Бедствие на високи токчета

Двадесет и две

Облечена в най-хубавия си черен костюм и с най-раздвижената си червена блуза, с най-късата си пола и на най-високите си токчета, Бренди решително се запъти по коридора към кабинета на чичо Чарлс на трийсет и деветия етаж.

Роберто лениво крачеше зад нея, все едно беше излязъл на лятна разходка.

Работното място на секретарката беше два пъти по-голямо от кабинката на Бренди, а двойните врати, водещи към частното светилище на чичо Чарлс бяха от полирано черно орехово дърво и безмълвно прогласявах, че е важен шеф.

Точно сега Бренди не даваше пет пари колко е важен.

Тя метна на един стол топлото палто „Гучи“. Опря юмруци върху бюрото на секретарката и заяви:

— Съобщете на господин Макграт, че Бренди Майкълс е тук, за да го види.

Секретарката, дребничка млада жена с лице, изсечено от лед, и табелка с името Мелиса Бекин, не беше впечатлена.

— В момента господин Макграт е много зает, но с удоволствие ще му предам вашето съобщение, когато стане удобно.

Бренди усети горещината, когато Роберто застана зад нея. Досети се, че се е усмихнал на Мелиса, защото ледът започна да се топи толкова бързо, че тя се уплаши от наводнение.

— С Бренди трябва да се срещнем с господин Макграт. Има ли някаква възможност да ни вкарате при него сега?

— За кого да предам, че пита? — Мелиса пърхаше като птичка, улучена от стрелата на любовта.

— Роберто Бартолини. — Италианският му акцент се усили. — Граф Роберто Бартолини.

Бренди за пръв път го чуваше да използва титлата си и това й хареса. Сякаш тя подсказваше някаква скромност. Ала Роберто явно не знаеше що е скромност. Или стеснителност. Или елементарните добри маниери. Снощи го беше доказал извън всякакво съмнение.

— Почакайте да му се обадя. — Мелиса избута стола си прекалено силно и едва не се прекатури. — Ох! Съжалявам. Толкова съм непохватна. — Тя се изправи и тръгна към вратата. — Само ще проверя дали… изчакайте ме малко… не отивайте никъде…

— Ще ви чакам… точно тук6 — увери я Роберто.

Мелиса хвана бравата, завъртя я и се промъкна вътре, без да отлепя очи от Роберто.

Щом вратата се затвори зад нея, Бренди се нахвърли на Роберто.

— Защо го направи? Наруши координацията на момичето! — Все едно я беше грижа. — Какво се опитваше да докажеш?

— Нараняваш ме, Бренди. — За човек, който бе танцувала половината нощ, изглеждаше забележително свеж. — Изглеждаше адски решена да говориш с Чарлс, затова ти издействах разрешение за среща.

— Много ти благодаря, но вече не ми прави услуги! Не мога да си ги позволя.

— Както желаеш. — Той се поклони с ръце на гърдите.

По европейски изискан. Приветлив и ласкав. Лош, побъркан, опасен. Той беше всичко това и ако не внимаваше, Бренди щеше да загази здравата, защото го намираше неустоим, както клетата Мелиса.

Само че вече си беше научила урока и не бе достатъчно мъжът да е неустоим. По дяволите, тя изискваше уважение и щеше да го получи, дори ако за тази цел се наложеше с голи ръце да извие якия врат на Роберто.

Мелиса отвори вратата и се усмихна на Роберто.

— Господин Макграт ще ви приеме сега.

— Благодаря. — Той закрачи към нея с дългите си крака.

Бренди наблюдаваше, сигурна в намеренията му, и чакаше своя час.

— Signorina, бяхте толкова услужлива. — Той улови ръката на Мелиса и се поклони.

Мелиса запърха като птичка, хипнотизирана от змия.

От змията Роберто.

Бренди се придвижи към вратата.

Той поднесе пръстите на секретарката към устните си:

— Grazie molto.

Докато Роберто се взираше в очите на Мелиса, Бренди се промъкна край него и се шмугна в кабинета на чичо Чарлс.

Роберто рязко се извъртя.

Мелиса рязко се извъртя.

Двамата я погледнаха с ужас, когато тя се усмихна и затвори вратата в лицето им. Завъртя секретния ключ и се обърна към чичо Чарлс.

Възрастният мъж изглеждаше дребен на фона на огромния кожен стол и широкото дървено писалище.

— Много се радвам да те видя. Ела да ме целунеш по бузата. — Той наклони глава, очите му светеха като на някаква любопитна птица с плешива глава. — Как е майка ти тази сутрин? Красива както винаги?

— Не знам. Не беше станала, когато тръгнахме. — Всъщност Тифани спеше като пън в съседното легло както миналата вечер, когато Бренди се върна, така и тази сутрин, когато Бренди излезе. Даже не се помръдна, за да целуне дъщеря си на изпроводяк. Не я укоряваше — вероятно по резките й движения се беше досетила, че е бясна, а Тифани винаги се стремеше да избягва конфронтации.

— Ах. — Чичо Чарлс се усмихна. — Тогава за какво дойде при мен?

— Във връзка с онзи мъж. — Тя посочи през вратата към Роберто. — Знаеш ли какво направи?

Чичо Чарлс се облегна назад в стола си и изпъна пръсти.

— Имаш десет минути да ми разкажеш. — Звучеше бодро и делово. Вече не беше добродушният чичо Чарлс, а заетият шеф на голяма юридическа кантора.

— Снощи ме заведе на три различни партита и се държеше с мен все едно съм някоя манекенка. — Тя закрачи към писалището. — Перчеше се пред чикагските бизнесмени, че съм му била „адвокатка“. — Бренди изписа кавичките с пръсти. — Заведе ме на парти при долнопробните си италиански приятелчета и техните метреси, потупа ме отзад и ми нареди да вървя при другите жени, защото си имал работа.

— Ти какво предприе?

— Какво предприех? Първо казах „не“. Мосимо Фосера го чакаше да… знам ли… сигурно да ме научи на дисциплина, но вместо това Роберто заговори на италиански, и то бързо.

Чичо Чарлс сведе поглед. Ако се мъчеше да скрие усмивката си, не успя.

— Затова отидох да си поговоря с момичетата! Които между другото едва ли владееха който и да е език, освен този на спрейовете за коса и контрацептивите. — Тя се опря на писалището и безмълвно призова чичо Чарлс да я погледне. Когато той го направи, тя сподели най-големия си страх: — Слушай, чичо Чарлс, Мосимо Фосера иска Роберто да открадне нещо и съм напълно сигурна, че заплашва живота на дядо му. Какво ще предприемем?

— От къде на къде? Нищо няма да предприемем. Щом Роберто Бартолини е решил да приеме поръчка за Мосимо Фосера, нищо не можем да сторим. — Бренди се канеше да го прекъсне, но възрастният мъж вдигна ръка. — Моля те, не забравяй кои сме. Не сме полицаи, нито агенти на ФБР, нито супергерои. Ние сме адвокати и нашата работа започва и приключва в съда.

— Да, но аз очевидно съм бавачка, която ще бъде подведена под отговорност от съдия Найт, ако Роберто наистина открадне нещо.

Чичо Чарлс кимна.

— Да, ако съдия Найт прецени, че си отговорна за евентуалните простъпки на Бартолини, би могъл да ни създаде проблеми за в бъдеще. Не се отлепяй от Бартолини, за да няма основания да се усъмни в твоята бдителност.

— Но аз губя репутацията си на благонадежден адвокат още преди да съм започнала работа!

— Госпожице Майкълс, ако вярвате на думите си, значи подценявате престижа на тази кантора.

Госпожице Майкълс. Добре де, беше го подразнила.

— Извинявай, но знаеш ли какво е цял живот да се бориш да те вземат на сериозно и всичко да отиде на кино за една вечер?

— Не. — Чичо Чарлс заобиколи писалището и улови ръката й. — Но те уверявам, че клюките, които разнасят останалите млади дами в кантората, само издават завистта им. — Той я поведе към вратата. — А сега, Бренди, иди да се натъкмиш за Бартолини; на него му е приятно да изплакне очи с хубаво момиче, както и на мен. Така или иначе винаги съм бил на мнение, че се престараваш. Когато това дело приключи и затънеш в прашасалата правна документация, ще погледнеш назад и ще се учудиш какво толкова си се оплаквала. — Той отключи вратата. Отвори я. — Ако се тревожиш, че нямаш подходящи дрехи…

— Не е там въпросът!

— … попитай Мелиса за корпоративните сметки и всичко, което ти трябва, ще мине за сметка на „Макграт и Линдоберт“. — Чичо Чарлс я потупа по бузата. — Ще бъде забавно нали? — Той я изведе и затвори вратата, докато тя го гледаше с недоумение.

— Да се натъкмя за Бартолини? — промърмори тя на масивния дъб. — Защото му било приятно да изплакне очи с хубаво момиче?

Боже мили, чичо Чарлс бил дърт сексист!

— Приключи ли? — поинтересува се Роберто.

Изглеждаше очарователен както винаги, но Бренди улови някакво самодоволство в изражението му. Магаре.

— И още как — саркастично подхвърли тя. — Да не се отлепяш от мен. Не искам да те загубя в тълпата.

Тя маршово премина покрай ядосаната Мелиса и излезе в коридора. Натисна копчето за асансьора.

Роберто вървеше до нея, преметнал палтата им през ръка, елегантен в най-новия от безбройните си костюми „Армани“. Носеше бяла риза, червена вратовръзка, идеално лъснати черни обувки… само дето косата му беше разрошена и немирна, сякаш бе прекарал нощта да прави любов.

Не с нея обаче. Не с нея.

Проклета да е, ако се остави на привличането помежду им само за да получи същото удовлетворение, което доставяше един определен уред с големи батерии. Не и след разговора с чичо Чарлс. И най-вече не след снощи.

— Какво каза, че си толкова сърдита?

— Бях сърдита, още когато дойдох тук.

— Да, но на мен. Сега се сърдиш и на двама ни.

— Той ми изясни каква е функцията ми в тази фирма. Иска да таксувам вечерни рокли на корпоративната му сметка, за да изглеждам добре за… — Тя се задави и не довърши изречението.

— Мен. Хм. Да. Виждам защо си така наострена. — Асансьорът пристигна и Роберто задържа вратата отворена, докато тя влизаше.

— Все едно ти пука.

— Разбира се, че ми пука.

— Не, не е вярно, иначе нямаше да ме помъкнеш на онези партита! — Тя натисна копчето за приземния етаж.

— Не съм те мъкнал на онези партита. Отидох на тях, а ти дойде с мен. — Той стисна китката й, когато вратата се затвори. — Снощи изпитах невероятна тръпка да те държа в обятията си за първия ни танц.

— Да-а, и на мен ми хареса — до момента, когато Алан и неговата повлекана не ни видяха.

— Според теб какво трябваше да направя? — Роберто стисна устни. — Да допусна да прояви към теб такова неуважение ли?

— Не съм очаквала да му забиеш юмрук в лицето!

— Той те нарече уличница.

Да, така беше. Не й стана приятно, но тя беше типът жена, която би отминала със свиване на раменете подобна просташка забележка.

— Счупи му носа.

— Може би следващия път, когато види дама, ще се замисли, преди да започне да я обижда. — Каквото и да казваше тя, Роберто не се отмяташе от постъпката си. — Кафявите му очи гледаха безизразно и студено, на лицето му се беше настанило презрение.

Но насилието пораждаше насилие. Алан й беше отправил поглед, който вещаеше неприятности.

— Проблеснаха светкавици. Някой ни е снимал.

— Случва се.

Асансьорът започна да се спуска.

— На теб може би, но аз не съм ослепителен италиански граф, освен това си под мое попечителство и би трябвало да те пазя от скандали, а ако Алан подаде оплакване…

— Шшшт. — Роберто й направи жест да мълчи.

— Какво ми шъткаш? Просто отбелязвах… — Чак сега Бренди разбра, че той се ослушва. Асансьорът издаваше… странен звук. Сякаш се пързаляше. Освен това се движеха… прекалено бързо.

— Роберто? — Тя се вкопчи в него. Трийсет и три, трийсет и две, трийсет и едно… етажите отлитаха. Асансьорът почти… носеха се към земята.

Роберто яростно занатиска бутоните за аварийни случаи.

Спряха да пропадат толкова неочаквано, колкото беше започнало всичко.

Бренди тежко тупна.

Когато отвори очи, бузата й се допираше в пода. Тя се взря в кафеникавия служебен килим, в лъскавите дървени стени и в Роберто, който лежеше проснат до нея.

Той я погали по брадичката, ала пръстите му трепереха.

— Добре ли си?

— Не знам. На колко метра сме от земята?

Той вдигна глава и се огледа.

— Спрели сме на двайсет и четвъртия етаж.

— Ужас. — Беше й зле, от страх гласът й прозвуча несигурно.

— Падането можеше да започне още когато влязохме.

Това беше толкова глупаво, че тя не издържа:

— Да, защото ако се блъснем в земята от двайсет и четвъртия етаж, ще бъдем мъртви, но ако паднем от трийсет и деветия, ще трябва да ни изтребват със снегорин.

— От тавана.

Бренди не се засмя.

— Асансьорите са обезопасени — успокои я той.

— Току-що пропаднахме с десет етажа. — Дори през ужаса тя виждаше очевидното.

— И спряхме. Това не беше инцидент. Има си регулатори и електромагнитни спирачки…

— И много здрава подова повърхност, ако те не се задействат.

— Производителят гарантира, че обезопасителите ще работят. Освен това подът има шоков абсорбатор.

— Щом производителят гарантира безопасността, защо е сложил и такъв абсорбатор?

— Добре де, виждам, че се заяждаш. Значи си по-добре. — Той й помогна да седне. — Чакай малко. Първо да видя дали ще се свържа с…

През говорителя проехтя женски глас:

— Аз съм офицер Рабек. Има ли някой?

— Да. Да! Двама сме. — Италианският акцент на Роберто беше станал дълбок и силен, вероятно заради пропадането. — Какво стана?

— Не знаем, но не се безпокойте. Ще ви извадим.

— Как така не знаете? Сигурен съм, че имате някаква представа. — Роберто се изказа с увереността на изпълнителен директор.

— Изглежда има грешка в компютърната система — неохотно призна офицерката.

— Грешка ли? Как е възможно? — Роберто решително се изправи пред високоговорителя, все едно офицер Рабек стоеше пред него.

— Хакер. Камерите в асансьора не работят, мерките за аварийна безопасност се задействаха като по магия…

Бренди не разбра кога е скочила на крака:

— Значи налице е умисъл?

— Така смятаме, но ви уверявам, че нашите най-добри кадри се заеха с този… — Офицер Рабек се отдръпна от микрофона. Очевидно намерението й беше те да не чуят, но гласът й се разнесе в кабината: — Как така, опитват се в момента да прекъснат високоговорителя?

Високоговорителят замлъкна с пращене.

Прекалено слисана, за да намери думи, Бренди се взря в Роберто.

Той се подпря на стената.

— Извинявай, cara. Вината е моя.

— Твоя? Знам, че имаш огромно его, но как така разбра, че е твоя?

— Това е работа на клана Фосера. Те се съревновават за надмощие.

— А ти си замесен… по какъв начин?

— Мосимо едва удържа властта. Планирал е една операция. Иска Пламъка на Романови.

Нехайните му думи окончателно я слисаха.

— Охо, целиш се високо.

— Аз съм от съществено значение за успешния изход на тази операция.

— Значи си се съгласил?

— Да. Но ако Мосимо не открадне диаманта…

— Той пада и мястото му заема следващият претендент. — Бренди схвана картинката и краката й се подкосиха. Тя бавно се свлече на земята. — Затова искат да те убият.

— В препродажбата на откраднати скъпоценности има доста хляб, а шеф на чикагския синдикат е престижна длъжност.

Сякаш в подкрепа на теорията му асансьорът хлътна с още няколко сантиметра.

Бренди простена.

— Всичко е наред. — Роберто седна до нея и я прегърна през раменете. — Всичко е наред.

— Господи. — Бренди седеше вдървено. — Ще умрем. Наистина ще умрем.

Той я целуна по тила.

— Казах ли ти колко секси изглеждаш в черно и червено?

Тя учудено се извърна и го погледна.

— Как може да си толкова спокоен?

Устните му оформиха нежна усмивка. Кичур коса падна на челото му. Погледът му я стопли с жаркото възхищение, което струеше от него.

— Cara, с никоя друга не бих срещнал по-радостно края си.

Тя щеше да умре, но в обятията на най-секси, най-благородния мъж, когото някога бе срещала. Нямаше значение, че е крадец на диаманти или че я е развявал из цял Чикаго като манекенка, или пък че планира да задигне Пламъка на Романови (а оживееше ли, непременно щеше да успее). Той беше великолепният любовник, който я доведе до екстаза. Той взе майка й под крилото си без никакви въпроси. А въпреки разпалените си протести, когато видя Алан да лежи на пода, а от носа му да шурти кръв, я беше връхлетял изблик на радост. Той й беше дал да усети вкуса на удовлетворението от суровото отмъщение, защото не бе допуснал един гнусен тъпанар да я мачка.

Асансьорът пропадна с още няколко сантиметра.

Този път Бренди не издаде и звук.

А го атакува.

Обгърна с длани лицето му и жадно го целуна, показвайки му колко трескаво се нуждае от него.

Той й отвърна с не по-малко настървение. Промуши език в устата й, сякаш трябваше да пие от нея, за да оцелее. Пръстите му се плъзнаха по копринения чорап до ластика на бедрото й. Тя притвори очи, когато Роберто докосна голата кожа между краката й; наслади се на екстаза в момент, когато ситуацията, в която се намираха, граничеше с катастрофа.

Той я избута на пода и заметна полата й около кръста. Незнайно откъде в ръката му се появи малко ножче. Очите му се присвиха; изглеждаше жесток. Изглеждаше опасен. Изглеждаше отчаян. Приличаше на пират.

Сряза гащичките й.

Оргазмът едва не я връхлетя още тогава.

Вместо това Бренди се пресегна към ципа му.

Той разкопча колана си.

Заедно смъкнаха бельото и панталона му до коленете.

Бренди разтвори крака и го дръпна към себе си.

Роберто я разтвори с пръсти.

Тя простена жално. Беше прекалено чувствителна. Това беше прекалено силно. Прекалено бързо. Прекалено необуздано.

Само дето… искаше още. Искаше го сега.

Той беше толкова близо, че тя усещаше мириса на страст върху кожата му — афродизиак, който я накара да се загърчи. Той се намести между хълбоците й. Главата на пениса му потърси прохода, после влезе с един великолепен, плавен тласък.

И тя изкачи върха. И отново. И отново.

Роберто се присъедини към нея, прониквайки дълбоко в утробата й.

Сред хаоса от усещания една ясна мисъл си проби път в главата й: „Ако трябваше да умре, така искаше да го направи“.

В обятията на Роберто.

Влюбена в Роберто.