Кучката

1

Нико Константин стана от масата за двайсет и едно, усмихна се на всички, хвърли на крупието бакшиш от петдесет долара и прибра в джоба си купчина златни чипове, общо шест хиляди долара. Не беше лошо за половин час работа, но за човек, който вече е вътре с двеста хиляди, не бе и кой знае какво.

Нико внимателно разглеждаше претъпканото казино. Черните му очи шареха из събраното множество. Дребни възрастни дами в крещящи тоалети дърпаха лостовете на автоматите с неочаквана сила за слабите си ръце. Цветисти двойки, прималели от възбуда и премного слънце, прибираха спечелени набързо осемдесет-деветдесет долара от рулетките. Проститутки, вперили погледи в залагащите големи суми, се разхождаха наоколо, а самите залагащи, в полиестерни костюми и средноамерикански акцент, се надвикваха на масите за барбут.

Нико се усмихна. Лас Вегас го забавляваше с шума и тълпите си, печалбата и загубата. Пълна нереалност. Въртележка в увеселителен парк в средата на суха пустиня. Неонов блясък светеше над всички известни на човечеството пороци, а и над неизвестните, впрочем. Във Вегас, ако можеш да платиш, получаваш, само трябва да назовеш какво.

Той запали дълга хаванска пура. Усмихваше се и кимаше на хората, които се стараеха да привлекат погледа му — някой местен бос, хубави момичета, служители от охраната. Нико Константин беше известен в Лас Вегас и което бе по-важно, Нико Константин беше джентълмен, а такива като него се брояха на пръсти.

За четирийсет и девет годишен изглеждаше доста добре — черна, гъста коса, едва забележимо прошарена, гарванови очи с дълги мигли, прав нос, загоряла кожа, широки рамене и тесен таз — тяло, на което завиждаха далеч по-млади мъже. Най-привлекателното у него обаче бе стилът му — чарът и обаянието.

Ръчно изработени костюми от три части, шити по мярка от най-фина материя, копринени ризи с изключително качество, италиански обувки от мека като ръкавица кожа. Нищо друго освен най-доброто за Нико Константин — това беше неговото мото от двайсетгодишен.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене, мистър Константин?

До него стоеше дългокрака сервитьорка в тънки като паяжина чорапи и широка усмивка, изпълнена с обещанията на Лас Вегас. Той се засмя. Зъбите му естествено бяха ослепителни, всичките негови, само с една коронка.

— Защо не? Водка с лед примерно, но да е 90 градуса.

Черните му очи съвсем открито флиртуваха с момичето, а на нея това й харесваше. На жените винаги им харесваше. Те го обожаваха, на свой ред той не ги разочароваше. От сервитьорки до принцеси — винаги се отнасяше с тях по един и същи начин — цветя (винаги червени рози), шампанско (винаги „Круг“), подаръци (златни дрънкулки от „Тифани“ или ако връзката продължеше повече от две седмици — дребни диамантени бижута от „Картие“).

Сервитьорката отиде да му донесе питието.

Нико погледна златния си часовник „Патек Филип“. Осем часът. Вечерта беше пред него. Щеше да се наслади на питието си, да се поогледа наоколо и после да се включи отново в разгара на играта — съдбата щеше да реши бъдещето му.

Нико бе роден през 1930 г. в бедно предградие на Атина — единственото момче сред три сестри. Детството премина в океан от женственост. Сестрите му се надпреварваха да го глезят, беше любимецът на майка си, жените роднини го отрупваха с ласки и целувки. Баща му често отсъстваше от дома като член на екипажа на една от яхтите на Онасис.

Нико често бе единственият мъж в дома. Очарователно бебе, миловидно прохождащо момченце, хубав младеж — когато на четиринайсет напусна училище, в околността нямаше жена, която да не е лудо влюбена в него. Трите му сестри и най-вече майка му ревностно го пазеха. За тях той беше принц.

Цялата фамилия се разбунтува, когато баща му реши да го вземе на яхтата като стюард. В никакъв случай нямаше да допуснат да изчезне от полезрението им. Бедният му баща се опита да спори, но безрезултатно. Нико получи работа в местното рибарско пристанище на малък док, само на стотина метра от мястото, където най-голямата му сестра чистеше риба. Тя го наблюдаваше с орлов поглед и се появяваше в мига, в който някой от женски пол се опиташе да го заговори — истински цербер в женски облик.

Семейство Константин желаеха да запазят Нико невинен като ангел и дружно работеха по въпроса.

Междувременно Нико растеше. Тялото му се развиваше, пенисът му през повечето време беше в състояние на страхотна ерекция. Кой ли не би бил в подобно състояние, живеейки в близост с четири жени? Голи гърди, окосмени части, женски ухания, съхнещо бельо — усещанията му постоянно биваха атакувани, накъдето и да се обърнеше.

На шестнайсет положението бе нетърпимо. Самозадоволяването бе единствената му утеха, но дори и то трябваше да се планира като секретна военна операция. Домочадието непрекъснато го следеше. Разбра, че трябва да избяга, макар да му беше трудно да се реши. Като си помислеше, че ще остави цялата любов, която го обгръщаше… но нямаше друг начин. Обожанието бе започнало да го задушава. Бягството беше единственият изход, единственият начин да стане истински мъж.

Замина в една неделна нощ през декември 1974 и два дни по-късно се озова в Атина, измръзнал, уморен, гладен и убеден, че е направил грешка. Притеснен, че семейството му е хукнало по петите му. Нямаше представа какво трябва да прави, как да си намери работа, нито дори къде да търси. Скиташе из града, премръзнал в тънките си памучни панталони и риза, само с една мушама да го пази от хапещия, мокър снежец. Накрая се подслони във входа на някакъв голям блок и стоя там, докато една кола спря и от нея излязоха две жени в кожени палта. Приказваха си и се смееха. Инстинктът му го накара да привлече вниманието им. Изкашля се шумно и погледът на едната спря върху него. Жената се усмихна мило и примигна, с което показа безпомощна уязвимост.

— Да? — попита тя. — Искате автограф?

Винаги бе реагирал бързо и сега не се поколеба да отвърне.

— Пътувах три дни, за да получа автограф от вас!

Нямаше никаква представа коя е тя. Виждаше, че е красива, с меки руси коси, стройна фигура под коженото палто и приятна усмивка. Тя приближи и Нико усети аромата на парфюма й. Уханието му напомни дома.

— Изглеждате уморен — каза жената. Гласът й му се стори вълшебен, трептящ и успокояващ.

Не отговори. Просто я погледна с черните си очи. Тя взе ръката му и каза:

— Ела, ще получиш нещо за пиене и топли дрехи.

Казваше се Лиз Мария Андроти. Беше прочута оперна певица, разведена и изключително богата. Освен това бе най-чудесният човек, който Нико бе срещал. Само след няколко дни станаха любовници, той на седемнайсет, тя — на трийсет и три. Научи го да я люби така, както винаги бе искала, той слушаше, възприемаше и бележеше успехи.

— Боже, Нико! — възкликваше тя в мигове на екстаз. — Ти си най-добрият любовник, който някога съм имала!

Благодарение на нейното обучение той наистина стана такъв.

Приятелите й бяха скандализирани и непрекъснато я предупреждаваха:

— Та той е само момче!

— Ще избухне скандал.

— Публиката ти никога няма да го понесе!

Лиз Мария се присмиваше на възраженията им.

— Той ме прави щастлива — казваше тя. — Той е най-хубавото нещо, което ми се е случвало.

Нико изпрати кратко съобщение на семейството си, че е добре, има работа и ще пише скоро. Прати и известна сума от парите на Лиз Мария. Тя настояваше и всеки месец проверяваше дали е изпратил парите. Осъзнаваше колко мъчително трябва да е било за тях да го загубят. Той наистина бе чудесно момче.

Ожениха се на двайсетия му рожден ден. Искаха дискретна церемония, но в църквата се появиха всички фоторепортери на Гърция и малкото тържество се превърна в луд цирк. В резултат семейството му най-после разбра къде е скъпият блуден син, довтаса в Атина и раздуха още повече скандала, който Лиз Мария толкова се бе опитвала да избегне. Нищо не можеха да направят, разбира се. Беше твърде късно. Освен това Нико и Лиз бяха щастливи заедно.

Деветнайсет години минаха в това състояние на безметежно щастие. Разликата във възрастта не ги притесняваше. Само пресата вдигаше голям шум.

Нико израсна от непохватен младеж в изискан светски мъж. Придоби вкус към хубавите неща, още повече Лиз Мария имаше възможност да си го позволи. Живееха като милионери.

Нико дори не мислеше да започва работа, не му се и налагаше. Пътуваше навсякъде с Лиз Мария, тя го научи на отличен френски, немски и италиански. Понякога Нико опитваше да играе на световната борса, от време на време дори успяваше. Научи се да кара ски, сърф, състезателен автомобил, да язди кон, да играе поло. Стана експерт по бридж, табла и покер. Превърна се в изискан познавач на вина и ястия. Беше верен и все по-добър любовник на прочутата си съпруга. Отнасяше се с нея като с кралица до деня, когато тя почина от рак през 1969 г. на петдесет и пет години.

Той остана объркан и самотен в един свят, внезапно опустял без любимата му. Беше трийсет и девет годишен и за пръв път в живота си се чувстваше самотен. Имаше всичко, тя му бе завещала цялото си състояние, но то всъщност не значеше нищо.

Нямаше сили да остане нито в къщата им в Атина, нито във вилата на острова, нито в парижкия им апартамент. Продаде всичко: четирите коли, скъпоценните бижута, къщите.

Каза довиждане на семейството си, настанено в просторна къща в центъра на Атина, и замина за Америка — единственото място, където Лиз Мария не бе приета като суперзвезда.

Америка — земята на забравата и новите начала.

— Водката ви, мистър Константин — сервитьорката му намигна, — 90 градуса, а не обичайния бокл… , който често сервираме.

Тя безстрашно издържа учудения му поглед и се отдалечи с нежелание, когато един намусен играч на „Блек Джак“ я извика.

Лас Вегас наистина беше неповторимо място — място на хазарт, скъпи забавления, красиви момичета и ослепително слънце. Нико с усмивка си спомни първия път, когато пристигна. Една нощ се връщаше с кола от Лос Анджелис. Неоновата феерия беше блеснала внезапно след монотонното каране в тъмнината. Никога нямаше да забрави този първи спомен. Наистина ли беше преди десет години? Струваше му се, че е минала цяла вечност.

Пристигна в Лос Анджелис през лятото на 1969 г. с двайсет и пет куфара, марка „Гучи“. Нае бял мерцедес и просторна къща, близо до хотел „Бевърли Хилс“, и реши да остане да прецени дали ще му хареса.

Хареса му, разбира се. На кого ли не би му харесало? Беше богат, красив и свободен. Две минути след като излезе от басейна, му се нахвърлиха. Казваше се Дороти Дейнти, звезда от средна величина, която от време на време получаваше роля. Имаше буйна червена коса, силиконов бюст, деветдесет и пет сантиметра в обиколка и навика да говори с половин уста, придобит сигурно от гледане на много филми с Бъстър Китън.

— Чужденец ли сте? — попита тя конспиративно.

Нико бързо я прецени, отнесе се с нея вежливо и я остави да му покаже града.

За нейно разочарование не се опита да я прелъсти, което направо я изуми. Всеки, без изключение, се опитваше да спи с нея и винаги успяваше. Какво му имаше на този странен тип с вид на плейбой?

Тя му показа града — „Бистрото“, „Ла Скала“, „Маргаритката“, „Фабриката“. Едно посещение бе достатъчно Нико и управителят на заведението да станат първи приятели.

След две седмици Дороти не му бе нужна. Изпрати й златно колие, дузина рози с мила картичка и повече не я потърси.

— Тоя трябва да е педераст! — обяви тя пред приятелите си. — Няма начин да не е!

Мисълта, че съществува мъж, който не иска да спи с нея, я хвърли в отчаяние за няколко седмици.

Нико нямаше никакво намерение да спи с жени като Дороти Дейнти. Съпругата му беше мъртва от три месеца. Той усещаше физическа нужда от жена, но нищо не можеше да го накара да падне толкова ниско. Беше имал най-доброто, знаеше, че никога няма да намери втора като Лиз Мария, но и нямаше да слезе до момиче от типа на Дороти.

Не беше спал с друга жена освен със съпругата си. През следващите десет години навакса пропуснатото с около стотина свежи хубавици, необременени от дълго минало и биография. Връзките му не продължаваха повече от месец, но нито една от приятелките му не съжаляваше, че е била с него. Беше великолепен любовник — най-добрият.

Купи къща на холивудските хълмове и живееше с мисълта как най-приятно да прекарва времето си.

Мъжете търсеха приятелството му. Той притежаваше онова, за което те мечтаеха — класа и стил. Пари имаха всички, но той имаше и друго — вроден чар.

Десет години минаха, изпълнени с идилия — играеше тенис, плуваше, играеше на борсата, отдаваше се на хазарта и красивите момичета, ходеше на плаж, сауна, кино, ресторанти, без него не минаваше нито едно изискано парти.

Накрая парите свършиха и това бе истински удар за него. Изглеждаше нелепо, но бе самата истина. Нико Константин банкрутира. От две години адвокатите на покойната му съпруга го предупреждаваха, че върви към фалит, но той не ги слушаше. Съветваха го да инвестира и да увеличава капиталите си, но той не им обръщаше внимание. Малко по малко похарчи всички и сега мисълта, че е останал без пари, го изпълваше с ужас. Незабавно трябваше да направи нещо. Беше превъзходен играч, винаги беше такъв, а изкушението на Лас Вегас бе съвсем близо.

Внимателно обмисли положението. Колко пари му трябваха, за да продължи да живее по същия начин? Издържаше семейството си в Атина, но освен тях нямаше за кого другиго да се грижи. Ако продадеше къщата и наемеше по-малка, щеше да получи значителна сума, а така намаляваше и разноските по поддържането й. Идеята изглеждаше добра. Във Вегас с парите от къщата, уменията и късмета си щеше да удвои и дори да утрои сумата, после да инвестира и да живее с парите от приходите.

Нико се намираше в Лас Вегас от двайсет и три часа и вече беше загубил сто деветдесет и четири хиляди долара.