

— Същият. — Бренди си свали фибите. — После съдът го постави под мое попечителство. Сега съм у дядо му, където ще пренощувам; освен това спорим къде ще спим до приключване на делото.

— Тоя май иска да се вмъкне в леглото ти?

— Не-е-е! — Бренди извади четката за коса от чантата си.

— Хайде де! Трябва да е сляп и малоумен, за да не прояви интерес. — В гласа на Ким се прокрадваше абсолютно недоверие.

— Алан не беше нито сляп, нито малоумен, а ето че не прояви интерес. — Бренди яростно започна да се реше.

— Той беше погълнат от себе си и държеше всички мъже да му завиждат за страхотната мацка, която е забил, но мразеше, че си по-висока от него, по-умна от него и безкрайно по-интересна.

— Ей, благодаря ти! — По принцип Ким беше доста дръпната и рядко сипеше комплименти. Бренди скъта тези до сърцето си.

— Той беше насилник — безизразно заяви Ким.

— Никога не ме е удрял. — Бренди захвърли четката.

— Не беше нужно. Вдъхваше ти неувереност, подрязваше ти крилцата. Сега налетя на друг тип, който получи каквото искаше от теб и сега е готов да те зареже.

Бренди се сети как Роберто я изпиваше с поглед, когато си мислеше, че тя не забелязва.

— Не точно…

— Аха! — победоносно извика Ким. — Знаех си. Знаех си, че си правиш майтап с мен. Мъжът, с когото разговарях по телефона, има глас на любовник.

— Скъпа моя сестро, какво разбираш ти от мъже-любовници? — насмешливо попита Бренди.

— Ти не си единствената, която преживя авантюра този уикенд. — В благоприличния тон на Ким Бренди долови сдържана възбуда.

— Я чакай малко. Чакай, чакай. — Бренди държеше да се изяснят. — Да не казваш, че си си намерила някого?

— Не е невъзможно.

— Ти си толкова придирчива, че е невъзможно.

Ким се засмя — дълбоко и радостно.

— Виж, тя е специална.

— Как се казва?

— Говорехме за теб.

— Как се казва?

— Значи този тип проявява интерес?

— Ще ти кажа, когато ми кажеш как се казва. — В другия край на линията настъпи мълчание и Бренди се ухили широко. Ким можеше да се инати. Но Бренди беше по-голям инат.

— Казва се Сара.

— Заместник-директорката, която се заяждаше с теб ли?

— Отговорих ти, сега е твой ред. — Само че Ким се смееше. Звучеше толкова щастлива, че на Бренди й домиля. Ех, ако не беше сестра й, изминалите четиринайсет години щяха да смачкат Бренди, но Ким се изправи срещу предразсъдъците по отношение на лесбийките и срещу обидите на баща си и стана успешен треньор. С такъв пример пред себе си Бренди трябваше да постигне целите си. Тя дължеше много на Ким.

— Какъв беше въпросът?

— Ще се оправиш ли? — троснато попита Ким.

— Естествено. Какво още може да ми се случи?

— Ами…

При тази единствена думичка антените на Бренди трепнаха подозрително.

— Какво! Какво, Ким?

— Само знай, че… може би издадох твърде много на майка ти.

— Какво? — О, не. — Какво ще рече „твърде много“?

— Тя ме затрупа с въпроси. Обърка ме. Не знаех как да се измъкна, а тя започна да гадае на глас и… Ей, трябва да затварям. Турнирът по плуване е довечера и сега е моят ред.

— Не смей да ми затваряш! Ким! Да не си посмяла! — Но връзката се беше разпаднала. — Мамка му! — Трябваше да се обади на Тифани. — Мамка му. — Но втория път ругатнята не беше толкова пламенна.

Трябваше да се обади по-скоро. Знаеше го. Не биваше да обвинява сестра си, че неуспешно се е опитала да я покрие. Просто нещата се бяха усложнили много, не ставаше дума за обикновена раздяла, а Тифани страшно щеше да се разстрои — едно, че Бренди е била наранена, и второ, че не е изтичала при нея за помощ.

Но много години бяха изтекли, откакто Бренди считаше майка си способна да й предложи нещо — особено утеха.

Отношението й не укрепваше връзката им, но какво да се прави? Бренди опитваше да се преструва и единственият резултат бяха наскърбените погледи на Тифани.

Пое си дъх и набра домашния номер на майка си. Телефонът звънеше ли, звънеше; накрая се включи секретарят: „Съжалявам, не съм си вкъщи, за да отговоря на обаждането ви…“. Бренди потърси майка си на мобилния. Той звъня дълго, после се включи гласовата поща: „Съжалявам, точно сега не мога да се обадя…“.

Къде беше Тифани? На кино? На място, където телефоните не работеха?

Бренди отново набра Ким, но тя, разбира се, не вдигна.

Ноно почука.

Бренди прибра телефона в дамската си чанта. Нахлузи червеникавия кадифен халат, под чийто ръб щръкна широкия подгъв на нощницата. Отиде до вратата, открехна я на пет сантиметра и надзърна.

Не Ноно я избута безмилостно навътре, а Роберто. Огледа я от глава до пети и на устните му разцъфна усмивка.

Проклятие. Не изглеждаше развеселен. Изглеждаше… досущ когато тя си беше сложила дантелената нощничка и му бе изнесла съблазнително модно ревю. Черната му коса беше разрошена, все едно току-що си бе свалил шапката. Един кичур, увиснал на челото му, я изкушаваше да го отметне. В кафявите му очи тлееха пламъци, а устните му… устните му бяха толкова талантливи.

Не беше най-подходящият момент да мисли за такива работи.

Отдръпна се назад.

Той я последва.

Тя докосна копчетата на шията си, за да се увери, че са закопчани. Преглътна и попита:

— Четката за зъби?

— Заповядай. — Той извади пластмасовата опаковка от джоба на ризата си. — Рискувах живота и крайниците си, за да ти я купя. Заслужавам награда.

— Рискувах живота и крайниците си, за да обядвам с теб. Тъй че сме квит. — Тя нахално размаха четката.

— Значи и двамата заслужаваме награда.

— Да ги нямаме такива! — Тя кръшно се заизвива назад, но излезе, че той е гъвкав като нея, защото за нула време се озова в прегръдката му. Тласкан от някакъв вътрешен ритъм, той я прикова до стената, докато тя не започна да усеща само горещото му тяло и хладната стена.

Роберто зарови глава в косата й и вдиша, сякаш уханието й го упойваше.

— Това няма да се понрави на дядо ти. — Обаче на нея й се нравеше. О, да.

— Аз само те държа — помилва я гласът му.

— И ме душиш. — Тялото й се изви и се притисна в неговото, сякаш бе разпознало своята половинка.

Той се засмя и топлият му дъх парна челото й.

— Харесва ми как миришеш. Ноно би разбрал това.

Притваряйки очи, Бренди на свой ред вдиша, ала предпазливо; така, че Роберто да не забележи. Той ухаеше на чист въздух и бурни страсти, ала нещо липсваше… нейният аромат върху кожата му.

— Да не говорим, че на теб също ти харесва как мириша…

По дяволите! Сега вече я спипа.

— Ноно ме предупреди да се пазя от мъже като теб.

— Нима? — Той докосна бузата й с устни. — Дядо не е вчерашен. Той е мъж като мен. Освен това кой мислиш ме изпрати горе с четката?

Бренди намръщено повдигна глава.

— Защо му е да те изпраща?

— Симпатична си му. Иска да се задомим.

— Да се задомим? — Дъхът й секна. — Тоест да се оженим?

— Най-съкровеното му желание е да вземе в ръце своя правнук, преди да умре.

— Много спокойно го приемаш това желание! — Роберто още я държеше така, че всеки сантиметър от телата им се допираше.

Господи. Женитба. Ноно за коя я мислеше? И като стана дума: за коя я мислеше Роберто?

— Ноно знае, че от уважение към него няма да стигнем прекалено далеч в къщата му. — Докато говореше, Роберто плъзна коляно между бедрата й и тя ритмично взе да се търка в него.

Мразеше обзелата я възбуда.

— Добрият сватовник знае, че първият и най-важен елемент от събирането на хората е обща среда и общи ценности.

— Както вие с Алан ли?

— Как можа да я изречеш тази гадост? — Тя впи пръсти в раменете му. — Споделих го пред теб като пред близък човек! Не е нужно да ми натякваш за тази издънка.

— Не е издънка. — Роберто се усмихна — топло, лениво повдигане на устните. — Ако го обичаше, тогава щеше да е издънка.

Той я влудяваше далеч повече от Алан.

— Но аз и теб не обичам, нито пък ще се оженя за крадец на диаманти.

— Не съм те питал.

И Роберто я целуна.

Нейната болка — ако това беше болка — се разтопи под талантливите ласки на неговите устни, неговата страст и бавното, неумолимо надигане на собственото й желание.

Как се бе стигнало дотук? Поне по отношение на авантюрата си двамата се бяха държали разумно през целия ден. Той не я беше притискал. Тя не беше казала твърде много. Успя да се залъже, че ще уредят положението без излишни разправии. Сега истината й стана ясна. Призната или не, страстта помежду им тлееше и при най-лекото докосване кипваше. Бренди балансираше на ръба на оргазма… Само ако той спреше това движение с коляното си, би могла да се удържи…

Той не спря и тя не се удържа.

Роберто заглуши виковете на освобождението й в гърдите си и я подхвана, щом тя безжизнено се отпусна. Когато пак можеше да се държи на крака, я пусна, наведе се и вдигна нещо от пода. Постави го в шепата й и сключи пръстите й около предмета. Кадифеният му глас прошепна до лицето й:

— Лека нощ, cara.

Тя зашеметено го изпрати с поглед. Взря се в ръката си и видя четката за зъби… а върху пластмасовата опаковка се бяха отпечатали и петте й пръста.