Бедствие на високи токчета

Двадесет и девет

На другия ден нито Тифани, нито Бренди вдигаха телефона, когато Роберто ги търсеше. Наложи му се да се разкарва до имението на Макграт, колкото да установи, че двете жени са се пренесли в апартамента на Бренди.

Чарлс Макграт съвсем не беше в екстаз от начина, по който Роберто се бе оправил със ситуацията:

— По дяволите, момче, когато ти казах, на теб и на ФБР, че ще ви съдействам, нямах предвид, че съм готов да загубя годеницата си заради криза с нейната дъщеря! Тифани вече живееше при мен. Правех й подаръчета, а тя ми помагаше с украсата на къщата, заедно ходехме по партита. Бяхме щастливи! После Бренди цъфна хълцаща на прага ми, Тифани разбра, че и аз съм замесен в тая работа, и сега двете отказват да ми проговорят. Много ти благодаря!

Затова той натовари цветята и подаръците си обратно в беемвето — Нюби беше агент на ФБР и след края на маскарада Роберто шофираше сам — и пое към апартамента на Бренди.

Щом натисна звънеца, вратата отвори Тифани.

— Прекрасни цветя! — Тя пое от него весело аранжирания букет от жълти слънчогледи и лилави астри. — Подаръците за Бренди ли са? — Прибра и тях. — Не че нещо от това ще има ефект. Трябва повечко да се постараеш! — жизнерадостно го осведоми тя и затръшна вратата в лицето му.

Той остана там, сигурен, че всеки момент ще отвори и ще му каже, че просто се е пошегувала.

Но това не се случи.

След като в продължение на два дена оставяше първо разумни, после разкаяни и накрая гневни съобщения на телефонния й секретар, накрая не му остана избор. Обади се на експерт по тънката част — граф Джорджо Бартолини, женен за темпераментната му майка повече от трийсет и две години.

Когато чу цялата история, графът въздъхна тежко.

— След толкова години още ли не си научил нищо? Тази млада жена, Бренди — възхищаваш се на ума й, обичаш нейната независимост, но си я използвал.

Роберто се възмути. Беше очаквал баща му да вземе неговата страна:

— Не беше така, татко.

— Напротив, точно така е било. Тя си има гордост, а ти си я направил на глупачка. — Роберто едва ли не виждаше как баща му поклаща отвратено глава. — Любов, която надживява борби и изпитания, загива при звука на смеха.

— Не съм й се присмивал. — На Роберто взе да му се струва, че не е бивало да се обажда. — Позвъних ти, за да обсъдим как да си я върна. Вместо това ти ме изкарваш по-черен от дявола!

Един дълъг миг баща му не каза нищо.

— Трябва да разбереш, че си се издънил! Не очаквай тя да се държи разумно. Когато си имаш работа с жена, ти си виновният, даже да не си виновен! Това е то да си мъж!

— Отдавна съм мъж, татко, и досега с никоя жена не съм бил втора цигулка.

— Досега никоя жена не е спасявала мижавия ти живот!

Роберто се опъна:

— Аз също я спасих!

— Това е работата на мъжа. Обичаш ли тази Бренди?

— Да, но…

— Без „но“! Накарай я да те изслуша, признай си грешката и ако имаш късмет, тя може би ще ти прости!

— Роберто Бартолини не пълзи на колене пред никоя жена!

— Довиждане, слънчице. Ще ги накараш всички да те заобичат. — Тифани я целуна, все едно дъщеря й беше първокласничка, която отива на първия си учебен ден.

В действителност Бренди беше млада жена, отиваща да приеме хвърлената ръкавица на недоволните си колеги от „Макграт и Линдоберт“, които сега бяха уверени, че тя не притежава капчица етичност.

— Ще опитам с мъничко търпение.

— Знам, че няма да ти е леко, но трябва да отидеш. Имаш да изплащаш заем от банката!

Ах, да. Заемът от банката. Заемът, който беше изтеглила, за да плати на баща си. Заемът, за който чичо Чарлс й беше поръчителствал.

— Ще го изплащам три години. Три години на работа в „Макграт и Линдоберт“, където ще ми се стъжни животът с тези хора. — Бренди си пое дъх. — Три години не са чак толкова много.

— Това се казва дух! — Личеше си, че Тифани е била мажоретка. — Не забравяй, че изглеждаш страхотно!

Бренди наистина изглеждаше страхотно в син костюм на „Долче и Габана“, бял пуловер с красиво деколте и високи токчета на „Доналд Плайнър“. Вчера Тифани извади кредитните карти, които чичо Чарлс й беше дал, и увери дъщеря си, че той я е умолявал те двете да проведат шопинг терапия. Бренди щеше да откаже — не бе никак радостна от факта, че чичо Чарлс и Роберто са били прикрити съюзници — но трябваше да направи нещо по въпроса с косата си. Ножът на Джоузеф Фосера беше отрязал кичур с дебелина два и дължина пет сантиметра близо до скалпа й. Налагаше се вещата ръка на професионалист да й създаде нов имидж.

Затова Тифани и Бренди се поглезиха със спа процедури. Фризьорът на Бренди изпадна в див ужас, след което го обзе творчески порив, намерил израз в асиметрична подстрижка, с която Бренди напомняше на шикозна французойка. След маникюр и едно хубаво пазаруване на двете с Тифани животът вече не им се струваше чак толкова скапан.

Разговорът с Ким изобщо не ги успокои — Ким беше лудо влюбена и макар че се опитваше да им съчувства, беше ясно, че никакъв облак не може да помрачи щастието й.

Но Бренди и Тифани се бяха позабавлявали, и ако Бренди проливаше реки от сълзи, маскирани като гневни изблици, никога не си го изкарваше на майка си.

Сега, на влизане в сградата на кантората, пазачът я пропусна, без да провери самоличността й.

— Но моля ви се, госпожице Майкълс. Знам коя сте.

Тя кимна усмихнато; след инцидента с асансьора сигурно всеки пазач знаеше името й.

Притвори клепачи, докато кабинката я отнасяше на двайсет и седмия етаж, и се помъчи да не мисли за пропадането. Проблемът беше, че щом изпразнеше съзнанието си, това извикваше спомена как лежи на пода, а Роберто свършва между краката й, обзет от великолепна, яростна сласт. Също и спомена, когато си даде сметка, че го обича.

Но какво от това, след като той се оказа лъжлив негодник?

Когато постави този въпрос пред майка си, Тифани махна към цветята и подаръците с думите:

— Може и да е лъжлив негодник, но е лъжлив негодник с отличен вкус.

Бренди беше погледнала отворените кутии с бижута, изящни кристални украшения и книги, подбрани специално за нея.

— Няма да задържим тези неща.

Отговорът на Тифани направо я остави без дъх:

— Но, скъпа, не бива да допускаме нашата неприязън да ни развали удоволствието от подаръците. Целта е да нараним него, не себе си.

Бренди не знаеше как да оспори това.

Вратите на асансьора се отвориха и някой извика:

— Тя е тук!

Тя отвори очи и видя, че коридорът гъмжи от хора — юристи, адвокати, секретарки, — които я гледат втренчено. Бренди се приготви за нова порция проблеми и вместо това чу нещо, което никога не бе очаквала да чуе от тях: овации.

На подбив ли я взимаха? Това някаква шега ли беше?

Бренди предпазливо излезе от асансьора и премина покрай кордона от усмихнати лица.

Даяна Клим подскачаше, докато ръкопляскаше.

Тип Джоуел радостно размаха юмрук, когато Бренди мина покрай него.

Дори Санджин се усмихваше и пляскаше — хладно, но все пак пляскаше.

А щом Глен извика: „Добра работа, Бренди!“, тя вече не се съмняваше, че асансьорът се е разбил, а тя е мъртва и се намира в нещо като чистилище.

Гледката на Шона Милър, която я чакаше пред кабинката й, стискайки някаква преписка, донякъде я отрезви. Шона я мразеше. Щеше да й каже какво става, без да разкрасява нищо.

— Какво ги е прихванало всички? — запита я Бренди.

— Видяхме снимките. Прочетохме репортажа. О, господи, сигурно си била страшно уплашена, но изглеждаш така, сякаш окото ти няма да мигне.

Бренди се ококори.

— Снимките? Репортажа?

— Вчера следобед получихме комюникето, а днес сутринта статията беше излязла в уебсайта на „Чикаго Трибюн“. — Тя издърпа Бренди в кабинката си и посочи компютъра. — Има те във вестника.

Точно в центъра на електронната страница бяха поместени две снимки на Бренди: на едната тя изглеждаше грациозна и изискана в прегръдката на Роберто, докато танцуваха танго, а на другата — спокойна и съсредоточена, докато се целеше в Джоузеф.

Бренди се отпусна на стола на Шона.

— Къде…? Как…? — Тя започна бързо да чете статията:

— Не мога да повярвам. — Най-неочаквано Бренди се беше превърнала от лековерна жена в героиня.

— Снимката, на която прострелваш бандита, е много яка. Възхищавам ти се!

— Ох… Благодаря. — Снимката навярно беше направена от охранителните камери или от внедрените агенти на ФБР. Бренди не знаеше, защото никой не я беше осведомил. Независимо какво пишеше в „Трибюн“, Роберто я беше направил на глупачка. Но при положение че репортажът във вестника отстраняваше тръните от пътя й в „Макграт и Линдоберт“, не беше редно да се оплаква.

— Щом става дума за Роберто Бартолини, и ти щеше да помогнеш в операцията. — Бренди се изправи. — От моя страна това не беше саможертва.

— Друг път. Успяла си да го придружиш на няколко партита, а той е парче. Но ако от ФБР ми кажеха, че ще има стрелба, щях моментално да си обера крушите. Не си струва да те убият заради него!

— Щом казваш. — Бренди не биваше да разсъждава по този начин.

На минаване край кабинета на госпожа Пеликан възрастната жена я повика:

— Госпожице Майкълс, може ли за момент?

Госпожа Пеликан изобщо не звучеше очарована от Бренди както останалите си колеги. Когато Бренди влезе, тя прелистваше някакви документи.

— По всичко личи, че трябва да ви преместим по друг случай. — Тя я погледна над очилата си със студени кафяви очи. — Тъй като делото е било прикритие за вас и господин Бартолини, целият ни труд се оказва хвърлен на вятъра.

Далече по коридора Бренди чу някакъв шум. Може би разговор? Или смях?

— Да, госпожо Пеликан. Съжалявам, госпожо Пеликан. — Бренди живна пред тази жена, която толкова мразеше да я лъжат и да я използват. Излъгана и използвана. Чудесно я разбираше.

Шумът се усили. Нямаше грешка.

Госпожа Пеликан се смили над нея:

— Знам, че е нямало как да ми кажете, но все пак толкова работа за нищо!

Звукът от много гласове все по-осезаемо нахлуваше в кабинета. Какво ставаше навън?

— Обещавам, че никога повече няма да се залавям с нещо толкова вълнуващо.

Госпожа Пеликан погледна над рамото й. Сподави една усмивка.

— За последното не съм особено сигурна.

— Бренди, бих искал да поговоря с теб — обади се Роберто от прага.

Бренди настръхна. Обърна се бавно.

Озова се лице в лице с дракон, висок метър и деветдесет и пет.