Бедствие на високи токчета

Осемнадесет

Докато Бренди го водеше по коридора към апартамента си, Роберто уверено крачеше подире й, питайки се дали тя усеща жегата, която се излъчва от него.

— В жилището ми е пълна неразбория. — Тя дрънкаше с ключовете. — Нанесох се миналата седмица.

Бренди демонстрираше възхитителна бойкост, докато се преструваше, че експлозивният оргазъм от предишната вечер никога не го е имало.

Как смееше? Защо не го гледаше с обожание? Защо не настояваше да обвие дългите си нозе около хълбоците му и да го язди, докато двамата не рухнат изпепелени?

— Кой номер е апартаментът ти? — Триста и единайсет, триста и дванайсет…

— Триста и деветнайсет. Защо?

Защото държа сметка кои номера подминаваме. Влезем ли у вас, ще те награбя и ще те целувам, докато отново не се разпаднеш на късчета в шепата ми. После ще те съборя на пода и ще те любя страстно, докато най-накрая аз не изпитам удовлетворение.

Навярно бе прочела мислите му, понеже гласът й леко трепна:

— Докато ме нямаше този уикенд, някакви типове нахлули и…

— Ах. Да. Този уикенд.

— Какво? — Тя се озърна и подскочи, когато го видя да я следва като сянка по петите.

— Сега ще обсъдим уикенда. — Триста и петнайсет, триста и шестнайсет… Само три врати още…

— А, не. Не, не си познал. Забрави ли? Вчера се спогодихме, че ако искаме връзката ни на адвокат и клиент да просъществува, трябва, ммм… — Бренди се обърна и тръгна заднишком, все едно това би му попречило да й се нахвърли. — … да се държим професионално.

— Не помня да сме се спогаждали. — За сметка на това си спомняше как тя яздеше крака му и тихите й стенания, когато достигна върха.

Тези спомени го държаха буден до късно през нощта… и предизвикаха грамадна ерекция, която би могъл да изложи като атракцион в някой увеселителен парк. Беше уверен, че може да я изкуши и възбуди, докато тя не одере гърба му от желание. Беше трудно за преглъщане, че по отношение на нея той няма задръжки. Желаеше я така отчаяно, както възнамеряваше тя да го желае.

Беше разменила позициите им, без даже да се е опитвала.

Тя спря и го изгледа.

— Напротив.

— Какво „напротив“?

— Разбрахме се да се държим професионално.

Роберто беше в настроение да се заяжда:

— Опитваш се да ме предизвикваш ли?

— Опитвам се да се държа като разумно човешко същество.

— Защото определено съм склонен да отговоря на предизвикателството.

С удоволствие видя как Бренди загуби дар слово. Положи ръка на кръста й и я побутна към апартамента.

— До гуша ми дойде разни мъже да ме „насочват“! — Тя побърза да се освободи от хватката му.

Разни мъже! Роберто се задави от ревност и я настигна с една-единствена крачка.

— Кои са тези мъже?

— Ти и дядо ти.

— О! — Неимоверното му облекчение беше поредният удар върху крехкия му самоконтрол. Той взе ключа от пръстите й и го пъхна в бравата.

Някой рязко отвори вратата отвътре.

Бренди изпищя и подскочи назад, като се блъсна в него и му изкара въздуха.

На прага стоеше висока руса жена. Висока руса жена, която изглеждаше като малко — съвсем малко — по-възрастна версия на Бренди.

Той я позна. Тифани.

— Мамо! — Бренди потрепери, когато напрежението й се разсея.

— Скъпа, добре ли си? — Тифани разпери ръце.

Бренди се притисна в обятията й и обори глава на рамото й.

Сексуалният порив на Роберто моментално изчезна. Сега не беше времето за креватни подвизи.

— Защо не ми се обади? — Тифани се отдръпна, водейки Бренди в прегръдката си, и направи знак на Роберто да ги последва.

Роберто влезе и затвори вратата, очарован да види как Бренди проявява слабост.

— Усещах, че нещо не е наред — майчинска интуиция — затова не оставих Ким на мира, докато не ми разказа какво се е случило. — Тифани бавно размачка гърба на дъщеря си в кръг. — Алан е глупак, скъпа, заслужаваш нещо по-добро!

Бренди надигна глава. Очите й бяха леко насълзени. Тя избърса носа си с опакото на ръката.

— Зная. Не плача заради него; просто се случи тежка седмица.

— Е, стига си се притеснявала. — Ниският глас на Тифани вибрираше с южняшки акцент и чист сексапил. — Тук съм, за да се погрижа за детето си.

— О. Супер. — Щом Тифани изрече магическите думи, Бренди се изпъна и се отдръпна от майка си.

Роберто знаеше, че поведението на Алан я е наранило. Бяха й казали, че нищо не струва. Той се гордееше, че е възстановил самооценката й, но нищо не можеше да замени майчината ласка. Очевидно Бренди обичаше майка си, тогава защо не приемаше предложената й утеха?

Постъпката на Бренди очевидно наскърби Тифани. Тя сведе поглед и допря пръсти до разтрепераните си устни. За миг неволно показа колко отритната се чувства.

После се съвзе. Вдигна поглед и усмихнато му протегна ръка.

— Аз съм майката на Бренди, Тифани Майкълс.

Роберто гальовно улови ръката й в дланите си, предлагайки утеха и благодарност. Наведе се и целуна пръстите й.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, госпожо Майкълс.

— Тифани, ако обичате. — Докато се къпеше в мъжкото обожание, цветът отново се върна на бузите й.

— Трябва да ме наричате Роберто.

— Майко, това е Роберто Бартолини. Той ми е клиент от „Макграт и Линдоберт“. — Бренди ги погледна с отвращение и се шмугна в кухнята.

— За мен също е удоволствие, господин Бартолини. — Тифани стисна здраво ръката му в знак на благодарност.

Отблизо той зърна тънките линии около очите и устата й, кожата на ръцете й бе осеяна с бледи петна. Навярно имаше четирийсет и пет години, но бе красива, жизнена жена, веща в изкуството на кокетирането за разлика от много свои сънароднички. Освен това й стана симпатичен. Роберто би се обзаложил, че тя харесва целия мъжки пол… с изключение на Алан.

Загледа как Бренди се движи из кухнята. Тя грабна една книжна кърпичка, издуха носа си и застана нерешително. Изведнъж яростно отвори кофата за боклука, изхвърли кърпичката и затръшна капака. Много нерви за такова безобидно, меко късче хартия.

Роберто погледна Тифани. Тя също наблюдаваше Бренди; между изящно оформените й с пинцета вежди се бяха образували две бръчици. Тези бръчици май отдавна се бяха настанили там, сякаш тя се тревожеше повече от разумното за своята чувствителна и работлива щерка.

— Роберто, ти грижиш ли се за малкото ми момиченце? — мина на „ти“ Тифани.

— Не, майко, той ми е клиент от „Макграт и Линдоберт“ — извика Бренди.

— Грижа се отлично за малкото ви момиченце. — Той не обърна внимание на гневните светкавици в сапфиреносините очи на Бренди. — Тя също се грижи за мен.

Погледът на Тифани охладня. Тя издърпа ръката си и направи крачка назад.

— Това сигурно е вярно, защото сте прекарали нощта с нея. — Сега Тифани беше майка, която изисква полагаемо й се обяснение.

— Тифани! — С неприкрит ужас Бренди изникна на вратата. — Ама ти какво си въобразяваш?

— Шшшт. — Роберто постави пръст на устните й. — Това е майка ти. Тя има право да знае къде и с кого прекарваш нощите си. — А ние — предупреди я погледът му — имаме какво да крием. — Тифани, нощувахме у дядо ми.

— При дядо ти? Нима? Е, тогава всичко е наред. — Тифани се разведри. — Понякога жените вършат глупости след тежко скъсване — например хващат се веднага с друг мъж. Неприятно щеше да ми е, ако ти беше глупостта на Бренди.

Ако Тифани беше погледнала дъщеря си точно в този момент, щеше да види истината. Бледите страни на Бренди и уплашените й очи я издаваха, затова Роберто застана между двете жени.

— Според мен Бренди никога не може да бъде глупава. Дъщеря ти е много талантлива адвокатка — намеси се той, давайки на Бренди време да се окопити.

— Знам. Не е ли великолепна? — Тифани сияеше от гордост. — Знаеш ли, че каза първата си думичка на шест месеца? Коте. Не я каза правилно, разбира се, излезе нещо като „оте“, но беше ясно какво иска да изрази. Всъщност майка ми се притесняваше за нея — умните момиченца нямали шанс на този свят, но Бренди я опроверга. Опроверга всички!

Бренди прекъсна това вълнуващо надзъртане в миналото.

— Нека да поседнем. — Тя заобиколи Роберто и му посочи фотьойла. Роберто се настани там, но не допусна разговорът да замре.

— Значи на Бренди й се е налагало да опровергава много хора?

— О, да. — Тифани улови дъщеря си под мишница. — Още с прохождането си се научи да танцува, беше невероятна гимнастичка и балерина. Мъжът ми виждаше единствено това; така и не забеляза, че е пълна отличничка. Затова, когато завърши със златен медал и я приеха от раз право, тя най-сетне му запуши устата.

— Хайде, мамо, да седнем на новия ми диван. Според мен цветът много пасва на стените.

Тифани разсеяно се отпусна до дъщеря си.

— Вярно е, скъпа, но защо седалката е разпорена?

Вярно е, че Бренди беше преспала с него, но не желаеше той да я опознае истински. Не искаше да научи миналото й. Дали защото беше крадец на диаманти? Или защото тя носеше маски, които никога не сваляше, и пазеше тайни, които никой не биваше да научи?

— А, да, уредих проблема със седалката. — Бренди прехапа устни, сякаш пресмяташе нещо — Роберто нямаше представа какво. — Ти как стигна дотук, майко?

— Взех такси.

— От Нашвил ли? — Сарказмът на Бренди го сепна.

— От летището! Шофьорът се държа много любезно, показа ми забележителностите на Чикаго и ме таксува на половин цена. Не беше ли страшно мило?

Роберто изобщо не се съмняваше, че Тифани е в състояние така да омагьоса някой намусен таксиджия, че той да се бръкне в собствения си джоб, за да плати сметката й.

— Ами… работата ти в агенцията за недвижими имоти?

— Напуснах.

— Майко… — Бренди прозвуча уморено, сякаш много пъти преди бе чувала същото.

— Онзи отвратителен мъж се опита да спи с мен. — Сърцевидната й уста потрепери. — Държах се вежливо с клиентите му, а той реши, че го свалям.

— Добре, майко. Добре. — Бренди непохватно я потупа по ръката. — Знам, че се случват такива работи. Погледни се. Кой би ти устоял?

— Аз не го искам!

— Не съм казала, че го правиш нарочно.

— Баща ти казваше…

— О, баща ми е един голям, тлъст смотаняк.

Разговорът разкри на Роберто повече за семейната динамика, отколкото цялостно обяснение. Той се изправи:

— Жаден съм. Някой друг да иска нещо? — Когато Бренди понечи да се изправи, той я спря. — Нека аз. Вие двете имате да наваксвате с новините.

Щом той изчезна в кухничката, Бренди се стегна. Буквално можеше да предскаже какво точно и с какъв тон ще го каже майка й.

— Скъпа, колкото до Алан… — Майка й, която никога не страдаше от липса на думи, изглеждаше несигурна какви точно съболезнования да й предложи. Кой знае защо Бренди се почувства виновна.

— Извинявай, трябваше да ти се обадя още тогава, но…

— Не ти се е говорело затова. Разбирам.

Така ли? Когато баща й заряза майка й, Тифани провеждаше безкрайни разговори с приятелките си, с майка си и с всеки непознат, готов да я изслуша. На Бренди й беше адски неприятно, че всички са наясно какво ги е сполетяло, че всички им съчувстват, че приятелите им лека-полека се отдръпват, защото не им се слушат подобни истории и ги гложди мисълта, че някой ден това може да се случи и на тях.

Но нямаше оправдание, че пропусна да се обади по-рано на майка си. Щеше да й стане по-добре, ако Тифани се разкрещеше.

Роберто изпусна стъклена чаша на пода и тя се разби с остър, внезапен звук.

Бренди подскочи.

— Съжалявам — извика той. — Не се притеснявай. Ще намеря метлата.

— Това се казва мъж — промърмори Тифани, докато той тършуваше в килера. — Невероятен акцент. Италианец ли е?

Бренди трябваше да попари в зародиш напъпилото възхищение на майка си.

— Да, а освен това е крадец на диаманти.

— Колко романтично!

Разбира се, по сбърканата логика на Тифани.

— Не, мамо, не е романтично. Той е престъпник, съществува вероятност — голяма вероятност — да прекара следващите двайсет години зад решетките.

— Изобщо не прилича на престъпниците, които съм виждала. Богат е. Костюмът му е „Армани“.

Чуваше се леко потракване, докато той метеше стъкълцата и ги изсипваше в кофата.

— И още по-добре, умее да се оправя в кухнята.

Нещо в Тифани адски дразнеше Бренди. Сякаш тя вечно трябваше да намира потвърждение колко повърхностен е характерът на майка й. Затова не се стърпя и я жилна:

— Да не говорим, че е граф.

— Сладур! — Тифани проточи думата с южняшки акцент, гъст като течен карамел.

— Сладур е, защото има титла ли?

— Не, сладур е, защото е секси, богат и красив. Направо да го изхрускаш. Титлата е просто като разбит сняг върху шоколадов мус с вино. Какъв съпруг ще излезе от него!

— Съпруг! — Бренди се нахвърли на майка си. — Защо го каза?

Тифани ококори прелестните си сини очи.

— Такъв е стилът ми на мислене, скъпа.

— Също и на дядо му! — Какво ги прихващаше тия хора? Ноно и Тифани даже не се познаваха. Деляха ги години. Живееха на много километри един от друг. Но съзнанието им течеше в една посока! — Не желая съпруг. Намерих си един и знаеш как свърши историята.

— Роберто категорично не отговаря на изискванията в списъка ти — съгласи се Тифани.

Бренди потрепери като ударена. Алан отговаряше на всичките й изисквания… Тифани на саркастична ли се правеше? Не, изключено. За да си саркастичен, трябва финес, какъвто Тифани не притежаваше.

Освен това майка й не гледаше в нея, а в Роберто.

— В него няма нищичко разумно, нали?

Бренди допусна грешката да погледне към кухнята, докато Роберто се протягаше, за да свали някакви салфетки, и устата й пресъхна. Съпруг? Не желаеше да мисли за него по този начин. Сякаш той бе достъпен. Защото тя вече го бе изпробвала, знаеше, че той я иска, и ако започнеше да мисли за голямото „завинаги“ щеше да се изложи като последна глупачка — а напоследък се бе изложила предостатъчно.

— Съпружеските свиждания в затвора са голям купон.

— Скъпа, ясно ти е като бял ден, че той няма да иде в затвора — рече Тифани с вродена мъдрост. — Богаташите никога не попадат там.

Бренди би искала да й се опълчи със смислен отговор, но не знаеше подробности. През първата си работна седмица бе работила по делото около един час в офиса. Тази сутрин бе позвънила в кабинета на Глен, но телефона вдигна госпожа Пеликан. Тонът й беше бодър и назидателен:

— Според указанията на господин Макграт преструктурирахме екипа. Сега ще се отчитате пряко пред мен, госпожице Майкълс, а вашата работа е да проконтролирате господин Бартолини. Не го изпускайте от очи.

— Вярвате ли, че възнамерява да напусне страната?

— Не го изпускайте от очи — беше повторила госпожа Пеликан. Не беше длъжна да дава обяснения на Бренди и съответно не ги даде.

Бренди хвърли поглед на Роберто. Не го изпускайте от очи. Толкова по-зле, че шефските инструкции я правеха щастлива.

— Майко, в списъка ми определено не фигурира съпруг, който рискува да се окаже с криминално досие.

Тифани се взря в Роберто, който пълнеше чашите.

— Той ли беше твоята глупост?

Не можеше да се отрече инстинктът на майка й по отношение на хората.

— Поставиха го под моето попечителство. — Полуистина, която в момента й вършеше работа. — Ето защо снощи пренощувахме у дядо му, а сега спорим къде ще спим довечера. Аз искам да остана тук. — И тогава й просветна. Не можеха да останат тук. Имаше легло и диван с разпорена седалка, а тя смяташе да отстъпи на Роберто леглото, защото той нямаше да се побере до късия диван — е, и тя нямаше да се побере, но щеше да се примири с дискомфорта, за да наложи своето.

С пристигането на Тифани планът й вече бе загубил актуалност.

— И така. — С очарователна усмивка Роберто подаде на дамите две чаши. — Отиваме в хотела ми.

— Аз ще спя тук — рече Тифани, — но мога ли да се доверя на вас двамата?

— Майко, не можеш да останеш в апартамента! — Бренди още усещаше миризмата на препарата, с който домоуправителят бе почистил килима, а боята, с която бяха заличени графитите, беше в малко по-друг оттенък. Никога не беше обичала това жилище; то представляваше временна, удобна спирка, докато се ожени за Алан.

Сега направо тръпки я побиваха. За нищо на света нямаше да остави майка си в апартамент, където са вилнели хулигани. Нямаше да си прости, ако с Тифани се случеше нещо. И щеше да бъде толкова… изолирана.

Боже господи. Бренди неловко се размърда. Представяше си трагичната кончина на майка си, а мислеше единствено за себе си. Непременно щеше да отиде в ада.

Само отчаяно й се искаше да избегне луксозния, обременен със спомени хотелски апартамент.

— Разбира се, че Тифани ще дойде с нас в хотела — каза Роберто.

— Идеята е ужасна! — възкликна Бренди. Майка й да отседне в апартамента, където се бяха любили с Роберто? Върху всяка мебел, на пода, до стената, във всяка баня? Това просто беше… гнусно.

— Той е невероятно просторен, има две спални и две бани…

— Две спални? — Бренди не желаеше да му противоречи — на Тифани не й трябваше да знае, че е била при него — но в апартамента му на четирийсет и осмия етаж имаше само една огромна спалня.

— Две спални — потвърди Роберто. — Вече позвъних в хотела и им обясних, че трябва да се преместя в апартамент, по-подходящ за семейство. Сега Нюби ми събира багажа. На четвъртия етаж сме, Бренди, в знак на уважение към страха ти от височините.

— Не ме е страх от височините. — Как ли беше разбрал? — Просто ме карат да се чувствам малко… неудобно.

— Мен също. Благодаря ти, Роберто, че ни предлагаш гостоприемството си — обади се Тифани. — Бренди, да ти събера ли багажа?

Те двамата съзаклятничеха срещу нея.

— Сама ще се справя — сопна й се Бренди.

— Непременно да си вземеш — Роберто описа с ръка кръгове около тялото си — модните рокли. Имам много покани. Много важни клечки държат да се срещнат с италианския крадец на диаманти и за мен ще е чест да те държа под ръка.

— Единствената ми — Бренди изимитира жеста му — модна рокля е стара и черна, затова предполагам, че няма да приемем поканите ти.

— Не! — Тифани подскочи на фотьойла. — Един и същи размер сме, а аз си нося моите рокли.

Бренди невярващо се обърна към майка си:

— Рокли? Носиш си рокли?

— Чарлс ме покани на парти, след като така и така съм тук. — Тифани заби поглед в ръцете си. — Не мога да се появя с някоя нафталинена рокля.

— Много мило от страна на чичо Чарлс, но си можела да минеш и само с една рокля!

— Скъпа, като тръгвах от Нашвил, не ми беше много ясно коя точно рокля ще реша да облека!

Бренди се притесняваше, че започва да разбира майка си. Притесняваше се, че животът й е излязъл от релси и никога няма да се върне в обичайния си коловоз. А когато Тифани и Роберто станаха едновременно и се запътиха към спалнята й, бъбрейки за социалните си ангажименти, Бренди се притесни, че нейният любовник и нейната майка са един дол дренки.

В края на краищата обединяха ли сили, не беше ясно каква невероятна глупост ще извърши Бренди.

Независимо какво още имаше да се случи, тя нямаше да ходи по обеди или вечери с Роберто. Той познаваше твърде много тъмни субекти. Имаше твърде много тъмни връзки.

Бренди щеше да тропне с крак и да му каже, че ще кротуват в апартамента му, докато не настъпи денят на процеса.