Чаровник по рождение

24

След един час Блу пристигна във фермата, преоблечена в семпьл бял топ и нови шорти в цвят каки. Колкото и да бе странно, но и двете дрехи й бяха точно по мярка. Дийн се надяваше Джак и Райли да са заети със своите работи, както се полагаше, и да не се появят наоколо.

– Не ми се иска да правя това – промърмори Блу още щом влезе във вестибюла. Дийн едва се сдържа да не я целуне, но вместо това затвори вратата.

– Съветвам те да приключим по-бързо с тази работа. Влез преди мен в трапезарията и запали всички лампи, за да мога тутакси да оценя цялата бездарност на цапаниците ти.

Думите му не успяха да извикат дори вяла усмивка на устните й. Странно бе да види Блу толкова потисната и скована.

– Прав си. – Затрополи покрай него с новите си пурпурни сандали. Искаше му се да захвърли превзетите обувки на боклука и да я накара отново да обуе онези грозни черни туристически боти. Младата жена запали лампите в трапезарията. – Ще се отвратиш от пръв поглед – предупреди го тя отвътре.

– Струва ми се, че вече го спомена – усмихна се той. – Може би преди това трябва да пийна нещо.

Зави зад ъгъла и прекрачи прага на трапезарията. Усмивката му се стопи.

Беше подготвен за какво ли не, само не за това, което видя. Блу беше създала горска поляна от мъгла и фантазия. Бледожълтеникави лъчи светлина проникваха през паяжината от есенни листа на дърветата. Люлка, направена от разцъфнали лози, се полюшваше от извит клон. Цветове, които не се срещаха никъде в природата, се стелеха като пищен килим около циганския фургон, кацнал край брега на вълшебно езеро. Дийн не знаеше какво да каже и след като леко се опомни, изтърси нещо съвсем неуместно:

– Това фея ли е?

– С-съвсем малка – смотолеви Блу и се втренчи в миниатюрното създание, което се взираше надолу към тях от предното прозорче на фургона. Сетне зарови лице в шепи. – Зная! Ужасно е! Никога не биваше да го рисувам, но четката просто отказа да ми се подчинява. Трябваше да я залича. Както и… останалите.

– Още ли има?

– Не всички се виждат от пръв поглед. – Тя рухна в креслото между прозорците и призна с едва чут задавен глас: – Толкова съжалявам. Нямах намерение да ги рисувам. Това е трапезария. Такива фрески са подходящи за детска спалня или за… предучилищна занималия. Но стените бяха толкова идеално гладки, а светлината – невероятна. Досега не бях осъзнавала колко много искам да нарисувам нещо подобно.

Дийн не можеше да обхване всички изображения с един поглед. Където и да погледнеше, виждаше нещо ново. Птица, литнала към небето, а в човката й се поклаща кошничка, украсена с панделка. До рамката на вратата се извиваше пъстроцветна дъга, а облак с лице на възрастна жена с кръгли розови бузи гледаше отгоре над циганския фургон. На най-дългата стена еднорог бе потопил муцуна във водата на брега на езерото. Нищо чудно, че Райли се бе влюбила в тези фрески. И нищо чудно, че Ейприл изглеждаше притеснена, когато Дийн я попита за тях. Как бе възможно коравата непукистка Блу, с остър като бръснач език, да създаде нещо толкова приказно?

Защото изобщо не беше корава непукистка. Нейната суровост и заядливост бяха просто доспехи, които й помагаха да се пребори с житейските трудности. В душата си тя беше крехка и невинна като нарисуваните от нея капки роса, искрящи като скъпоценни камъни върху сините камбанки.

Младата жена зарови пръсти в къдриците си и отпусна чело върху длани.

– Ужасни са. Знаех колко са неуместни още докато ги рисувах, но не можах да се спра. Сякаш нещо се отприщи в мен и всичко това се шля навън. Ще ти върна чека и ако ми дадеш няколко месеца, ще платя разноските за пребоядисването на стаята.

Той коленичи пред нея и отдръпна ръцете от лицето й.

– Никой нищо няма да пребоядисва – рече, без да откъсва поглед от очите й. – Влюбих се в тях.

Както се влюбих и в теб.

Истината го осени внезапно. И дойде лесно и естествено като глътка свеж въздух. Дийн бе срещнал съдбата си, когато спря на онази магистрала недалече от Денвър. Блу го предизвикваше, очароваше, възбуждаше – Господи, колко силно го възбуждаше! Освен това го разбираше и той я разбираше. Тези фрески му позволиха да види нежната й мечтателна душа, жената, твърдо решила да избяга от него в понеделник сутринта.

– Не е нужно да се преструваш – промълви тя. – Казах ти колко мразя да си мил и състрадателен. Ако твоите приятели видят това…

– Когато моите приятели видят това, със сигурност няма да се наложи да се тревожа за неловки паузи в разговорите на вечеря.

– Ще помислят, че си откачил. Не и след като се запознаят с теб.

Със сериозна физиономия, с каквато не я бе виждал досега, Блу плъзна пръсти през косата му.

– Ти притежаваш безукорен вкус, Дийн. Тази къща е пропита с мъжка атмосфера. Сам виждаш колко неуместни са тези стенописи.

Младата жена се взираше напрегнато в него. Винаги бе успявала да прозре в душата му и върху лицето й постепенно се изписа искрено изумление.

– Ти наистина ги харесваш, нали? Не го казваш само от любезност.

– Никога не бих те излъгал за нещо толкова важно. Те са прекрасни. Ти си прекрасна. Той започна да я целува – ъгълчетата на очите, извивката на бузата, горната устна. Стаята ги омагьоса и много скоро тя се озова в прегръдките му. Дийн я вдигна на ръце и я понесе навън, пренасяйки я от един вълшебен свят в друг – в рая на циганския фургон. Двамата се любиха под изрисуваните лози и причудливите цветя. Мълчаливо. Нежно. До забрава. Блу най-сетне беше негова.

***

Той беше виновен за празната възглавница до главата му на следващото утро, задето така и не се накани да постави химическа тоалетна във фургона. Младият мъж навлече шортите и ризата. Най-добре ще е Блу вече да вари кафето. Възнамеряваше да седне на верандата с нея и да изпият целия кафеник, докато обсъждат остатъка от живота си. Но когато прекосяваше двора, забеляза, че червеният корвет е изчезнал. Втурна се в къщата и беше посрещнат от звъна на телефона.

– Веднага ела тук! – прозвуча възбуденият глас на Нита, когато той вдигна. – Блу заминава.

– Какви ги говорите?

– Тя ни е лъгала, че тръгва в понеделник. През цялото време е смятала да се измъкне днес. Чонси Кроул отиде с нея да вземат колата под наем и в момента се е запътила към гаража, за да си натовари багажа. Знаех си, че нещо не е наред. Тя беше…

Дийн не дочака да чуе останалото.

Петнайсет минути по-късно зави в малката улица зад къщата на Нита, намали скоростта и спря пред кофите за боклук. Блу стоеше до отворения багажник на последен модел форд корола. Въпреки горещината отново бе навлякла черната тениска без ръкави и туристическите боти. Нямаше да се изненада, ако беше видял около шията й кожен нашийник с шипове. За вчерашната женствена уязвимост напомняха само бухналите къдрици, обрамчващи лицето й. Дийн изскочи от пикапа.

– Много ти благодаря – подметна той язвително.

Тя пъхна в багажника кашон с бои и четки. Седалките вече бяха пълни с багаж.

– Преживях достатъчно сбогувания като хлапе – заяви с безстрастно изражение. – Вече не се подлагам на подобни изпитания. Между другото, ще се зарадваш да узнаеш, че цикълът ми дойде.

Дийн никога не беше наранявал: жена, но сега ръцете го засърбяха да я разтърси така, че зъбите й да се разтракат.

– Ти си луда, знаеш го, нали? – Пристъпи към нея. – Обичам те!

– Да, да, аз също те обичам. – Тя хвърли сака в багажника.

– Говоря сериозно, Блу. Двамата сме създадени един за друг. Трябваше да ти го кажа още миналата нощ, но исках да те подготвя, за да не те подплаша и да изчезнеш.

Тя опря ръка на хълбок и се опита да си придаде корав, непукистки вид, но не постигна особен успех.

– Я се осъзнай. Ти не ме обичаш.

– Толкова ли е трудно да го повярваш?

– Да. Ти си Дийн Робилард, а аз – Блу Бейли. Ти носиш дизайнерски парцалки, а аз съм щастлива, ако се докопам до поредната разпродажба в „Уол-Март". Аз съм скитница, а ти имаш блестяща кариера, пред която звездите на небето бледнеят. Нужно ли е още да обяснявам? – Затръшна капака на багажника.

– Това са празни приказки.

– Едва ли. – Извади евтини слънчеви очила от чантата си, която бе оставила на покрива на колата. Но увереността й се стопи, долната й устна затрепери. – Това лято животът ти се преобърна с главата надолу, Бу, а аз бях твоя довереница, която ти помагаше да се справиш с всичко това. Обичах всяка минута от последните седем седмици, но това не е истинският живот. Аз бях Алиса, озовала се в твоята Страна на чудесата.

Той мразеше да се чувства безпомощен и се впусна в атака.

– Повярвай ми, по-добре от теб зная разликата между реалност и фантазия, съдейки по моята трапезария. Ти дори още не си разбрала колко си талантлива, мамка му!

– Благодаря.

– Ти ме обичаш, Блу.

Тя вирна вироглаво брадичка.

– Аз съм луда по теб, но никога не съм се влюбвала и не възнамерявам да го правя.

– Влюбена си, и още как. Но те е страх да си го признаеш. Нахаканата Блу Бейли, изглежда, отдавна е подвила опашка.

Зачака контраатаката й, но тя сведе глава и зарови носа на ботата в чакъла.

– Аз съм реалистка. Някой ден ще ми бъдеш благодарен.

Нямаше и следа от цялата й дързост и напереност. Смелостта й е била преструвка. Всичко беше лъжа – Блу имаше нежно и ранимо сърце, изпълнено със страх и болка. Младият мъж се опита да възвърне предишното си хладнокръвие, ала не успя.

– Не мога да го направя вместо теб, Блу. Или ще имаш куража да рискуваш, или не.

– Съжалявам.

– Ако си тръгнеш, няма да хукна след теб.

– Разбирам.

Дийн все още не вярваше, че тя си заминава. Дори когато я видя да се качва в колата, се надяваше, че ще намери сили и воля да остане. Но се чу шум на двигател. В далечината залая куче. Блу излезе на заден от гаража на уличката. Покрай него прелетя пчела и забръмча над цъфналите ружи. Тя потегли. Той чакаше да спре. Да завие обратно. Напразно.

Задната врата хлопна и Нита слезе по стълбите. Пеньоарът й се развяваше над тъмночервената нощница. Дийн скочи в пикапа, преди старицата да стигне до него. Една немислима вероятност терзаеше съзнанието му. Опита се да я изтика навън, но докато колата набираше скорост надолу по уличката, тази невероятна вероятност ставаше все по-отчетлива. Ами ако Блу му бе казала истината? Ако от тях двамата само той беше влюбеният?

Вярно ли беше? питаше се младата жена, докато за последен път минаваше по Чърч Стрийт. Наистина ли беше страхливка? Свали слънчевите очила и потърка очи с опакото на ръката. Дийн вярваше, че я обича, иначе никога не би произнесъл тези думи. Но и други хора й бяха казвали, че я обичат, и всички охотно я бяха оставили да си отиде. Защо Дийн да е по-различен? Мъжете като него не бяха създадени за жени като нея.

Блу от самото начало осъзнаваше колко опасна е подобна връзка и при все че се стараеше да обуздава емоциите си, му беше отдала сърцето си. Може би един ден любовните му думи ще се превърнат в сладък спомен, но сега бяха като ръждив нож, забит в сърцето й.

Сълзите се стичаха по лицето й. Не можеше да се отърси от обидните му думи: Нахоканата Блу Бейли, изглежда, отдавна е подвила опашка.

Той не разбираше. Колкото и да се стараеше, никой не я бе обичал достатъчно силно, че да пожелае да я задържи завинаги при себе си. Никой и никога…

Дъхът й заседна в дробовете. Колата прелетя покрай пътната табела, обозначаваща края на града. Блу затършува в чантата за носна кърпичка. Докато издухваше носа си, се опитваше безстрастно да се прецени. Надникна в душата си и видя една жена, позволила на страха да направлява живота й.

Намали скоростта. Не можеше ей така да напусне града. Дийн не беше глупак. Не би отдал сърцето си на първата срещната жена. Нима беше толкова осакатена душевно, че не можеше да разпознае истинската любов? Или наистина е реалистка?

Огледа пътя за място, където да обърне, но преди да го открие, чу воя на сирените.

***

Час по-късно Блу седеше пред сивото стоманено бюро срещу началника на полицията Байрън Уесли.

– Не съм откраднала диамантената й огърлица – повтори младата жена навярно за стотен път. – Нита я е сложила в чантата ми.

Шефът на полицията гледаше над главата й в екрана на телевизора, където в момента излъчваха шоуто „Запознайте се с пресата".

– И защо ще го прави?

– За да ме задържи в Гарисън. Вече ви го казах. – Блу удари гневно с юмрук по бюрото. – Искам адвокат.

Началникът извади клечката за зъби от устата си.

– Обикновено в неделя Хал Кейтс играе голф, но можете да му оставите съобщение.

– Хал Кейтс е адвокат на Нита.

– Той е единственият адвокат в града.

Което означаваше, че се налагаше Блу да се обади на Ейприл.

Но Ейприл не вдигаше телефона си, а Блу нямаше номера на Джак. И тъй като Нита бе причината да я арестуват, беше малко вероятно тя да й плати гаранцията. Оставаше Дийн.

– Водете ме в килията – заяви тя на началника. – Трябва да помисля.

***

– Ще освободиш ли днес Блу? – попита го Джак в понеделник сутринта. Двамата с Дийн бяха възседнали по една стълба и боядисваха стената на обора с бяла боя.

Дийн изтри потта от очите си.

– Нямам подобно намерение.

Ейприл, която боядисваше перваза на прозореца, вдигна глава. Червената кърпа, с която бе прибрала косата си, вече бе изпръскана с бели петънца.

– Сигурен ли си, че постъпваш правилно?

– Сигурен съм. И не желая да говоря за това. – Изобщо не беше сигурен. Знаеше единствено, че на Блу не й стигаше куража да продължи играта. Ако Нита не я бе спряла, досега вече щеше да е прекосила половината страна. Когато тази сутрин Дийн се събуди, реши, че или ще се напие и няма да изтрезнява до края на деня, или ще боядисва проклетия обор, докато се умори толкова, че да не чувства никаква болка.

– Тя ми липсва – призна Джак.

Дийн избърса една паяжина с парцала. Въпреки всичко, което й бе казал – признанието, че я обича, и молбата да замине с него за Чикаго и да живеят заедно – тя си бе тръгнала.

– Не смятам, че Блу и Дийн са единствените, които се карат – обади се отдолу Райли. – Мисля, че и вие двамата с Ейприл не се разбирате много добре, татко.

Джак не откъсваше поглед от мястото, което боядисваше.

– Двамата с Ейприл не се караме.

– Мисля, че се карате – настоя Райли. – Вчера почти не си проговорихте и никой не танцува.

– Нали боядисваме – напомни й Ейприл. – Не може постоянно да танцуваме.

– Смятам, че вие двамата трябва да се ожените – изтърси Райли без заобикалки.

– Райли! – Ейприл, която никога и на никого не позволяваше да я смути, се изчерви до уши. Джак остана невъзмутим.

Но Райли продължи да настоява.

– Ако се ожените, Дийн няма да бъде… Нали се сещате. Копеле – прошепна момичето.

– Баща ти е копеле – сряза я Ейприл, – а не Дийн.

– Това беше доста грубо. – Райли взе Пъфи.

– Ейприл ми е сърдита – заговори Джак, като потопи мечето в кофата, окачена на стьлбата. – Макар че не съм сторил нищо, само й предложих да започнем отново да се срещаме.

Дийн се застави да забрави за тревогите си и погледна надолу към сестра си.

– Изчезвай.

– Не искам.

– Трябва да поговоря с тях – рече той. – Нали се сещаш, наши работи, само за възрастни. После ще ти разкажа всичко, обещавам.

Райли се замисли за миг, преди да поведе Пъфи към къщата.

– Не искам да излизам с него – изсъска Ейприл, когато момичето се скри от погледите им. – За него това не е нищо друго, освен зле замаскиран опит да ме вкара в леглото. Не че напоследък се смятам за неустоима съблазън, но я се опитай да го убедиш в противното.

Дийн потръпна.

– Моля ви. Не и пред детето.

Ейприл размаха обвинително четката към Джак и по ръката й потече струйка боя.

– Ти обичаш предизвикателствата, а аз те отблъснах. Това ме превръща в примамлива новост.

Колкото и да му бе противно да слуша подробности за сексуалния живот на родителите си или за липсата на такъв – Дийн също бе заинтригуван от този разговор, затова се насили да запази самообладание.

– Новото в теб е – рече Джак – упоритостта, с която отказваш да се отърсиш от миналото. Двамата продължиха да се обиждат, толкова увлечени в самозащитата си, че не забелязваха раните, които си нанасяха един на друг. Но Дийн ги видя. Слезе от стълбата. Само защото собственият му живот беше пълна бъркотия, не означаваше, че не е наясно от какво се нуждаят родителите му.

– За мен ще означава много, ако вие двамата наистина се помирите, ако можете да спрете да се мразите и да се карате – подхвана той, – но предполагам, че това си е мой проблем. Зная, че не искате да се смятам за грешка, но в същото време осъзнавам, че навярно ви е трудно да се преструвате, когато съм наблизо.

Детска уловка и Блу мигом щеше да я прозре, но в момента беше затворена в килия в градския арест за кражба на огърлица, която Нита бе сложила в чантата й.

– Грешка! – възкликна Ейприл и захвърли четката. – Да не си посмял да се смяташ за грешка. Джак слезе по стълбата и застана до нея. Двамата внезапно се обединиха в един отбор.

– Ти беше чудо, а не грешка – увери той сина си. Дийн потърка едно петно от боя върху ръката си.

– Не зная, Джак. Когато родителите ти се ненавиждат…

– Ние не се ненавиждаме – прекъсна го Джак рязко. – Дори в най-лошите ни периоди никога не сме се мразили.

– Така е било тогава, но сега е друго. – Дийн изтърка още от боята. – Съдейки по това, на което бях свидетел… Няма значение. Не бива да позволявам вашите отношения да ме разстройват. Ще се задоволя с това, което имам. А когато идвате на мачовете ми, ще се постарая да ви осигуря места в противоположните краища на стадиона.

Блу щеше да завърти очи, но Ейприл притисна ръка към гърдите си, оставяйки върху тениската голямо петно боя.

– О, Дийн… Не бива да ни разделяш. Нещата не са такива, каквито изглеждат.

– А какви са тогава? – престори се на недоумяващ младият мъж. – Може би е по-добре да ми обясните, защото съм напълно объркан. Имам ли семейство, или не?

Ейприл свали кърпата.

– Аз обичам баща ти, колкото и глупаво да изглежда това. Обичах го тогава, обичам го и сега. Но това не означава, че може да се появява и изчезва от живота ми, когато му скимне.

Изглеждаше по-скоро войнствена, отколкото любяща и Дийн не се изненада, че засегнатият Джак мина в настъпление.

– Ако ме обичаш, защо, по дяволите, се инатиш толкова? Старецът му явно не се справяше както трябва, затова Дийн прегърна майка си през раменете.

– Защото тя е приключила с краткотрайните и повърхностни връзки, а ти й предлагаш точно това. Така ли е, Ейприл? – Извърна се отново към баща си. – Ще я изведеш един-два пъти на вечеря, а после ще забравиш за съществуването й.

– Това са глупости! – възмути се Джак. – Между другото, ти на коя страна си? Дийн се позамисли.

– На нейната.

– Много ти благодаря. – Обицата на Джак се разлюля, когато кимна заповеднически към къщата. – Ти също изчезвай. Двамата с майка ти трябва да изясним някои неща.

– Да, сър.

Дийн грабна бутилката с вода и изчезна. И без това искаше да остане сам.

***

Джак сграбчи Ейприл за ръката и я повлече навътре в обора, по-далеч от чужди погледи. Той изгаряше, но не само от обедната горещина. Изгаряше от вина, от страх, от похот, от надежда. В прашния обор все още миришеше леко на сено и тор. Той притисна Ейприл към стената на една от клетките.

– Никога повече не казвай, че искам от теб единствено секс. Чу ли ме? – Разтърси я леко. – Аз те обичам. Как бих могъл да не те обичам? Ти почти не си се променила. Искам да имам бъдеще с теб. И мисля, че трябва да ми дадеш възможност сам да го обмисля и осигуря, вместо да убеждаваш нашия син, че съм долен мръсник.

Но Ейприл не се стресна.

– И кога точно осъзна, че ме обичаш?

– Веднага. – Забеляза скептичния поглед в очите й. – Е, може би не първата вечер. Може би не веднага.

– Какво ще кажеш за вчера? Той искаше да излъже, но не можа.

– Сърцето ми го знаеше, но разумът не искаше да приеме. – Погали бузата й с кокалчетата на пръстите. – Ти беше по-смела от мен. Когато преди малко изрече онези думи, като че ли едно голямо яйце се счупи и аз най-сетне видях какво има вътре.

– И какво има в него?

– Сърце, изпълнено с любов към теб, моя сладка Ейприл. Гласът му се задави от напиращите емоции, но Ейприл не се трогна.

– Продължавай да говориш – подкани го, без да откъсва очи от неговите.

– Ще ти напиша песен.

– Ти вече ми написа. Кой би могъл да забрави безсмъртните стихове за „русокосата красавица в чувал за трупове"?

Той се усмихна и прокара пръсти през кичур от косата й.

– Този път ще ти напиша истинска любовна песен. Обичам те, Ейприл. Ти ми върна дъщерята и сина. Преди да дойда тук, живеех в свят, в който всички цветове се сливаха в една сивота, но когато те видях, всичко засия. Ти си вълшебен, неочакван дар и аз не мисля, че мога да оцелея, ако този дар изведнъж изчезне.

Той очакваше, че тя ще продължи да се противи и да го измъчва. Вместо това ъгълчетата на меките й устни потрепнаха в лека усмивка, а ръцете й се отпуснаха върху колана на шортите й.

– Добре. Предавам се. Съблечи се.

Джак се засмя и я задърпа към дъното на обора. Намериха едно старо, протъркано одеяло и съблякоха трескаво потните, изцапани с боя дрехи. Телата им бяха загубили младежката гъвкавост, но закръглената й фигура му харесваше повече, а тя го изпиваше с поглед, сякаш той все още беше на двайсет и три.

Джак не можеше да си позволи да я разочарова. Положи я върху одеялото и двамата се целуваха цяла вечност. Той изследва нейните извивки и падини, а острите лъчи на светлината, процеждащи се през цепнатините между дъските, падаха върху сплетените им тела като тънки златисти въжета, като че ли за да ги обвържат още по-здраво.

И когато повече не можеха да издържат сладкото мъчение, той се отпусна нежно отгоре й. Тя разтвори крака и го пусна. Беше влажна и тясна. Твърдите дъски на пода подлагаха на изпитание телата им – утре щяха да заплатят цената – но сега им беше все едно. Той започна да се движи. Позата беше най-обикновената, мисионерската. Вдъхновена единствено от любов. Чиста и безхитростна. Лишени от бурната нетърпеливост на младостта, те се взираха в откритите си доверчиви очи. Време за безмълвни клетви и признания в любов. Двамата се движеха ведно. Люлееха се. Извисяваха се устремно. И когато всичко свърши, се отпуснаха отмалели, омаяни от чудото, случило се с тях.

– Ти ме накара да се почувствам като девственица – пророни тя.

– А ти ме накара да се почувствам като супергерой – отвърна той.

Обгърнати от земните миризми на секс и прах, на пот и на отдавна изчезнали животни, те продължиха да се прегръщат, при все че ставите и мускулите ги боляха от твърдия под. Сърцата им пееха. Дългата й красива коса се разпиля по тялото му, когато Ейприл се подпря на лакът и започна да обсипва с целувки гърдите му. Той плъзна нежно пръсти по извивката на гърба й.

– Какво ще правим сега, любима?

Ейприл му се усмихна през златистата паяжина на косата си.

– Всяко нещо с времето си, любов моя. Да не избързваме и да вървим стъпка по стъпка, да се справяме с нещата едно по едно…

***

Да бъде арестувана, не се оказа чак такъв кошмар, както си представяше Блу.

– Много ми харесаха слънчогледите – обяви помощник-шерифът Карл Докс и поглади късото си „афро".

Блу изтри четката и тръгна по коридора, за да провери пропорциите на рисунките.

– А на мен ми харесва да рисувам бръмбари. Непременно ще добавя и един паяк.

– Не зная. Хората май не се радват много на паяците.

– Този обаче ще го харесат. Паяжината ще изглежда, сякаш е изтъкана от разноцветни пайети.

– Наистина не ти липсват идеи. – Карл огледа фреската от друг ъгъл. – Началникът Уесли смята, че трябва да нарисуваш във фоайето череп с пречупени кости – предупреждение към всички да се подчиняват на закона – но аз му казах, че не рисуваш подобни неща.

– Правилно. – Престоят й в килията в участъка беше удивително спокоен, стига да не си позволяваше да мисли за Дийн. Сега, когато най-после започна да рисува това, което искаше, идеите се рояха в главата й толкова бързо, че не можеше да насмогне да ги осъществи.

Карл влезе в кабинета си. Беше четвъртък сутринта. Бяха я арестували в неделя и тя работеше върху фреската в коридора на участъка от понеделник следобед. Освен това беше сготвила лазаня за полицаите в общата кухня, а вчера два часа приемаше обажданията по телефона, когато секретарката Лорейн я сви циститът. Досега я бяха посетили Ейприл и Сил, както и Пени Уинтърс, фризьорът Гари, агентката по недвижими имоти Моника и барманът от „Барн Грил". Всички й съчувстваха, но с изключение на Ейприл, никой не бързаше да я измъкне от ареста, докато Нита не подпишеше окончателните документи, разрешаващи осъществяването на проекта за обновяването на града. Това беше условието, поставено от Нита, за да се уреди арестът на Блу. Блу й беше бясна… и безкрайно трогната.

А от Дийн нито следа. Той я беше предупредил, че няма да хукне след нея, и не беше от мъжете, които отправят напразни заплахи.

Началник Уесли надникна в коридора.

– Блу, току-що ми съобщиха, че Ламонт Дейли ще се отбие на чаша кафе.

– Кой е той?

– Шерифът на окръга.

– Ясно.

Младата жена остави четката, изтри ръцете си и се върна в незаключената килия. Засега беше единствената затворничка, макар че Рони Арчърс беше тук за няколко часа, след като Карл го прибрал за шофиране с невалидна книжка. За разлика от Дийн, Карън Ан тутакси доприпка да освободи любовника си, но пък гаранцията, която Карл определи на Рони, беше само двеста долара.

Килията се оказа доста добро място, където да размишлява за живота си и да отсее сеното от плявата, която я задушаваше. Сил й изпрати кресло и месингова подова лампа. Моника й донесе две книги и няколко списания. Семейство Бишъп, което сега можеше да превърне викторианската си къща в малък семеен хотел, я снабди с прилично спално бельо и пухкави кърпи за баня. Но нищо от това не радваше душата на Блу. Утре Дийн заминаваше за тренировъчния лагер. Беше крайно време за бягство от затвора.

***

Идеалният сребрист полумесец сияеше от среднощното небе, осветявайки голямата, тънеща в мрак къща във фермата. Блу паркира до обора, наскоро боядисан с бяла боя, и се отправи към страничната врата, която за нейна изненада се оказа заключена. Е, оставаше предната. По гръбнака й пропълзяха ледени тръпки и сърцето й се сви от страх. Ами ако Дийн вече бе заминал? Но когато заобиколи къщата и стигна до вътрешния двор, чу проскърцването на дивана люлка на верандата и различи широкоплещест силует. Мрежестата врата беше отворена. Блу пристъпи вътре. Посрещна я подрънкването на кубчета лед. Той я видя, но не каза нито дума.

Младата жена закърши ръце.

– Не съм откраднала огърлицата на Нита. Диванът люлка отново изскърца.

– Никога не съм го и помислял.

– Нито някой друг, включително и Нита.

Едната му ръка бе отпусната върху облегалката на дивана.

– Вече загубих бройката на всичките ти конституционни права, които те са нарушили. Можеш да ги съдиш.

– Нита знае, че няма да го направя. – Тя пристъпи към малката масичка от ковано желязо до дивана.

– Ако бях на твое място, щях да ги съдя.

– Защото не се чувстваш толкова близък с местните хора, колкото аз. Хладнокръвието му се пропука.

– Ако ги чувстваш толкова близки, защо бягаш?

– Защото…

– Именно, няма нужда да продължаваш. – Той остави рязко чашата върху масата. – Бягаш от всичко, което не ти е безразлично.

Тя дори нямаше сили да се защити.

– Прав си, аз съм страхливка. – Мразеше да се чувства толкова уязвима, но това беше Дийн, а тя го бе наранила. – Истината е, че през всички тези години много добри хора бяха загрижени за мен.

– И всички са се разделили с теб. Да, зная.

Съдейки по изражението му, явно не му пукаше. Тя грабна чашата от ръката му, отпи голяма глътка и се задави. Дийн никога не я бе виждал да пие нещо по-силно от бира, а това беше уиски.

Той стана и запали новата подова лампа на верандата, сякаш не желаеше да стои сам с нея на тъмно. Наболата му брада надвишаваше с почти два сантиметра модната тенденция, косата му бе сплескана от едната страна, а върху ръката му се мъдреше петно от боя, но все още можеше да позира за реклама на „Енд Зоун".

– Изненадан съм, че са те пуснали – отбеляза младият мъж. -

Чух, че смятат да те държат до другата седмица, когато Нита ще подпише всички документи за градския план.

– Всъщност не са ме освободили. Може да се каже, че избягах. Дийн се оживи.

– Какво означава това?

– Смятам, че началник Уесли няма да забележи, ако върна колата му до края на дежурството. Между нас да си остане, но в този участък цари пълен хаос. Направо разпасана работа.

Той издърпа чашата от ръката й.

– Не само си избягала от ареста, но и си отмъкнала полицейската патрулка?

– Не съм толкова глупава. Взех личния автомобил на шефа. Буик луцерн. При това назаем, не съм го отмъкнала.

– Без да му кажеш – изтъкна той и отпи от уискито.

– Сигурна съм, че няма да има нищо против – отвърна Блу. В гърдите й отново се надигна обидата от последните дни. Пльосна се в плетения стол от ракита, поставен срещу дивана. – Много ти благодаря, задето си счупи краката да платиш гаранцията ми – додаде саркастично.

– Гаранцията ти е петдесет хиляди долара – изрече той с безизразна физиономия.

– Плащаш почти толкова за козметиката си за коса.

– Да, между другото, плащам толкова за застраховка преди всеки полет – промълви Дийн и отново се настани на дивана.

– Смяташе да заминеш утре за Чикаго, без да се видиш с мен, така ли? Щеше да ме оставиш да гния в тъмницата.

– Едва ли може да се каже, че „гниеш" – отбеляза Дийн и се облегна на възглавниците. – Дочух, че вчера сутринта началник Уесли те е преотстъпил на местния пенсионерски клуб „Златна старост", за да проведеш урок по живопис с маслени бои.

– Това е част от програмата му за намиране на работа на бивши затворници – обясни Блу и сключи ръце в скута си. – Ти се радваш, че ме арестуваха, нали?

Той отпи още една глътка, като че ли обмисляше въпроса й.

– В крайна сметка това няма голямо значение, нали? Ако Нита не те беше натопила за пореден път, досега вече щеше да си изчезнала от тук.

– Искаше ми се поне… да дойдеш да ме видиш.

– По време на последния ни разговор ти съвсем ясно ми даде да разбера какви са чувствата ти.

– И ти позволи на такава дреболия да те спре? – Гласът й пресекна.

– Защо си тук, Блу? – попита младият мъж уморено. – За да забиеш ножа още малко по-надълбоко?

– За такава ли ме мислиш?

– Предполагам, че си направила това, което си сметнала за нужно. Сега аз правя съвсем същото.

Тя подпря с крака дивана люлка.

– Едва ли е особено изненадващо, че имам малки проблеми с доверието към околните.

– Имаш проблеми с доверието. Проблеми с творчеството. Проблеми с фалшивия непукизъм. Да не говорим за проблемите ти с модата. – Дийн изви насмешливо устни. – Не, почакай. Това е част от фалшивия ти непукизъм.

– Точно когато началник Уесли ме арестува, се канех да обърна колата! – възкликна Блу.

– Да бе, как ли пък не!

– Истина е. – Нито за миг не й бе хрумвало, че той може да не й повярва. – Ти беше прав. За онова, което ми каза на уличката зад къщата на Нита. – Тя пое дълбоко дъх. – Аз те обичам.

– Ъхъ. – Ледените кубчета издрънчаха, когато пресуши чашата.

– Обичам те. Наистина.

– Тогава защо звучиш така, сякаш всеки миг ще си изповръщаш червата?

– Ами все още не съм свикнала с мисълта. – Обичаше Дийн Робилард и трябваше да направи този ужасяващ скок в бездната. – Напоследък имах доста време, за да размишлявам, и… – Устата й беше толкова пресъхнала, че думите излизаха с мъка. – Ще дойда с теб в Чикаго. Ще поживеем заедно. Ще видим как ще се получи.

Възцари се мъртвешка тишина. Младата жена започна да се изнервя.

– Предложението вече не е в сила – промълви той тихо.

– Изминаха само четири дни!

– Ти не си единствената, която е имала време да размишлява.

– Знаех си, че ще стане така. Точно това повтарям от самото начало. – Блу стана. – За теб не бях нищо повече, освен ново развлечение.

– Току-що доказа, че съм прав. Именно заради това ти нямам доверие. Ръцете я засърбяха да го халоса с нещо по-тежко по главата.

– Как така ми нямаш доверие? Та аз съм най-надеждният човек на света! Попитай приятелите ми.

– Приятели, с които говориш само по телефона, защото не се задържаш в един и същи град с тях повече от няколко месеца.

– Но нали току-що ти казах, че ще дойда с теб в Чикаго?

– Не само ти се нуждаеш от стабилност и надеждност. Аз твърде дълго чаках истинската любов. И понятие нямам защо това се оказа именно ти. Предполагам, че Господ е решил да се пошегува с мен. Но ето какво ще ти кажа. Нямам намерение да се събуждам всяка сутрин и да гадая дали още си с мен. Призля й.

– Тогава какво ще правим? Дийн я изгледа с твърд поглед.

– Ти ми кажи.

– Вече го направих. Ще започнем с Чикаго.

– На теб ще ти хареса, нали? – Прозвуча почти презрително. – Ти направо разцъфтяваш на нови места. Проблемът е, че не можеш да пуснеш корени, дори самата мисъл за това те ужасява.

Беше уцелил в десетката.

Дийн се изправи.

– Да кажем, че заминем за Чикаго. Аз те представям на приятелите ми. Прекарваме си страхотно. Смеем се. Спорим. Любим се. Минава един месец. После… – Сви рамене.

– А след това едно прекрасно утро се събуждаш и мен ме няма.

– По време на сезона често отсъствам. Представи се как ще ти се отрази това. А и жените? Те се хвърлят на шията на всеки, който е с футболен екип. А какво ще направиш, когато откриеш следи от червило върху яката на ризата ми?

– Мисля, че ще го преживея, стига да не е върху боксерките ти „Енд Зоун". Дийн дори не се усмихна.

– Ти май не разбираш, Блу. Жените постоянно ме преследват, а не ми е в характера да ги отпращам, без поне да им се усмихна или да им кажа колко харесвам косата или очите им, или да им направя някакъв шибан комплимент, защото това ги кара да се чувстват добре, както и мен самия, защото така съм устроен.

Колко обичаше този мъж.

– Никога не бих ти изневерил. – Той се взря настойчиво в нея. – Верността също е част от характера ми. Но как ще можеш да повярваш в това, когато все още си нащрек и чакаш доказателство, че не те обичам – че съм като всички останали, които са те отхвърляли? А не мога да следя всяка своя стъпка, всяка изречена дума от страх да не ме напуснеш. Ти не си единствената, която носи белези в душата си.

Неоспоримата му логика я изплаши.

– Трябва да заслужа място в „отбора Робилард"? Това ли имаш предвид? Очакваше Дийн да отрече, ала той не го стори.

– Да, предполагам, че е точно така.

През цялото си детство Блу се бе опитвала да докаже, че е достойна за любовта на другите хора, и винаги се беше проваляла. И сега той изискваше от нея същото. Негодуванието я задави. Искаше й се да го прати по дяволите, но нещо в изражението му я възпря. Поразителна неувереност и уязвимост в един мъж, който имаше всичко. В този момент Блу осъзна какво трябва да направи. Може би щеше да се получи, а може би не. Може би този път сърдечната мъка щеше да бъде много по-силна.

– Ще остана тук.

Дийн наклони глава, сякаш не бе чул добре.

– Отборът „Бейли" ще остане точно тук – повтори младата жена. – Във фермата. Сама. – Мислите й препускаха. – Ти дори няма да идваш. Няма да се видим до… – прехвърли наум по-значимите дати – до Деня на благодарността. – Ако все още съм тук. Ако ти все още ме искаш, преглътна мъчително. – Ще гледам как листата на дърветата пожълтяват, ще рисувам, ще натяквам на Нита за това, което ми стори. Може би ще помогна на Сил да отвори новия си магазин за подаръци или… – Гласът й секна. – Нека бъдем честни… Може да се паникьосам и да офейкам.

– Смяташ да останеш във фермата?

Наистина ли смяташе? Тя кимна нервно. Беше длъжна да го направи заради тях, но най-вече заради себе си. Беше уморена от безцелността на собственото си съществуване, ужасяваше се от личността, в която можеше да се превърне, ако продължи да живее по този начин – самотна жена, без пристан и близки, чийто свят се побираше в багажника на една кола.

– Ще се опитам.

– Ще се опиташ? – Гласът му я прониза като нож.

– Какво искаш от мен? – извика изтерзаната жена. Стоманеният мъж вирна брадичка.

– Искам да бъдеш толкова корава, на каквато се преструваш.

– И ти мислиш, че не се изисква коравост за всичко това? Че няма да ми е трудно? Той стисна устни. В гърдите й се загнезди зловещо предчувствие.

– Недостатъчно трудно – заяви Дийн. – Да увеличим залога. – Извиси се застрашително над нея. – Отборът „Робилард" няма да идва във фермата, а освен това няма да ти се обажда по телефона и дори няма да ти изпраща шибани имейли. Отборът „Бейли" ще трябва всеки ден да се задоволява само с доверие. – Нагази в още по-дълбоки води, предизвиквайки я да се огъне. – Няма да знаеш къде съм, нито с кого съм. Няма дори да знаеш дали страдам по теб, дали се чукам с всяка срещната красавица, или се опитвам да измисля как да скъсам с теб. – Замълча.

Когато заговори, цялата му агресивност се бе стопила, а думите му й подействаха като ласка. – Ще имаш чувството като че ли и аз съм те изоставил, както всички останали.

Блу долови нежността му, но нямаше сили да я приеме.

– Трябва да се връщам в килията – промърмори и се извърна.

– Блу… – Той докосна рамото й.

Но тя забърза към вратата, навън в мрака. После се затича, препъвайки се в тревата, докато стигна до колата на началник Уесли. Дийн искаше всичко от нея, но в замяна не й даваше нищо. Нищо, освен сърцето си, също толкова крехко и уязвимо като нейното.