Бедствие на високи токчета

Двадесет и пет

Звъненето я изтръгна от дълбокия, сладостен сън.

— Роберто? — Тя опипа леглото с ръка, но той не беше до нея.

Звънът продължаваше.

Мобилният. Тя зашава с пръсти, търсейки в тъмното. Намери го заради примигващата червена светлинка, която сигнализираше обаждане. Часовникът показваше, че е полунощ. Полунощ. И — тя се взря в екрана на телефона — това номерът на баща й ли беше?

Той не й се обаждаше даже денем.

Бренди мигновено си представи, че е прекарал инфаркт. Пътно произшествие. Че някаква страшна беда го е накарала най-сетне да пожелае разговор със средното си дете.

Тя отвори телефона:

— Татко, какво има?

— Какво има ли? — Гневният му глас за малко щеше да й спука тъпанчето. — Какво има! Едната ми дъщеря е евтина уличница, това има!

— Какво?! — Тя отметна нападалите кичури от очите си, мъчейки се да проумее за какво й крещи. — Кой?

— Да не си си въобразявала, че няма да видя снимките? Мащехата ти с нетърпение ми ги показа. Моята великолепна дъщеря, с която винаги сравнявам лигавия й син, се мъкне с крадец на бижута!

Баща й говореше за нея.

— Целува се по бузите с шайка гангстери, представете си моля ви се! Накипрена като уличница!

Бренди се изправи.

— Какви снимки? — Още не се беше разсънила, но не желаеше той втори път да я нарича проститутка.

— Във вестника, на първа страница от светския раздел. „Чикаго Трибюн“ се подмазва на гнусния италианец, откакто цъфна в Чикаго Знаех, че „Макграт и Линдоберт“ го представляват, но гръм да ме удари, ако съм подозирал, че за да го чукаш, си готова да съсипеш кариерата си в зародиш!

Стомахът я заболя — както винаги, когато говореше с баща си.

— Не съм съсипала кариерата си.

— Гледай това да е вярно. Дължиш ми един куп пари за висшето си образование. Дължиш ми много. „Вандербилт“ не беше евтин.

Досега Бренди се надяваше, че сънува някакъв кошмар.

Заяждането му на тема пари я убеди, че това е реалност.

— Постъпих в един от най-добрите юридически факултети, защото съм го заслужила — остро му напомни тя.

— Я не ми дръж този тон. Глупава си като майка си.

Беше чувала това прекалено много пъти.

— Аз не съм глупава, нито майка ми!

— Ти кого се опитваш да убедиш? Майка ти още не може да събере две и две и да получи четири, а ти спиш с клиент! Във „Вандербилт“ не ви ли преподаваха етика?

— Колкото ти ми преподаваше етика, татко. — Тя с удоволствие го чу да пухти ядосано.

Удоволствието й не трая дълго.

Той разярено си пое въздух:

— Точно така, и ако утре на бюрото ми не ме чака чек за твоето образование — за всичките години — ще се утеша поне, че съм плащал уроци, за да ми играеш балет.

Гневът му беше заразен. Бренди се изправи на матрака.

— Ще си получиш парите. Имам добра работа. Още утре ще изтегля заем от банката, за да ти платя и никога повече да не се налага да чувам гласа ти. Ти си абсолютен негодник и вече ми писна непрекъснато да гледам да ти угодя.

Едно трябваше да му признае: той разбра, че тя си измива ръцете от него. Затова й отговори с цялата злоба, на която беше способен:

— Не си по-свястна от майка си. Проклета, тъпа, безхарактерна балерина, която нищо не струва. Когато умра, даже няма да събереш смелост да дойдеш на погребението и да се изплюеш върху ковчега ми.

— Ти си съвършено прав, татко. Няма да дойда на погребението и да се изплюя върху ковчега ти. Не обичам да се редя на опашки. — Изчака го да спре да фучи. — Хайде де, татко, ти си последният човек, който има право да критикува някого, че е объркал конците. Затова следващия път, когато ти се доще да покрещиш, не ме търси. — Тя почти беше затворила телефона, но се сети още нещо. — Не търси и мама.

След което затвори.

Тя му затвори.

Разтри корема си и зачака болката да започне — онова гадене, което беше знак, че е преживяла поредното стълкновение с баща си.

Но болка нямаше.

Да, беше сърдита. Беше му бясна, защото си мислеше, че щом й е дал пари за колежа, има правото да й крещи; беше бясна на себе си, че като последна глупачка се хвана в капана му, вместо да изтегли студентски заем.

Но главното усещане беше, че е свободна, сякаш най-после бе отхвърлила заклинанието, което бе хвърлил в деня, когато ги напусна с Тифани. Нямаше значение, че я е обявил за глупава. Нямаше значение дали я презира, или й се възхищава. Приключи с него. Беше възрастна.

Жестоките му думи и безкрайната му злост вече нямаха силата да я нараняват.

Тя дълбоко си пое въздух и бавно издиша.

Ала на този свят имаше друг човек със силата да я нарани.

Роберто.

Къде беше той? Защо не се беше върнал в леглото да види какво става? Бренди имаше нужда той да я прегърне, да я увери, че между тях има нещо повече от хубав секс.

Само че апартаментът беше съвсем притихнал.

Бренди се измъкна от леглото, облече си халата и отиде в дневната.

Тя беше празна.

Провери едната баня. И другата.

Бяха празни.

Надникна във втората спалня. Надникна под леглото.

Застана по средата и дълбоко си пое дъх. Това не можеше да е истина. Сигурно имаше друго обяснение, освен очевидното… че Роберто се е измъкнал и точно сега краде Пламъка на Романови.

Тя вдигна хотелския телефон и позвъни на портиера. Загука с най-очарователния си и безгрижен тон:

— Обажда се Бренди Майкълс от стая… о, божичко, не помня в коя стая съм!

— В стая номер 403, госпожице Майкълс. — Портиерът говореше приветливо, развеселено… и мъжкарски.

Мъжкарски. Поне сега извади малко късмет.

— О, благодаря ви. Изобщо не помня цифри! Да не би да говоря с услужливия и представителен господин Бърч?

— Предположението ви е правилно, госпожице Майкълс.

— Това не е предположение, господин Бърч. Познавам ви. — Възрастен мъж, пъргав, елегантен и умен, деен и услужлив. Портиерът никога не биваше да издава информация за гостите, но господин Бърч харесваше жените и по-конкретно нея. Ако уцелеше правилните акорди, номерът й щеше да мине. — Ама и аз съм една! Забравих да попитам господин Бартолини дали ще ми вземе от любимия лак за нокти, след като така и така ще излиза. Става дума за сладоледенорозово на „Лореал“; цветът е прекрасен, а уханието е на бонбони! Обожавам го! Може ли да го задържите, преди да е излязъл?

— Един момент.

Докато чакаше, Бренди барабанеше с пръсти по масата. Вбесяваше я колко глупаво е постъпила. Надникна под леглото. Обади се на портиера и се престори на весела, лекомислена въртиопашка. Обаче трябваше да узнае истината.

Портиерът се върна и този път тонът му беше предпазлив.

— Не сме сигурни, че господинът е излязъл. Видели са мъж, забулен с шал, който е минал през кухнята.

— Исках лека закуска. Казах му да се обади на рум-сървиса. А той вероятно е омагьосал някоя готвачка да му даде бисквитка. — Бренди поверително снижи тон: — Кълна ви се, господин Бърч, не е честно, че господин Бартолини може да яде през цялото време и да си остава строен като фиданка!

— Съвсем вярно. — Портиерът отново се отпусна.

— Няма го тук. Все трябва да е някъде… Де да можех да намеря номера на мобилния му!

— Зад хотела се е срещнал с трима мъже.

— Ясно, отишъл е да пийне. — Ако животът беше справедлив, щеше да получи „Оскар“ за най-добро разиграване на комедия, докато всъщност работата клонеше към трагедия. — С едни италианци, нали?

— Чак дотам не съм осведомен — отговори й със същия приповдигнат тон господин Бърч.

— Тъмна коса, тъмна кожа, всички говорят на италиански?

— Ако не се лъжа, информацията ви е правилна.

— Супер! Имам номера на Грег. Ще му звънна и така ще се свържа с Роберто. Много ви благодаря, господин Бърч. — Тя бодро затвори слушалката — след което метна телефона, който се удари в стената, оттам се претърколи върху масата и рикошира в килима. Антената му се прекърши. Този дребен насилнически акт не й беше достатъчен — Бренди би искала да го стъпче, да го раздроби на парченца.

Роберто й даде клетва, че няма да открадне Пламъка на Романови. Обеща й, че никога нищо няма да краде, че ще уважава закона. Заради нея. Беше казал, че го прави заради нея.

А вместо това копелето я изчука до припадък, заряза я да спи и отиде да свърши точно това, което беше обещал, че няма да върши.

Баща й я нарече уличница и проститутка.

Тя беше нещо по-лошо — беше глупачка. Беше си заслужила обидите, понеже имаше баща си и Алан за пример какво представляват мъжете, а въпреки това реши да се довери на Роберто.

Притисна ръце към челото си.

Възможно ли е да затъпее още повече? Знаеше, че Роберто е крадец на диаманти с международна известност, който има набито око за жените и умее да ги омайва с неустоим италиански акцент. Какво толкова се чудеше, че я е измамил?

Стомахът не я болеше; болеше я сърцето.

Ненавиждаше Роберто. Ненавиждаше го.

Само че според съда и според шефката си тя отговаряше за граф Бартолини. Работата й зависеше от това да го държи изкъсо, а щом щеше да върне накуп всичко на баща си — а Бог й е свидетел, че щеше да го направи — работата при „Макграт и Линдоберт“ й беше необходима.

Но как да намери Роберто?

Погледът й се натъкна на неговия лаптоп. Бренди решително закрачи към бюрото.

Докосването й до клавиатурата изтръгна компютъра от състоянието на сън. Само че на екрана липсваше иконка, озаглавена „Планове за кражбата“.

Но пък тя неслучайно беше изкарала в колежа с разнебитен компютър, нападан непрекъснато от вируси. Поназнайваше едно-друго за тайните, скрити в програмния код.

Бренди се настани на стола и премина всички нива на пароли и шифри, докато на екрана не се появи файл, съдържащ най-сбития план за операцията.

Тя нямаше време. Нямаше време да се приготви. Нямаше време да планира. Защото ако всичко вървеше по замисъл, в този момент Роберто се намираше в Художествения институт и беше зает да се изплъзва от многобройните капани и уловки около диаманта.

Ако нещата не вървяха по замисъл… беше мъртъв.

Тя седеше с вцепенени пръсти върху клавиатурата.

Не беше изключено в този миг Роберто да лежи в локва от собствената си кръв, заобиколен от пазачи и полицаи; от професионалисти, доволни, че са го пипнали, преди той да е докопал диаманта. Никой от тях не познаваше гласа му, усмивката, тялото му, ума му. Щяха да се обадят на съдебния лекар да прибере трупа в чувал…

Бренди неусетно скочи на крака. Не можеше да понесе мисълта, че никога няма да го зърне, че хората биха могли да го запомнят като фамозен престъпник, застрелян от органите на реда.

Защото тя ненавиждаше Роберто, но също така го обичаше.

— Проклятие — прошепна тя и хвърли поглед на останалата част от плана.

Той трябваше да занесе камъка на Мосимо в „Препарираното куче“ след час и четирийсет и пет минути.

Ако успееше да го засече, щеше да го накара да предаде Пламъка на Романови в полицията. Той щеше да направи самопризнания, но съдът щеше да му даде облекчена присъда заради неговото разкаяние.

Да, щеше да го накара да предаде диаманта даже ако за тази цел се наложеше да го простреля.

Извади пистолета от горното чекмедже.

Цели се в най-едрата част от човека, когото искаш да убиеш.

Щеше да се цели в голямата му кратуна.

Обаче не разполагаше с много време. Отиде при прозореца и погледна навън. Момчетата Фосера още я чакаха да излезе. По-лошо, агентът на ФБР ги наблюдаваше. Бренди знаеше, че ще надхитри Джоузеф и Тайлър, но не беше сигурна дали ще преодолее професионалист.

Тя вдигна телефона и се обади на единствения човек, на когото винаги можеше да разчита.

— Тифани? — Отсреща в слушалката се носеха музика и смях.

— Здрасти, миличка, как си? — разсеяно отвърна Тифани.

— Не много добре. — Очите й се насълзиха.

— Какво има? — Бренди прикова цялото внимание на майка си.

— Мамо, трябва ми помощ.