Чаровник по рождение

23.

Блу нанесе внимателно финия руж по скулите си. Нежният розов оттенък допълваше блестящото червило и черния туш. Освен това за подсилване на ефекта бе подчертала с молив контура на очите и си бе сложила сребристосиви сенки. Изглеждаше страхотно.

Голяма работа, няма що! Ставаше дума само за гордост, не и за красота. Трябваше да докаже нещо на Дийн, преди да си тръгне от Гарисън.

Като излизаше от банята, видя празната кутийка от теста за бременност, която бе хвърлила в кошчето за боклук вчера сутринта, след като Дийн си тръгна. Не беше бременна. Отлично. Просто прекрасно. Не би могла да поеме отговорността за отглеждането и възпитанието на едно дете със скитническия си начин на живот. Навярно никога нямаше да има бебе и така беше по-добре. Във всеки случай никога не би могла да причини на едно дете това, което самата тя беше принудена да понесе. При все това усещаше нова празнота в душата си. Още един провал, който трябваше да преживее.

Запъти се към стаята на Нита. Полите на лятната рокля, купена специално за празненството, погалиха коленете й. Беше яркожълта с волан на подгъва и тясна горна част, подчертаваща бюста й. Новите пурпурни сандали се завързваха на глезените с изящни атлазени панделки. Яркият им цвят и аметистовите обици, които Дийн й бе подарил, придаваха непринудена жизнерадост на изключително женствената рокля.

Нита, седнала пред огледалото, нанасяше последни щрихи по лицето си. С голямата руса перука, дългите диамантени обици и туниката в пастелен цвят, с широки ръкави и висока талия, падаща на меки талази, възрастната дама приличаше на карнавална платформа, предоставена на парадното шествие от собственичката на публичен дом за престарели любовчии, но при все това имаше внушителен и достолепен вид.

– Да вървим, слънчице – рече Блу от прага. – И не забравяйте да изглеждате изненадана.

– За целта е достатъчно само да те погледна – изехидничи Нита и огледа младата жена от главата до петите.

– Е, време беше – сви рамене Блу.

– Отдавна му мина времето! – скастри я старицата. Когато Блу приближи, тя протегна ръка и бухна един кичур от косата й. – Ако ме беше послушала, отдавна щеше да позволиш на Гари да те подстриже така.

– Ако го бях направила, сега щях да съм блондинка.

– Беше просто идея – подсмръкна обидено Нита.

Гари го сърбяха ръцете да докопа косата на Блу още от онази нощ, когато се запознаха в „Барн Грил". Едва се бе настанила на стола му, и той скорострелно скъси дължината на косата й и оформи няколко кокетни кичура, които подчертаваха изразителните й очи. Останалата коса, подстригана на пластове, скосени отзад, обрамчваше лицето й в елегантен безпорядък. Прическата беше прекалено шикозна за вкуса на Блу, но я преобразяваше до неузнаваемост.

– Още от самото начало трябваше да се нагласиш за онзи футболист – отсече Нита. – Тогава може би щеше да те приеме на сериозно.

– Той ме приема на сериозно.

– Отлично знаеш за какво говоря. Той също можеше да се влюби в теб. Също както ти в него.

– Аз съм луда по него, но не съм влюбена. Има голяма разлика. Аз никога не се влюбвам. – Нита не разбираше. Сега Блу можеше да си тръгне от града с високо вдигната глава. Искаше да е сигурна, че Дийн никога повече нямаше да я погледне дори с намек за съжаление.

Младата жена побутна Нита към вратата. Докато излизаха на заден от гаража, рожденичката провери в огледалцето върху сенника дали не си е размазала червилото.

– Трябва да се срамуваш, задето позволяваш на този футболист да те прогони от града. Мястото ти е тук, в Гари сън, а не да скиташ из цяла Америка.

– Не мога да се прехранвам в Гарисън.

– Вече ти казах, че ще ти плащам, ако останеш. При това много повече, отколкото получаваш за глупавите си малки картини.

– Аз обичам да рисувам малките си глупави картини. И не понасям да живея в робство.

– Аз съм тази, която живее в робство – възрази Нита, – имайки предвид как постоянно ме командориш. Заради магарешкия си инат не желаеш да проумееш, че изпускаш златна възможност. Аз няма да живея вечно, а ти отлично знаеш, че няма на кого да оставя парите си.

– Вие сте безсмъртна. Ще надживеете всички ни.

– Подигравай се колкото си щеш, но аз струвам милиони и един ден всичките може да бъдат твои.

– Не са ми притрябвали вашите милиони. Ако притежавате и капка почтеност, ще завещаете всичко на града. А аз искам единствено да се махна колкото може по-далеч от Гарисън. – Спря на стопа, преди да завие по Чърч Стрийт. Пристигаха точно навреме. – И не забравяйте да се държите любезно – додаде Блу.

– Аз съм работила в школата на Артър Мъри и зная как да бъда любезна.

– Но като се замисля, май е по-добре само да мърдате устни и да оставите приказките на мен. Така ще е по-безопасно.

Изсумтяването на Нита прозвуча като смях и младата жена внезапно осъзна колко много ще й липсва старата заядливка. С Нита Блу можеше да бъде самата себе си – ексцентрична чудачка.

Също както с Дийн.

***

Дългият тесен плакат, украсен с балони, опънат напреки на Чърч Стрийт, гласеше:

ЧЕСТИТ СЕДЕМДЕСЕТ И ТРЕТИ РОЖДЕН ДЕН, ГОСПОЖО ГАРИСЪН!

Дийн знаеше със сигурност, че Нита е на седемдесет и шест, така че нито за миг не се усъмни, че Блу стои зад тази безсрамна лъжа.

В парка най-чинно и почтено се бяха събрали около стотина души. На вятъра се поклащаха многоцветни балони и червени, бели и сини знаменца, останали от празника за Четвърти юли. Група местни разпасани тийнейджъри с черни тениски, с очи, подчертани с дебели линии в същата цветова гама, свиреха пънк рок версията на „Честит рожден ден". Райли беше казала на Дийн, че единствените музиканти, съгласили се да свирят днес, са гаражната банда на племенника на Сил.

До входа на парка, близо до малката розова градина, имаше маса с огромна торта, която Нита вече разрязваше. Дийн бе закъснял за поздравителните речи, но съдейки по лицата на присъстващите, не бе пропуснал нещо особено. Гирлянди със знаменца украсяваха дългите маси, върху които бяха подредени кани с пунш и студен чай. Младият мъж зърна Ейприл и Райли, застанали близо до масата с тортата, да разговарят с жена в жълта рокля. Някой от местните го извика и той му махна разсеяно, докато погледът му претърсваше тълпата за Блу.

Вчера беше един от най-лошите и най-хубавите дни в живота му. Първо, отвратителната среща с Блу, после болезненият, но облекчаващ душата разговор с Джак, и накрая танцовият маратон с Ейприл. След това почти не бяха разговаряли и нямаше „шибана прегръдка", както Джак се бе изразил, но двамата осъзнаваха, че положението се бе променило. Той не знаеше точно какви ще бъдат новите им отношения, но разбираше, че вече е крайно време да порасне и да опознае жената, в която се бе превърнала майка му.

Огледа още веднъж парка, но и този път не видя Блу, а това бе единственото, което искаше. Трябваше някак си да оправи кашата, която бе забъркал. Нита отнесе чинията си с парче торта до стола, запазен специално за нея, а Сил и Пени Уинтърс застанаха до масата да режат тортата и да раздават парчета на желаещите. Рожденичката стрелкаше с убийствени погледи солиста на гаражната банда, който най-безсрамно се гавреше с песента на Пол Макартни „Честит рожден ден". Райли и жената с жълтата рокля стояха с гръб към него. Ейприл посочи към музикантите и заедно с Райли се приближи към тях.

Сил го съзря тъкмо когато слагаше поредното квадратно парче торта върху картонена чиния.

– Ела насам, Дийн! – извика го тя. – Глазираните рози почти не останаха. Блу, довлечи го тук. Имам едно парче, надписано с името му.

Той се огледа, но никъде не видя Блу. В този момент дребната жена в жълтата рокля се обърна и Дийн се почувства, сякаш някой здравата го халоса с чук по главата.

– Блу?

За миг тя му заприлича на уязвимо и беззащитно дете. Дийн често я бе упреквал, че се държи като такова. Сетне вирна дръзко брадичка.

– Зная. Адски съм сладка. Направи ми услуга и да не говорим за това.

Беше повече от сладка. Ейприл беше превърнала госпожица Мъфет в картинка от модно списание. Роклята й прилягаше съвършено. Беше с точната дължина и идеално обгръщаше дребничката стройна фигура. Корсажът прилепваше предизвикателно към стегнатите гърди, а острите пурпурни сандали подчертаваха изящните глезени. Беше си я представял точно такава. Меките къдрици, разпилени в кокетен безпорядък, хармонираха с фините черти на лицето й. Гримът й беше умело нанесен и я правеше още по-женствена. Дийн винаги бе знаел, че е нужно съвсем малко, за да стане неотразима. И наистина беше такава. Красива, стилна, секси. Почти не отстъпваше на всички онези красиви, стилни и секси жени, които познаваше. Мразеше този блясък. Искаше предишната Блу. Но когато най-сетне си възвърна дар словото, успя да смотолеви само неуместното:

– Защо?

– Писна ми постоянно да чувам, че ти си по-хубавият от двама ни.

Той не можа да изстиска дори една усмивка. Идеше му да я напъха обратно в предишните й парцали, да изхвърли на боклука тези елегантни сандали. Блу беше Блу, единствена и неповторима. Тя нямаше нужда от всичко това. Но ако й кажеше истината, сигурно щеше да го помисли за луд. Вместо това прокара палец по тясната презрамка на роклята.

– Ейприл си знае работата.

– Ама че майтап. Точно това каза и тя, когато ме видя. Смяташе, че това е твое дело.

– Да не искаш да кажеш, че е само твое?

– Аз съм художничка, Бу. За мен това беше само поредното платно, при това не най-интересното. А сега върви да се подмазваш на Нита. Все още не е убила никого, но до довечера има много време.

– Първо двамата с теб трябва да поговорим за вчера. Блу се скова.

– Не мога да я оставя сама. Знаеш каква е.

– Само още един час и ще те отведа от тук. Но Блу вече се отдалечаваше.

Ейприл му помаха над главата на Райли. Старият сандък на някогашното негодувание се открехна за миг, но когато надникна вътре, Дийн видя само прах. Ако поискаше, винаги можеше да отиде при майка си, за да си побъбрят за това-онова. Което и стори.

Ейприл бе избрала да облече за празненството джинси, допълнени със сламена каубойска шапка и плътно прилепнала винтидж блуза. Тя кимна към бандата.

– С малко практика бас китаристът ще стане приличен музикант.

– Видя ли Блу? – обади се Райли до нея. – Отначало не можах да я позная. Изглежда съвсем като голяма и всичко останало.

– Илюзия – процеди Дийн през зъби.

– На мен не ми се струва така. – Ейприл се взря в него изпод периферията на каубойската шапка. – И се съмнявам, че онези мъже, които се опитват да привлекат вниманието й, ще се съгласят с теб. Тя като че ли не ги забелязва, макар обикновено нищо да не убягва на нашата Блу.

– Моята Блу – чу се Дийн да казва.

Ейприл тутакси се оживи и го стрелна с любопитство.

– Твоята Блу? Същата жена, която се кани да напусне след два дни града?

– Тя никъде няма да ходи.

– В такъв случай нямаш много време – притесни се майка му. Към тях се приближи мъж с бейзболна шапка, нахлупена ниско над челото, и големи сребристи слънчеви очила модел „Авиатор", изцяло закриващи очите му. Райли леко подскочи.

– Татко! Не мислех, че ще дойдеш.

– Обещах да дойда.

– Зная, но…

– Но толкова много пъти съм те подвеждал, че ти не си ми повярвала. – Беше свалил обиците и гривните и се бе облякъл с обикновена тениска в маслинен цвят и джинсови шорти. Но никаква маскировка не можеше да скрие този знаменит профил и една жена с бебе на ръце се заблещи любопитно насреща му.

Ейприл внезапно се заинтригува от музикантите. Дийн, който и без това днес не можеше да разсъждава достатъчно трезво, нямаше сили да се опитва да отгатне какво ставаше между майка му и баща му.

– Да не би тази жена, която идва към нас, да е Блу? – зачуди се Джак.

– Нали изглежда жестоко? – въодушеви се Райли. – Тя е най-страхотният художник на света. Знаеш ли, че Дийн още не е видял рисунките в трапезарията? Кажи му, татко. Кажи му колко са красиви.

– Ами те са… необикновени.

Блу изникна до тях, преди Дийн да успее да попита какво означава това.

– Леле! – ахна Джак. – Ти си била жена.

Блу почервеня като рак, както винаги когато Джак се обръщаше директно към нея.

– Това е само временно. Твърде много усилия. – Джак се ухили, а Блу се извърна към Райли. – Неприятно ми е да ти нося лоши вести, но Нита иска да отидеш при нея. – Тълпата за миг се разреди и Дийн видя Нита, която махаше яростно към тях. Блу се намръщи. – Ще получи инфаркт, ако не се успокои. Предлагам да не избързваме със сърдечния масаж.

– Блу постоянно пуска такива шегички – съобщи им доверително Райли, – но тя обича госпожа Гарисън.

– Пак ли си започнала да пиеш, млада госпожице? Струва ми се, че вече говорихме по този въпрос. – Блу хвана Райли за ръката и я отведе.

– Изглежда, тези идват насам – промърмори Джак. – По-добре да изчезвам.

Той едва се отдалечи и съдия Хоскинс и Тим Тейлър, директорът на местната гимназия, се приближиха към Дийн.

– Здравей, Бу – поздрави съдията, без да откъсва поглед от Ейприл. – Хубаво е да се види колко добросъвестно изпълняваш гражданския си дълг.

– Колкото и да ми беше неприятно – въздъхна Тим, – се наложи да се откажа от редовния си съботен голф. – Двамата мъже зяпаха прехласнато Ейприл. Тъй като никой не побърза да ги запознае, Тим протегна ръка. – Тим Тейлър.

Дийн трябваше да го предвиди. Тъй като Ейприл не посещаваше места като „Барн Грил", досега не бе срещала нито един от двамата. Тя също протегна ръка.

– Здравей. Аз съм Сюзън…

– Това е майка ми – прекъсна я Дийн. – Ейприл Робилард. Пръстите на Ейприл потрепнаха. Тя се ръкува с двамата мъже, но под широката периферия на каубойската шапка в очите й заблестяха предателски сълзи.

– Извинете. – Тя размаха пръсти пред лицето си. – Сезонна алергия.

Ръката на Дийн се отпусна на рамото й. Не го беше планирал – изобщо не му бе минавало през ума – но в момента имаше чувството, че е спечелил най-важния мач за сезона.

– Майка ми работи за мен под прикритие, използвайки името Сюзън 0'Хара.

Това изискваше допълнителни обяснения, които Дийн тутакси даде, докато Ейприл само примигваше и се давеше в престорена алергична кашлица. Когато мъжете най-сетне си тръгнаха, майка му се нахвърли върху него.

– Да не си посмял да тръснеш още нещо сантиментално, защото съвсем ще изгубя самообладание и окончателно ще се изложа.

– Чудесно – съгласи се синът й. – Да отидем да си вземем по парче торта.

По-добре да хапнат торта, отколкото и той да се преструва, че се дави в алергична кашлица.

Ейприл най-сетне успя да се измъкне от тълпата. Откри едно уединено кътче зад редицата храсти в другия край на парка, седна в тревата до оградата и даде воля на сълзите си. Беше си върнала сина. Известно време щяха да ходят като по тънък лед, но и двамата бяха упорити и тя вярваше, че накрая всичко помежду им ще се уреди.

В далечината солистът на гаражната банда се зае да издевателства над публиката с оглушителен рап. Джак се появи иззад храсталака, нахлувайки в сенчестото й убежище.

– Спри онова хлапе, преди да осакати слуха на невинните деца. – Седна до нея, преструвайки се, че не забелязва зачервените й очи.

– Обещай ми, че никога няма да рапираш – промълви Ейприл.

– Само под душа. Макар че…

– Обещай ми!

– Добре. – Джак улови ръката й и тя не я издърпа. – Видях те с Дийн. Очите й отново се наляха със сълзи.

– Той ме представи като своята майка. Беше… прекрасно.

– Така ли направи? – усмихна се Джак. – Радвам се.

– Надявам се, че някой ден може би и вие двамата…

– Работим по въпроса. – Той погали с палец вдлъбнатината на дланта й. – Мислех си за отвращението ти към еднократния секс. Изводът е, че двамата трябва да започнем да се срещаме като нормални зрели хора.

– Искаш да ходим на срещи?

– Снощи ти казах, че вече съм свикнал на истински отношения. Сега, след като Райли ще живее с мен, ще имам нужда от постоянен дом. И това може да е в Ел Ей. – Поигра си с пръстите й, изпълвайки я със сладостно, мъчително напрежение. – Между другото, смятам това за нашата първа среща. Така имам по-добър шанс да спечеля предимство и да събера повече точки, когато излезем следващия път.

– Много благоразумно – кимна тя, ала не биваше да се усмихва.

– Колкото и да се опитвам, в твое присъствие не мога да бъда благоразумен. – Веселите искрици в очите му угаснаха. – Желая те, Ейприл. Всяка частица от теб. Искам да те гледам и да те докосвам. Искам да те вкуся. Искам да бъда в теб. Искам всичко.

Ейприл най-сетне отдръпна ръката си.

– И после какво?

– Ще го направим още веднъж.

– За това Бог е създал групарките, Джак. Лично на мен ми е нужно нещо по-стабилно.

– Ейприл…

Тя стана и отиде да потърси Райли.

***

Дийн най-сетне успя да отдели Блу от тълпата и я поведе зад ъгъла към старото гробище до баптистката църква. Замъкна я под сянката на най-впечатляващия паметник – висок, лъскав постамент от черен гранит – върху гроба на Маршъл Гарисън. От вниманието му не убягна, че тя изглеждаше нервна, но се опитваше да го прикрие.

– Как така всички разбраха, че тя е твоя майка? – попита Блу. – Целият град само за това шушука.

– Сега няма да говорим за Ейприл, а за това, което се случи вчера. Младата жена извърна поглед.

– Да, какво облекчение, нали? Можеш ли да си ме представиш с бебе на ръце? Колкото и да беше странно, той си я представяше. Блу щеше да бъде невероятна майка, страстна и всеотдайна закрилница, както и страхотна съотборничка. Ала сега не беше време за подобни мисли.

– Говоря за тъпия ти план в понеделник да си тръгнеш от града.

– Защо да е тъп? Ти също заминаваш следващия петък за тренировъчния лагер и никой не го смята за тъпо. Защо ти да можеш, а аз – не?

Твърде много приличаше на възрастна. Дийн си искаше обратно своята госпожица Мъфет.

– Защото между нас нищо още не е приключило, ето защо – тросна се младият мъж. – Няма никаква причина да бързаме с края на нещо, на което и двамата се наслаждаваме.

– Между нас всичко приключи. Аз съм скитница по душа и вече ми е време да поема по широкия път.

– Чудесно. Можеш да ми правиш компания, когато потегля обратно за Чикаго. Там ще ти хареса.

Блу плъзна пръсти по ъгъла на паметника на Маршъл.

– Твърде е студено през есента.

– Няма проблем. И в двете ми жилища има камини и печки, които работят идеално. Можеш да се пренесеш – изтърси той.

В първия миг Дийн не можеше да каже кой беше по-изненадан от думите му. Тя застина неподвижно, сетне пурпурните стъклени висулки на обиците рязко се залюляха под тъмните къдрици.

– Искаш да се пренеса да живея при теб?

– И защо не?

– Искаш да живеем заедно?

Досега никога не бе позволявал на нито една жена да се нанесе в дома му, но неизвестно защо сега му хрумна мисълта да живее с Блу.

– Разбира се, защо не?

– Само преди два дни ти не пожела да ме запознаеш с приятелите си. А сега искаш да живеем заедно?

Не изглеждаше толкова корава, колкото обикновено. Може би беше заради роклята или заради меките къдрици, обрамчващи малкото й лице. Или заради тъгата, мярнала се в очите й. Дийн затъкна един кичур зад ухото й.

– Преди два дни бях объркан. А сега вече не съм. Тя се отдръпна.

– Разбирам. Аз най-после изглеждам достатъчно представително, за да ме покажеш пред хората.

– Външният ти вид няма нищо общо с това! – избухва Дийн.

– Просто съвпадение? – Тя го погледна право в очите. – Малко ми е трудно да повярвам.

– За такъв ли негодник ме мислиш? – разпеняви се Дийн и продължи, без да дочака отговор: – Искам да те покажа на цял Чикаго. Това е всичко. Искам да имам възможност да помисля за нашите отношения, без да ме пришпорва тиктакането на часовника.

– Я почакай. От нас двамата аз съм мислителят, забрави ли? Ти си този, който се кипри по пътеките на универсалните магазини и раздава рекламни шишенца с парфюмчета.

– Престани! Спри да се опитваш да се изсулваш от всички важни теми с разни остроумия.

– Виж ти кой го казва!

Сегашната му тактика явно не вършеше работа. Дийн усети как губи самообладание, затова заложи последния си коз.

– Освен това имаме недовършена работа. Аз ти платих за фреските, но още не съм ги одобрил.

Блу разтърка слепоочията си.

– Знаех, че няма да ти харесат. Предупредих те.

– И защо да не ми харесат? Аз дори не съм ги видял. Младата жена примигна.

– Но аз още преди два дни свалих найлоновата завеса от вратите.

– Не съм ги видял. Трябваше ти да ми ги покажеш, забрави ли? Това беше част от сделката. За всичко, което съм инвестирал в тези стени, заслужавам да ги видя за пръв път в присъствието на художника.

– Опитваш се да ме манипулираш.

– Бизнесът си е бизнес, Блу. Научи се да отделяш личните отношения от бизнеса.

– Чудесно – рече тя рязко. – Утре ще намина.

– Тази вечер. Чаках достатъчно дълго.

– По-добре да ги видиш на дневна светлина.

– Защо? – изненада се младият мъж. – Главно ще вечерям там. Блу се извърна от паметника и от него и се запъти към портата.

– Трябва да отведа Нита у дома. Нямам време за това.

– Ще дойда да те взема в осем.

– Не е нужно. Ще дойда с нейната кола. – Воланите на подгъва се люшнаха около коленете й, когато излизаше от гробището.

Дийн се помота известно време около надгробните плочи, опитвайки се да събере мислите си. Беше й предложил нещо, което не беше предлагал на друга жена, а тя му отказа най-безцеремонно, сякаш това не означаваше нищо. Блу продължаваше да се прави на куотьрбек, но не я биваше да води играта. Не само не знаеше как да се грижи за отбора, а дори и за себе си.

Някак си трябваше да промени това и не му оставаше много време.

***

Райли изхвърли купчина картонени чинии в контейнера за смет и се върна, за да седне до госпожа Гарисън. Голяма част от посетителите се разотиваха, но купонът беше суперуспешен, а госпожа Гарисън се държа любезно с всички. Момичето знаеше, че тя е щастлива, задето бяха дошли толкова много хора, повечето от които разговаряха лично с нея.

– Забелязахте ли колко мили бяха всички с вас? – попита Райли, за да се увери, че всичко е наред.

– Те отлично знаят от коя страна е намазана филията. Госпожа Гарисън беше изцапала зъбите си с червило, но

Райли си бе наумила нещо и си замълча за червилото.

– Блу ми обясни какво става в града. Това е Америка и аз мисля, че трябва да позволите на хората да правят каквото поискат с магазините си и всичко останало. – Замълча за миг. – Освен това смятам, че би трябвало да давате безплатни уроци по балет на всички деца, които не могат да си позволят да плащат за тях.

– Уроци по балет? Че кой ще дойде? В наши дни децата се интересуват само от хип-хоп.

– Някои от тях харесват и балета. – Днес се бе запознала с две момичета от гимназията, които бяха много мили и й подхвърлиха идеята.

– Виждам, че имаш доста предложения за това, което не би трябвало да направя, но не е ли по-добре да обсъдим тона, което искам ти да направиш. Днес е моят рожден ден и аз те помолих само за едно нещо.

Райли съжали, че бе подхванала темата.

– Не мога да пея пред публика – промърмори. – Не съм достатъчно добра с китарата.

– Глупости. Аз ти давах уроци по балет, а ти не искаш да направиш за мен толкова малко нещо.

– Изобщо не е малко!

– Ти пееш много по-добре от всички тези пройдохи в онази банда. Никога в живота си не съм чувала такава отвратителна врява.

– Ще ви попея, когато се върнем у вас и останем само ние двете.

– Смяташ ли, че не съм била уплашена, когато за пръв път излязох да танцувам пред публика. Толкова умирах от страх, че едва не припаднах. Но това не ме спря.

– Не съм си взела китарата.

– Те имат китари. – Нита размаха бастун към дерящите се музиканти.

– Техните са електрически.

– Едната не е.

На Райли дори не й бе хрумнало, че Нита ще забележи, че соло китаристът смени електрическата си китара с акустична, преди да се опита да изпее „Най-хубавото време в твоя живот" на Грийн Дей.

– Не мога да взема чужда китара. Те няма да ми я дадат.

– Ще видим.

За ужас на Райли, Нита се надигна от пейката и се затътрузи към музикантите. По това време бяха останали по-малко от половината дошли да почетат рожденичката – най-вече семейства, които чакаха децата им да се наиграят, и тийнейджъри, мотаещи се из алеите. Момичето забеляза, че Дийн влезе през страничния вход на парка, и хукна през тревата към него.

– Госпожа Гарисън се опитва да ме накара да пея. Иска да е подарък за рождения й ден. Дийн не харесваше възрастната дама и Райли очакваше, че брат й ще се вбеси, но той явно мислеше за нещо друго.

– Ще пееш ли?

– Не! Знаеш, че не мога. Наоколо има толкова много хора. Той погледна над главата й, сякаш търсеше някого.

– Не са толкова много.

– Не мога да пея пред други хора.

– Но ти пя за мен и госпожа Гарисън.

– Това е друго. И бяхме само ние. Не мога да го правя пред непознати. Изглежда, той най-сетне й обърна внимание.

– Не можеш да пееш пред непознати или не искаш да пееш в присъствието на Джак? Когато му довери съкровените си чувства, тя го накара да й обещае, че никога няма да споменава за разговора им. А ето че сега той го използваше против нея.

– Ти не разбираш.

– Разбирам. – Дийн я прегърна през раменете. – Извинявай, Райли. Ще трябва сама да решиш.

– Когато си бил на моите години, не си пял пред други.

– Аз не мога да пея като теб.

– Пееш доста добре.

– Джак наистина се старае – рече младият мъж. – Ако пееш, чувствата му към теб няма да се променят.

– Не можеш да си сигурен.

– Нито пък ти. Може би е време да се убедиш.

– Вече съм убедена.

Усмивката му изглеждаше малко престорена и тя си помисли, че може би се е разочаровал от нея.

– Добре – съгласи се Дийн. – Нека видим дали мога да уговоря старата вещица да те остави на спокойствие.

Той се запъти към госпожа Гарисън, а Райли изведнъж почувства, че й се вие свят. Преди да дойде във фермата, й се налагаше сама да се грижи за себе си. Но сега Дийн я бе взел под крилото си и я защитаваше, както когато баща й искаше да я отведе в Нашвил. И брат й не беше единственият. Ейприл и Блу я закриляха от госпожа Гарисън, макар че нямаше нужда. А баща й се нахвърли срещу Дийн онази вечер, когато си помисли, че брат й наистина я преследва.

Госпожа Гарисън разговаряше със солиста на бандата, когато Дийн я приближи. Райли загриза нокътя си. Баща й стоеше сам до оградата, но тя забеляза как неколцина му хвърляха любопитни погледи. Ейприл помагаше да се разчистят масите, а Блу увиваше остатъците от тортата за госпожа Гарисън. Старата дама бе казала на Райли, че „запалено светило не се захлупва със съд", което щяло да рече, че явно си прекалено скромен и криеш талантите си, никой няма да ги види. И че тя нищо няма да постигне, ако не бъде вярна на себе си.

Мишниците й се изпотиха. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Ами ако започне да пее и се провали с гръм и трясък? Втренчи се в баща си. А още по-лошо – ако не се провали?

***

Джак се изправи, когато видя, че дъщеря му се приближава към микрофона с китара в ръце. Дори от мястото си в другия край на парка виждаше колко е изплашена. Наистина ли щеше да свири и пее?

– Казвам се Райли – прошепна тя в микрофона.

Изглеждаше толкова мъничка и беззащитна. Той не знаеше защо тя го прави, но знаеше, че за нищо на света няма да позволи да бъде наранена. Понечи да тръгне към музикантите, но тя засвири. Никой не си бе дал труда да включи акустичната китара към усилвателя и отначало насъбралите се не й обърнаха внимание. Но Джак я чу и при все че встъплението беше много тихо, той разпозна „Защо не се усмихваш?". Стомахът му се присви, когато Райли запя:

Помниш ли, когато бяхме млади? И всяка мечта беше първата? Бейби, защо не се усмихваш?

Не му пукаше, че ще го разпознаят. Трябваше да се качи на сцената. Това не беше песен за единайсетгодишно момиче и той нямаше да й позволи да се изложи.

Не очаквам да разбереш, когато си видяла толкова много. И не те моля да разбереш.

Мекият й мелодичен глас толкова силно контрастираше с фалшивото врякане на бандата, че тълпата постепенно притихна. Дъщеря му щеше да бъде съсипана, ако започнат да се смеят. Джак ускори крачки, но появилата се до него Ейприл протегна ръка, за да го спре.

– Слушай, Джак. Чуй я. И той го стори.

Зная, животът е жесток.

Ти го знаеш по-добре от мен.

Райли забрави да смени акорда, но гласът й нито веднъж не трепна.

Бейби, защо не се усмихваш?

Бейби, защо не се усмихваш?

Бейби, защо не се усмихваш?

Бейби, защо не се усмихваш?

В парка цареше пълна тишина, а ехидните усмивки на момчетата от бандата се стопиха. Да слушаш как едно малко момиче пее тази песен за възрастни, би трябвало да е забавно, ала никой не се смееше. Изпълнението на Джак на тази песен се превръщаше в гневен изблик, във взрив на бунтарско противопоставяне. А интерпретацията на Райли беше като изстрадан вопъл на разбито сърце.

Тя завърши песента, като изсвири „фа" вместо „до". Толкова се бе съсредоточила да изсвири вярно акордите, че нито веднъж не погледна към слушателите, и се сепна, когато гръмнаха аплодисментите. Джак очакваше дъщеря му да побегне, ала тя пристъпи по-близо до микрофона и тихо обяви:

– Тази песен беше посветена на моята приятелка госпожа Гарисън.

Хората завикаха за бис. Дийн и Блу се усмихнаха. Райли стисна перцето между устните си и се върна. Без да я е грижа за авторските права или тайната, съпътстваща всяка нова песен на Джак Пейтриът, Райли запя „Плачи с мен", една от песните, върху които баща й работеше в малката къща. Джак направо щеше да се пръсне от гордост. След края на песента тълпата избухна в бурни аплодисменти и тя подхвана хита на сестрите Мофат „Мрачен и мръсен". Джак изведнъж осъзна, че изборът на песен по-скоро се основаваше на умението й да изпълнява вярно акордите, отколкото на предпочитанието й към музиката или текста.

Когато този път свърши песента, тя просто поблагодари и върна китарата, без да обръща внимание на настояването на публиката да пее още. Като всеки велик изпълнител, Райли беше достатъчно умна, за да си тръгне, когато слушателите искаха още.

Дийн се добра пръв до нея и застана като страж до сестра си, когато хората се скупчиха около нея, за да я поздравят. Момичето избягваше погледите на всички. Госпожа Гарисън имаше толкова самодоволен вид, сякаш тя беше пяла. Блу цялата сияеше, а Ейприл не спираше да се смее щастливо.

Райли не поглеждаше към баща си. Той си спомни имейла, който бе изпратил на Дийн, когато се опитваше да разбере защо дъщеря му крие толкова упорито, че може да пее.

Досети се сам, беше написал Дийн.

Тогава той реши, че Райли се бои да не изгуби обичта му, ако не пее достатъчно добре, но сега разбираше много по-добре дъщеря си. Тя отлично знаеше, че умее да пее, но искаше нещо съвсем различно.

Тълпата започна да се разотива, но все повече хора открито го зяпаха. Някой го снима. Една жена на средна възраст го приближи неуверено.

– И-извинете ме, но… Не сте ли Джак Пейтриът?

Дийн вече бе предугадил какво ще стане и се спусна към нея.

– Може би все пак ще го оставите на мира? Жената се изчерви.

– Не можах да повярвам, че е той. Тук, в Гарисън. Какво правите тук, господин Пейтриът?

– Градът е много приятен. – Погледът му се плъзна над главата й и той видя, че Нита и Блу пазят Райли.

– Джак е мой приятел. Отседнал е във фермата – обясни Дийн. – Това, което най-много му харесва в Гарисън, е възможността да остане сам.

– Естествено, разбирам.

Дийн успя да удържи на разстояние останалите любопитни зяпачи. Блу и Ейприл поведоха Нита към колата й. Дийн побутна Райли към баща й, а сетне изчезна. Не й остави друг избор, освен да застане до него. Момичето изглеждаше толкова притеснено, че сърцето на Джак се сви. Ами ако грешеше? Но нямаше време да гадае. Целуна я бързо по темето.

– Пя страхотно – заяви той. – Но аз искам да имам дъщеря, а не някаква тийнейджърска рок звезда.

Райли вдигна рязко глава. Джак затаи дъх. Очите й приличаха на две дълбоки езера на недоверие.

– Наистина ли? – едва чуто пророни тя. Думите приличаха по-скоро на въздишка. Отношенията им това лято бяха стигнали толкова далеч, а една погрешна стъпка можеше да провали всичко.

– Не казвам, че не искам ти да пееш – това решение зависи изцяло от теб – но трябва да си наясно с едно: ти имаш изумителен глас, но истинските ти приятели са тези, които ще те обичат дори да не можеш да изпееш и една нота. – Замълча за миг. – Като мен.

Тъмнокафявите й очи, толкова подобни на неговите, се разшириха.

– Като Дийн и Ейприл – додаде Джак. – Дори като госпожа Гарисън. – Може би преувеличаваше и прекаляваше с емоциите, но искаше да е сигурен, че тя е разбрала. – Не е нужно да пееш, за да спечелиш нечие приятелство. Или любов.

– Ти знаеш – прошепна момичето. Той се престори, че не е разбрал.

– Аз съм в този бизнес от години. Видял съм много неща. Сега Райли се разтревожи.

– Но аз все още мога да пея за хората, нали? Когато се науча да свиря по-добре на китара.

– Само ако искаш. И ако не позволяваш на никой да съди за теб единствено по гласа ти.

– Обещавам.

Той я прегърна през раменете и я притегли към себе си.

– Обичам те, Райли.

Тя притисна лице към гърдите му.

– Аз също те обичам, тате.

За пръв път му го казваше. Ръката му се обви около кръста й, а нейната около неговия и двамата се запътиха към колата.

– Може ли да поговорим за бъдещето ми? – попита Райли малко преди да стигнат. – Не за пеенето, а за училището, къде ще живея и всичко останало.

Точно в този момент Джак разбра какво трябва да направи.

– Твърде късно е – рече. – Вече съм решил.

В глъбините на очите й се мярна някогашната бдителност.

– Това не е честно – възрази вяло момичето.

– Аз съм бащата и аз вземам решенията. Не ми се ще да разстройвам една изгряваща звезда, но в бъдеще няма да разреша да приближиш до леля си Гейл и Тринити, колкото и да ме умоляваш.

– Наистина ли? – прошепна Райли слисано.

– Още не съм доизгладил всички подробности, но двамата с теб заминаваме за Ел Ей. Ще ти намерим добро училище. Но няма да е пансион. Искам да живееш с мен, за да те държа под око. Ще наемем икономка, която да се харесва и на двама ни, за да не си сама, когато съм на турне. Понякога ще се виждаш с Ейприл – все още работя по въпроса. Какво мислиш?

– Мисля… мисля, че това е суперяко!

– Напълно съм съгласен.

Докато се качваше в колата, Джак се подсмихна под нос. Рокендролът може и да те запазваше вечно млад, но и да пораснеш, също не беше никак зле.