Чаровник по рождение

2.

Блу се съсредоточи върху броенето на вдишванията и издишванията, надявайки се, че това ще я успокои, но не успя да обуздае паниката. Стрелна крадешком с поглед Хубавеца. Нима той наистина очакваше тя да му повярва, че е гей? Действително ботушите му бяха гейски, а външността му – направо ослепителна. Но при все това той излъчваше достатъчно хетеросексуални мегавати, за да заискри цялото женско население на страната. С което несъмнено се занимаваше от минутата, в която е изскочил от родовия канал, зърнал е отражението си в очилата на акушерката и е приветствал света с ръчичка.

А тя си въобразяваше, че изневярата на Монти беше последното нещастие в главоломно разрастващата се катастрофа, в каквато се бе превърнал животът й. И ето че сега се бе оказала изцяло зависима от милостта на Дийн Робилард! Ако не го бе познала още в първата секунда, никога нямаше да седне в колата на звездата от професионалната футболна лига. Невероятното му почти голо тяло красеше всички билбордове на „Енд Зоун" – веригата, продаваща мъжко бельо със забележителния слоган „Замъкни си задника в Зоната". Наскоро бе видяла снимката му в „Пийпъл", в рубриката „Петдесетте най-красиви мъже на Америка". На снимката той крачеше бос по някакъв плаж, в бял смокинг със запретнати маншети. Макар че не помнеше за кой отбор играеше, Блу знаеше, че той беше от мъжете, които трябваше да избягва на всяка цена, не че мъже като него се натискаха за такива като нея. Но в момента единствено той стоеше между нея, приюта за бездомни и табела на шията с надпис „Вашият портрет срещу скромен обяд".

Преди три дни тя откри, че спестовната й книжка, в която съхраняваше неприкосновения си запас от осем хиляди долара, както и разплащателната й сметка са изпразнени до стотинка. А сега Монти бе задигнал последните й двеста долара, парите за черни дни. Всичко, което й бе останало, се побираше в портмонето й – жалките осемнайсет долара. Нямаше дори кредитна карта – огромен пропуск от нейна страна. През целия си съзнателен живот младата жена всячески се беше старала да се подсигури финансово, за да не е безпомощна и уязвима, а ето че сега се оказа точно такава.

– Защо отиваш в Ролинс Крийк? – попита тя, преструвайки се, че води любезен и неангажиращ разговор, а не събира тайно сведения, които да й помогнат да спечели доверието му.

– Просто зърнах крайпътната табела, рекламираща ресторанта „Тако Бел" – обясни той. – Смятах да похапна, но се опасявам, че непредвидената среща с твоя любовник ми развали апетита.

Бивш любовник. Подчертавам – бивш.

– Ето какво не проумявам. Още от пръв поглед разбрах, че I ой е пълен неудачник. Нима никой от приятелите ти в Сиатъл не те осветли по въпроса?

– Често пътувам и не се задържам много при приятелите си.

– По дяволите, това можеше да ти каже първият непознат на бензиностанцията.

– След дъжд качулка. Той сведе поглед към нея.

– Май всеки миг ще ревнеш, нали? Блу не схвана веднага за какво намекваше.

– Старая се да съм смела – измърмори тя със саркастична нотка.

– С мен можеш да не се преструваш. Давай, излей си мъката. Това е най-добрият начин за лекуване на разбито сърце.

Монти не беше разбил сърцето й. По-скоро я беше вбесил. Все пак не той източи парите от всичките й сметки, а тя реагира малко прекалено, като се нахвърли така бурно срещу него. Още на втората седмица, след като му стана гадже, Блу проумя, че по-скоро би предпочела той да й бъде само приятел, и завинаги го изрита от леглото си. Двамата имаха общи интереси и въпреки егоцентризма му обикновено тя с удоволствие прекарваше времето си с него. Излизаха заедно, ходеха на кино, на изложби, взаимно се подкрепяха в творческата работа. И макар Блу да знаеше, че Монти е склонен прекалено да драматизира нещата, отчаяните му телефонни обаждания от Денвър я разтревожиха.

– Дори не бях влюбена в него – призна си младата жена. – И въобще не вярвам в любовта. Но двамата се грижехме един за друг, а всеки път, когато се обаждаше, той звучеше все по-разстроен. Изплаших се не на шега, че може да сложи край на живота си. Приятелите са много важни за мен. Не можех да му обърна гръб.

– И за мен приятелите са много важни, но ако някой от тях го закъса, щях да скоча в първия самолет и да отида при него, вместо да си събера багажа и да офейкам нанякъде.

Блу извади ластик от джоба си и отново събра косата си в рошава конска опашка.

– Така или иначе, вече бях решила да замина от Сиатъл. Но не възнамерявах да се озова точно в Ролинс Крийк.

Колата мина покрай табела с обява за продажба на овце. Блу мислено изреди най-близките си приятели, опитвайки се да си спомни от кого би могла да вземе пари назаем, но всички те се отличаваха с две общи неща: добри и щедри сърца и празни джобове. Новороденото на Брини страдаше от сериозно заболяване. Господин Грей едва свързваше двата края, и то само благодарение на социалните помощи. Мей така и не се възстанови след пожара, опустошил студиото й, а Тоня беше на пътешествие в Непал. Което оставяше Блу на милостта на един непознат. Като че ли злочестото й детство отново се завръщаше и тя ненавиждаше познатия до болка страх, който бавно се надигаше у нея.

– И така, Бобри, разкажи ми нещо за себе си.

– Аз съм Блу.

– Скъпа, ако и аз притежавах твоя съмнителен вкус за мъже, едва ли щях да бъда особено щастлив[7].

– Не ме разбра. Казвам се Блу. Блу Бейли.

– Звучи ми фалшиво.

– Майка ми е била малко потисната, когато е попълвала акта ми за раждане. Трябвало е да се казвам Хармъни, от „хармония". Но точно тогава в ЮАР избухнало въстание, а в Ангола започнали кръвопролитни междуособици… – Тя сви рамене. – Не бил най-добрият ден за всемирна хармония.

– Явно майка ти притежава изострено обществено съзнание.

– Може и така да се каже – изсмя се Блу горчиво. Тъкмо изостреното обществено съзнание на майка й струваше на Блу всичките й спестявания.

Той наклони глава към багажника и тя забеляза малка дупчици в меката част на ухото му. Онези четки и бои, които натоварих отзад… – поде Дийн, – хоби или професия?

– Професия. Рисувам портрети на жени и домашни любимци. Понякога рисувам и фрески.

– Не е ли малко трудно да се сдобиеш с постоянна клиентела, като непрекъснато пътуваш от място на място?

– Всъщност не. Намирам приличен квартал със скъпи къщи и после разнасям флаери по пощенските кутии с мостри на творбите ми. По правило това върши работа, но не и в градче като Ролинс Крийк, което не бъка от богаташи.

– Което обяснява бобровия костюм. Между другото, на колко години си?

– На трийсет. Не, не лъжа. Просто външността ми заблуждава.

– Сейф Нет

Блу подскочи от изненада при женския глас, внезапно изпълнил колата.

– Проверявам дали не можем да ти помогнем с нещо – изчурулика гласът. Дийн задмина един едва-едва пъплещ трактор.

– Илейн?

– Аз съм Клер. Илейн днес почива.

Едва сега Блу съобрази, че гласът се разнася от говорителите на арматурното табло на колата.

– Здравей, Клер. Отдавна не сме се чували.

– Трябваше да навестя мама. Как е пътуването?

– Не се оплаквам.

– На път за Чикаго, защо не се отбиеш в Сейнт Луис? В камерата има две пържоли с твоето име върху тях.

Дийн нагласи сенника.

– Прекалено си добра с мен, скъпа.

– Нищо не е достатъчно за любимия ми клиент на Сейф Нет. Когато най-после разговорът приключи, Блу завъртя очи.

– Какво излиза? Че ги подреждаш на опашка и им раздаваш поредни номера, така ли? Каква загуба на време.

Но Дийн не се включи в играта й.

– Никога ли не си изпитвала желание да се установиш на едно място? Или програмата за защита на свидетелите те заставя да се мотаеш из цялата страна?

– Има още доста какво да видя от света, за да се установя някъде. Може би ще се замисля за това, като стана на четирийсет. Приятелката ти спомена за Чикаго. Мислех, че отиваш в Тенеси.

– Точно така. Но моят дом е в Чикаго.

Чак сега тя си спомни, че той играеше в „Чикаго Старс". С лека завист Блу огледа арматурното табло на колата, с впечатляващи уреди и лост за скоростите.

– Ще се радвам, ако мога за малко да седна зад волана.

– Опасявам се, че ще ти е доста трудно да управляваш кола, която не пуши и двигателят й не се дави.

Той включи сателитното радио – микс от стари рокове и нови парчета.

През следващите трийсетина километра Блу слушаше музиката и се опитваше да се любува на пейзажите, ала беше твърде притеснена. Имаше нужда да се поразсее и се замисли за миг дали да не подразни Дийн, като го попита какво намира за привлекателно в мъжете, но за нея бе по-изгодно да поддържа илюзията, че той е гей, и не искаше да прекалява. При все това не устоя на изкушението да попита не е ли по-добре да намери станция, по която излъчват песни на Барбара Стрейзънд.

– Не искам да съм груб – отвърна спътникът й с хладно достойнство, – но нашата гей общност се умори от старите стереотипи.

Тя се постара да си придаде разкаян вид.

– Моля за извинение.

– Извинението е прието.

Отначало по радиото пускаха „Ю Ту", после „Нирвана". Блу се насили малко да потръска глава в тон с музиката, за да не заподозре Дийн колко е отчаяна. Той припяваше на „Никелбек" с мекия си впечатляващ баритон, а после се присъедини към „Колдплей" за „Скоростта на звука". Но когато Джак Пейтриът запя „Защо не се усмихваш?", Дийн тутакси превключи на друга станция.

– Върни предишната песен – помоли го тя. – „Защо не се усмихваш?" ми помогна да оцелея в последния клас в гимназията. Обичам Джак Пейтриът.

Аз пък не.

Това е все едно да не обичаш… Бог.

– Всекиму заслуженото.

Непринудената му чаровност се стопи. Изглеждаше отчужден, дори заплашителен. Не остана и следа от безгрижния професионален футболист, преструващ се на гей и модел на мъжко бельо, мечтаещ да стане кинозвезда. Вероятно Блу бе успяла да зърне истинския мъж зад блестящата фасада и никак не й хареса това, което видя. Предпочиташе да го мисли за глупав и суетен, но явно само второто беше вярно.

– Започвам да огладнявам. – Все едно бе натиснал невидим ключ, позволяващ му отново да се превърне в мъжа, какъвто искаше да изглежда в очите й. – Надявам се не възразяваш, ако си вземем храна за из път, за да не молим някого да наглежда колата.

– Нима се налага да плащаш на хора, за да ти наглеждат колата?

– Компютърът за запалването е кодиран, така че не могат да я откраднат, но тя привлича твърде голямо внимание, което я превръща в лесна плячка на вандалите.

– Не мислиш ли, че животът е достатъчно сложен и без да наемаш гледачка за колата си?

– Елегантният стил изисква жертви. – Той натисна един бутон на таблото и някаква Миси му издекламира маршрута до зоната за отдих.

– Как те нарече тя? – попита Блу, когато разговорът му с Миси приключи.

– Бу. Съкратено от „Малибу". Израснах в Южна Калифорния и прекарвах много време на плажа. И приятелите ми измислиха този прякор.

Бу беше типично прозвище за футболист. Ето защо в списание „Пийпъл" бяха публикували снимка, на която той се разхождаше по плажа. Тя посочи с показалец към единия от говорителите в колата.

– Всичките тези полудели по теб жени… Никога ли не те измъчват угризения, че ги залъгваш с напразни надежди?

– Опитвам се да изкупя вината си чрез вярно приятелство.

Той явно нямаше намерение да се впуска в откровения. Блу извърна глава към прозореца и се престори, че се любува на пейзажа. Засега не бе споменал, че смята да я изрита от колата, но още не беше късно. Освен ако тя не се постараеше той да пожелае компанията й.

Той плати за храната с две двайсетачки и през прозореца и каза на момчето да задържи рестото. Блу едва се сдържа да не скочи от седалката и да грабне парите от ръката на момчето. Самата тя доста често беше работила като това хлапе и нямаше нищо против щедрите бакшиши, но това беше прекалено.

Намериха място за пикник на два километра по-нататък по пътя – няколко маси под тополите. Захладня и Блу разрови раницата си, за да потърси пуловер, докато Дийн подреждаше храната. От снощи не беше яла и устата й се напълни със слюнки от миризмата на пържените картофки.

– Масата е готова – обяви той, когато тя се приближи.

Тя си беше поръчала най-евтиното блюдо, което успя да открие в менюто, и остави пред него два долара и трийсет и пет цента.

Той огледа с неприкрита неприязън купчинката монети.

– Аз черпя.

– Винаги си плащам – настоя младата жена.

– Не и този път. – Той побутна монетите обратно към нея. – Вместо това можеш да ми нарисуваш портрет.

– Портретите ми струват много повече от два долара и трийсет и пет цента.

– Не забравяй бензина.

Може би все пак щеше да успее да се добере до някъде за негова сметка. Докато колите фучаха по магистралата, Блу се наслаждаваше на всяко пържено картофче и всяка хапка от хамбургера. Дийн остави настрани полуизядения сандвич и извади блекбърито си. Намръщи се, докато се взираше в малкото екранче и проверяваше пощата си.

– Някое старо гадже ти досажда? – попита тя.

Той я изгледа неразбиращо за миг, сетне поклати глава.

– Новата ми икономка в Тенеси. Редовно ми изпраща имейли с пълни подробности за последните ремонти, но по което и време да я потърся, все попадам на гласовата й поща. Минаха два месеца, а нито веднъж досега не съм разговарял лично с нея. Тук нещо не е наред.

Блу не можеше да си представи да притежаваш къща, камо ли икономка. Агентката ми по недвижими имоти се кълне, че госпожа О'Хара е страхотна, но вече ми писна да си общуваме само по електронната поща. Ще ми се тази жена поне веднъж да вдигне проклетия телефон – измърмори той, докато преглеждаше съобщенията.

Блу трябваше да узнае нещо повече за него.

– След като си от Чикаго, защо ти е притрябвало да купуваш къща в Тенеси? – не издържа тя.

– Бях там миналото лято с едни приятели. Търсех подходяща къща по Западното крайбрежие, но видях тази ферма и веднага я купих. – Остави блекбърито на масата. – Имотът е разположен в средата на най-красивата долина, която някога си виждала. Има и езеро. Усамотено е. Както и простор за коне, за което винаги съм си мечтал. Но къщата се нуждае от сериозен ремонт, затова агентката ми по недвижими имоти намери строителен предприемач и нае госпожа О'Хара да надзирава работата.

– Ако имах къща, щях да искам сама да свърша всичко това. – Изпратих й цифрови снимки и образци за боите. Тя има прекрасен вкус и предложи много интересни идеи. Така че всичко се уреди.

– И все пак… Не е същото, както ако си там.

– Точно заради това реших да я изненадам с посещението си. – Дийн отвори друг имейл, намръщи се и извади мобилния си телефон. След минута отсреща вдигнаха. – Хийтклийф, получих имейла ти, но не съм във възторг от този договор за одеколона. Надявах се след „Енд Зоун" да приключа с подобна дейност. – Стана от пейката и се отдалечи на няколко крачки от масата. – По-скоро си мислех за тонизиращи напитки за спортисти или… – Дийн млъкна, но след миг устните му се извиха в лека усмивка. – Толкова много? По дяволите. Изглежда, хубавото ми лице е като включен касов апарат.

Събеседникът му явно се бе пошегувал, защотоДийн се разсмя гръмко и самоуверено.

– Трябва да затварям – рече и подпря крак върху най-близкия дънер. – Стилистът ми много се дразни, когато закъснявам, а днес ще правим светли кичури. Поздрави новаците от мен. И кажи на съпругата си, че я каня у дома на купон с преспиване веднага щом се върна в града. Само Анабел и аз. – Засмя се лукаво, затвори телефона и го прибра в джоба си. – Агентът ми.

– Бих искала и аз да имам агент – въздъхна Блу. – Просто за да вметна някоя и друга дума в разговора. Но предполагам, че не съм от тези, на които е съдено да имат агенти.

– Сигурен съм, че имаш немалко други добри качества.

– С тонове – увери го тя мрачно.

След като се върнаха в колата и потеглиха, Дийн подкара към границата между двата щата. Блу осъзна, че неволно е започнала да гризе нокътя на палеца си, и побърза да сплете пръсти в скута си. Дийн караше бързо, но държеше уверено волана, точно така, както тя обичаше да шофира.

– И така, къде да те оставя? – попита той.

Въпросът, от който се ужасяваше. Престори се, че обмисля отговора си.

– За нещастие, няма големи градове между Денвър и Канзас Сити. Мисля, че в Канзас Сити ще е добре.

Дийн я стрелна с красноречив поглед – един вид кого си мислиш, че заблуждаваш.

– По-скоро имах предвид първата по-голяма отбивка, където спират камиони с достатъчно голяма вместимост.

Гърлото й изведнъж пресъхна и тя преглътна мъчително.

– Ти несъмнено си доста общителен и ще ти е скучно да пътуваш сам. Мога да те забавлявам.

Погледът му се плъзна по гърдите й.

– И как точно ще стане това?

– С автомобилни игри – отвърна тя припряно. – Зная десетки игри. – Той изсумтя, а Блу продължи ентусиазирано: – Освен това съм отличен събеседник, пък и мога да те пазя от феновете. Ще държа на разстояние всички онези досадни лепки, които ти се хвърлят на шията.

Синьо-сивите очи на Дийн блеснаха, но тя не разбра дали раздразнено, или развеселено. – Ще си помисля – обеща той.

***

За удивление на Дийн, Бобри още беше в колата му вечерта, когато той отби от магистралата някъде в Западен Канзас и се отправи към крайпътния мотел „Мери Тайм Ин". Тя се размърда, когато зави към паркинга. Докато си подремваше кротко, младият мъж разполагаше с достатъчно време, за да наблюдава как се надигат гърдите й под тениската. Повечето от жените, с които обикновено прекарваше времето си, напомпваха гърдите си до невероятни размери. Но не и Бобри. Дийн знаеше, че някои момчета си падаха по пищната женска гръд – по дяволите, някога дори самият той беше сред тях – но Анабел Грейнджър Чампиън му развали това удоволствие.

Всеки път, когато някой мъж като теб се прехласва по женски гърди с размер „Е", той поощрява някое наивно момиче с идеални гърди да легне под скалпела. Жените би трябвало да се концентрират върху уголемяването на кръгозора си, а не на гърдите.

Благодарение на нея той започна да се чувства лично отговорен за зловредното увеличаване на женската гръд, но такава си беше Анабел. За всичко имаше твърдо мнение, което не криеше и не се свенеше да го заяви открито. Анабел беше единственият му искрен приятел от женски пол, но след като се омъжи за Хийт Чампиън, неговият агент кръвопиец, на когото роди две деца, не й оставаше много време за дружески срещи и разговори.

Днес много мисли за Анабел. Навярно защото Бобри също имаше твърдо мнение по всички въпроси и също като Анабел ме се стремеше да го впечатли. За него беше чудо нечувано да е с жена, която не го сваля. Разбира се, Дийн излъга, че е от „меките китки", но навярно още преди стотина километра тя се е досетила, че това са пълни дивотии. При все това продължаваше играта. Но малката Бо Пийп далеч не беше от неговия калибър.

Устата й се скова насред поредната прозявка, като видя добре осветения триетажен мотел. И макар тя днес неведнъж да бе успяла да му вдигне кръвното, Дийн все още не беше готов да й връчи стотина долара и да я изхвърли от колата. Първо, искаше тя сама да го помоли за пари. И второ, тя наистина се оказа отлична компаньонка. Но най-главната причина беше ерекцията, която го тормозеше през последните триста километра.

– Обикновено в подобни места приемат всякакви кредитни карти – обяви той, когато влезе в паркинга. Би трябвало да се почувства като отвратителен грубиян, но тя беше толкова нафукана и самоуверена, че му доставяше удоволствие да я дразни.

Бобри стисна устни.

– За съжаление, нямам кредитни карти.

– Не беше велика изненада.

– Преди няколко години най-безотговорно надвиших кредитния си лимит и оттогава нямам доверие на себе си – продължи тя, докато оглеждаше табелата на мотела. – Какво ще правиш с колата?

– Ще дам пари на момчето от охраната да я наглежда.

– Колко?

– Защо те интересува?

– Аз съм художник. Интересувам се от поведението на околните. Той спря колата.

– Предполагам, че засега петдесет долара ще са достатъчни. И още петдесет на сутринта.

– Супер – кимна тя и протегна ръка. – Договорихме се.

– Няма да пазиш колата.

Младата жена преглътна с усилие, толкова силно се бе сковало гърлото й.

– А защо не? Не се тревожи, аз спя много леко. Ще се събудя веднага, ако някой приближи твърде много.

– Нито ще спиш в нея.

– Само не ми казвай, че си един от онези гадни шовинисти, които си мислят, че една жена не може да свърши някоя работа толкова добре, колкото един мъж.

– По-скоро си мисля, че нямаш пари, за да си наемеш стая. – Той излезе от колата. – Ще те спонсорирам.

Тя навири малкия си остър нос и го последва.

– Не се нуждая от никакви спонсори.

– Нима?

– Имам нужда да ми позволиш да ти пазя колата.

– Няма да стане.

Явно се опитваше да го надхитри и Дийн не се изненада, когато тя започна да изрежда ценоразписа на портретите си.

– Дори като се включи цената за стаята и няколко хранения – заяви накрая, – си длъжен да признаеш, че си сключил изгодна сделка. Ще започна да те скицирам още утре сутринта на закуска.

Последното, от което се нуждаеше, беше още един негов портрет. Това, от което наистина имаше нужда, беше…

– Можеш да започнеш още от тази вечер – обяви младият мъж, докато отваряше багажника.

– Тази вечер? Сега… е ужасно късно.

– Едва минава девет.

В този отбор имаше място само за един куотърбек и това беше той.

Тя промърмори нещо под нос и зарови в багажника. Дийн извади куфара си и платнения тъмносин сак. Блу се пресегна през него, грабна едно от куфарчетата за инструменти, където бяха принадлежностите й за рисуване, и се затътри след него към входа на мотела, без да спре да мърмори.Дийн се договори с единствения портиер да надзирава колата му и се отправи към рецепцията. Бобри ситнеше чинно след него. Ако можеше да се съди по шумната музика, лееща се от бара, и по местните жители, които се изсипаха във фоайето, в съботните вечери „Мери Тайм Ин" се превръщаше в най-оживеното място в градчето. Дийн забеляза глави да се извръщат към него. Понякога му се удаваше за цели два поредни дни да остане незабелязан, но днес късметът не беше на негова страна. Неколцина от тълпата се блещеха открито насреща му. Всичко беше заради проклетата реклама „Енд Зоун". Дийн остави багажа до рецепцията.

Служителят, сериозен млад мъж, типичен представител на Близкия изток, го приветства любезно, но не го позна. Бобри го ръгна с лакът в ребрата и кимна към бара.

– Твои фенове – прошепна, сякаш той не бе забелязал двамата мъже, които се отделиха от тълпата и се насочиха към него. И двамата бяха на средна възраст, с наднормено тегло. Единият носеше хавайска риза, сбръчкана на дебелия му корем. Другият явно се гордееше с дългите извити нагоре мустаци и каубойските ботуши. – Време е да се захващам за работа – обяви Бобри с приповдигнат тон. – Ще се погрижа за всичко.

– Не, няма. Аз ще…

– Здравейте – заговори ги Хавайската риза и протегна ръка. – Надявам се да не се обидите, че ви досаждаме, но ние с приятеля ми Боуман се хванахме на бас дали не сте Дийн Робилард.

Преди Дийн да успее да отговори, Бобри се изпречи пред ръката му с дребничкото си тяло и заговори като картечница на някакъв чужд език, звучащ като кръстоска между сърбохърватски и идиш.

– Ах… този Дийн Роамалот, или как му беше името, явно е доста известен в Америка, тъй ли? Горкият ми съпруг… – Тя обви собственически пръсти около лакътя на Дийн. – Английският му е мн…го мн…ого льош и той почти не разбира. Но моят английски е много, много гут, да? Където и да идем, холата, хола като вас, отива при него и му викат Дийн Как-му-беше името. Но аз им казва: не, мой мъж в Амелика не известен. За туй пък известен в наша страна. Той мн…го известен… как секазва у вас? Полноуграф.

Дийн едва не се задави. Бобри се смръщи.

– Да? Казах нешто не как тляба? Той плави млъснишки филми.

Дийн явно сменяше самоличностите си с такава главоломна скорост, че направо му се зави свят. Но Бобри заслужаваше подкрепата му за титаничните си усилия – макар и погрешни – затова, като печен екипен играч, си надяна вежлива усмивка и се опита да се престори, че не знае бъкел английски.

Тя окончателно бе объркала двете застаряващи момчета и сега те се чудеха и маеха как да се измъкнат от конфузното положение.

– Ние… ъ… ами… Моля да ни извините. Помислихме…

– Няма стлашно – увери ги тя твърдо. – Не ни е за плъв път. Плетейки крака, нещастниците се отдалечиха.

Бобри го изгледа самодоволно.

– Толкова надарена и толкова ужасно млада. Е, сега не се ли радваш, че реших днес да остана с теб?

Дийн й даваше отличен за изобретателността, ала тъй като точно в този миг подаваше на служителя кредитната си карта, всичките й усилия да опази в тайна самоличността му отидоха на вятъра.

– Ще взема най-луксозния ви апартамент – обяви Дийн. – И една малка стаичка до асансьора за лудата ми спътница. Ако това е проблем, настанете я, до който и да е стар автомат за лед.

Персоналът на мотела беше отлично трениран и затова на служителя дори окото му не мигна.

– За съжаление, имаме много посетители и луксозният апартамент вече е зает.

– Апартаментът е зает? – измърмори Бобри провлечено. – Нима този ужас няма край?

Рецепционистът се вторачи с нещастно изражение в екрана на компютъра.

– Боя се, че са останали само две свободни стаи. Едната, предполагам, напълно ще ви удовлетвори, но другата е подготвя за ремонт.

– Дяволите да го вземат, тази дребничка жена няма да има що против да се настани там. Сигурен съм, че сте успели да изчистите всички кървави петна от килима. А и порнозвездите могат да спят навсякъде. Не се шегувам. Навсякъде.

Страхотно се забавляваше, но момчето беше прекалено добре обучено, за да си позволи дори една усмивка.

– Разбира се, ще ви направим отстъпка. Блу се облегна небрежно на плота.

– Напротив, вземете му двойно. В противен случай ще се обиди.

След като всичко бе уредено и Дийн увери служителя, че придружителката му обича да дрънка глупости, двамата се насочиха към асансьора. Щом вратите се затвориха, Бобри се втренчи в него. Светлозелените й очи излъчваха най-чиста невинност.

– Онези типове, които дойдоха при теб, знаеха истинското ти име. Нямах представа, че на този свят има толкова много гейове.

Той натисна копчето на асансьора.

– Истината е, че играя по малко в професионалната футболна лига със собственото си име. Не е нещо сериозно, само колкото да убия времето, докато не започна кариерата си в киното.

Бобри се престори на истински впечатлена.

– Брей! Не знаех, че можеш да се занимаваш несериозно с професионален футбол.

– Не се обиждай, но не ми приличаш на някой, който знае много за спорта.

– Все пак… Гей футболист? Трудно ми е да си го представя.

– О, ние сме цяла тайфа. Навярно една трета от НФЛ. – Дийн очакваше тя да го нарече лъжец и да го разобличи, но Бобри не бързаше да сложи край на играта.

– И като си помислиш само, че хората смятат спортистите за безчувствени – поклати тя възмутено глава.

– Изключенията потвърждават правилото.

– Забелязах, че ушите ти са пробити.

– Греховете на младостта.

– Искал си да се поизфукаш с парите си, нали?

– По два карата на всяко ухо.

– Само не ми казвай, че още ги носиш.

– Само понякога, когато си отдъхвам и се забавлявам. – Вратата на асансьора се отвори. Те тръгнаха по коридора към стаите си. Бобри имаше дълга крачка за толкова миниатюрна персона. Той не бе свикнал със заядливи жени, но пък и тя трудно можеше да се определи като жена, въпреки приятно оформения й малък бюст и упоритата му ерекция.

Стаите им бяха свързани. Той отвори първата врата. Беше чисто, но малко одимено и определено долнокачествено. Тя се промуши покрай него.

– При обикновени обстоятелства бих предложила да хвърлим ези-тура, но няма да е честно, след като ти плащаш стаите.

– Е, щом толкова настояваш.

Тя взе сака си и отново се опита да го разкара.

– Най-добре рисувам на дневна светлина. Ще почакаме до утре.

– При други обстоятелства щях да си помисля, че се страхуваш да останеш насаме с мен.

– Добре, успя да ме убедиш. Но какво ще стане, ако случайно застана между теб и огледалото? Може да побеснееш и да прибегнеш към насилие.

– Ще се видим след половин час – ухили се той.

Щом се прибра в стаята си, Дийн включи телевизора и изгледа втората половина от мача на „Чикаго Булс", събу ботушите и разопакова багажа си. Вече притежаваше повече свои рисунки, скици и снимки, отколкото му бяха нужни, но не това беше най-важното в момента. Грабна от минибара бутилка бира и кутия с фъстъци. Веднъж Анабел му бе предложила да изпрати на майка си някои от снимките си, които се публикуваха в лъскавите списания, но той я посъветва да си гледа работата. Никому не позволяваше да си вре носа в сложните му семейни отношения.

Дийн се изтегна на кревата, както си беше с джинсите и бялата риза с орнаменти от „Марк Джейкъбс", изпратена му преди две седмици от пиарите на дизайнера. „Чикаго Булс" поискаха таймаут. Поредната нощ в поредната хотелска стая. Дийн притежаваше два мезонета в Чикаго: единият недалече от езерото, а другият – в западното предградие, недалече от централата на „Чикаго Старс", в случай че му писне да виси в задръстванията по булевардите на големия град. Но тъй като младият мъж бе проспал по пансиони и интернати, никъде не се чувстваше у дима, много ти благодаря, мамо.

Фермата в Тенеси имаше дълга история и здрави и дълбоки порени, всичко, което му липсваше. Обикновено не беше толкова импулсивен и вече започваше да се колебае дали бе удачно да купи имот толкова отдалечен от океана. Имение със стотици акри земя означаваше известно постоянство, което му бе нашито непознато и за което може би още не беше готов психически. Все пак ставаше дума за дом, който щеше да ползва най-вече като ваканционна вила. Но ако фермата не му се понравеше, винаги можеше да я препродаде.

Чу шум от вода в съседната стая. По телевизора пуснаха анонс за предстоящо предаване относно трагичната смърт на кънтри певицата Марли Мофат. На екрана се заредиха кадри отреди дванайсет години – току-що оженените Марли и Джак Пейтриът излизаха от параклиса в Рино. Той веднага натисна бутона за заглушаване на звука.

Нямаше търпение да съблече Бобри тази нощ. Фактът, че никога не бе имал жена като нея, още повече засилваше желанието му. Пъхна в устата си цяла шепа фъстъци и си припомни, че още преди години бе спрял секса за една нощ. Мисълта, че може би започваше да прилича на майка си – жена, толкова заета да смърка кокаин и да прави френска любов, че бе забравила, че има син – започваше да става толкова потискаща, чеДийн се ограничи с мимолетни приятелки, връзки, които траеха от няколко седмици до месец-два. Но сега възнамеряваше да наруши десетилетната си стратегия да избягва случайни свалки и никак не съжаляваше за решението си. А и Бобри по нищо не приличаше на вечно кискащите се футболни групарки. При все че прекараха заедно само един ден – и въпреки дарбата й да го изкарва от нерви – помежду им сякаш се бе изградила истинска връзка, основана на интересни разговори, споделена храна и еднакви музикални предпочитания. Но най-важното бе, че Бобри се доказа като достоен съперник в словесните схватки.

Последната четвърт от мача едва бе започнала, когато на междинната врата се почука. Той бе решил да започне вечерта, като от самото начало й даде да разбере кой командва парада.

– Гол съм – провикна се Дийн.

– Страхотно. От векове не съм рисувала голо тяло. Нужна ми е практика. Явно не клъвна на въдицата.Дийн се ухили и грабна дистанционното.

– Не го вземай присърце, но идеята да се изтъпанча гол пред една жена ми е направо противна.

– Аз съм професионалист. Все едно съм лекар. Но ако толкова ти е неудобно, можеш да прикриеш с нещо срамните си части.

Дийн отново се ухили. Срамните части?

– Или по-добре да го отложим за утре, за да имаш време да привикнеш с идеята. Играта свърши. Той отпи от бирата.

– Всичко е наред. Ей сега ще си нахлузя нещо.

Разкопча горните копчета на ризата и преди да изключи телевизора и да се запъти към вратата, видя как новият защитник на „Булс" пропусна един наказателен удар.