Чаровник по рождение

8.

Първите плахи утринни лъчи се процеждаха през дантелените завески на малкото прозорче над главата на

Блу. Още беше рано да става, но тя имаше глупостта да изпие голяма чаша с вода преди лягане, а в циганския фургон, въпреки уютното му очарование, нямаше тоалетна. Младата жена никога досега не бе нощувала на по-удивително място. Все едно да заспиш във вълшебна приказка, в която накрая се появява дивият русокос цигански принц и те понася във вихрен танц около огъня.

Не можеше да повярва, че го сънува. Наистина Дийн беше тъкмо от мъжете, способни да събудят най-дръзките и скандални женски фантазии, но не и у такава реалистка като нея. Още от вчера сутринта усещаше присъствието му по един особено натрапчив начин и трябваше час по-скоро да се стегне и отърси от мислите за него…

Голите дъски на пода охладиха ходилата й. Тя спа, облечена с оранжева тениска с надпис „Боди Бай Биър" и тъмнопурпурен клин за курс по йога, боядисан със стара източна техника, нито веднъж и не помирисал въпросния курс, но затова пък страшно удобен. След като нахлузи джапанките, младата жена излезе от фургона. Отвън царяха покой и тишина, нарушавани единствено от птичите песни – никакво дрънчене на контейнери за боклук, вой на сирени или пронизващи клаксони на товарни камиони, опитващи се да се разминат. Блу се отправи към къщата и влезе през страничната врата. На утринната светлина белите кухненски шкафове и яркочервените им дръжки проблясваха на фона на новия барплот. Не сядай под ябълката…

Снощи, преди да си легне, Дийн беше опънал черни полиетиленови платна пред вратите на всички бани, затова тя предпочете тоалетната на долния етаж, скрита под стълбата. Както и всичко останало в къщата, помещението беше проектирано специално за него, с висока мивка и частично повдигнат таван, за да не се налага той да се навежда. Блу се запита дали бе забелязал специалните грижи на майка си. Или може би тя просто е изпълнила неговата поръчка.

Докато кафето се вареше, тя извади няколко чаши от още неразопакованите кашони с новите кухненски съдове и прибори. Чакаха боята в кухнята да изсъхне, за да ги подредят. Чистите чинии върху новия барплот й напомниха за снощната вечеря с Ейприл. Дийн се извини и излезе, като каза, че имал да свърши някаква работа. Блу не се съмняваше, че тази работа включва блондинка, брюнетка и някоя червенокоса хубавица. Отвори вратата на хладилника, за да извади млякото, и видя, че Дийн бе омел по-голямата част от остатъците от скаридите по креолски. Явно сексът бе събудил апетита му.

Напълни мивката с вода, за да измие няколко чинии за закуската. Белите купи бяха украсени с червени ивици по ръбовете, а върху чашите бяха изрисувани гроздове яркочервени череши. Тя си наля кафе, добави няколко капки мляко и се запъти към предната част на къщата. Когато стигна до трапезарията, се спря на прага. Миналата нощ Ейприл й каза, че смята да поръча да украсят стените с фрески с местни пейзажи и попита Блу дали е рисувала подобни неща. Блу отвърна, че не е, но не беше съвсем вярно. Беше рисувала немалко фрески – домашни любимци върху стените на стаите за отдих, фирмени емблеми в офиси, избрани цитати от Библията върху кухненски стени – но отказваше да рисува пейзажи. Преподавателите й в колежа бяха критикували прекалено остро нарисуваното от нея в часовете, а тя ненавиждаше всичко, което я караше да се чувства некадърна.

Излезе през предната врата. Отпи от кафето и слезе по стълбите, докато се любуваше на мъглата, стелеща се над долината. Извърна се, за да проследи ятото птици, кацнали върху покрива на обора, и подскочи рязко, разплисквайки кафето върху китката си. В ъгъла на верандата спеше, свито на кълбо, някакво дете.

Момичето беше на около тринайсет години, макар че още не бе изгубило детската си пухкавост, така че можеше и да е по-малко. Беше облечено в мръсно розово яке с логото на „Джуси" и кални бледолилави панталони от рипсено кадифе, скъсани на коляното. Блу облиза кафето от китката си. Непокорните къдрави кестеняви къдрици на детето се бяха разпилели върху пълничката изцапана буза. Спеше в неудобна поза, подпряло гръб на тъмнозелената раница, напъхана в ъгъла на верандата. Имаше мургава кожа, дръзко извити тъмни вежди и прав нос, който изглеждаше малко голям върху кръглото детско лице. Лакираните със син лак нокти бяха изгризани почти до живеца. Но въпреки мръсотията, дрехите на момичето изглеждаха скъпи, както и маратонките. Всичко в него издаваше, че живее в голям град, което означаваше, че още една скитница се е появила във фермата на Дийн.

Блу остави чашата си и се приближи до момичето. Наведе се и докосна леко ръката му.

– Здравей – прошепна младата жена.

Детето подскочи и отвори очи с топлия цвят на карамел.

– Не се бой – заговори Блу, опитвайки се да го успокои. – Добро утро. Момичето се надигна и седна.

– Аз… аз нищо не съм повредила. – Гласът му, дрезгав от съня, прозвуча с мек южняшки акцент.

– Тук няма какво да повредиш.

– Аз не биваше… да заспивам – избъбри детето, като се опита припряно да отметне косата от лицето си.

– Не си избрала много удобно легло. – Момичето изглеждаше прекалено изплашено и Блу реши да не избързва с въпросите. – Искаш ли да закусиш?

Детето прехапа долната си устна. Зъбите му бяха равни, но също като носа, малко големи за лицето.

– Да, госпожо. Ако може?

– Надявах се, че някой ще се събуди и ще ми прави компания. Казвам се Блу. Момичето се изправи и вдигна раницата си.

– Аз съм Райли. Вие домашна помощничка ли сте? Очевидно живееше в богат дом.

– Понякога помагам, понякога преча – отвърна Блу. – Зависи от настроението ми. – Райли беше твърде малка, за да оцени остроумието на възрастните. – Можеш да ми говориш на ти.

– Тук… има ли още някой?

– Аз. – Блу отвори предната врата и покани Райли да влезе. Райли пристъпи вътре и се огледа.

– Къщата не е готова. Няма никакви мебели – промълви разочаровано.

– Има малко. Кухнята е почти готова.

– Значи… тук не живее никой?

Блу реши да избегне отговора, докато не разбере какво искаше момичето.

– Ужасно съм гладна. А ти? Какво предпочиташ: яйца или зърнена закуска?

– Зърнена закуска, моля. – Влачейки крака, Райли я последва по коридора в кухнята.

– Банята е тук. Още няма врата, но бояджиите няма да дойдат скоро, така че ако искаш да се измиеш, никой няма да те безпокои.

Момичето се озърна и хвърли поглед към трапезарията и стълбата, преди да се отправи към банята с раницата в ръка.

Блу не беше извадила от торбите трайните хранителни продукти, защото изчакваше бояджиите да свършат. Отиде в килера и изрови няколко кутии със зърнена закуска. Когато Райли се върна, влачейки раницата и якето си, Блу беше подредила чинии и чаши на масата. Имаше и малка кана с изрисувана крава, пълна с мляко.

– Избери си.

Райли напълни купата си със зърнена закуска с мед и орехи и добави три лъжички захар. Беше измила ръцете и лицето си и няколко влажни къдрици се бяха залепили за челото й. Панталоните й бяха тесни, както и бялата тениска, върху която отпред се мъдреше надписът ФОКСИ[12], изрисуван с големи позлатени букви. Блу не можеше да си представи по-нелепо описание на това сериозно дете.

Тя си изпържи яйца, препече си филийка и отнесе чинията до масата. Изчака гостенката да позасити глада си, преди да започне с въпросите.

– Аз съм на трийсет. Ти на колко си?

– На единайсет.

– Струва ми се, че не си достатъчно голяма, за да пътуваш сама. Райли остави лъжицата си.

– Аз търся… един човек. Нещо като роднина. Не… не ми е брат или нещо подобно – изрече забързано. – По-скоро… може би е нещо като братовчед. Аз… мислех си, че може да е тук.

В този момент задната врата се отвори, разнесе се подрънкване на гривни и Ейприл влезе в кухнята.

– Имаме гостенка – оповести Блу. – Виж кого намерих тази сутрин да спи на верандата. Приятелката ми Райли.

Ейприл наклони глава и голямата сребърна халка на ухото й се люшна напред.

– На верандата?

Блу заряза препечената филийка.

– Тя се опитва да открие свой роднина.

– Дърводелците скоро ще дойдат. – Ейприл се усмихна на Райли. – Или твоят роднина е бояджия?

– Моят… моят роднина не работи тук – смънка Райли. – Той… Той, предполагам, че живее тук.

Коляното на Блу се удари в масата. Усмивката на Ейприл се стопи.

– Живее тук? Момичето кимна.

– Наистина ли? – Пръстите на по-възрастната жена се стегнаха около ръба на барплота. – Я ми кажи каква ти е фамилията.

Райли сведе ниско глава над купата със закуската.

– Не искам да я кажа. Ейприл пребледня.

– Ти си детето на Джак, нали? Дъщерята на Джак и Марли.

Блу едва не се задави. Едно беше да подозира, че Дийн има връзка с Джак Пейтриът, а съвсем друго да получи потвърждение. Райли беше дъщеря на Джак Пейтриът и въпреки несръчните й опити да го скрие, роднината, когото търсеше, можеше да е единствено Дийн.

Райли дръпна един къдрав кичур от косата си върху лицето си и отново заби поглед в купата със закуската.

– Ти знаеш за мен?

– Аз… да – смотолеви Ейприл. – Как дойде до тук? Живееш в Нашвил.

– Докараха ме. Една приятелка на мама. Тя е на трийсет. Ейприл не изобличи тази явна лъжа.

– Съжалявам за смъртта на майка ти. Баща ти знае ли, че…, доби сурово изражение. – Разбира се, че не знае. Той няма и понятие какво става с теб, нали?

– През повечето време. Но иначе е много добър.

– Добър… – Ейприл потърка челото си. – Кой се грижи за…

– Имам аи рап.

Ейприл посегна към бележника, който снощи бе оставила на барплота.

– Кажи ми номера й, за да й се обадя.

– Тя сигурно още не е станала. Ейприл впери очи в момичето.

– Сигурна съм, че няма да има нищо против да я събудя. Райли отвърна поглед.

Можеш ли да ми кажеш… живее ли някой… дали моят братовчед живее тук? Защото е много важно да го открия.

– Защо? – попита Ейприл напрегнато. – Защо е толкова важно да го откриеш?

– Защото… – Райли преглътна. – Защото трябва да му разкажа за себе си. Ейприл си пое дълбоко въздух на пресекулки и сведе поглед към бележника.

– Няма да стане, както на теб ти се иска. Райли се втренчи в нея.

– Значи, ти знаеш къде е той, така ли?

– Не. Не зная – побърза да отрече Ейприл. Погледна към Блу, която още се опитваше да преглътне чутото. Дийн не приличаше на Джак Пейтриът, но Райли – да. И двамата бяха мургави, с кестеняви коси с махагонов оттенък и прави тесни носове. Същите очи с цвят на карамел с тъмни пръстени около зениците, я гледаха от безбройните обложки на албумите му.

– Докато двете с Райли си поговорим – обърна се Ейприл към Блу, – ще се погрижиш ли за онази работа на горния етаж?

Блу мигом я разбра. Трябваше да държи Дийн по-далеч от кухнята. Като дете често бе изпитвала тежестта на тайните и не смяташе, че децата трябва да се предпазват от истината, но в случая нямаше право на глас, пък и не би трябвало да я интересува. Избута стола си назад от масата, но преди да стане, в коридора се чуха уверени стъпки.

Ейприл грабна ръката на Райли.

– Да излезем да поговорим навън.

– Твърде късно.

– Мирише ми на кафе. – Дийн влезе, изкъпан, но небръснат, истинска ходеща реклама от страниците на „Джентълменс Куотърли" за дрехи за почивка – от небрежно-елегантните сини бермуди, бледожълтата тениска с емблемата на „Найк" до супер модерните наситено зелени маратонки с аеродинамична форма. Видя Райли и се усмихна. – Добро утро.

Райли седеше като парализирана, изпивайки го с очи. Ейприл притисна ръка към стомаха си, сякаш внезапно я бе заболял. Устните на Райли се отвориха леко. Накрая тя си възвърна дар слово и промълви едва чуто с хриплив глас:

– Аз съм Райли.

– Здравей, Райли. Аз съм Дийн.

– Зная – преглътна тя. – Аз… аз имам албум с изрезки.

– Наистина ли? Какви изрезки?

– Ами… за теб.

– Без майтап? – Той се протегна към кафеника. – Значи, си футболна фенка.

– Аз съм… – Тя облиза пресъхналите си устни. – Аз съм нещо като твоя братовчедка или нещо подобно.

Дийн вдигна рязко глава.

– Аз нямам…

– Райли е дъщеря на Марли Мофат – изрече Ейприл сковано. Райли не откъсваше поглед от Дийн.

– Джак Пейтриът е… е и мой баща. Дийн я зяпна слисано.

Лицето на момичето пламна от притеснение.

– Без да искам, се изтървах! – извика то. – Не съм казвала на никого за теб! Кълна се! Дийн стоеше като вцепенен. Ейприл, изглежда, също не можеше да помръдне. Ужасените очи на Райли се наляха със сълзи. Блу не можа да понесе толкова много болка и стана от стола.

– Дийн току-що е станал, Райли. Дай му няколко минути да се разсъни. Дийн отмести поглед към майка си.

– Какво прави тя тук? Ейприл отстъпи назад към печката.

– Предполагам, че търси теб.

Блу разбра, че срещата не се развиваше според очакванията на Райли. По миглите на детето заблестяха сълзи.

– Съжалявам. Повече никога нищо няма да кажа.

Дийн, като възрастен мъж, трябваше да се справи с неловката ситуация, но той продължаваше да стои безмълвен и неподвижен. Блу заобиколи масата и пристъпи към Райли.

– Някой още не си е изпил първата чаша кафе за деня и се държи като сърдит мечок. Докато Дийн се разсъни напълно, ще ти покажа къде спах миналата нощ. Направо няма да повярваш.

Когато беше на единайсет, Блу щеше да се опълчи на всеки, който се опиташе да я отклони от целта й, но явно Райли беше свикнала да се подчинява безропотно. Сведе глава и неохотно взе раницата си. Детето беше самото въплъщение на страданието и сърцето на Блу се сви от жалост. Прегърна Райли през раменете и я поведе към страничната врата.

– Първо ми кажи какво знаеш за циганите?

– Не зная нищо – промълви момичето.

– Затова пък аз зная много.

Дийн изчака вратата да се затвори. За по-малко от двайсет и четири часа двама души успяха да разкрият тайна, която той бе пазил много години.

– Какво, по дяволите, става? – нахвърли се младият мъж срещу Ейприл. – Ти знаеше ли за това?

– Разбира се, че не знаех! – възмути се майка му. – Блу я е намерила заспала на верандата. Сигурно е избягала от къщи. Очевидно за нея се грижи само някаква аи рак.

– Да не би да искаш да ми кажеш, че онзи егоистичен кучи син я е оставил сама, по-малко от две седмици след смъртта на майка й?

– Откъде да зная? Минаха трийсет години, откакто съм разговаряла лично с него.

– Мамка му! Не мога да повярвам! – изкрещя Дийн и размаха пръст пред майка си. – Веднага го намери и му кажи да изпрати някой от лакеите си да дойде тук още тази сутрин и да я вземе. – Ейприл не понасяше да й нареждат и стисна челюсти. Толкова по-зле. Той се запъти към вратата. – Отивам да поговоря с нея.

– Недей! – извика тя толкова настойчиво, че Дийн се спря. – Сам видя как те гледаше. Не е трудно да се досетиш какво иска. Стой по-далеч от нея, Дийн. Жестоко е да събуждаш надеждите й. Двете с Блу ще се справим. Не прави нищо, което да я накара да се привърже към теб, освен ако нямаш намерение да я приемеш в дома си и да се грижиш за нея.

– „Училището на Ейприл Робилард за майчини грижи" – процеди младият мъж горчиво. – Как можах да забравя?

Когато искаше, майка му можеше да бъде костелив орех и сега вирна брадичка.

– Според мен от теб излезе достоен и почтен човек.

Той я стрелна отвратено с поглед и изхвръкна през страничната врата. Но след като измина почти на бегом половината от двора, забави крачка. Тя беше права. Жадните очи на Райли, изпълнени с надежда, подсказваха, че тя искаше от него това, което не можеше да получи от баща си. Фактът, че Джак бе изоставил дъщеря си броени дни след погребението на майка й, говореше съвсем красноречиво за бъдещето й – скъп пансион и ваканции, прекарани с върволица от висококвалифицирани гувернантки.

Все пак животът й щеше да бъде по-добър от неговия. Той прекарваше ваканциите си в луксозни вили, долнопробни хотели или евтини квартири, в зависимост от това, къде бяха отвели Ейприл поредният любовник или пристрастията й. С времето започнаха да му предлагат всичко, от марихуана до алкохол и проститутки, и обикновено той приемаше. Трябваше да признае, че Ейприл не подозираше за почти нищо от ставащото, но би трябвало. Една майка беше длъжна да знае за много неща.

Сега Райли беше дошла при него и освен ако Дийн не бе разбрал правилно копнежа в очите й, искаше той да стане нейното семейство. Ала той не можеше да го стори. Прекалено дълго бе държал в тайна връзката си с Джак Пейтриът, за да я разкрие сега. Да, съжаляваше момичето и от все сърце се надяваше, че всичко ще се подреди добре за природената му сестра. Но тя беше проблем на Джак, а не негов.

Надникна в циганския фургон. Блу и Райли седяха върху неоправеното легло в дъното. Блу, както винаги, беше истинско модно бедствие. Дръзкото й лице, навяващо асоциации с неприлични стихчета от детски песнички, никак не се връзваше с пурпурния клин, подходящ единствено за някой клоун, и оранжевата тениска, достатъчно голяма, за да побере слон. Хлапето вдигна глава към него. Върху кръглото пухкаво лице сякаш бе изписана цялата всемирна печал. Дрехите й бяха прекалено тесни, а надписът „Фокси" върху тениската изглеждаше крайно неприлично върху невинните, едва напъпили детски гърди. Едва ли обаче щеше да му повярва, ако се опиташе да я убеди, че той няма никаква връзка с Джак.

Измъченото изражение на Райли пробуди твърде много лоши спомени и той заговори по-рязко, отколкото възнамеряваше:

– Как разбра за мен?

Момичето погледна към Блу. Явно се страхуваше да издаде повече, отколкото вече бе казала. Блу я потупа по коляното.

– Всичко е наред. Можеш да говориш пред мен.

Детето подръпна нерешително ръбовете на бледолилавите си панталони.

– Гаджето на моята… на мама й каза миналата година. Дочух разговора им. Преди той работеше за баща ми. Но я накара да се закълне да не казва на никого, дори на леля Гейл.

Дийн се подпря на една от гредите на стената.

– Изненадан съм, че майка ти е знаела за фермата.

– Не мисля, че е знаела. Дочух татко да говори за това с някого по телефона. Изглежда, Райли дочуваше доста неща. Дийн се зачуди как е разбрал баща му за фермата.

– Дай ми телефонния номер у вас – рече той, – за да се обадя и да им кажа, че си добре.

– Там е само Ава, а тя никак не обича, когато телефонът звъни толкова рано. Питър се дразни. – Райли се зае да лющи синия лак върху палеца си. – Питър е гаджето на Ава.

– Значи, Ава е твоята аи рак? – попита младият мъж. Добра работа, Джак, додаде мислено. Райли кимна.

– Тя е много добра.

– И изключително компетентна – подметна Блу хапливо.

– На никого не съм казала за теб, честна дума! – заяви Райли пламенно. – Зная, че е голяма тайна. И съм сигурна, че и мама не е казала.

Тайни. Дийн прекара ранното си детство с твърдото убеждение, че Брус Спрингстийн му е баща. Ейприл бе измислила една сантиментална история как Брус написал „Стаята на Канди" за нея. Но всичко беше само мечти. Когато Дийн беше на тринайсет, а Ейприл за пореден път яко надрусана с един бог знае какъв боклук, изтърси истината, която преобърна с краката нагоре и без това объркания му свят.

***

По-късно Дийн намери в документите на Ейприл името на адвоката на Джак, доста снимки на майка му и Джак заедно, както и квитанции за издръжката, която Джак редовно изплащаше. Обади се на адвоката, без да казва на Ейприл. Онзи тип се опита да го разкара, но Дийн и тогава беше не по-малко упорит, отколкото сега, и накрая Джак му се обади. Беше кратък и неловък разговор. Когато Ейприл разбра, цяла седмица не изтрезня.

Първата среща между Дийн и Джак беше тайна и напрегната. Състоя се в една от луксозните вили в „Шато Мармон" по време на лосанджелиската част от турнето „Мад и Маднис". Джак се опита да се държи като най-добрия приятел на Дийн, но момчето не се върза. След това Джак настоя да се виждат два пъти годишно и всяка една от тези тайни срещи беше по-гадна от предишната. На шестнайсет години Дийн се разбунтува и отказа да се вижда с баща си.

Джак не го закачаше, докато не стана студент втора година в Южнокалифорнийския университет, когато снимката му започна да се появява по страниците на „Спортс Илюстрейтид". Тогава Джак започна отново да му се обажда, но Дийн го отсвири. При все това от време на време Джак попадаше на следите му, а Дийн няколко пъти чу, че Джак Пейтриът е бил забелязан на мач на „Старс".

Младият мъж мина веднага на въпроса.

– Дай ми телефонния номер, Райли.

– Аз… ами… забравих го.

– Забравила си телефонния номер у вас? Момичето кимна утвърдително.

– Учудвам се. Струваш ми се доста умно хлапе.

– Така си е… но… – Детето преглътна с усилие. – Зная много за футбола. Миналият сезон имаш триста четирийсет и шест паса и само дванайсет пъти си наказван на резервната скамейка, освен това имаш и седемнайсет прихванати паса.

Дийн обикновено молеше почитателите си да не превъзнасят успехите му, но не искаше да я притеснява допълнително.

– Впечатлен съм. Интересно как си могла да запомниш всичко това, а си забравила телефонния си номер.

Тя придърпа раницата на коленете си.

– Имам нещо за теб. Сама го направих. – Отвори ципа и извади синия албум с изрезките и снимките.

Стомахът на Дийн се сви на топка, когато погледна корицата и видя колко старателно е изрисувана. Използвайки релефни бои и цветни маркери, тя бе нарисувала синьо-златистата емблема на „Старс", а отдолу неговия номер 10 с красиви плетеници. Всичко това бе заобиколено от рамка от сърца и знаменца, изписващи „Бу". Той се зарадва, че Блу заговори, защото не можеше да измисли какво да каже.

– Много красива рисунка.

– На Тринити е по-хубава – въздъхна Райли. – Тя е по-старателна и точна.

– В изкуството старанието и точността невинаги са най-важни – увери я Блу.

– Мама казва, че е много важно да си старателен и точен. Или… обичаше да го казва.

– Съжалявам за майка ти – промълви Блу тихо. – Сигурно ти е много тежко, нали? Райли потърка с пръст едно от изпъкналите сърца върху корицата.

– Тринити ми е братовчедка. Тя също е на единайсет и е много красива. Леля Гейл е нейна майка.

– Обзалагам се, че Тринити много ще се разтревожи, когато разбере, че те няма – обади се Дийн.

– О, не – поклати глава момичето. – Тринити ще е доволна. Тя ме мрази. Смята ме за чудачка.

– А ти чудачка ли си? – поинтересува се Блу.

Дийн не смяташе, че е нужно да задълбават по темата, но Блу пренебрегна злобния му поглед.

– Предполагам – рече Райли унило. Блу засия.

– Аз също. Не е ли жестоко? Чудаците са единствените наистина интересни хора, не смяташ ли? Всички останали са толкова скучни. Например Тринити. Може и да е красива, но е скучна, права ли съм?

Райли примигна сепнато.

– Такава е – призна. – Говори само за момчета.

– Пфу! – Блу изкриви гнусливо лице, може би прекалено гнусливо.

– Или за дрехи.

– Още по-гадно!

– Виж ти кой го казва – промърмори Дийн.

Но вниманието на Райли бе изцяло завладяно от Блу.

– Или за това, че трябва да повръщаш, след като се наядеш, за да не надебелееш.

– Сигурно се майтапиш. – Сега Блу смръщи малкия си остър нос. – И откъде знае подобни неща?

– Повръщането е много важно за леля Гейл.

– Ясно. – Блу стрелна с поглед Дийн. – В такъв случай предполагам, че и леля Гейл е много скучна.

– Абсолютно. Винаги, когато ме види, ми казва: „Прегръдчица, прегръдчица!", и ме кара да я целувам, но всичко е преструвка. Тя също смята, че съм дебела чудачка. – Райли подръпна краищата на тениската си, опитвайки се да прикрие малкото руло плът, надиплено над колана на панталоните.

– Жал ми е за такива хора – отсече Блу убедено. – Хора, които винаги съдят другите. Моята майка, много, много влиятелна жена, ме е научила, че не можеш да постигнеш нищо изключително, ако си губиш времето да критикуваш недостатъците на околните само защото те не изглеждат или не се държат така, както ти смяташ, че би трябвало.

– Майка ти… ами тя… жива ли е?

– Да. Сега е в Южна Америка и помага да се защитят невинни момичета – отвърна Блу и изражението й помръкна.

– Това не звучи никак скучно! – заяви Райли ентусиазирано.

– Тя е невероятна жена.

Да, невероятна жена, няма що, помисли си Дийн, която е изоставила единственото си дете да бъде отглеждано от непознати. Поне Вирджиния Бейли не е прекарвала нощите си пияна и дрогирана или в леглата на рок звезди.

Блу стана и заобиколи Дийн, за да вземе мобилния си телефон от масата.

– Ще те помоля да направиш нещо за мен, Райли. Разбирам, че не искаш да дадеш телефонния си номер на Дийн и това е твое право. Но смятам, че трябва да се обадиш на Ава и да й кажеш, че си добре. – Подаде й телефона.

Райли го погледна, но не помръдна.

– Моля те, обади се.

Блу може и да приличаше на бегълка от вълшебно царство, но когато се налагаше, можеше тутакси да се преобрази в строг сержант по строева подготовка и Дийн не се изненада особено, когато Райли взе телефона и набра номера.

Блу седна до момичето. Минаха няколко секунди.

– Здравей, Ава, аз съм. Райли. Добре съм. За мен се грижат възрастни познати, така че не се тревожи. Поздрави Питър. – Затвори и подаде телефона на Блу. Очите й, бездънни кладенци на отчаянието, се извърнаха към Дийн.

– Искаш ли… да разгледаш албума ми?

Младият мъж не желаеше да наранява това чувствително дете, пробуждайки у него напразни надежди.

– Може би по-късно – отвърна рязко. – Сега имам друга работа. – Погледна към Блу. – Прегърни ме, преди да си тръгна, скъпа.

Тя покорно се изправи. За пръв път, откакто се познаваха, изпълняваше молбата му. Появата на Райли бе осуетила плановете му да й натрие добре носа заради лъжата й за Ейприл, но само временно. Дийн отиде в средата на фургона, за да не удари главата си в тавана. Тя го прегърна през кръста. Той се замисли дали да не се възползва и да й се понатисне малко, ала тя сякаш предугади намерението му и го ощипа силно през тениската.

– Оох!

Блу го дари с невинна усмивка и се отдръпна.

– Тъгувай за мен, красавецо.

Той я прониза с кръвнишки поглед, потърка ощипаното място и излезе от фургона.

Щом се отдалечи достатъчно, бръкна в задния си джоб и извади телефона, който Блу незабелязано бе пъхнала там. Прерови менюто, набра отново последния номер и се свърза с гласовата поща на застрахователна компания в Чатануга.

Хлапето не беше глупаво. '

Щом като така и така разполагаше с телефона на Блу, Дийн набра номера на гласовата й поща и въведе паролата, която преди няколко дни я бе видял да набира. Тя не си бе дала труда да изтрие гласовите съобщения и той с интерес прослуша това от майка й.

Междувременно във фургона Райли прибра обратно албума в раницата.

– Не знаех, че вие двамата сте гаджета – промърмори тя. – Помислих те за чистачката или нещо подобно.

Блу въздъхна. Дори едно дете на единайсет години разбираше, че Блу Бейли и Дийн Робилард са от два различни свята и тя не е достойна за такъв като него.

– Той много те харесва – с копнеж пророни момичето.

– Просто скучае.

Ейприл надникна през вратата.

– Забравих нещо в малката къща. Искате ли да дойдете с мен, за да го взема? Една хубава разходка ще ни се отрази добре.

Блу все още не беше успяла да си вземе душ, но да се държи Райли по-далеч от Дийн, й се стори добра идея, а тя подозираше, че тъкмо такова беше намерението на Ейприл. Освен това искаше да разгледа малката къща.

– Разбира се. Ние, чудачките, обичаме новите приключения.

– Чудачки? – повдигна вежди Ейприл.

– Не се тревожи – побърза да я увери Райли вежливо. – Ти си прекалено красива, за да си чудачка.

– Престани веднага! – нареди й Блу. – Не бива да сме предубедени към някого само защото е красив. Да бъдеш чудак, е душевно състояние. Ейприл притежава страхотно въображение. Тя също е един вид чудачка.

– Поласкана съм – рече по-възрастната жена сухо и се усмихна сковано на Райли. – Искаш ли да видиш моето тайно езеро?

– Имаш тайно езеро?

– Ще ти го покажа.

Райли грабна раницата и двете с Блу излязоха от фургона.