Чаровник по рождение

14.

Когато се върна същия следобед, Дийн завари Джак и Ейприл да боядисват в пълно мълчание противоположните стени на кухнята, озвучавана от рева на „Колдплей". Ейприл беше изпоцапана от главата до петите със светложълта боя, но Джак имаше само няколко петна по ръцете. Довчера Дийн никога не ги бе виждал заедно. А сега боядисваха шибаната му кухня!

Изхвърча от помещението, за да намери Блу. Пътьом извади блекбърито, за да провери съобщенията си. Ейприл бе изпратила последното преди десет минути.

Останаха само четири килограма жълта боя. Иди да купиш още.

Откри Блу в трапезарията да боядисва уверено тавана. Приличаше на джобна версия на Бо Пийп с бояджийско мече в ръка.

Оплесканата й с боя зелена тениска стигаше почти до бедрата, покривайки стегнатото гъвкаво тяло, което явно възнамеряваше да крие от него. Обаче нямаше да е задълго. Младият мъж посочи с палец към кухнята.

– Какво става там?

– Каквото виждаш. – Найлоновата постелка в краката й зашумоля, когато тя отстъпи настрани. – За щастие, Джак знае как да върти четката, но трябва да следя Ейприл като ястреб. Все едно е с две леви ръце.

– Защо не ги спря?

– Докато на пръста ми не цъфне годежен пръстен, тук нямам никаква истинска власт. – Блу остави мечето и се зае да оглежда критично най-дългата стена. – Ейприл иска да нарисувам фреска – додаде без особен ентусиазъм.

На Дийн идеята се понрави много повече, отколкото гледката на родителите му, боядисващи заедно кухнята му. Освен това работата щеше да я задържи по-дълго във фермата.

– Още утре ще наредя на пиар специалистите си да изпратят десетина от най-хубавите снимки от най-резултатните ми мачове – рече той. – Можеш да избереш най-ласкателните.

Както се надяваше, тя се усмихна, но в следващия миг бръчицата между веждите й се задълбочи.

– Вече не рисувам пейзажи.

– Много жалко. – Дийн отвори портфейла си и извади двеста долара. – Ето стотачката, която взех назаем, плюс още сто, задето изгубих онзи злощастен бас. Винаги плащам дълговете си.

Не се изненада, когато тя не грабна парите, а вместо това ги огледа внимателно.

– Сделката си е сделка – рече той с невинна физиономия. – Спечели си ги. – И тъй като тя отново не протегна ръка, той ги пъхна в джоба на торбестата й тениска, като задържа ръката си само миг повече от необходимото. Може и да не беше много надарена, но за него беше напълно достатъчно. Сега се нуждаеше единствено от неограничен достъп.

– Сделка с дявола – заключи тя мрачно. Дийн прикри тържествуващата си усмивка, когато Блу извади банкнотите, взря се в тях за последен път и ги натика в джоба му, за съжаление, без нито за миг да задържи ръката си.

– Дай ги на някоя благотворителна организация, която помага на проститутките да се откажат от занаята.

Бедната Бобри. От самото начало, когато сключваше сделката, можеше да й обясни, че съвестта няма да й позволи да задържи парите, но неслучайно беше професионален играч. Един глупак нямаше място в отбора.

– Е, щом така предпочиташ.

Блу отново се зае да изучава внимателно стената.

– Ако си въобразяваш, че ще сътворя някакъв разтърсващ шедьовър, те очаква голямо разочарование. Моите пейзажи са повече от обикновени.

– Няма проблем, стига да не нарисуваш нещо прекалено лигаво и сантиментално. Никакви балерини или благородни дами от миналия век, шестващи с чадъри в ръце. И без мъртви зайци върху подноси.

– О, не се тревожи за това. Балерините и мъртвите зайци са прекалено новаторски сюжети за творец като мен. – Тя се извърна. – Животът е твърде кратък. Няма да го пилея с подобни незначителни занимания.

Сега, след като бе посадила идеята в главата му, той не беше готов да се откаже толкова лесно от фреската, но реши да изчака, преди отново да я притисне.

– Къде е кучето ми?

Блу разтриваше схванатото си рамо.

– Струва ми се, че твоята Пъфи, вярната спътница на един истински мъж, се наслаждава на импровизиран пикник в задния двор в компанията на Райли.

Дийн се престори, че си тръгва, но на самия праг се обърна.

– Забравих да ти кажа нещо, особено след като зная как нямаш търпение отново да се поставят вратите. Преди да замина за Чикаго, посетих човека, който ги реставрира. За наш късмет, живее в другия окръг – извън обсега на бойкота – и успях да го убедя да ускори работата. Утре или най-късно вдругиден вратите ще са готови.

В очите й лумнаха войнствени пламъци.

– Подкупил си го!

– Само му обещах поощрителна премия.

– Животът определено е много по-лесен, когато си богат.

– Аз съм чаровник по рождение. Не го забравяй.

– Как бих могла? – върна му го тя. – Това е единственото общо помежду ни. Дийн се подсмихна.

Надявам се, че вратата на спалнята ще се затваря плътно и безшумно. Точно както обичам.

***

Когато Дийн се върна, приключил с успех мисията „Жълта боя", почти наближаваше шест следобед. Къщата бе притихнала и с изключение на къта за хранене, кухнята беше боядисана в свеж жълт цвят. Черният Сув на Джак не се виждаше никъде, вероятно беше завел Райли на вечеря. Днес Дийн беше успял да избягва всичките си роднини и възнамеряваше така да продължи и занапред. Вдъхна с удоволствие миризмата на прясна боя и дърво. И макар че доскоро си представяше своята къща обкръжена от палми с изглед към океана, се беше влюбил в тази ферма с нейните сто акра земя. Веднага щом се отърве от неканените гости, всичко ще бъде прекрасно. От всички, с изключение на Блу. Липсваше му през този уикенд и още не беше готов да се раздели с нея.

Докато подреждаше кутиите с боя върху кухненския плот, чу шум на вода. Отиде да вземе пакетите, които бе оставил в колата, а после се качи на горния етаж. Остави торбите на пода до куфарите си и прикова поглед във вратата на банята. Изплесканите с боя дрехи на Блу лежаха на купчинка на пода. Само истински перверзник би отметнал найлона, който тя бе провесила вместо врата, а никой досега не го бе наричал извратеняк. Трябваше да зареже всякакви видения за отметнати найлонови завеси и като истински джентълмен да я почака да излезе.

С тайната надежда, че ще е гола.

Водата спря. Той свали ризата си и я захвърли небрежно – евтин трик, но тя харесваше гърдите му. Вторачи се в полюшващия се найлон и си напомни да не точи прекалено лиги. Не беше изключено тя да излезе, накипрена в камуфлажни дрехи и армейски кубинки.

Имаше късмет. Беше увита само с бяла кърпа, пристегната до подмишниците. Не беше съвсем гола, но поне можеше да види краката й. Погледът му проследи тънката водна струйка, стичаща се по вътрешната страна на стройното й бедро.

– Вън! – изсъска тя с вид на разгневена на яда, сочейки с пръст към коридора.

– Това е моята стая – освежи паметта й младият мъж.

– Аз дойдох първа, значи, е моя..

– И как го реши?

– Такъв е законът – владението е деветдесет процента от собствеността. Изчезвай!

– Нуждая се от един душ.

Тя посочи към вратата на банята.

– Обещавам да не те безпокоя. Той се приближи към нея.

– Започвам сериозно да се безпокоя за теб. – Като я привлече към себе си, Дийн долови аромата на любимия си шампоан. Стори му се още по-приятен, когато ухаеше от нея. Мократа й коса още беше прилепнала по главата, а блясъкът в очите издаваше нервността й. Превъзходно. Огледа я бавно, от главата до петите. – Съвсем сериозно започвам да вярвам, че може да си фригидна.

– Нима?

Той я завъртя, докато изпиваше с поглед влажната мека шия на онова място, където косите й се разделяха, нежната извивка на тесните й рамене.

– Не зная… Мислила ли си да потърсиш сексуален терапевт? По дяволите, можем заедно да го посещаваме.

Тя се ухили.

– За последен път чух нещо подобно, когато бях на петнайсет, и едно момче искаше да ми бръкне в гащичките. Отново се чувствам като дете. Не, почакай. Ти си като дете.

– Имаш право. – Той я докосна по рамото с показалец и се усмихна доволно, когато кожата й настръхна. – Защо да ходим на терапевт, когато можем още тук и сега да излекуваме тази дисфункция?

– Пропастта. Постоянно забравяш пропастта помежду ни. Помниш ли? Ти си прекрасен и безполезен, а аз – умна и трудолюбива.

– Това се нарича химия.

Тя изсумтя презрително и Дийн усети, че отново се е уловил в капана. Вместо да се съсредоточи върху основната цел, не можа да устои на поредния словесен двубой. Тактическа грешка, която никога не би допуснал, ако имаше поне малко истински опит в съблазняването на жени. По дяволите. Досега беше достатъчно само да поздрави и да пусне в ход чаровната си усмивка. Младият мъж се намръщи.

– Какво ще кажеш да спреш с остроумията и да се приготвиш за срещата?

– Нима имаме среща? Той посочи торбите.

– Избери си какво да облечеш.

– Купил си ми дрехи?

– Нали не мислиш, че ще ти позволя сама да пазаруваш? Блу завъртя очи.

– Голям си женчо.

– Май не е зле да попиташ отбраната на „Пакърс" по въпроса. – Крайно време беше да й напомни кой командва парада. Сложи ръце върху колана на панталоните си. – Или може би ще предпочетеш да надзърнеш под душа и сама да се увериш? – Разкопча копчето.

Тя се вторачи право в голлинията. Дийн се заигра с ципа. Изглежда, войнствената девица не можеше да вдигне глава, а когато най-сетне го стори, снизходителната му усмивка, с която удостояваше новаците в отбора, когато започнат прекалено да се перчат, й подейства като плесник. Гордият победител влезе в банята.

***

Блу гледаше втренчено найлоновата завеса, която се спусна след него. Този мъж беше истински дявол. Пръстите я сърбяха да смъкне кърпата, да се пъхне под душа при него… и да става каквото ще! Дийн беше единствената й възможност в този живот да играе с професионалистите и ако майка й не бе избрала точно този момент да изпразни банковата й сметка, младата жена може би щеше да преодолее отвращението си към безсмисления секс и да склони на еднократно посещение в мъжката съблекалня.

Изрита торбите настрани, геройски устоявайки на изкушението да надникне вътре и да види какво бе купил. Облече чисти джинси и изпраната черна тениска без ръкави. Постара се, доколкото можа, да изсуши косата си във втората баня, завърза я на опашка и след кратък размисъл си сложи малко спирала на миглите и мацна гланц върху устните.

Слезе долу, за да го чака на верандата. Ако бяха истинска двойка, можеше да се излегне на леглото и да го гледа, докато той се облича. На какво великолепно зрелище щеше да се наслади! Блу въздъхна със съжаление и зарея поглед към буренясалото пасбище. Догодина по това време тук щяха да пасат коне, но тя нямаше да е наоколо да ги види.

Дийн беше готов за нула време, но когато излезе на верандата, между пръстите му висеше прозрачна бледолилава блузка. Преметна мълчаливо дрешката от едната ръка в другата, оставяйки я да говори сама за себе си. Малките сребристи мъниста искряха на лъчите на късното следобедно слънце като мехурчета пяна върху бледолилаво море. Платът се полюшваше като часовник на верижка от пръстите на хипнотизатор.

– Проблемът е – поде той, – че сигурно нямаш подходящ сутиен. В клубовете съм виждал момичета с такива блузки, но сутиените им бяха с дантелени презрамки. Може би в някой контрастен цвят. Мисля, че в случая розовият ще подхожда. – Поклати глава. – Ау, по дяволите, май засрамих и двама ни. – Без ни най-малко да изглежда засрамен, нахалникът размаха лилавото творение по-близо до лицето й. – Исках да ти купя нещо с шипове и кожа, но дори и наоколо да има садо-мазо магазин, кълна се, че не успях да го открия.

Тя бе влязла в Райската градина, само че този път Адам държеше предателската ябълка.

– Махай се.

– Ако те е страх да разкриеш пред света собствената си женственост, ще те разбера.

Блу беше уморена, гладна и навярно преливаше от самосъжаление, иначе нямаше да се улови на въдицата.

– Чудесно! – изсъска и грабна лилавото изкушение. – Но скъпо ще си платиш за това! Когато се качи горе, тя смъкна ядно мъжката тениска и нахлузи през глава блузата на Сатаната.

Чу се тихо шумолене, когато фината материя се спусна меко до колана на джинсите. Тънките презрамки обвиха раменете й. Той се оказа прав – презрамките на сутиена се виждаха. Разбира се, че ще е прав, нали беше експерт по дамско бельо! За щастие, сутиенът й беше бледосин и при все че презрамките не бяха дантелени, не бяха и бели, което дори и тя знаеше, че щеше да се сметне за непростим моден гаф от господин Вог, който я очакваше на верандата.

– В една от торбите има пола – подвикна той от подножието на стълбите, – в случай че се решиш да се избавиш от джинсите.

Без да му обръща внимание, Блу изрита сандалите, нахлузи износените черни боти и се спусна по стълбите.

– Това е детинско – заяви той, като огледа ботите.

– Ще тръгваме ли, или не?

– Досега никога не съм срещал жена, която толкова се страхува да бъде женствена. Когато посетиш онзи психиатър…

– Не започвай пак – сряза го Блу. – Сега е мой ред да карам. – Вдигна ръка с дланта нагоре и едва не се задави, когато той без възражение й връчи ключовете.

– Разбирам – кимна Дийн. – Трябва да затвърдиш мъжествеността си.

Днес беше натрупал твърде много точки в своя полза в словесните им двубои, но тя беше твърде развълнувана от идеята, че ще седне зад волана на ванкуиша, така че остави и този път да му се размине.

Колата се оказа истинска мечта. Блу го наблюдаваше, докато шофираше, но той се намръщи само два пъти, когато тя не успя да превключи плавно скоростите.

– Отиваме в града – заяви той, когато стигнаха до магистралата. – Преди да хапнем, искам да направя едно не особено дружеско посещение на Нита Гарисън.

– Сега?

– Нали не вярваш наистина, че ще позволя тази история с бойкота да й се размине току-така? Не е в моя стил, Блубел.

– Явно нещо не разбирам, но не мисля, че аз съм най-подходящата компания за тази визита при Нита Гарисън.

– Точно заради това ще ме чакаш в колата, докато очаровам стария прилеп – осведоми я той, протегна изневиделица ръка и започна да си играе с крайчеца на ухото й. Ушите й бяха особено чувствителни и колата едва не излетя от шосето. Тъкмо отвори уста, за да му заповяда да държи ръцете си по-далеч, когато той плъзна нещо в малката дупчица. Блу погледна в огледалото за обратно виждане. Една пурпурна капчица весело й намигна.

– Това е аксесоар – поясни Дийн. – Ще сложа другата, когато спрем.

– Купил си ми обици?

– Наложи се. Боях се, че ще се издокараш със стоманени гайки.

Ето че най-неочаквано се сдоби с моден стилист, при това не беше Ейприл. Запита се дали той осъзнава приликата с майка си? Подобни противоречия я привличаха още повече към него. Един мъж, излъчващ такава силна мъжественост, не би трябвало толкова много да обича красивите неща. Би трябвало да си пада по спортни джаджи. Ненавиждаше, когато хората не пасваха на стереотипите. Подобни изключения внасяха хаос в живота.

– За съжаление, камъните не са истински – продължи Дийн. – В тукашните магазини нямах голям избор.

Истински или не, на нея й харесваха.

Внушителната къща на Нита Гарисън се издигаше на сенчеста улица, на две преки от центъра на града. Изградена от същия жълтеникавокафяв камък като банката и католическата църква, тя имаше нисък четирискатен покрив и величествена фасада в италиански стил. Каменни корнизи увенчаваха деветте големи двойни прозореца – четири на първия етаж и пет на горния. Прозорецът в средата беше по-широк от останалите. Моравата беше отлично поддържана, с идеално прави лехи, в които растяха безмилостно окастрени декоративни храсти.

Блу спря колата пред портата.

– Уютно като в затворнически двор.

– Отбих се по-рано, но тя не си беше вкъщи. – Ръката му докосна тила й, а палецът му се плъзна по бузата, докато пъхаше другата обица в дупката. Младата жена потръпна. Усещането беше по-интимно от секс. Насили се да се отърси от магията.

– После ще ти ги дам назаем, ако искаш малко да ги поносиш. Вместо да отвърне подобаващо на заяждането, той потри нежно крайчеца на ухото й между пръстите си.

– Много мило.

Когато я пусна, тя имаше чувството, че ще умре от похот. Той отвори вратата и слезе, но веднага се наведе и я изгледа многозначително.

– Надявам се, че когато се върна, колата още ще си е на мястото. Блу подръпна едната пурпурна обица.

– Нямам намерение да бягам. Ако ми стане скучно, може само да пообиколя набързо квартала.

– По-добре недей. – Насочи към нея показалец като дуло на пистолет.

Блу се облегна на удобната седалка и го проследи с поглед, докато вървеше по пътеката към входната врата. Завесата на ъгловия прозорец потрепна. Младият мъж натисна звънеца и зачака. Когато никой не отвори, той отново го натисна. Отново нищо. Потропа по вратата с кокалчетата си. Блу се намръщи. На Нита Гарисън това никак нямаше да й хареса. Нима бе забравил как преди четири дни проклетата старица бе уредила да я арестуват?

Дийн слезе по предните стъпала, ала облекчението на Блу тутакси се смени с тревога, защото, вместо да се откаже и да си тръгне, той заобиколи зад ъгъла на къщата. Само защото Нита беше възрастна и жена, той си въобразяваше, че може да й досажда и да я тормози. Навярно старата драконка вече беше призовала личната си полицейска гвардия. Гарисън не беше Чикаго. Гарисън беше въплъщение на кошмара на янките – малък южняшки град със собствени правила и порядки. Дийн щеше да се озове в затвора, а Блу да се лиши от очакваната вечеря. Прониза я не по-малко тревожна мисъл. Щяха да конфискуват красивата му кола.

Младата жена изскочи навън. Ако не го спреше, ванкуишът щеше да попадне на един от онези полицейски търгове. Той толкова беше свикнал прочутото му име да отваря всички врати, че си бе въобразил, че е непобедим. И абсолютно подценяваше властта, която имаше тук тази жена.

Блу закрачи по тухлената пътека, заобикаляща къщата, и го откри да наднича през един от прозорците.

– Не го прави!

– Тя е вътре – заяви той. – Усещам мириса на сяра.

– Явно не желае да говори с теб.

– Неин проблем. Аз искам да говоря с нея. – Дийн заобиколи зад ъгъла. Блу скръцна със зъби и го последва.

Квадратен тревен участък и нова редица безжалостно окастрени храсти растяха пред гаража, построен от същия жълтеникавокафяв камък, както и къщата. Не се виждаше нито едно цвете, само празно бетонно басейнче за птици. Без да обръща внимание на протестите й, младият мъж изкачи четирите стъпала, водещи до задната врата, скътана под къс бетонен навес, поддържан от колони, украсени със същите каменни плетеници, както и корнизите. Завъртя дръжката и отвори вратата, а Блу засъска като настъпена котка:

– Нита Гарисън вече звъни в полицията и се оплаква от теб! Дай ми портфейла си, преди да са те арестували.

Той я стрелна с поглед през рамо.

– Защо ти е портфейлът ми?

– За да вечерям.

– Нечувана грубост дори за теб. – Той надникна вътре. Чу се нисък, дрезгав кучешки лай, който тутакси замлъкна.

– Госпожо Гарисън! Аз съм Дийн Робилард. Оставили сте задната врата отключена! – извика неканеният гост и влезе.

Блу се вторачи във вратата, сетне се свлече на долното стъпало. Дори полицията на Гарисън не можеше да я арестува, ако не е влязла вътре, нали? Подпря лакти на колене, решена да чака Дийн.

Раздразнен женски глас наруши вечерната тишина:

– Какво си мислиш, че правиш? Веднага изчезвай оттук!

– Зная, че това е малък град, госпожо Гарисън – разнесе се гласът на Дийн, – но би трябвало да държите вратите си заключени.

Вместо да заглъхне, гласът стана още по-гръмък и пронизващ.

– Чу ме! Махай се! – Блу отново различи следи от бруклински акцент.

– Веднага след като поговорим.

– Не говоря на теб. Какво правиш там, момиче?

Блу рязко се обърна и видя на прага госпожа Гарисън да се извисява застрашително над нея. Беше в пълно бойно снаряжение: тежък грим, висока платинена перука, широки светлосини жарсени панталони и туника с деколте тип „лодка" в същия цвят, украсена с безброй златни медальони. Тази вечер подутите й глезени се подаваха над чифт износени яркорозови чехли.

– Това, което правя, е да нахлувам неканена в чужд дом – мина Блу направо на въпроса.

– Тя се страхува от вас – обади се Дийн от вътрешността на къщата, – за разлика от мен. Госпожа Гарисън се опря с две ръце на бастуна и изгледа Блу, сякаш беше гнусна хлебарка.

Младата жена се изправи неохотно.

– Не се страхувам от вас – промърмори, – но не съм яла от закуска, а в затвора видях само автомат за пакетирани храни и безалкохолни напитки и… всъщност няма значение.

Недружелюбната домакиня изсумтя презрително и се затътри навътре при Дийн.

– Направи голяма грешка, господин Голяма работа. Блу надникна вътре.

– Той не е виновен. Прекалено много са го удряли по главата оповести и ставайки жертва на любопитството, пристъпи прага.

За разлика от голия и строго поддържан екстериор, вътре къщата беше претъпкана с мебели и разхвърляна. До задната врата бяха струпани купчини вестници, а едно здраво търка» не нямаше да се отрази зле на пода от златистокафяви теракотени плочки. Върху ниската масичка в провинциален френски стил, сред пръснатата поща, се виждаха празна купа от овесена каша, чаша за кафе и обелка от банан. При все че къщата не беше ужасяващо мръсна, имаше запуснат вид, а във въздуха се носеше възкисел мирис. Един престарял и прехранен лабрадор с посивяла козина на муцуната се беше излегнал в ъгъла, където ръбовете на тапетите на златисти ивици бяха започнали да се отлепват. Кухненските столове със златиста дамаска и малкият кристален полилей придаваха на помещението кичозна ласвегаска атмосфера.

Нита вдигна бастуна си.

– Ще се обадя в полицията.

– Нека ви предупредя, госпожо Гарисън – не издържа Блу. – На пръв поглед Дийн изглежда безобиден и мил младеж, но жестоката истина е, че всички играчи в НФЛ са истински диваци и полуживотни. Той просто се преструва по-добре от повечето от съотборниците си.

– Наистина ли вярваш, че можеш да ме изплашиш? – изсумтя презрително Нита. – Аз съм отраснала на улиците, сладурче.

– Просто ви обяснявам как стоят нещата. Вие го разстроихте, а това няма да доведе до нищо добро.

– Това е моят град. Нищо не може да ми направи.

– Така си мислите вие. – Блу мина покрай Дийн, който бе клекнал, за да погали древния лабрадор. – Футболистите са особено племе, те не се подчиняват на общоприетите закони. Зная, че държите местната полиция в малкото си джобче – трябва да ви напомня, че миналата седмица ми извъртяхте много подъл номер – но в мига, в който Дийн започне да раздава автографи и безплатни билети за мачове, същите полицаи ще забравят името ви.

Блу трябваше да признае, че старата вещица не се даваше лесно. Вместо да подвие опашка, тя се подсмихна ехидно на Дийн.

– Мислиш ли, че това ще сработи? Дийн сви рамене и се изправи.

– Харесвам ченгетата и може да се отбия в полицейския участък. Но честно казано, много повече ме интересува какво ще кажат адвокатите ми за този ваш малък бойкот.

– Адвокати! – Старицата изплю думата с отвращение, сетне отново се захвана с Блу, което беше дяволски нечестно, след като тя толкова самоотвержено се бе нагърбила с ролята на миротворец. – Готова ли си да се извиниш за грубото си и непочтително държание към мен миналата седмица?

– А вие готова ли сте да се извините на Райли?

– Задето казвам истината? Не смятам, че децата трябва да се глезят. Хората като теб винаги се стремят да решат и най-малкия им проблем и по този начин те никога няма да се научат как да станат самостоятелни.

– Това момиче току-що загуби майка си – обади се Дийн с измамно мек глас.

– И откога животът е справедлив? – Злобните й очички се присвиха и дебелият слой сини бронзови сенки се пропука от дълбоките бръчки. – По-добре е да научат как е устроен този свят още докато са малки. Когато аз бях на нейната възраст, ми се налагаше да спя на площадката на противопожарния изход, за да се измъкна от лапите на втория си баща. – Удари бедрото си в масата и чашата за кафе полетя към пода, последвана от купчина пликове с реклами. Нита махна небрежно към бъркотията. – Вече никой в този град не иска да се занимава с домакинска работа. Сега всички черни момичета отиват в колеж.

Дийн потри края на ухото си.

– Проклетият Ейб Линкълн е виновен. Блу с мъка сдържа усмивката си.

Нита го огледа от глава до пети.

– Смяташ се за голям умник, а?

– Да, госпожо.

Съдейки по обиграния й оглед, тази жена бе видяла през живота си не малко красиви мъже. В същото време в държанието й нямаше и следа от кокетство.

– Танцуваш ли?

– Не мисля, че се разбираме толкова добре, че да се развличаме с танци. Старицата стисна устни.

– Много години съм преподавала танци в школата на Артър Мъри в Манхатън. Салонни танци. Бях голяма красавица. – Гнусливият поглед, с който измери Блу, показваше достатъчно красноречиво, че тя далеч не е такава. – Губиш си времето с него. Прекалено си безлична и обикновена.

Дийн повдигна вежди.

– Тя не е…

– Той точно това харесва у мен – прекъсна го Блу. – Така не го засенчвам. Дийн въздъхна.

– Ти си глупачка. – Нита Гарисън изкриви устни в презрителна насмешка. – През живота си съм видяла немалко такива като него. Накрая те винаги избират жени като мен – каквато бях някога. Големи цици, руси коси и дълги крака.

Нита попадна право в целта, но Блу нямаше да се даде без борба.

– Освен ако самите те не обичат да носят женски дрехи. В крайна сметка женското бельо е много по-фино и красиво.

– Ще ме уведомите ли, когато приключите? – попита Дийн.

– Между другото, коя си всъщност? – Старата дама запрати въпроса си като зловонна димка.

– Аз съм художничка портретистка. Рисувам деца и кучета.

– Наистина ли? – заинтригува се местната феодалка с блеснал поглед. – Ами добре тогава. Може би ще те наема да нарисуваш Танго. – Наклони глава към древния пес. – Да, мисля, че точно това ще направя. Можеш да започнеш още утре.

– Тя вече си има работа, госпожо Гарисън – намеси се Дийн. – Тя работи за мен.

– Разправяш на целия град, че ти е годеница.

– Точно така. Сигурен съм, че първа ще потвърди, че това е работа на пълен работен ден.

– Глупости. Само й мътиш главата с лъжи, за да спи с теб. В мига, в който ти омръзне, ще я зарежеш.

Явно това твърдение никак не се понрави на Дийн.

– От уважение към възрастта ви, госпожо Гарисън, ще се престоря, че нищо не съм чул. Давам ви двайсет и четири часа, за да прекратите бойкота.

Без да му обръща внимание, старицата се извърна отново към Блу.

– Искам те тук утре в осем часа, за да започнеш портрета на Танго. След като дойдеш, ще кажа на мъжете да се върнат на работа.

– Изнудването трябва да е по-деликатно – отбеляза Блу.

– Твърде съм стара за деликатности – сряза я Нита Гарисън. – Зная какво искам и как да го получа.

– Вие май не разбирате, госпожо Гарисън – рече Дийн.

– Ако продължавате в същия дух, ще си навлечете куп неприятности. – Стисна лакътя на Блу и я повлече към вратата.

***

Когато се върнаха в колата, Дийн рязко й заповяда да не приближава отново до госпожа Гарисън. Тъй като мразеше да й нареждат, Блу се изкушаваше да се заяде с него заради самия принцип, но нямаше намерение да позволи на старата вещица да й вгорчава живота. Освен това искаше да се наслади на вечерта.

Спряха пред едноетажна сграда със синя мазилка с дребни камъчета и жълта табела над входната врата: „Барн Грил".

– Мислех си, че мястото ще е истинска плевня – рече Блу, докато вървяха към вратата.

– Аз също, когато за пръв път дойдох тук. После разбрах, че собственикът проявява нестандартно чувство за хумор. През осемдесетте заведението се е казвало „Уолт Бар енд Грил", но местните жители са го съкратили.

– На „Барн Грил". Разбрах.

Гласът на Тим Макгро, пеещ „Не пипай момичето", се носеше през вратата, когато двамата влязоха в преддверието, със стени, облицовани с решетки от тъмнокафяво дърво, и аквариум, в който сред гнездо от светещи сини камъни се мъдреше пластмасов оранжев замък. Барът в предната част разделяше просторния ресторант на два салона. Застанал под две фалшиви лампи от „Тифани", барманът, истински двойник на Крие Рок, наливаше халби с бира. Като видя Дийн, го поздрави дружески. Клиентите, седнали на високите столчета, започнаха да се обръщат и атмосферата тутакси се оживи.

– Хей, Бу, къде се губиш през целия уикенд?

– Жестока риза.

– Обсъждахме новия сезон и…

– Чарли смята, че трябва да импровизираш повече…

Държаха се така, сякаш го познаваха от цяла вечност, въпреки твърденията на Дийн, че е вечерял само два пъти в заведението. Като гледаше спонтанната фамилиарност, с която хората се отнасяха към него, Блу се радваше, че не е известна.

– При други обстоятелства с удоволствие бих си поговорил с вас за спорта, но съм обещал на годеницата ми, че ще посветя тази вечер единствено на нея. – Дийн я прегърна през раменете. – Имаме годишнина и всички знаете колко са сантиментални жените при такива поводи.

– И каква годишнина имате? – поинтересува се двойникът на Крие Рок.

– Цели шест месеца, откакто моята любима ме излови, упои и завлече у дома. Мъжете се разсмяха. Дийн я поведе покрай бара към дъното на ресторанта.

– Аз съм те? – удиви се Блу. – И откога се отказа от битието си на янки?

– Откакто станах плантатор от Юга. Това автоматично ме превръща в гражданин на Севера и на Юга.

Невисока стена, също украсена с кафяви дървени решетки и редица с бутилки „Кианти", отделяше ресторанта от бара. Дийн насочи спътницата си към една свободна маса и издърпа стола.

– Забеляза ли онези стари момчета на бара? Единият е окръжен съдия, онзи як здравеняк е директорът на гимназията, а плешивият е открит хомосексуалист и фризьор. Обичам Юга.

– Ексцентриците тук са си у дома, гарантирам ти го. – Тя се пресегна през масата, застлана с червена мушама, към панерчето за хляб и грабна пакет солети. – Изненадана съм, че те обслужват. Сигурно Нита Гарисън е станала небрежна.

– Намираме се извън града и тя не е собственик на този ресторант. Освен това, изглежда, и за нея важи правилото: „колкото по-малко знаеш, толкова по-спокойно спиш", и предпочита да е в неведение за някои неща.

– Наистина ли смяташ да й пратиш адвоката си?

– Още не съм решил. Хубавото е, че сигурно ще спечеля. Лошото е, че ще отнеме месеци.

– Няма да рисувам Танго.

– Дяволски си права, няма да го рисуваш.

Блу заряза солетите. Макар че беше понеделник вечер, три четвърти от масите бяха заети и по-голямата част от клиентите я зяпаха с неприкрито любопитство. Не беше трудно да разбере защо.

– Изглежда доста оживено за понеделник вечер.

– Тук няма голям избор от заведения. В понеделник вечер можеш да посетиш или „Барн

Грил", или сбирката на кръжока по изучаване на Библията във втората баптистка църква. Или сбирката май беше във вторник. Разписанието на сбирките на Библейския кръжок е по-сложно, отколкото фокусите по линията на защитата на „Старс".

– Харесва ти тук, нали? И не само фермата. Животът в малкия град.

– Различно е.

Появи се сервитьорката с менюто. Слабото недоволно лице тутакси се оживи от сияйна усмивка, предназначена единствено за Дийн.

– Казвам се Мари и тази вечер ще ви обслужвам.

Блу от все сърце съжали, че няма закон, който забранява на всички, работещи в заведение, в което има шишета сос „Табаско" върху масите, да се представят на посетителите.

– Приятно ми е да се запознаем, Мари – изрече провлечено Дийн Селяндура. – Кое е най-вкусното, което ще ни предложиш тази вечер?

Без да обръща никакво внимание на Блу, Мари изреди ястията. Дийн си избра пиле на скара със салата. Блу се спря на пържена морска котка с нещо, което се наричаше „мръсни картофи" и се оказа картофено пюре със сметана и гъби, полети обилно със сос грейви. Докато тя унищожаваше лакомо порцията си, Дийн си похапваше пилето без кожа с гарнитура печен картоф, който намаза с малко краве масло. Отказа десерт и през цялото време си бъбреше дружески с цялата върволица местни футболни запалянковци, които не спряха да прекъсват вечерята им. На всички представяше Блу като своя годеница.

Когато най-сетне останаха сами за няколко минути, Блу, която се наслаждаваше на огромното парче шоколадов пай, вдигна глава и попита:

– Интересно, как смяташ да обясниш разваления ни годеж, след като си замина?

– Никак. Що се отнася до този град, аз ще остана сгоден, докато не изникне основателна причина да не бъда.

– Която навярно ще изникне в лицето на някоя фантастична двайсетгодишна празноглава красавица, невероятно надарена физически.

Дийн се втренчи в десерта и.

– Чудя се къде всичката тази храна?

– Не съм яла от закуска. Говоря сериозно, Дийн. Наистина искам да зная. Не можеш да развалиш годежа, като ми натресеш някоя фатална болест или заявиш, че си ме хванал на калъп с друг мъж. Или жена – побърза да добави. – Обещай ми.

– Питам само от похотливо любопитство – била ли си някога с жена?

– Престани да шикалкавиш. Искам да ми дадеш дума.

– Добре, ще кажа, че ти си скъсала с мен.

– Сякаш някой ще ти повярва. – Тя загреба щедро от пая. – Случвало ли ти се е?

– Кое? Да скъсат с мен? Разбира се.

– Кога?

– Преди време. Не помня точно.

– Никога. Обзалагам се, че никога не са те зарязвали.

– Разбира се, че са. Сигурен съм. – Младият мъж отпи от бирата си и се замисли. – Спомних си. Анабел ме заряза.

– Съпругата на агента ти? Струва ми се, че ти ми каза, че никога не си излизал с нея.

– Не съм. Тя заяви, че съм незрял, което признавам, че по онова време беше вярно, и отказа да се среща с мен.

– Не виждам как това може да се квалифицира като „зарязване".

– Хей, а какво друго може да бъде?

Тя се ухили, той й се усмихна в отговор и нещо в нея се разтопи ведно с последната хапка от шоколадовата наслада. Блу се извини набързо и се запъти към дамската тоалетна.

И от този миг бедите започнаха.

***

Беше забелязала жената по-рано – мършава, с мрачна физиономия, със силен грим и боядисана черна коса. Тя и придружителят й, приличащ на мечка гризли, се наливайки се здравата през цялата вечер. За разлика от болшинството клиенти в ресторанта, нито един от двамата не приближи към Дийн. Вместо това жената не сваляше пронизващия си поглед от Блу. И когато Блу мина покрай тяхната маса, жената я заговори с пиянско заваляне:

– Я ела тук, малка Пий Уий, да си поговоря с теб.

Блу не й обърна внимание и влезе в тоалетната. Тъкмо заключи кабината, когато външната врата се разтвори с трясък и се разнесе същият войнствен глас:

– К'во става, малката? Мислиш се за прекалено важна, за да говориш с мен?

Блу тъкмо се канеше да й обясни, че не говори с пияници, когато се чу познат мъжки глас:

– Остави я на мира. – Чаровникът Дийн бе заменен от генерал, изискващ пълно подчинение.

– Само ме докосни, задник такъв, и ще запищя, че ме изнасилваш – озъби се жената.

– О, не, няма да стане. – Блу излезе с твърда стъпка от кабината. – Какъв ти е проблемът? Жената стоеше до мивката, осветена от ярката жълта светлина. Широкоплещестата фигура на

Дийн запълваше отвора на вратата от лявата й страна. Презрителната гримаса на непознатата, предизвикателно издаденото бедро, навитата на кок боядисана суха коса свидетелстваха, че е озлобена на целия свят и е решена да стовари всичките си нещастия на Блу.

– Проблемът ми е, че мина с навирен нос покрай мен. Блу опря ръка на кръста.

– Госпожо, вие сте пияна.

– И к'во от туй? Цяла вечер се правиш на важна, сякаш си нещо повече от всички жени тук, само защото си пипнала господин Голяма надувка.

Блу пристъпи напред, но ръката на Дийн се стрелна, обви се около кръста й и я дръпна назад.

– Недей. Не си струва да си губиш времето с нея.

Блу нямаше намерение да се бие с пияната жена, искаше само да я осветли по някои въпроси.

– Пусни ме, Дийн.

– Криеш се зад гърба на голямото си лошо гадже? – подметна жената подигравателно, когато Дийн повлече Блу към вратата.

– Не е нужно да се крия зад никого – отвърна Блу и пристъпи напред, като се опита да избута ръката му. Ръката не помръдна.

Мечката гризли, компаньонът на непознатата, се извиси в рамката на вратата. Имаше гръден кош като на варел, квадратна челюст и бицепси, приличащи на татуирани бурета за бира. Но жената не виждаше никой друг, освен Блу.

– Тузарското ти приятелче го е страх да не изядеш тупаника и да не може да те чука довечера.

Дийн се намръщи в огледалото.

– Госпожо, вие сте сквернословещо, жалко подобие на човешко същество – процеди отвратено.

Някой в тълпата, струпала се зад гърба на гризлито, разтвори вратата докрай, за да не изпуснат нещо от задаващото се зрелище. Гризлито се наведе напред.

– Какво правиш тук, Карън Ан?

– Ще ви кажа какво прави – отвърна му Блу троснато. – Опитва се да ме предизвика, защото е прецакала живота си и иска да си го изкара на някой друг.

Жената сграбчи ръба на умивалника, за да не падне.

– Аз си печеля честно парите, кучко. От никого не вземам подаяния. Колко пъти ти се е налагало да го духаш на Важната клечка, за да си платиш вечерята?

Дийн отпусна ръката си.

– Награби я, Блу. Да я награби?

Карън Ан се хвърли напред. Беше с цяла глава по-висока от Блу и с петнайсетина килограма по-тежка, но пияна до козирката.

– Хайде, Пий Уий, хайде, малката – озъби се тя. – Хайде да видим дали се биеш толкова добре, колкото смучеш.

– Сега вече прекали! – Блу нямаше понятие защо Карън Ан й бе обявила война, а и не й пукаше. Втурна се срещу нея. – Настоявам да се извините, госпожо.

– Майната ти! – Карън Ан изви пръсти и се опита да сграбчи косата на Блу. Но тя се извъртя и я блъсна с рамо в корема.

Карън Ан изкрещя от болка, изгуби равновесие и се пльосна на пода.

– Дяволите да те вземат, Карън Ан! Веднага си вдигни задника! – кресна гризлито и пристъпи напред, но Дийн му препречи пътя.

– Не се меси.

– И кой ще ми попречи?

Устните на Дийн се извиха в смъртоносно подобие на усмивка.

– Сериозно ли си мислиш, че ще минеш през мен? Не ти ли стига, че нашата малка Пий Уий ето там срита задника на приятелката ти?

Това не беше съвсем вярно. „Нашата малка Пий Уий ето там" само беше бутнала мъртвопияната Карън, но като по чудо я бе уцелила в слънчевия сплит. Сега Карън Ан се гърчеше на пода и отчаяно се мъчеше да си поеме дъх.

– Сам си го изпроси, кучи сине – изруга гризлито и замахна с все сила.

Но Дийн блокира удара му, без дори да помръдне крака. Тълпата зяпачи ревна дружно, включително и онзи тип, когото Дийн представи като мирови съдия. Гризлито залитна и се блъсна в касата на вратата. Присви злобно очи и отново се нахвърли срещу Дийн, но той отстъпи ловко настрани и гризлито се халоса в металната закачалка за кърпи. Но мигом се изправи и се впусна в поредната атака. Този път му провървя и уцели болното рамо на Дийн, което никак не се понрави на куотърбека. Блу се смота на бърза ръка от полесражението, когато мнимият й годеник престана да си играе игрички и сериозно запретна ръкави.

Обзе я ужасяваща възбуда, докато наблюдаваше с каква хирургическа точност Дийн изпълни контраатаката. За съжаление, малко неща на този свят са черни и бели като в настоящия момент и докато се наслаждаваше на въздадената набързо справедливост, тя се изпълни с копнеж. Ако Дийн с огромната си сила, безпогрешни рефлекси и странно благородство можеше да накаже цялото зло на света, нямаше да се налага да го прави Вирджиния Бейли.

Когато гризлито се стовари на пода, едрият плешив здравеняк, който по-рано Дийн представи като директор на гимназията, си проправи път сред тълпата.

– Рони Арчър, както винаги, имаш по-малко ум от една бълха. Ставай и се пръждосвай оттук.

Гризлито неуспешно се опита да се претърколи по гръб. В това време Карън Ан пропълзя до тоалетната кабина и започна да повръща.

Барманът и фризьорът повдигнаха гризлито. Съдейки по израженията на лицата им, той не беше най-популярният момък в града. Единият от тях му подаде хартиена кърпа, за да спре кръвта си, а другият го измъкна от тоалетната. Блу се добра до Дийн, но ако не се брояха драскотината на лакътя и изцапаните дизайнерски джинси, по него нямаше други щети.

– Позабавлявахме се – заяви той, докато оглеждаше Блу. – Добре ли си?

Битката й бе завършила, преди да е започнала, но й стана приятно, че той е загрижен за нея.

– Добре съм.

Отвратителните звуци от повръщане най-сетне спряха и директорът изчезна в кабината. Появи се оттам с мъртвешки бледата Карън Ан, която се олюляваше до него.

– На всички нас никак не ни се нрави, когато вие двамата ни карате да приличаме на шайка пияни селяндури в очите на непознатите – обяви той, преди да я поведе през тълпата. – Нима смяташ да прекараш целия си живот, като се биеш с всяко дребничко момиче, което ти напомня за сестра ти?

Блу и Дийн се спогледаха.

След като двойката пияни побойници бяха изведени, съдията, фризьорът, директорът на училището и една жена, която всички наричаха Сил, собственичка на местния магазин за стоки втора употреба, в един глас настояха да почерпят Дийн и Блу. Двамата набързо узнаха, че Рон е глупав, но иначе не бил лош. Че Карън Ан е пълна злобарка – за което съвсем красноречиво свидетелстваха цъфналите краища на зле боядисаната й коса – и си била такава още преди хубавката й дребничка по-малка сестра Лайла да избяга със съпруга на Карън Ан, като на всичкото отгоре двамата прелюбодейци задигнали и новия й червен понтиак файърбърд.

– Тя наистина много обичаше колата си – обясни съдията Пит Хоскинс.

Както се оказа, сестра й Лейла на ръст приличала на Блу и също била с тъмна коса, макар че нейната била малко по-добре оформена, както тактично изтъкна Гари.

– На мен ли го казваш – промърмори Дийн.

– Преди две седмици Карън Ан налетя на Марго Джилбърт – поясни Сил, – а тя дори наполовина не приличаше толкова на Лейла, колкото Блу.

Малко преди Блу и Дийн да си тръгнат, барманът и двойник на Крис Рок, чието истинско име беше Джейсън, обеща да не сервира на Рони и Карън Ан повече от едно питие на вечер, дори и в сряда, когато предлагаха любимата италианска кухня на Рони.