Бедствие на високи токчета

Деветнадесет

Щом Тифани отвори вратата на спалнята и Бренди излезе, Роберто мигновено притаи дъх и усети как го обзема мъчителна възбуда.

С професионален грим и алена рокля, която крещеше „Обладай ме“, Бренди беше олицетворение на съблазънта.

Но с грим, нанесен от любещите майчини ръце, и в синя кадифена рокля с ниска талия и бухнали поли, Бренди изглеждаше жена от класа — нежна, уязвима, сексапилна. Нуждаеше се единствено от прегръдката му, за да бъде завършена — въпреки че може би последното беше плод на развратната му фантазия.

Той не можеше да устои на порива да улови ръката й в шепата си и да я целуне, както не можеше да устои на потока на събитията.

— Cara, ти си най-прелестното създание, което съм виждал.

— Охо, благодаря. — Сините очи на Бренди блестяха със същия мразовит пламък като сапфирите на ушите й. Изтръгна ръката си от неговата и надменно се отдалечи. Носеше златни обувки на дебел ток, в които краката й изглеждаха дълги цял километър и златен пояс ниско на талията си, който тихо подрънкваше с полюшването на бедрата й. — Хайде да изнесем цирка навън.

Той погледна Тифани и вдигна вежди, а тя оформи с устни: „Цупи се“.

Хубаво. Навярно Бренди беше в правото си да се цупи — малко. Беше изгубила битката дали ще излизат довечера. Ако можеше, Роберто би й угодил, но той също нямаше избор. Курсът му беше зададен, преди да я срещне. Търсеше истината за миналото си и тази операция беше неговият начин да я открие.

Тя стоеше пред отворената врата на дрешника и намръщено се взираше в дълбините му.

— Къде ми шлиферът?

Трудната част.

Тифани му кимна и вдигна от стола подплатеното зимно бяло палто от кадифе и бързо се отправи към дъщеря си.

— Заповядай, скъпа, облечи го.

— Какво е това? — Бренди намръщено огледа най-топлото палто на „Гучи“, което Роберто беше успял да намери.

— Мое е — каза Тифани. — Знаех, че в Чикаго е студено, затова си го купих преди да дойда.

Бренди се навъси като градоносен облак.

— Но ти не можеш да си го позволиш!

— Няма нищо, скъпа — небрежно отвърна Тифани. — Взех си го, без да плащам мито.

— Мамо, ти не можеш да си позволиш това палто независимо дали е с мито, или без. Освен това е бяло! Колко по-непрактична можеш да бъдеш?

Тифани погледна Роберто, сякаш се извиняваше за лошите обноски на дъщеря си.

— Но е хубаво, нали?

— Не можеш да си позволиш тази рокля, както и другите, а втори път не можеш да обявиш фалит. — Бренди наистина беше натъжена. — Да ги нарежеш на парчета тези кредитни карти!

Кога ролите на майка и дъщеря се бяха разменили? Роберто реши, че нещата в техните взаимоотношения отдавна куцат.

Но в конкретния случай палтото беше купил — писнало му беше да гледа как Бренди зъзне в черния си шлифер — и нямаше да допусне Тифани да пострада заради действията му. Преди Бренди да е продължила с хокането, той се намеси:

— Бренди, благодари на майка си, че великодушно ти позволява да заемеш такова великолепно палто.

Тя възмутено се обърна към него, полите й тежко изсвистяха. Ала щом зърна суровото му, укорително изражение, спря. Замисли се. Вроденото й добро възпитание надделя.

— Благодаря ти, Тифани. — Тя погали кадифето. — Палтото е фантастично, много ще го пазя.

— Знам, скъпа. Такова удоволствие ми доставя мисълта, че ще излизаш. Много отдавна не си се забавлявала. — Тифани се усмихна лъчезарно.

Тя беше мила, прекрасна жена и Роберто не разбираше защо не краси ръката на някой богаташ.

Докато Роберто помагаше на Бренди с палтото, тя попита:

— Майко, какво ще правиш тази вечер?

— Нищо. Ще погледам телевизия. Ще почета. В самолета започнах една интересна книга. — Тифани се прозя и покри устата си с ръка. — Малко съм уморена от пътуването. Може би ще си легна. Колко ще се забавите?

— Не стой да ни чакаш. — Роберто прехвърли през ръка своето палто и шала си. — Очакват ни три партита.

— Три. — Бренди си надяна ръкавиците и целуна майка си по бузата. — Нямам търпение.

Роберто я перна с пръст по бузата.

— Саркастична малка вещица.

Излязоха, препирайки се.

Тифани отиде на прозореца и проследи с поглед как Роберто помогна на Бренди да се качи в лимузината. Изчака колата да потегли, след това изчака още малко.

Върна се в банята, където гримовете бяха наредени по рафтовете, а стилната изумруденозелена рокля висеше зад вратата.

Когато колата пристигна, за да я вземе, тя изглеждаше добре почти колкото дъщеря си. Всъщност — Тифани се огледа подробно и забеляза сиянието, което я озаряваше отвътре — може би малко по-добре от нея, защото не се бе чувствала толкова щастлива от много, много отдавна.

Светлините на Чикаго хвърляха върху лимузината пъстри ивици от цветове и сенки, но на всякакво осветление Бренди беше красива — и обидена. Тя избягваше погледа на Роберто, гледайки през прозореца. Гордата й брадичка беше вирната и разкриваше лебедова шия.

Ала тя не можеше да страни от него цяла вечер. Той не би го допуснал. Роберто безпогрешно откри ръката й, облечена в ръкавица.

— Позволи ми да ти кажа какво ще правим тази вечер.

Тя рязко се завъртя с лице към него; русата й хубост бе някак хладна и безразлична.

— Тъй като нямам избор, изобщо не ме интересува.

— Изслушай ме, направи този жест към мен. — Той свали ръкавицата и целуна пръстите й. — Първо ще вечеряме при Хауърд Патерсън. Прочут е с това, че кани най-известните готвачи от цял свят, а за тази вечер е обещал провансалска кухня.

— Добра идея — първо да ме нахраниш. Така ще обуздаеш темперамента ми.

— Абсолютно вярно, макар че според мен шампанското също би обуздало темперамента ти. Чийто и да е темперамент, ако там е въпросът. — Той долепи устни към дланта й.

Бренди сведе глава.

— Колко изискано от твоя страна.

Тя имаше жило на оса и брилянтен ум на дилетантка — тази комбинация го караше да хитрува и да се смее, понеже се досещаше, че зад маската на изтънченост се крие друг облик. Тя беше пламенна хедонистка и нежна жена, която беше станала адвокатка, за да оправи света.

Господ му беше свидетел, че Бренди работеше усилено, за да го измъкне от затвора. Макар че в живота на Роберто имаше много жени, досега никоя не се беше опитвала да спаси грешната му душа.

— След като хапнем и обуздаем темперамента си, отиваме на парти, устройвано от Мосимо. — Роберто помилва възглавничката на палеца й.

— НССО. — Тя се правеше на равнодушна, но пулсът й се учестяваше с всяка ласка.

— НССО? — намръщи се Роберто. Английският рядко му изневеряваше. — Какво ще рече това?

— Носете си свое оръжие.

— Ааа! — Той се засмя под мустак. — Да, сто на сто там ще има барут, достатъчен за избухването на малка война. Само че аз ще бъда невъоръжен.

Ръката й конвулсивно се сви.

— Не знаех, че това би трябвало да ме успокои.

— Довери ми се. Ще те браня.

— Това ми е известно. Повече се тревожех, че ще извършиш някоя глупост.

Бренди се държеше обидно, ала под черногледството й се таеше неосъзната увереност, че той ще гарантира нейната безопасност, и това го накара да се надуе като пуяк.

— Сигурно ми е забранено да те целуна по устните и да съсипя страхотното ти червило?

— Сложила съм си от червилото, което ще остане на Земята и след като ледниците са се разтопили.

Той се наведе към нея.

И се натъкна на възпиращата й ръка.

— Както и да е, има друга причина, поради която ти е забранено да ме целуваш. — Тя оставяше паузи между думите си за постигане на максимален ефект. — Аз не желая това.

— Шампанско — промълви той, давайки си отлично сметка колко ще я подразни. — Много шампанско.

Тя деликатно му се озъби с лъскавите си, перфектни устни:

— Кажи ми плана докрай — у Мосимо ли отиваме?

— А, да… Трябва да се появя там, но обещавам, че няма да се бавим.

— Нямам търпение.

Ако Мосимо имаше капка ум в главата, щеше да спре да се притеснява от Роберто и да започне да се притеснява от Бренди. Роберто подозираше, че тя като нищо може да го закове с няколко умело подбрани думи.

— Запазил съм най-добрата новина за накрая.

— Бас държа. — Сарказъм, сарказъм, обаче не издърпа ръката си от неговата.

— Госпожа Джон Тобиас ежегодно устройва благотворителен бал в подкрепа на Чикагския симфоничен оркестър и цял контингент от музиканти свирят за дансинга. Нощ, създадена за изящество и красота. Нощ, създадена за теб, моя Бренди. Нямам търпение да те грабна в прегръдката си и да те изведа на дансинга.

Ако изтънчените му думи я впечатлиха, тя го скри зад ледена физиономия.

— А после, след като се натанцуваме, ти ще постигнеш своето.

— Своето?

— Ще се върнем в апартамента и ще останем там — рече той с лъжлива невинност.

Бренди вбесено се втренчи в него — само че ядът й бавно премина. Тя се облегна на кожената седалка и силно се изсмя.

Роберто я наблюдаваше, доволен, че тя е в състояние бурно да се надсмива на себе си.

— А утре пак ли ще вършим каквото кажеш?

— Така е честно. Нощем ти постигаш своето. Денем — аз.

— Ти наистина си тежък случай, Роберто.

— В какъв смисъл? — предпазливо попита той.

— Ще те уведомя, когато разбера. — Тя издърпа ръката си. — Пристигнахме.

Лимузината спря точно пред портика на къщата в класически стил и портиерът ги пусна вътре. Поздравиха Хауърд и Джони Патерсън, които настояха Роберто да оцени най-новата придобивка на Хауърд — игла за вратовръзка с двукаратов диамант, създадена през двайсетте години на миналия век.

Роберто им каза, че камъкът струвал едва трийсет и шест хиляди, но обковът изключително повишавал цената. Хауърд изпадна в екстаз и за има-няма два часа Роберто и Бренди похапнаха, очароваха половината висше общество на Чикаго и се извиниха, за да могат да отидат на конкурентното парти.

— Налага се — оправда се Роберто пред Джони Патерсън. — Да изпусна възможността да потанцувам с Бренди, ще бъде престъпление срещу природата.

— По дяволите госпожа Тобиас! — разгорещи се Джони. — Не ми е ясно защо й е да организира парти в същата вечер като нас, но определено разбирам желанието ви да потанцувате. Двамата сте създадени за партньори на дансинга!

Докато слизаха по стълбите към портика, Роберто промърмори:

— Ставаме доста популярна двойка.

— Само изчакай да започне процесът — посъветва го Бренди, — когато всички ще научат, че съм те следвала по съдебна заповед.

— Интересно, колцина ще го повярват?

— Всички — сряза го Бренди. — Аз ще имам грижата.

Вечерята не бе уталожила гнева й, както се надяваше той.

— Не каза на Хауърд, че напускаш прекрасната им вечеря, за да се отбиеш на гости при клана Фосера — засече го Бренди.

— Понякога като взема да лъжа, и не мога да спра.

— Така и подозирах.

— Но не и по отношение на теб, моя Бренди. — Той се долепи до ухото й. — Никога по отношение на теб.

С наслада си отбеляза, че тя се поколеба. Противно на всякаква логика бе готова да му повярва.

Когато спряха пред зала „Рицарите на Колумб“, Бренди зина от смайване.

— Не може да бъде! Тия Фосера не могат ли да си позволят хубаво място за сбирките си?

— Могат. — Роберто наблюдаваше как Нюби внимателно паркира лимузината по начин, който гарантираше бързо отстъпление… ако се стигнеше дотам. — Но хубавите места са за жените им.

— Тоест, това е мъжко парти?

— Никак даже. Обаче силно ме съмнява, че тук ще се натъкнем на някакви съпруги.

— Да не би да купонясват с проститутки? И ние ще влезем при тях?

— Не ставай смешна. Не бих те набутал сред проститутките. — Той й помогна да слезе от колата. — Те купонясват с любовниците си.