Тридесет

Драконът беше предимно зелен. Мънички зелени люспици по издължената му муцуна, едри зелени люспи по гърбицата, зелени люспи по дебелата му, дълга един метър опашка, лъскави зелени люспички по нелепо дребните крила, поникнали на плешките му. Дълги зъби стърчаха от муцуната му. Вдлъбнатите черни очи просветваха. Но камъкът на челото му истински прикова вниманието й.

Това беше имитацията на Пламъка, която лумтеше със същия виолетов огън като първообраза.

Роберто изглеждаше… нелепо.

— Бренди? Може ли да поговорим? — От вътрешността на дракона определено долиташе Робертовият глас.

— Не разговарям с митични огнедишащи влечуги. — Обаче затисна уста с ръка, за да скрие усмивката си.

Целият етаж, може би цялата сграда, се беше изсипала да гледа. Мъжете се побутваха с лакти. Жените се кискаха тихо.

— Трябва да поговориш с мен. Аз съм твоят дракон.

Веселието й се изпари.

— Моят дракон е счупен.

— Знам и ми е мъчно. Не мога да го поправя, но ако ми позволиш, мога да поправя нещата, които аз счупих.

— Не желая да говоря с теб. — Напоследък Бренди бе стъпкана от много мъже. Защо да дава на този втора възможност да я прегази? При положение че единствено той имаше значение?

— Какво сте счупили? — поинтересува се Шона.

— Нейното доверие.

Бренди изсумтя. И сърцето ми.

Роберто продължи:

— Но ако тя отдели няколко минути, за да ме изслуша…

— Бренди, трябва да се държиш любезно с дракона — посъветва я Даяна. — Представяш ли си какво ще стане, ако започне да бълва огън? В канцеларията има купища документи.

Зяпачите се изкикотиха.

Не беше честно. Кака така цялата кантора бе застанала на негова страна?

— Посочи ми една причина да те изслушам.

Роберто разтвори драконовата паст с ръце и оттам се показаха очите му.

— Защото те обичам.

Зяпачите ахнаха.

Въздействието на тъмните му, напрегнати очи и недвусмислени слова я накара да отстъпи две крачки.

— Кажи защо това трябва да ме вълнува.

Той се приближи, протегнал хищна лапа.

— Дай ми възможност и ще го направя. — В този момент задницата му се заклещи на вратата.

— Колкото и да е покъртителен спектакълът, аз си имам работа. — Госпожа Пеликан се взря в тълпата, изпълнила коридора. — Досущ като всеки в тази кантора. Санджин, ще използвам назаем твоя кабинет. Заведи ги.

Санджин остана като треснат.

— Но аз също си имам работа!

Някой го сръчка и той се освести.

— След мен.

Роберто се затътри назад и с жест показа на Бренди да върви пред него. Тя пое по коридора, стиснала куфарчето си, като остро усещаше дракона, който я дебне по петите.

Проклет да е Роберто. Още малко и щеше да я разсмее. Омайваше я. Въпреки че я направи на луда, без значение колко я нарани, тя още го обичаше.

Проклет да е. Проклет да е.

Санджин отвори вратата на кабинета си и им направи знак да влязат. Той разполагаше с бюро, стол, картотека, изглед към съседната сграда и толкова малко свободно пространство, че драконът едва се натъпка вътре. Наложи му се да смачка опашката си, за да може Санджин да затвори вратата.

Въпреки че по-голямата част от Роберто беше просто костюм, Бренди застана от другата страна на бюрото.

— Как се сети да направиш това!

— Исках твоето внимание. — Той отново разчекна устата на дракона и я погледна. — Баща ми ми каза, че е по-добре да поема вината, а аз му се сопнах, че няма да пълзя на колене пред никоя жена. Тогава той ми наговори… доста отрезвяващи неща. — Роберто потрепери, все едно още му държеше влага. — Изключително уважавам татковото мнение, затова изпълних съвета му.

— Понеже го уважаваш.

— Не. — Той размаха огромната си нелепа глава. — Защото всяка минута, в която не съм до теб, сърцето ми е жива рана.

— Хубаво. Поетично. Не съм впечатлена. — Всъщност донякъде беше, но по-добре той да не си мисли, че ако започне да й бръщолеви някакви романтични глупости с дълбокия си италиански глас, тя ще тупне като зряла круша в лапите му.

— Докато те нямаше, изпитах нужда да узная всичко за теб, затова помолих Чарлс за твои снимки. Видях те като бебе. Видях балерината Бренди на първия й рецитал. — Той протегна към нея нокът. — Чух всичко за баща ти.

Тя отвори куфарчето и се засуети около съдържанието му, преподреждайки спретнато наредените тефтер, химикалка, молив, пидией и чисто нов лаптоп.

— Колко мило от страна на чичо Чарлс да ти разкаже това.

— Само че аз не съм като баща ти.

— Не, ти си света вода ненапита.

— Нито пък съм син на граф Бартолини.

Бренди вдигна поглед. Затвори куфарчето и седна на бюрото.

— Окей. Печелиш. Имаш цялото ми внимание.

— Преди две години на майка ми й поставиха диагнозата рак на гърдата.

— Съжалявам. — Но защо й го разказваше?

— Състоянието й силно се влоши и тя повярва — ние всички повярвахме — че ще умре. Затова ме извика край леглото си и ми разкри тайната на моето рождение. — Роберто сключи ноктести лапи пред люспестите си гърди. — Баща ми е мъж, с когото излизала в колежа. Тя се върнала у дома при Ноно, който я изпратил при семейството си в Италия. Преди да ме роди, срещнала графа. Омъжила се за него, аз съм се родил и съм израснал с мисълта, че той е родният ми баща.

— Никой ли не те опроверга през това време? — Не беше за вярване.

— С изключение на майка ми и графа никой не знаел истината. Всички мислели, че са имали любовна връзка, докато той бил на посещение в Щатите. Според клюката двамата се скарали, от гордост майка ми отказала да му каже, че е бременна, но щом заминала за Италия, те отново се намерили и заживели заедно.

— Виж, неприятно ми е да споря с теб, но Мосимо знае. Той… той обиди майка ти.

— Мосимо подозираше истината и по всяка вероятност не липсват слухове. Но кой ли ще повярва на Мосимо, когато пръска отровата си?

— Да, тогава изобщо не ми хрумна да обърна внимание на приказките му. — Тя залюля единия си крак и заби поглед надолу. — Това какво общо има с нас?

— Майка ми не издаваше кой е баща ми.

— Аха. — Това е човъркало Роберто. Изпитвал е нужда да научи.

— Казва, че прегрешила. Казва, че се срамува. Казва, че той не е добър човек и би предпочела да не ми разкрива името му. Бих вдигнал скандал, но, слава богу, сега тя е в ремисия, здравето й се подобри и не искам да я разстройвам.

— Ами баща ти? Графът, имам предвид.

— Той е добър родител във всички отношения. Няма как да му призная, че трябваше да науча… — Той поклати драконовата си глава, сякаш объркан от собствените си чувства. — … да видя мъжа, от когото съм заченат. Какво у него е накарало майка ми да го отблъсне и да побегне ужасено?

Бренди започваше да разбира събитията от изминалата седмица.

— Трябвало е да узнаеш, затова си потърсил начин.

— И го открих. Не съм международен крадец на диаманти — по принцип — обаче съм наясно с тънкостите на семейния занаят и поддържам контактите на Контини. Ноно ми се обади да каже, че Мосимо Фосера смятал да открадне Пламъка на Романови. Използвах свръзката си. Отидох при ФБР и съобщих на Ейдън Тучман, че ако разбере кой е баща ми, ще му помогна да разбие клана Фосера. — Драконът повдигна масивните си плешки. — Просто като фасул.

— Просто като фасул — за теб. Аз например допуснах грешка. Зърнах те на партито у Чарлс и реших, че това е съдба.

— Не е било грешка. Било е съдба, защото, щом те зърнах, щом те любих, пожелах да си с мен. Когато открих, че си един от адвокатите ми, реших, че съдбата ми е подарила жената на моите мечти. — Той притисна лапа към гърдите си. — Грешах.

— Значи не съм жената на твоите мечти, а? — За човек, който е майстор на словото, можеше да си спести тази издънка.

— Определено си жената на моите мечти, само че не си ми подарена.

— Охо. — Така беше по-добре.

— Не си ми подарена. Трябваше да те спечеля. Все още трябва да… — Той затвори зиналата паст на дракона. Сведе поглед.

И я удари в главата с муцуната си.

— Ох!

Cara! Извинявай! — Той се опита да я приближи и се заклещи между стената и бюрото. — Добре ли си?

Тя разтри натъртеното място. Зелено сияние заля раменете й.

— Добре съм, но ти май му разби носа.

Роберто опипа носа с ръка и откри изкривената ноздра.

— Сега, когато бълвам огън, ще ми пари — скръбно изрече той.

— Държиш се нелепо. — Идеше й да се засмее отново, което бе изключено. Смехът бе признак за размекване, а ако Тифани я беше научила на нещо, то беше, че ако един мъж желае една жена, трябва да се постарае, а после да се постарае пак. Освен това Бренди май още обичаше Роберто. Май още го желаеше. Но той бе премълчал истината… макар че сега разбираше защо.

Припряно, преди да й хрумнат още причини да му симпатизира, Бренди каза:

— Значи си хванал Мосимо в капан. А Ейдън изпълни ли уговорката ви?

— Да. В нощта на операцията, след като ти си тръгна ядосана, се запознах с полубрат си.

Тя се наведе към него с напълно събуден интерес.

— Синът на баща ти от друга жена?

— Карик Манли. Той е единственият законен син на индустриалеца милиардер Нейтън Манли.

Тя си спомни нещо.

— Нейтън Манли. Преди десет-петнайсет години той не избяга ли в Южна Америка с целия капитал на загиващите си предприятия?

— Такава е мълвата. Мислех, че по майчина линия съм потомък на древен клан от крадци на скъпоценности. Излиза, че също така съм син на корумпиран бизнесмен, който е отмъкнал парите на хиляди свои работници и акционери. — Роберто горчиво се засмя. — Освен това преди да тръгне, той разпръснал спермата си из страната, избирайки млади жени. Не е подбирал и не е проявил капчица съвест. Аз съм едно от един Бог знае само колко негови деца. Негови синове — очевидно е правел само синове.

— Значи си имаш цяло семейство из тази страна, което не познаваш? — Почти чу гласа на майка си: Не го съжалявай, Бренди! Да не си посмяла! Днес не ти е дал и едничък подарък!

Но той звучеше толкова потиснат и умърлушен. Беше човек, открил мястото си на света. После неговата самоличност му е била отнета и заменена с несигурност. Но какъвто си беше опърничав, не беше започнал да роптае, а да действа. Сега загадката, чийто отговор е търсил, беше станала още по-голяма.

— Карик издирва братята ми. Иска да изкопчи от тях каквато информация имат за баща му.

Бренди забеляза, че Роберто не нарече Нейтън свой баща. Негов баща бе графът.

— Прокуратурата повдигнала обвинение срещу майката на Карик, че е била съучастник на Нейтън в кражбата. Карик твърди, че тя е невинна. Нямала никакви пари. И аз не знам защо, но му обещах, че ще му помогна с издирването на братята ми. — Роберто опита да се прокрадне по-близо до нея. — Никой друг не знае цялата истина, Бренди. Само аз… и ти.

Тя се втренчи в него, мъчейки се да устои на привличането към мъжа, който й вярваше достатъчно, за да й се довери.

— Кажи ми завинаги ли опропастих шансовете си да те обичам, както заслужаваш да бъдеш обичана?

Не му давай да те прелъсти със зелените си люспи и едри бели зъби!

— Свали го тоя глупав костюм.

— Заклех се да го нося, докато не се съгласиш да ми станеш жена. — Той сложи ноктеста лапа до сърцето си.

— Това е най-тъпото нещо, което съм чувала. — Така си беше. А също и най-романтичното.

— Тогава кажи, че ще ми станеш жена.

— Назови ми една причина да се омъжа за теб, Роберто. — Ооо! От нетърпение беше издала колко силно й е завъртял главата.

Той също го усети.

— Ще ти назова две. Обичам те. И как иначе? А когато ти реши, че съм го загазил, хукна да ме спасяваш. Преди никоя жена не е правила това за мен.

— Държах се като идиотка. — Това беше истинският проблем. Беше хукнала да спасява мъж, който нямаше нужда от никакво спасяване.

— Не. Ти постъпи като влюбена жена. — Гласът му придоби онзи топъл, интимен тон, който използваше по време на секс.

— Както казах — идиотка. — Такъв срам бра, когато агентите на ФБР нахълтаха в ресторанта, че като нищо би могла… да простреля Джоузеф отново. Малкият гад. — Но вече няма да се държа като идиотка. Ти ме направи на глупачка и аз не ти вярвам.

— Как така не ми вярваш? Споделих с теб нещо, което никой не знае. Споделих всичко за себе си. — Той пристъпи към нея и огромното му люспесто стъпало помете кошчето за боклук. То се удари в бюрото и издрънча. Преписки и книжа се изсипаха на пода. — Ще се научиш ли отново да ми вярваш? Целта на живота ми ще е да те направя щастлива. — Той загреба ръката й с драконовата си лапа и я поднесе към зъбите си. — Умолявам те, Бренди, от сърце те моля, омъжи се за мен.

Тя погледна пръстите му. Бяха покрити със зелен брокат. Погледна него самия. Той беше безчувствен тип, който изобщо не помисляше, че може да я нарани, като я въвлича в приключението си. Но все пак я ласкаеше, защото не бе успял да я превъзмогне.

Освен това бе достатъчно чувствителен, за да разбере каква важна роля е играл един дракон в живота й…

— Ей сега. — Тя отвори куфарчето си и разположи пидиейя в джоба му. Прехвърли списъците с писеца, докато не откри „Качества на идеалния мъж“:

1. Честен

2. Солидна опора

3. Целеустремен

4. Разумен…

Натисна „изтрий всичко“.

Списъкът изчезна завинаги.

Тя внимателно прибра устройството обратно, затвори куфарчето и се обърна към Роберто.

— Сваляй драконовия костюм и ще си поговорим за евентуалния ни брак.

Лицето му засия, сякаш вече беше спечелил.

Господи, този мъж сериозно я дразнеше.

— Казах да поговорим.

— Имам подарък за теб.

Дразнеше я, но знаеше кога какво да каже.

— Какъв подарък?

— Виждаш ли ципа под плешката на дракона? — Той се завъртя настрани.

— Да. Какво си ми приготвил? — Тя смъкна ципа.

— Пръстен.

— Изхвърлих последния си диамантен пръстен в тоалетната. — Надяваше се Роберто да осъзнава значението на тези думи, изречени от щерката на Тифани.

— Не е диамантен. Отвори по-широко ципа. Виждаш ли джоба ми?

— Да. — Той носеше тениска и дънки, които му прилепваха като ръкавица.

— Извади пръстена.

Значи сега щеше да го опипа. Той беше много умел стратег. Тя бавно плъзна ръка в джоба. Коравият му задник беше топъл и изкусителен и Бренди позабави ръката си, притворила клепачи, наслаждавайки се на удоволствието още веднъж да го докосне.

Беше много лесна.

— Затрудняваш ли се? — Той звучеше весел и доволен.

— Да! Тоест не, точно тук е. — Тя плъзна ръка докрай и напипа гладката халка на пръстена. Извади го и озадачено ококори очи. И преди беше виждала полирания камък в износен обков от жълто злато. Върху ръката на Мосимо.

— Това е пръстенът на Мосимо.

— Не. — Той докосна бузата й с лапа. — Това е пръстенът на Контини, откраднат от един мой предтеча преди толкова много години, че истината за произхода му се губи сред митове. Главата на Контини носи този пръстен. Моят nonno го е носил, преди да се ожени, после го поднесъл на баба с любов и почитания. Тя го носила до сетния си час, след това nonno го надянал обратно на пръста си. Не би трябвало той да се отделя от ръката му, докато не предаде мантията на първенството като глава на семейството.

— Как го е загубил? — Като ли че не се досещаше.

— След като раздробил ръката на дядо, Мосимо задигнал пръстена.

Като се сетеше как с Роберто се бяха изправили срещу този звяр, й идеше хем да припадне от страх, хем да се усмихне от гордост.

— А ти как си го върна?

Роберто разтегли муцуната на дракона и се ухили.

— Задигнах го в „Препарираното куче“, когато повалих Мосимо.

Изглеждаше толкова доволен, толкова дяволит, че Бренди повече не можеше да се сдържа. Засмя се.

— Толкова си лош!

— Ноно ме посъветва да ти дам пръстена. — Роберто обгърна раменете й с люспестата си ръка. — За мен ще бъде чест, ако го носиш и добавиш моето име към своето.

Тя внимателно остави пръстена на бюрото. Обори глава на люспестите му гърди.

— Много харесвам дракони, но Роберто ми харесва повече.

Мигновено и двамата започнаха да дърпат, за да го освободят от костюма.

Овършаха здравата кабинета на Санджин.

— Трябва да има още един цип.

— Не знаеш ли как си се намъкнал в това чудо?

— Облече ме продавачката в магазина, а не знаех дали ще поискаш да се съблека. — Докато се мъчеха да освободят главата, опашката на няколко пъти се удари във вратата.

— Лъжец такъв! Знаел си, че само да ме погледнеш с тези топли кафяви очи, и аз ще се разтопя. — Бренди намери другия цип. — Ето. Точно тук. Това е!

— Не е! — Той за малко не се прекатури.

Тя го улови. Двамата без малко да паднат.

— Просто не искаш да си го признаеш, докато не сме те измъкнали от костюма.

— Ти не се ли радваш, че ще си имаш умен мъж?

Бренди дръпна гърбицата му и изведнъж раменете му се освободиха, главата му се показа и тя можеше да вижда лицето му, без да се взира през белите остри зъби.

Внезапно боричкането секна. Втренчиха се един в друг и Бренди си помисли колко много го обича.

— Дай ми пръстена — прошепна той.

Без да поглежда надолу, тя го намери с опипване. Подаде му го.

Той хвана лявата й ръка и го надяна на средния пръст.

Бренди погледна зеления камък и разбра, че държи на ръката си цялата тежест на неговото родословие.

— Няма значение кой е баща ти, кой е дядо ти или коя е майка ти. Ценя ги всички, но само защото заради тях си се появил на бял свят. За мен. Единствено за мен.

— Да, аз съм единствено за теб. А ти си единствено за мен. — Недосъблякъл драконовия костюм, той я улови в прегръдката си и я целуна. — Пръстенът… Знаеш ли как е известен пръстенът на Контини?

— Как? — Тя го целуна.

— Люспата на дракона.

Бренди бурно се засмя.

Съдбата притежаваше интересно чувство за хумор.

Проснаха се на пода в кабинета на Санджин.

В коридора отвън Санджин чу смеха на Бренди и ритмичното блъскане на опашката по вратата. Въздъхна раздразнено и си отиде.

Загрузка...