Бедствие на високи токчета

Двадесет и едно

Студеният вятър нахълта в лимузината с Роберто и Бренди се смрази повече, отколкото през последния час — а това означаваше нещо. Когато Мосимо прикова Роберто към стената и насочи пистолет към главата му, тя се беше опитала да изпищи. Но едно от момичетата, която я имаше, я нямаше шестнайсет години, й беше запушила устата с ръка и беше казала:

— Недей. Ако се разпискаш, със сигурност ще го утрепят. Мълчи.

На Бренди й пареше под краката да излезе от „Рицарите на Колумб“, а не можеше да си тръгне. Разбира се, нищо не й пречеше да изтича през вратата, но по някаква необяснима причина и през ум не й мина да зареже Роберто.

Как бе станало така, че отговаряше за живота на крадец на диаманти, който си търсеше белята?

Затова, когато Роберто се намести до нея и колата гладко потегли, тя му се озъби:

— Ти май си супергерой с черен колан. Не можа ли да набиеш задника на Мосимо на чучура на някой чайник?

Роберто я гледаше така, сякаш съжалява, че я познава. От гърдите му се откъсна покъртителна въздишка.

— В такива мигове осъзнавам защо Фосера си имат празноглавки за любовници. Умните жени са адски досадни.

— Знаех си! Можеше да го натикаш в девета глуха. Защо си затрая? — Тя стисна китката му и усети ширината, мускулите, сухожилията.

— Случайно да забеляза броя на спортните якета? И броя на кобурите под спортните якета?

— Да. — Ала кой знае защо неговите думи й прозвучаха малко фалшиво. Този мъжкар беше допуснал някакъв стар шишко да го прави на палячо. Беше отишъл там със съзнанието на какво ще го подложи Мосимо и бе изтърпял унижението безропотно.

На Бренди й се струваше, че не е наясно с всички факти.

Очевидно бе така. Роберто не й се доверяваше и това трябваше да я радва. По този начин, когато се изправеше на разпит в съда, искрено щеше да отрече, че знае каквото и да било за престъплението.

Тя се сгуши на седалката.

— Какво стана, след като той махна пистолета от бузата ти?

— Видях, че идваш да ме спасиш, и едва не получих инфаркт. Ти нормална ли си? — Обикновено спокойният тон на Роберто сега беше груб. — Даваш ли си сметка на какво са способни тези хора?

Неговата агресивност я уплаши. Разтревожи я. И някак си я… възбуди.

— Давам си сметка. Добре де, защо отидохме там?

— Ако отново ме видиш загазил, да не си посмяла да ме спасяваш.

— Значи допускаш, че преспокойно ще оставя някой да те застреля? — Тя също повиши тон.

Нюби погледна в огледалото за задно виждане. Навярно ги беше чул през стъклената преграда.

— Какъв е смисълът и теб да застрелят?

— Поне няма цял живот да се упреквам в малодушие!

— Мътните да те вземат, жено! — Роберто я грабна в обятията си, сякаш повече не издържаше да са разделени. — Изплаши ме зверски. Не знаеш ли, че светът е пълен с акули, мошеници и кучи синове?

— Да, един такъв е поставен под мое попечителство!

Той я целуна.

Бренди очакваше това, откакто го напусна в неделя вечерта. Всеки миг, докато беше с него, вдишваше миризмата му, слушаше гласа му, улавяше го да я гледа, копнееше да го вкуси пак. Сега се опияни от неговата разгорещеност, от своята възбуда, от движението на лимузината, която ги отвеждаше към място, където ги чакаше приказва феерия.

Когато той най-сетне вдигна глава, тя се бе настанила в скута му, а пръстите й стискаха ревера му.

— Не спирай — промърмори Бренди.

— Налага се. — Той звучеше толкова неразбираемо, колкото тя се чувстваше. — Стигнахме.

— Къде?

— На бала.

Бренди се втренчи в лицето му — контраст от светлина и сянка.

— Какво?

— На танците. На танците у госпожа Тобиас. Трябва да отидем… да потанцуваме.

— Сега! — Тя беше изгубена в мрака с него и искаше да остане изгубена. — Сега ли ти се дощя да танцуваме?

Роберто безпомощно се засмя.

— При положение, че майка ти е в апартамента ни — да.

Майка й. Тифани. Беше забравила за Тифани.

— Бихме могли… — Какво биха могли? Да се промъкнат в спалнята на Роберто, без Тифани да забележи? Да се отдадат на бурен секс, докато майка й дреме в съседната стая? Никакъв шанс. Даже като тийнейджърка Бренди не беше опитвала подобни щуротии. — Ох, добре. — Тя се предаде и се измъкна от скута му. — Да отидем да потанцуваме.

Леденият въздух й помогна да замрази желанието си.

За съжаление отвътре имението в калифорнийски стил беше окъпано в топлите цветове на глина и пръст. Всяка стена бе окичена с разцъфнали растения. В кафези, поставени нависоко, пееха птици. Приятната обстановка и хубавият партньор набързо стопиха ледовете в нея.

Бренди дочу музика. Не беше танцувала от месеци, а и тогава можеше да се развихря само в претъпкани барове с други студенти по право… и Алан. Там господстваше Наредбата за реномираните юридически факултети: студентите, достатъчно добри, за да влязат в тях, не притежаваха социални умения и чувство за ритъм.

Беше станало ясно, че наредбата важи и за студентите специалност медицина — поредният грях на Алан. Сега, докато из въздуха се носеха звуците на валс, изпълняван от професионалисти от световна величина, балерината в Бренди се събуди за живот и тя размърда крака.

— Ехо, май не е чак толкова зле? — Роберто й се усмихна, сякаш правилно беше преценил радостната й тръпка.

— Тук е добре, а другото би било… — Със сигурност не „зле“. Бренди никога не би могла да каже, че сексът с Роберто ще е зле. — Неразумно — довърши тя.

— Много неразумно.

Не беше нужно той да се съгласява.

Слабичка възрастна дама, средна на ръст, с боядисана кестенява коса и светлокафяви очи, изприпка да ги посрещне.

— Роберто, колко мило, че дойде. Тъкмо ти си пакостникът, който ще превърне партито в запомнящ се успех. — Тя му поднесе ръка за целувка, сетне се изправи на пръсти и го целуна по двете бузи. — А тази млада госпожица навярно е Бренди Майкълс.

Бренди се сепна:

— Да, аз съм, но прощавайте — срещали ли сме се някъде?

— Не. Но когато една жена стане на моята възраст, тя задължително трябва да си намери хоби. Моето са клюките. — Тя жизнерадостно се ухили.

Бренди се сети за целувката в колата, за любенето в хотела, за увлечението си по Роберто, което я тласкаше към безразсъдства от страст. Предполагаше, че клюките няма да закъснеят и очевидно е била права.

Само че госпожа Тобиас я хвана под ръка и я поведе към източника на музиката.

— Годеникът ви ви зарязва и се жени за някаква развратница, а вие показвате на света, че не давате пет пари, като успявате да убедите съдията да постави Роберто под ваше попечителство!

Какво прекрасно обяснение. Бренди много го хареса.

— Ах, каква сте късметлийка! Но ако изглеждах като вас, крадците на диаманти щяха да се редят на опашка за моето попечителство, тъй че късметът няма нищо общо, нали? — Госпожа Тобиас отметна глава и се изкиска весело.

— Това ли са всички клюки? — Бренди се спъна от облекчение. Роберто я подхвана.

— Внимавай, Бренди, не падай точно сега.

— Още ли има? — Госпожа Тобиас я погледна алчно.

— Не, но под попечителството ми е поставен само един крадец на диаманти.

— Засега. — Госпожа Тобиас ги преведе през светлите отворени помещения към свирещия оркестър. — Сигурна съм, че те всички ще чукат на вратата ви. Хубави адвокатки — „хубави“ ли казах, имах предвид прилични — трудно се намират. А такава, която може да ходи и да дъвче дъвка едновременно, е още по-голяма рядкост. Заповядайте! — Озоваха се на балкона над грандиозната бална зала. Възрастната госпожа махна с ръка. — Не е ли приказно? През остатъка от годината използвам мястото за тенискортове, но то е построено за нощи като тази.

Наистина беше приказно.

Огромното помещение имаше лъснат паркет, стени със златна мазилка и издигнат подиум за оркестър от двайсетима души. Стотици хора се движеха на малки групички — мъжете тържествени в черно и бяло, жените бляскави в бижута и изискани тоалети. Дансингът заемаше половината помещение и върху него кръжаха двойки, докато валсът отшумяваше.

— Толкова е грандиозно. — Бренди се вкопчи в перилото и захласнато се загледа надолу с желанието на танцьор, който отдавна не се е забавлявал. — Не съм виждала нищо подобно.

— Дансингът не е за гледане, той е за танцуване! — Госпожа Тобиас положи ръката на Бренди върху тази на Роберто. — Роберто, заведи това момиче на танци!

— С удоволствие.

Балерината Бренди открай време обичаше рециталите пред публика, обичаше да се движи в темпо, обичаше грацията и плавността на фигурите, които тялото извайва на музикален фон. Докато се спускаха по стълбището, оркестърът засвири танго и тя развълнувано се засмя.

— Роберто, можеш ли да танцуваш танго?

— Разбира се. Майка ми много държеше да се науча.

Веднага щом стигнаха дансинга, той я прегърна и тя разбра, че е ударила джакпота. Той можеше да танцува. Да танцува страхотно. Беше добре обучен, но имаше и нещо повече — музиката възкреси спомена за таланта му на любовник. А объркването, породено от това, че винаги са заедно и въпреки това винаги разделени, придаваше истинност на болката, стаена в тангото.

Бесният ритъм ги оплете в мрежите си, понесе ги по целия дансинг — единият бягаше, а другият го преследваше — събуди в тях изключителна, отчаяна страст.

Другите гости им отстъпиха пространство, докато накрая останаха да танцуват сред кръг от прехласнати зрители.

Мрачният поглед на Роберто не се отделяше от нейния.

Бренди се концентрира върху него, имаше очи само за него и в тази интимност чувстваше какъв ще е следващият му ход.

Залата се превърна във фон на движенията им.

Те бяха секс под музикален съпровод.

Тогава Бренди зърна едно познато лице в края на тълпата. То се хилеше с такова презрение, че тя пропусна една стъпка.

Роберто я дръпна към себе си, поглъщайки движението, но навярно усети, че нещо не е наред, защото я поведе с повече сила, като я насочваше безмилостно в движенията, давайки й възможност да се съвземе от шока.

Когато музиката спря, тя се бе окопитила до степен да се усмихне пленително на Роберто и да му ръкопляска, сякаш в момента е изпълнена единствено с възхищение от уменията му.

Той също я поздрави с ръкопляскане и се поклони, но мимоходом прошепна в ухото й:

— Какво стана? Защо се разстрои?

— Няма нищо. — Пълна глупост. Роберто така или иначе щеше да разбере. — Ето там е Алан.

Роберто се взря в тълпата и погледът му безпогрешно откри хубавия мъж с кестенява коса, сини очи, луничава кожа и мускулесто, стройно тяло.

— Да. Виждам го. Изключително тъпият годеник се е завърнал.

Роберто я накара да се усмихне малко по-искрено.

— Изобщо не е какъвто си го представях. — Той беше объркан. — Мислех си, че ще се окаже… е, не непременно красив, но поне с внушително присъствие, защото чух, че има бляскаво бъдеще. Вместо това той просто е… нисък.

— Не е нисък. Твърди, че е метър седемдесет и пет.

— По-нисък е от теб.

— Само когато съм на токчета.

Роберто изсумтя:

— А когато не си?

Тя не отговори.

— Не. Не ми казвай, че си ухажвала крехкото му его и си носила обувки без ток. Бренди! Не! — Роберто тръгна към Алан. — Трябва непременно да се запозная с мъжа, който е смачкал индивидуалността на моята Бренди.

Тя го улови за ръката, преди да е направил две крачки.

— Алан не ми е смачкал индивидуалността.

Роберто я погледна отгоре.

— Добре де, малко я е понащърбил. Хайде, стига! — Той закрачи преднамерено бавно към края на дансинга, където Алан чакаше с една дребна, закръглена червенокоска.

Бренди почувства как из тълпата се разнесе шепот. Сега чикагското общество знаеше коя е, как Алан я е зарязал и че тя придружава Роберто. Гостите очакваха сцена, но тя твърдо възнамеряваше нещата да протекат цивилизовано. В края на краищата Алан съвсем ясно показа, че пет пари не дава за нея, а тя… е, сапфирените обици значително бяха допринесли за излекуването на разбитото й сърце. Обиците — плюс Роберто.

— Алан. — Тя му протегна ръка. — Радвам се да те видя тук. Значи си се върнал от медения месец в Лас Вегас?

Той не отговори. Не пое ръката й. Вместо това стоеше и я гледаше — на високи токове тя беше с пет сантиметра по-висока от него — и поклати невярващо глава. Бренди почувства ледените пипала на унижението, но отказа да им се остави. Алан достатъчно дълго я беше контролирал чрез пренебрежение и… ох, Ким наистина имаше право. Чрез психически тормоз. Тя отдръпна ръка и се усмихна загадъчно и насмешливо.

— Хайде, Алан, ти ме заряза като ненужна вещ. Би могъл да се държиш възпитано.

Алан придоби вид, сякаш го е ужилила оса.

— Не бъди глупава, Бренди. Не сме тук, за да обсъждаме кой е виновен за раздялата.

— Не съм глупава, Алан — веднага се защити Бренди.

Той само се ухили нагло.

— И недей да храниш илюзии, че още ме интересуваш. Просто е редно да покажеш малко възпитание. — Но вече бе твърде късно. Юмруците й се свиха конвулсивно.

Роберто се засмя иронично. Той улови ръката й, изпъна пръстите й и ги поднесе към устните си.

— Скъпа Бренди, дълбоко се възхищавам на способността ти да отговаряш адекватно във всеки различен случай.

Роберто беше отклонил вниманието й от нацупената физиономия на Алан. Тя си даде сметка за топлото му разбиране, щедрата му подкрепа… ръста му.

— Много бих искал да се запозная с тези хора. — Той се усмихна толкова широко, че показа всичките си зъби. — За мен ще е голямо удоволствие.

Разбира се, че нямаше да е удоволствие, ала независимо какво щеше да се случи, тя имаше подкрепата му.

— Разбира се, Роберто.

Когато извърши представянето, Алан стисна протегнатата ръка на Роберто и бързо прибра своята.

Очевидно с удоволствие би му обърнал гръб, ако Роберто не беше толкова важна фигура. И толкова едра фигура. Да не говорим, че от гледна точка на Алан искрата в тъмните очи може би изглеждаше опасна.

Фоун гледаше Бренди с безпомощното удивление на пеленаче, което вижда първия си жираф.

— Алан? А-а-алан-н? Тя носи ли диаманта? Защото си искам диаманта.

— Диамантеният пръстен вече не е у мен — нежно я осведоми Бренди. — Заложих го.

— О, не! — Фоун се обърна към Алан. — Тя е богата адвокатка. Нека я съдим!

Алан не обърна внимание на жена си.

— Бренди! Не разбирам как е възможно да извършиш нещо толкова глупаво.

Роберто се наклони напред.

Глупава. За втори път Алан я наричаше глупава.

От къде на къде си въобразяваше, че има правото да я разпитва и да критикува действията й? Дори сега, когато годежът им беше развален? Нима е била дотолкова слаба, дотолкова готова да се подчинява на диктата му? Като майка си ли беше?

И ако това беше вярно, в кого се превръщаше Алан?

В баща й.

Тя се втренчи в него. Той изобщо не приличаше на баща й, но беше същият дол дренки. Беше манипулатор. Беше насилник. Беше й направил огромна услуга, когато я заряза.

Точно както Роберто й беше направил огромна услуга, като й показа как мъжът трябва да се отнася към жената.

Тя се взря в него.

Роберто стоеше абсолютно неподвижно, втренчил лазерен поглед в Алан. Сякаш очакваше само една нейна дума.

Но тя щеше да се оправи с Алан. Обърна се към него — към ниския, дребнав, нещастен човечец, от когото сега с радост можеше да се отърве.

— Не разбираш как съм могла да извърша нещо толкова глупаво? Какво например? Да заложа годежния ти пръстен? Да изхарча парите за спа процедури, страхотна рокля и едни супервисоки токчета? — Тя огласяше целия дансинг.

Хората се бутаха напред със заинтригувани изражения.

— Нанесох се в нов апартамент, започнах работа и те преодолях за няма и седмица? За бога, Алан, когато си я оплодил — тя кимна към Фоун — даже не събра смелост да ми кажеш да не идвам в Чикаго. Преобърнах света, за да съм с теб, но ти трябваше да отлетиш до Лас Вегас и да се напиеш, преди да вдигнеш слушалката и да си признаеш какъв мухльо си. Аз съм по-умната и за разлика от теб не съм малодушна, тъй че не смей да намекваш нещо по-различно.

Алан категорично отсече:

— Не, Бренди. Щом си ме преодоляла толкова лесно, очевидно съм постъпил правилно, като се ожених за друга. Не разбирам как можеш да танцуваш в елегантна бална зала, увесена в ръцете на този мъж като някаква евтина уличница.