Чаровник по рождение

18.

Стаята на Блу може и да беше най-малката на втория етаж, но бе разположена най-далеч от спалнята на работодателката й, а и имаше малък балкон с изглед към задния двор. Младата жена седеше със скръстени крака върху розовия плюшен килим, подпряла гръб на ръба на леглото, застлано с пухкава цветна кувертюра, и изучаваше току-що завършената рисунка. Очите на Нита бяха като на пор. Трябваше да ги оправи. А може би не.

Позлатеният часовник върху нощното шкафче показваше полунощ. Блу остави скицника настрани, прозина се и затвори очи. Представи си фургона, сгушен сред дърветата, светлината, проблясваща през прозореца, която я зовеше у дома. Ала фургонът не беше неин дом и тя просто се бе затъжила за него, както и за всички онези места, където някога беше живяла. За хората, с които се бе сближила.

Нещо се удари във вратата на балкона и тя подскочи. Извъртя се рязко и видя неясна фигура да се извисява в мрака. Сърцето й запрепуска. Връхлетя я безумна смесица от емоции – очакване, страх, гняв. Стана от пода, отправи се към балкона и отвори рязко вратата.

– Какво си мислиш, че правиш? Едва не получих инфаркт.

– Обикновено оказвам такъв ефект върху жените. – Дийн пристъпи вътре. Ухаеше на екзотични подправки, а тя – на пържени картофени кюфтета. Той огледа смачканата й тениска с логото на „Гудиър"1, из плескана със стари петна от боя. Тази сутрин дори не си беше мила косата, защото Нита не спираше да тропа по вратата на банята, настоявайки да получи закуската си. При все това, изглежда, розовата спалня си спечели по-голяма доза от неодобрението му, отколкото неугледният й външен вид.

– Къде държиш Барбитата?

– Можеше да се обадиш – тросна се Блу. – Или по-добре, да продължиш да ме пренебрегваш. – Осъзнаваше, че звучи като вкиснато бивше гадже, но я болеше, задето толкова време не се беше вясвал, макар че нали самата тя искаше точно това – да я остави на мира.

– Да ти се обадя предварително? Че какво му е забавното на това? – сви рамене неканеният й гост. Беше облечен с избелели джинси с копчета и черна риза с плисета отпред, която обгръщаше плътно мускулестата му фигура. Кому би хрумнало да съчетае несъвместимото? При това толкова съвършено.

– Откъде разбра, че това е моята стая?

Той плъзна пръст под набръчкания ръкав на тениската й и го оправи.

– Само този прозорец светеше.

Ако не беше толкова късно, ако Нита не бе изтощила нервите и търпението й докрай, ако не й липсваше толкова много, Блу навярно щеше по-добре да прикрие обидата си. Дръпна раздразнено ръката си.

– Цяла седмица не се сети за мен, а сега реши да се появиш посред нощ.

– Знаех си, че щом те оставя известно време на спокойствие, ще осъзнаеш колко много се нуждаеш от мен.

– Върви си.

Той се взря в нея с тези замечтани синьо-сиви очи и погали бузата й с палец.

– Виждам, че едва се държиш на крака. Не ти ли беше достатъчно?

Младата жена с мъка откъсна поглед от загорелия триъгълник, надничащ изпод разтворената предница на ризата.

– Повече от достатъчно.

– Хубаво. Позволявам ти да се върнеш.

Блу не можа да се сдържи и… всмукна шумно през зъби.

Дийн сви насмешливо устни.

– Както обикновено, твърдоглава и инатлива докрай, нали?

– Такава съм си, не мога да се променя. – Тя грабна купчината изпрано бельо и го натъпка ядно в едно от чекмеджетата на скрина. – Върви си. Не съм те канила тук и нямам настроение да си разменям остроумия с теб.

– Ще ти е за пръв път. – Дийн се настани удобно в дълбокото меко розово кресло, украсено с панделки и воланчета. Би трябвало да има глупав вид, но вместо това изглеждаше още по-мъжествен. – Ето какво, Блу. Не казвам, че си егоистка, но ми се струва, че от време на време не е зле да помислиш и за някой друг, не само за себе си. – Протегна дългите си крака и скръсти глезени. – Например за Райли. Откакто си тръгна, не е хапнала прилична храна.

– Наеми готвач. – Блу коленичи, за да вземе скиците от килима.

– Знаеш, че не мога да направя това, докато Лудия Джак не се махне от фермата. Той е решил сам да скове проклетата веранда. Работниците не са го разпознали, но само защото не общува с никого и се държи настрани. Пък и никой не очаква една рок звезда да се покачи на стълба с чук в ръка. – Дългите му крака, обути в джинси, се изпънаха към нея. – Но наемането на готвачка или камериерка означава да си натреса допълнителни неприятности.

Тя измъкна ловко молива изпод тока на обувката му.

– Джак и Райли скоро ще си тръгнат и твоят проблем ще бъде решен.

– Не съм толкова сигурен в това – промърмори той, като сви крака си. – Не се случва често да моля някого за услуга, но точно сега малко помощ няма да ни е излишна.

Тя се пресегна към последната си рисунка.

– Аз вече имам работа.

– И тя те прави нещастна. – Дийн стана от мекото кресло, а на нея стаята й се стори още по-малка. Е, имаше още един начин да го накара да си тръгне.

– Колко ще ми платиш?

Блу очакваше той, както обикновено, да измъкне от джоба си стодоларови банкноти, така че да може с чиста съвест да го изрита през вратата. Но вместо това хитрецът прокара палец по превръзката на китката си.

– Нищо. Просто те моля за услуга. Да сготвиш вечерята в неделя. – И просто така, само с един замах Дийн издърпа твърдата морална почва изпод краката й. – Зная, че искам твърде много – продължи той. – Но всички ще ти бъдем много благодарни. Ако ми дадеш списък, ще купя всичко необходимо.

Блу беше напълно уверена, че той отново ще опита да я купи с пари, което щеше да й предостави идеалното извинение да запрати неделната вечеря във физиономията му. Ала Дийн я бе надхитрил и щеше да е грубо и невъзпитано да му откаже. Младата жена пусна скиците върху леглото и се замисли колко много й липсваше фермата. Искаше да поговори с Райли. Да види как изглеждат новите мебели, да поиграе с Пъфи и отново да се изложи пред Джак. Искаше отново да бъде част от това семейство. Пак някогашната й слабост – опитваше се да намери дом там, където го нямаше.

– Всички ли ще присъстват? Дийн стисна устни.

– Искаш да получиш поредната възможност да се правиш на идиотка пред Лудия Джак, нали?

– Вече съм по-зряла.

– Не се и съмнявам. – Той взе скиците от леглото. – Да, всички ще присъстват. Кажи ми какво ще ти е нужно.

Щеше да се справи, стига да не остава насаме с него. Само този път. Прехвърли мислено съдържанието на килера и му изреди кратък списък, който той дори не си даде труд да запише.

– Това е страхотно – отбеляза Дийн, като вдигна последната й скица, – но аз мислех, че рисуваш кучето й.

– Нита реши, че и тя трябва да бъде на портрета. – Нита не се интересуваше толкова от портрета, колкото искаше да задържи Блу в къщата като крепостна слугиня. – Е, сега готов ли си да тръгваш?

Погледът му се плъзна към леглото.

– Определено не.

Блу подпря ръка на бедрото си.

– Значи, трябва да сваля дрехите си, защото ти умираш от скука и си решил тази вечер да прескочиш парапета на моя балкон? Не мисля, че ще стане.

Дийн смръщи вежди.

– Ядосана си, задето не дойдох да те видя. – Размаха пръст пред лицето й. – Ти не си единствената, която има право да се сърди.

– Но аз нищо не съм ти направила! Нуждаех се от работа. И не ми казвай, че съм работела за теб, защото не е истина.

– Аз разчитах на теб, а ти ми обърна гръб. Очевидно и пет пари не даваш за чувствата ми. Той изглеждаше искрено ядосан, но младата жена не му повярва.

– Ти си супер привилегирован, свръх разглезен и напълно способен да защитиш интересите си, както и да се справиш 0 всичките си роднини. Това, което не ти дава мира, е, че не става по твоему. – Приближи енергично балконската врата, за да бутне през парапета, но щом завъртя дръжката, си представи тялото му, проснато бездиханно на земята, с изкривени крака, и се отдръпна.

– Това, което наистина не ми дава мира – прозвуча гласът му зад гърба й, – е, че повярвах, че мога да разчитам на теб.

Блу стисна челюсти, решително потуши надигналото се чувство на вина и прекоси стаята.

– Ще излезеш през предната врата. Постарай се да не вдигаш никакъв шум, защото после мрънкането й няма да има край.

Дийн я изгледа мрачно, пристъпи пред нея и сам отвори вратата. Тя го последва в покрития с розов килим коридор, покрай невероятно смешната и грозна картина на венециански канал, сетне надолу по стълбите, за да затвори вратата, след като той излезе. Но още на първото стъпало под площадката той застина на място и се извърна към нея. Тя стоеше на по-горното стъпало и погледите им се срещнаха. На светлината на прашния кристален полилей лицето му й се стори едновременно познато и загадъчно. Блу се преструваше, че го разбира, но нима това беше възможно? Той живееше сред звездите, а тя бе здраво стъпила на земята.

Младата жена не помръдна, когато той вдигна ръце и зарови пръсти в косата й. Хлабавият ластик, едва придържащ опашката й, се изхлузи, когато пръстите му станаха по-дръзки.

Целувката му беше груба и вълнуваща. Блу забрави за всичко и обви ръце около врата му. Наклони глава и разтвори устни. Ръцете му обхванаха дупето й и го стиснаха. Тя се притисна към него и бедрата й се потриха о неговите.

Той се отдръпна толкова рязко и внезапно, че й се зави свят и трябваше да се хване за перилото. Разбира се, той го забеляза. Тя тръсна коса и ластикът полетя във въздуха.

– Изглежда, си много отегчен.

– Не се чувствам отегчен. – Ниският му дрезгав глас одраска кожата й като шкурка. – Това, което чувствам… – Обви пръсти около голото й бедро малко под края на шортите. – Това, което чувствам… е едно жарко, жадуващо за ласки малко тяло…

В гърдите й изригна вулкан от искри. Тя облиза устни и усети вкуса му.

– Извинявай. След като вече беше мой, любопитството ми е задоволено и ти повече не ме интересуваш. Не се обиждай.

Той не отмести поглед. Пръстите му преднамерено докоснаха леко гърдите й.

– Не се обиждам.

Кожата й настръхна, а Дийн я удостои с една недружелюбна усмивка, обърна се и излезе през вратата.

***

На следващата сутрин, когато отиде до тротоара, за да вземе неделния вестник за Нита, Блу се чувстваше така, сякаш вечерта бе препила и сега имаше махмурлук. Миналата нощ Дийн се бе опитал да промени правилата на играта. Нямаше право да е сърдит само защото тя не коленичеше пред него, както всички останали. Когато днес отиде във фермата, ще се постарае здравата да му вгорчи живота.

Наведе се, за да вдигне вестника, и чу някакво съскане, идващо от другата страна на живия плет. Погледна и видя Сил, собственичката на местния магазин за стоки втора употреба, да се взира в нея иззад храсталака през червените си очила тип „котешки очи". Сил имаше късо подстригана прошарена коса и тънки устни, които уголемяваше с тъмночервен молив. Вечерта, когато се бяха запознали след голямото сбиване в „Барн Грил", Блу искрено се бе наслаждавала на пиперливото й чувство за хумор, но в момента Сил имаше строго делови вид. Освен това съскаше като градински маркуч и даваше знаци на Блу да се приближи.

– Ела тук. Трябва да поговорим с теб.

Блу мушна вестника под мишница и следвайки примера на Сил, зави зад ъгъла. От златистата импала, паркирана на отсрещната страна на улицата, слязоха две жени: Моника Дойл, агентката на Дийн по недвижими имоти, и слаба афроамериканка на средна възраст, която Сил набързо представи като Пени Уинтърс, собственичка на „Таванът на леля Мъртъл", местния антикварен магазин.

– Цяла седмица се опитваме да те сгащим насаме – обясни Сил, когато жените се събраха на групичка. – Но всеки път, когато се вясваше в града, тя винаги беше с теб, затова решихме да обсадим къщата, преди да отидем на църква.

– Всички знаят, че Нита ще я тресне инфаркт, ако първо не си получи неделния вестник. – Моника извади носна кърпичка от чантата си „Вера Брадли" в тъмносиньо и жълто, в тон с елегантния й тъмносин костюм. – Ти си последната ни надежда, Блу. Трябва да използваш влиянието си над нея.

– Аз нямам никакво влияние над нея – възрази Блу. – Тя не може да ме понася. Пени опипа нервно златния кръст, висящ в деколтето на червената й рокля.

– Ако това беше истина, отдавна щеше да се е отървала от теб, както от всички останали.

– Но аз живея с нея само от четири дни – напомни й Блу.

– Истински рекорд. – Моника деликатно се изсекна. – Нямаш представа как умее да лази по нервите на околните.

Представяше си го. И още как!

– Трябва да убедиш Нита да подкрепи „Гарисън Гроус". – Сил намести очилата на носа си. – Това е единственият начин да спасим града.

Блу много бързо разбра, че „Гарисън Гроус" е план, съставен от най-влиятелните местни жители за запазването и възраждането на града.

– Туристите постоянно минават през нашия град на път към Димящите планини – продължи Моника, – но тук няма приличен ресторант, нито хотел, нито един свестен магазин и затова те никога не спират. Ако Нита позволи да разработим нашия план, всичко това може да се промени.

Пени подръпна малкото черно копче между гърдите си.

– Тъй като не можем да се надяваме на държавни помощи и облекчения, не ни остава друго, освен да се възползваме от фактора носталгия и да направим това място да прилича на старите американски градчета, все още живи в спомените на американците, такива каквито са били преди нашествието на „Кей Еф Си" и другите вериги.

Моника преметна дръжката на чантата си през рамо.

– Естествено, Нита не дава и дума да се издума по този въпрос и отказва всякакво сътрудничество.

– Ще е толкова лесно да се привлекат туристите, стига тя да ни позволи да направим поне някои малки подобрения – включи се и Сил. – На Нита няма да й се наложи да плаща нито цент.

– Сил от пет години се опитва да открие магазин за сувенири редом до сегашния си за стоки втора употреба – додаде Пени, – но Нита мразеше майка й и не й позволява да наеме помещението.

Под звуците на църковните камбани жените продължиха да изясняват на Блу останалите части на плана „Гарисън Гроус", включващи построяването на хотел, превръщането на кръчмата „При Джоузи" в приличен ресторант и издаването на разрешително на някой си Анди Берило да открие кафетерия до пекарната.

– Нита твърди, че кафенетата са само за комунистите – заяви Сил възмутено. – Я ми кажи какво ще търсят комунистите в източната част на Тенеси?

Моника скръсти ръце пред гърдите си.

– А и кой в наши дни се интересува от комунистите?

– Тя просто иска да натрие носовете на всички ни – обобщи Пени. – Не обичам да говоря лошо за никого, но тя само от злоба иска да остави града да умре.

Блу си припомни почти угодническата усмивка на Нита от ранните й снимки в Гарисън. Запита се колко различно можеше да бъде всичко, ако дамите от местния хайлайф я бяха приели с открити сърца, вместо да я изолират и да странят от нея. Независимо от приказките на Нита, Блу не вярваше, че тя наистина има намерение да продаде града. Може и да ненавиждаше Гарисън, но нямаше къде другаде да отиде.

Сил стисна ръката на Блу.

– Ти си единствената, която в момента има някакво влияние над нея и в чиито думи тя се вслушва. Убеди я, че подобренията ще напълнят и нейните джобове с пари. А Нита обича парите.

– Ще помогна, ако мога – увери ги Блу, – но тя ме държи наоколо само за да има кого да тормози. Не слуша нищо, което й казвам.

– Просто се опитай – каза Пени. – Това е всичко, за което те молим.

– Не само се опитай, но се постарай повече – добави Моника с по-твърд тон.

***

Същия следобед Нита изпадна в истерия, когато Блу заяви, че отива във фермата, но младата жена не се трогна и към четири часа, съпроводена от заплахите на работодателката си, че ще се обади в полицията, Блу се качи в роудстъра и замина за фермата. След последното й идване пасищата бяха окосени, а оградата – поправена. Тя паркира пред обора, до Сува на Джак. Докато прекосяваше двора, топлият вятър подхвана косата й, вързана на опашка.

Райли изтича от къщата. С широката усмивка, разцъфтяла на лицето й, тя по нищо не приличаше на тъжното малко момиче, което Блу беше намерила заспало на верандата само преди малко повече от седмица.

– Няма да повярваш какво стана, Блу! – изписка тя. – Утре няма да си заминаваме у дома! Татко каза, че ще трябва да останем още няколко дни, за да завърши верандата.

– О, Райли! Това е чудесно! Много се радвам. Райли я повлече към предната врата.

– Ейприл иска да влезеш оттук, за да ти покаже всичко. И знаеш ли още какво? Ейприл даде на Пъфи някакво сирене и тя опърдя и умириса всичко наоколо. Дийн не спира да ме обвинява за това, а аз нищо не съм направила.

– Правилно – ухили се Блу и й смигна. – Припиши го на кучето.

– Не, честна дума. Аз дори не обичам сирене. Блу се засмя и я прегърна.

Ейприл и Пъфи ги посрещнаха на прага. Преддверието, боядисано в свежо яйченожълто, сияеше на късното следобедно слънце. В коридора бе постлана пътека на кафяви спирали. Ейприл посочи към ярката абстрактна картина, която Блу бе открила в една галерия в Ноксвил.

– Виждаш ли колко страхотно изглежда картината! Права беше, като ме посъветва да смеся антики с модерно изкуство.

Върху скрина под картината проблясваха месинговите дръжки на дървения поднос, върху който Дийн бе захвърлил портфейла и ключовете си. Редом бе поставена рамкирана фотография от ранното детство на Дийн. На нея той беше по шорти, с футболна каска на главата, толкова голяма, че закриваше ушите му. Закачалката от ковано желязо до скрина очакваше някое от саката му, а в грубоватата кошница от ракита се търкаляха маратонки и футболна топка. Здравият махагонов стол с резбована облегалка сякаш подканваше да седнеш, за да се преобуеш или да прегледаш пощата.

– Всичко тук е проектирано специално за негово удобство. Той забелязал ли е доколко цялата обстановка е пригодена към навиците му?

– Съмнявам се – въздъхна Ейприл.

Блу се огледа в овалното стенно огледало в резбована дървена рамка.

– Остава само да добавиш поличка с овлажняващия му крем и машинка за извиване на мигли.

– Дръж се прилично. Нима не си забелязала, че той много рядко се оглежда?

– Забелязала съм. Просто не искам той да го знае. Младата жена хареса останалата част от къщата, а най-много дневната, която бе напълно преобразена с боядисаните си в жълто стени и големия ориенталски килим на пода. Пейзажите винтидж, които Блу бе открила в задната част на един антикварен магазин, пасваха страхотно на дръзките модернистични платна, окачени от Ейприл над камината. Протритите меки кожени кресла, на които Ейприл се бе натъкнала на една от разпродажбите, изглеждаха съвсем на място, както и шкафът от орехово дърво с красиви инкрустации, в който се намираше стереоуредбата, а също и необичайно голямата маса за кафе с чекмеджета, пълни с дистанционни и дискове с футболни мачове. Върху нея бяха подредени още снимки: на някои от тях Дийн беше с приятели от ранното си детство, а на други – със съученици и състуденти от колежа. Неясно защо, но Блу си помисли, че идеята за тази колекция не беше негова.

***

Дийн машинално въртеше чука в ритъма на парчето на „Блек Айд Пийс", звучащо откъм кухнята. Двамата с Джак почти през целия ден работиха по закритата веранда. Стените вече бяха издигнати, а утре щяха да започнат покрива. Младият мъж погледна през кухненския прозорец. Когато пристигна, Блу му кимна, но не дойде при него да го поздрави, а той не влезе в кухнята. Беше го яд на себе си, задето снощи изгуби поредната схватка помежду им на стълбите, но сега тя беше на негова територия, а никой не можеше да оспори предимствата на играта на свой терен. Блу обичаше фермата и след като беше прекалено твърдоглава, за да се върне, той можеше поне да й напомни какво пропуска. По един или друг начин, Дийн беше решен да постигне своето – отношенията, които и двамата заслужаваха.

Вътре някой усили звука. Ейприл и Райли трябваше да помагат с вечерята, но Ейприл не обичаше да готви и Дийн видя как отмъкна Райли от беленето на картофите, за да танцуват. Блу остави купата и се присъедини към тях. Подскачаше наоколо като дриада и размахваше ръце, а конската й опашка се мяташе игриво в такт с музиката. Ако тя беше сама, той може би щеше да потанцува с нея, но не и сега, когато Ейприл и Джак се мотаеха наоколо.

– Мислех, че двамата с Блу сте скъсали – сепна го гласът на Джак зад гърба му. През целия ден двамата не си бяха проговорили, ако не се смяташе молбата да си подадат инструмент или да придържат някоя дъска.

– Не съвсем – промърмори Дийн и заби поредния пирон. Докато работеше, бе упражнявал рамото си и най-сетне то малко се бе раздвижило. – В момента се намираме в преходен етап, това е всичко.

– Преход към какво?

– Все още го решаваме.

– Глупости. – Джак изтри с ръка потта от лицето си. – Не смятам, че се отнасяш сериозно към нея. Тя просто е поредното развлечение.

Блу твърдеше същото практически от деня на запознанството им и Дийн трябваше да признае, че имаше известна доза истина в думите й. Ако я беше видял в някой клуб, никога нямаше да я забележи, но и самата тя нямаше да му се натрапи. При наличието на толкова много красавици, опитващи се да привлекат вниманието му, как да забележи онези, които не го правеха?

– Внимавай с нея – предупреди го Джак. – Тя се прави на корава, но очите й я издават. Дийн изтри челото си с ръкава на тениската.

– Не бъркай реалността с песните си, Джак. На Блу много добре са й известни правилата на играта.

Джак сви рамене.

– Предполагам, че ти я познаваш по-добре от мен.

Повече не си продумаха, докато Дийн не отиде да си вземе душ.

***

Джак изпрати с поглед Дийн и отново изтри потта от челото си. Макар че отначало смяташе да остане във фермата една седмица, все още нямаше намерение да си тръгва. Ейприл имаше свой метод на покаяние, а той негов, да построи верандата с Дийн. В детството си, по време на летните ваканции, Джак бе работил с баща си и сега двамата с Дийн правеха същото. Естествено, Дийн и пет пари не даваше за подобни бащинско синовни ритуали, но за Джак те имаха значение.

Харесваше резултата от тяхната дейност – верандата изглеждаше солидна и надеждна. Неговият старец щеше да се гордее с него.

Блу бе открехнала кухненския прозорец. През част от стъклото Джак наблюдаваше грациозните чувствени движения на Ейприл и скосените кичури на дългата й коса, които летяха като ножове около главата й.

– Не би трябвало някой, преминал трийсетте, да танцува като теб – чу той Блу да казва, когато песента свърши.

– Татко е на петдесет и четири, а е страхотен танцьор – изрече задъхано Райли. – Поне на сцената. Не смятам, че танцува някъде другаде.

– Някога танцуваше. – Ейприл прокара пръсти през косата си, за да отметне влажните кичури от лицето си. – Обикновено след концертите му намирахме някой по-затънтен клуб и танцувахме, докато не затворят. Често пъти собствениците оставаха до сутринта само заради нас. От всичките ми партньори в танците той беше… – Тя млъкна, сетне сви рамене и се наведе да погали кучето. След миг мобилният й иззвъня и тя излезе от кухнята, за да говори.

Снощи Джак бе дочул как тя нарече обаждащия се Марк. Преди него беше Брад. Все същата позната Ейприл. И същата позната ерекция, напираща в джинсите му всеки път, когато я приближи. Дори след толкова години отново искаше да я люби. Искаше да разруши преградите, които бе издигнала около себе си, и да разбере откъде черпи силата си.

Той имаше делови срещи в Ню Йорк и смяташе да я помоли да се грижи няколко дни за Райли, докато отсъства. Можеше да й повери детето си. Този, на когото нямаше доверие, беше самият той.

***

След душа Дийн тъкмо се бе запътил към долния етаж, когато някой започна да удря по външната врата. Той слезе долу и я отвори. Завари Нита Гарисън на прага. Зад нея потегли прашен черен седан. Младият мъж се извърна към кухнята.

– Блу, имаш гости.

Старицата го чукна по коляното с бастуна и той машинално отстъпи назад. Тя се възползва, за да се промуши покрай него. От кухнята излезе Блу, последвана от облак от съблазнителни аромати.

– О, господи, не! – простена, когато видя Нита.

– Оставила си обувките си на стълбата – изгледа я работодателката й обвинително. – Спънах се в тях и се изтърколих по стъпалата чак до долу. Имах късмет, че не си счупих врата.

– Не съм оставяла обувките си на стълбата и вие не сте падали. Как дойдохте до тук?

– С онзи глупак Чонси Кроул. През цялото време плюеше през прозореца. – Неканената гостенка подуши въздуха. – Мирише на панирано пиле. Никога не си ми приготвяла панирано пиле.

– Защото не можах да намеря подходящо място, където да скрия счуканото на прах стъкло. Нита всмукна шумно през зъби и фрасна през пищяла Дийн, имал неблагоразумието да се засмее.

– Трябва да седна. Цялата съм в синини от онова падане. Райли изскочи от кухнята, а Пъфи изприпка след нея.

– Здравейте, госпожо Гарисън. Днес цял ден се упражнявах с една книга.

– Иди я донеси, за да видя как се справяш. Но първо ми намери удобно кресло. Днес паднах по стълбите и едва оживях.

– В дневната има едно удобно кресло. Сега ще ви покажа – рече Райли и я поведе натам. Блу изтри с опакото на ръката брашното от бузата си.

– По-добре да помоля Ейприл да сложи още един прибор на масата – промърмори, без да го поглежда.

– Тази жена няма да вечеря с нас – заяви Дийн.

– В такъв случай ти ще измъдриш как да се отървеш от нея. Повярвай ми, много по-трудно е, отколкото си мислиш.

Той я последва в кухнята, без да престане да протестира, но Блу най-безцеремонно му заяви да се разкара. Дийн надникна в трапезарията и видя, че върху старинната му маса, дело на Дънкан Файф, бяха постлани жълти покривчици с ресни за хранене, върху които бяха подредени старомодни чинии в синьо и бяло. Украсата се допълваше от купа с блестящи камъчета, събрани от Райли, и ваза с жълти цветя. Липсваха само фреските, които Блу упорито отказваше да нарисува. Ейприл не му обърна внимание и се зае да пълни чашите със студен чай. Младият мъж се върна в кухнята и се опита да помогне на Блу, но само й се пречкаше. На прага цъфна Джак, свеж и ухаещ след току-що взетия душ. Блу мигом изтърва дървената лъжица.

– Радвам се да те видя, Блу – рече той и отвори хладилника, за да си вземе бутилка бира.

– Ъ… здравейте – смотолеви младата жена и събори на пода пакета с брашното, докато се опитваше да вдигне лъжицата.

Дийн побърза да вземе книжни кърпи.

– В дневната имаме неканена гостенка, Джак, така че ще се наложи да се покриеш. – Кимна към Блу. – Сигурен съм, че твоята най-предана почитателка ще ти задели от вечерята.

Погледът на Джак неотклонно следваше Ейприл, ала тя сякаш не забелязваше.

– Мисля, че тук съм на достатъчно скришно място – рече той. – Фермата е частна собственост. Дори хората да разберат, че съм тук, няма да могат да се доберат до мен.

Но Дийн двайсет години бе избягвал всичко, което би могло да го свърже с Джак Пейтриът, и нямаше желание Нита Гарисън да се раздрънка из целия град, че Джак е във фермата.

– Днес татко ходи в магазина за бира – оповести Райли от прага. – Беше в работни дрехи и не носеше нито една обица, така че никой не го позна.

– Кого да познаят? – Нита се появи зад нея. – Онзи футболист? Всички знаят, че е тук. – Забеляза Джак. – А ти кой си?

– Това е баща ми – побърза да я осведоми Райли. – Той се казва… господин Уизли. Рон Уизли. [18]

– И какво прави тук?

– Той е… той е гаджето на Ейприл.

Очите на Ейприл засвяткаха гневно, но тя посочи към трапезарията.

– Надявам се, че ще приемете да вечеряте с нас.

– Като че ли някой може да я изгони – изсумтя възмутено Блу.

– Струва ми се, че мога да приема. Райли, подай ми ръка, за да не падна отново.

– Госпожа Гарисън ме смята за глупава – ни в клин, ни в ръкав оповести Райли.

– Не смятам, че ти си глупава – възрази Нита. – Само името ти, но вината за това едва ли е твоя. – Изгледа обвинително Джак.

– Идеята беше на майка й – обясни той. – Аз исках да я кръстим Рейчъл.

– Дженифър звучи по-добре. – Нита побутна Райли към трапезарията.

– Коя, по дяволите, е тази? – обърна се Джак към Блу.

– Някои я наричат Сатана. Други – Велзевул. Тя има много имена.

– Тя е господарката на Блу – подсмихна се ехидно Дийн.

– Аз само работя за нея. – Младата жена тръсна ядно пилешкото бутче върху подноса.

– Голяма си късметлийка – поклати глава Джак.

Блу извади от фурната тавичката с печените аспержи. Всеки взе по някакъв съд и го понесе към трапезарията. Блу присви очи недоволно, когато видя, че Нита се е настанила начело на масата. Райли седеше от лявата й страна. Дийн побърза да остави панерчето с бисквитите и грабна страничния стол в другия край, колкото може по-далеч от старата дама. Джак не по-малко сръчно се отърва от купата с топлата картофена салата и мигом зае стола срещу Дийн. В този миг Ейприл и Блу осъзнаха, че са останали само две свободни места – едното в другия край на масата, а другото от дясната страна на Нита. И двете се спуснаха към другия край на масата. Ейприл имаше преднина, но Блу й изигра мръсен номер, като я бутна с бедрото си. По-възрастната жена изостана и Блу се пльосна на свободния стол.

– Тъчдаун…

– Ти не игра честно – изсъска задъхано Ейприл.

– Ех, деца… – въздъхна Джак.

Ейприл отмахна коса и с вирната брадичка се отправи към стола до Нита, която тъкмо се оплакваше на Райли от грубото и безцеремонно отношение на Блу и пропусна разигралата се сценка. Сега Ейприл седеше от лявата страна на Дийн. Сътрапезниците започнаха да си подават блюдата. Ейприл напълни чинията си и Дийн с изненада видя как тя за няколко секунди сведе глава над чинията си. Кога бе започнало всичко това?

– Само една бисквита – каза Нита на Райли, а самата тя си взе две. – Иначе отново ще надебелееш.

Блу отвори уста, за да защити Райли, но момичето се справи чудесно и само.

– Зная. Но напоследък и без това не ми се яде толкова много. Дийн огледа масата. Същинска пародия на американско семейство. Като нарисувани от надрусания Норман Рокуел. Баба, която всъщност не е баба. Родители, които не са родители. Блу, която не се вписваше в нито една определена рамка, ако не се смяташе ролята на заклета фенка на Лудия Джак. Тя се погрижи Джак да получи най-голямото парче от пилето и се втурна за чиста вилица, когато той, без да иска, изтърва своята. Дийн си припомни как в детството му го канеха на семейните трапези на приятелите му и колко силно копнееше тогава да има свое семейство. Трябваше повече да внимава какво си пожелава.

Всички похвалиха готварските умения на Блу, с изключение на Нита, която се оплака, че аспержите са малко сухи и се нуждаят от повече краве масло. Пилето бе сочно, с хрупкава коричка. Топлата картофена салата с пикантен сос бе поръсена с малки солени парченца пържен бекон. Блу не беше доволна от бисквитите, но останалите ги похапваха с удоволствие.

– Госпожа Гарисън някога е преподавала салонни танци – обяви Райли.

– Знаем – в един глас отвърнаха Дийн и Блу. Нита се вторачи изпитателно в Джак.

– Струваш ми се познат.

– Наистина ли? – Джак попи устни със салфетката.

– Как ти беше името?

– Рон Уизли – промърмори Райли над чашата си с мляко.

Тя бе започнала да усвоява някои улични хитрини и Дийн й смигна крадешком. Надяваше се, че Нита не е запозната с приключенията на Хари Потър.

Очакваше старата заядливка да възобнови разпита, но тя не го стори.

– Раменете – рече тя и Райли се изправи в стола си. Нита местеше поглед между Ейприл и Дийн. – Вие двамата си приличате.

– Така ли мислите? – Ейприл си сложи още един стрък от аспержите.

– Роднини сте, нали?

Дийн тутакси се напрегна, но явно малката му сестричка се бе назначила за пазител на семейните тайни.

– Госпожа Гарисън ми дава уроци по правилна стойка – намеси се момичето. – Вече наистина съм много добра в ходенето с книга на главата.

Нита размаха третата си бисквита към Блу.

– Още някой тук трябва да взема такива уроци.

Блу й метна кръвнишки поглед и подпря лакти на масата.

Нита се подсмихна тържествуващо.

– Виждате ли колко детински се държи.

Дийн се усмихна. Блу наистина се държеше хлапашки, но затова пък беше толкова сладка с това изражение на инатливо муле – по бузата й още се виждаше брашнена следа, а кичур от мастиленочерната й коса се спускаше надолу по шията. Как е възможно една жена, раздърпана като бостанско плашило, да изглежда толкова привлекателна?

Старата дама пренасочи вниманието си към Дийн.

– Футболистите получават купища пари, без нищо да правят.

– Съвсем вярно, госпожо – съгласи се Дийн.

– Не е вярно! – наежи се Блу. – Дийн работи много усилено. Да си куотърбек, не е само физически труд. Изисква се и голяма съобразителност.

Райли се включи ентусиазирано в защитата на брат си.

– Дийн вече три поредни години участва в шампионата за Купата на професионалистите.

– Обзалагам се, че аз съм по-богата от теб – заяви старицата.

– Напълно е възможно – изгледа я Дийн, докато оглозгваше пилешкото крилце. – Колко пари имате?

– Няма да ти кажа – изпухтя Нита възмутено. Дийн се усмихна.

– В такъв случай няма как да разберем, нали?

Джак, който спокойно можеше да купи и продаде и двамата, се подсмихна развеселено. Госпожа Гарисън изсмука парченце храна от предните си зъби и зае с него.

– А ти какво работиш?

– В момента правя остъклената веранда на Дийн.

– Ела другата седмица да погледнеш перилата на прозорците ми. Дървото е изгнило.

– Съжалявам – рече Джак със сериозна физиономия, – но не се занимавам с прозорци. Двамата с Ейприл си размениха усмивки. В този миг помежду им премина някаква особена близост, които изключи всички останали. Продължи само миг, но другите я забелязаха.