Кучката

19

Сами каза „да“, просто така. Това изненада всички, включително него самия. Но за какво служеха парите, ако не за харчене? А той открай време беше искал работа в клуб.

— Обаче няма да съм следващият, когото ще примамиш в кревата, да се разберем — предупреди той.

— Опазил ме бог!

Подписаха договор, стиснаха си ръцете и вече бяха заедно в бизнеса. За Фонтен това беше животоспасяващо средство. Финансите й бяха в окаяно състояние. „Хобо“ трябваше да си върне блясъка и популярността.

Веднъж влязъл в играта, Сами веднага се запретна за работа. Нае двама невероятни чернокожи диджеи — момче и момиче, както и нови келнери — до един млади, амбициозни и добре платени. Той хареса Стийв Валънтайн и реши да го задържи. Изпрати го на личния си фризьор за студено къдрене и му купи нови дрехи. Резултатът беше потресаващ.

— Забележително — възкликна Фонтен. — Ти го превърна в лъскав тип.

— Разбира се. Сега остава да променим менюто и да инсталираме ново осветление.

Сами и Фонтен бяха странна двойка, допаднаха си и работеха добре заедно. Правеха планове, шегуваха се и се смееха. В отношенията им нямаше нищо сексуално. Сами се възхищаваше от чувството й за хумор. Когато не играеше непристъпната мисис Халед, Фонтен беше остроумна, земна и много забавна.

Тя осъзна, че го обожава. Беше весел, естествен и не се превземаше. Беше толкова погълната от работата, че забрави секса. Вечер имаше сили, колкото да се пъхне в леглото след тежък работен ден.

Сами реши, че трябва да затворят за няколко дни, докато направят промените, и после да отворят с шумно, грандиозно парти. „Ще струва много, но ще си заслужава“ — беше я уверил той. Тя се съгласи. Не му каза, че адвокатът й предлагаше да продаде колата и къщата, за да погаси трупащите се дългове. Адвокатът беше идиот. Щеше да му докаже, че не е прав. Загърби тревожните новини и се зае да организира наистина разточително парти. Шампанско и хайвер за двеста души от най-шумното лондонско общество. Какво значение имаха още няколко сметки. Беше се хванала на играта и трябваше да играе докрай.

Мина почти седмица, докато Хал успя да уреди среща между Нико и Федърс.

— Трудно е да стигнеш до човек като него — обясни Хал, — а да се срещаш с някои от хората му няма смисъл. Не се притеснявай, обясних му положението. Ще се видите довечера.

— Божичко! — извика Нико. — Утре изтичат седемте ми дни. Хубаво ще се отрази на нервите ми.

— Сигурен съм, че Федърс ще направи нещо. Има връзки там, където трябва, с Фоницети имат общи интереси, а сега твоят дълг е негова грижа.

Нико беше прекарал дните в напрежение. Късметът продължаваше да го следва на игралните маси, беше увеличил печалбата на деветдесет хиляди лири. Смяташе да ги даде на Федърс като знак за добри намерения. Но откъде щеше да вземе остатъка?

Мисълта да изчезне от Лондон го спохождаше всеки ден, но да се върне в Щатите изглеждаше още по-опасно. Беше звънял няколко пъти на Фонтен Халед, но тя не го потърси. Дори не изпрати бележка да благодари за бижуто и розите. Може би наистина беше кучката, за каквато всички я смятаха. Изключи я от съзнанието си и се върна към игралните маси.

Хал дойде да го вземе от „Ламонт“ точно в осем и половина.

— Срещата е точно в девет, не можем да закъснеем, но и не бива да подраняваме.

— Къде живее? — попита Нико.

— Никога никого не кани у дома — обясни Хал. — Срещата е в едно от казината му.

Фонтен се гледаше в голямото стенно огледало. Какво можеше да се каже на съвършенството? Черна копринена рокля с кървавочервено бродирано японско кимоно отгоре и прическа мадам Бътърфлай. Шокиращо, но много ефектно. Ако бяха в Америка, утре щеше да е на корицата на „Уименс Дейли Уеър“. Слезе величествено по стълбите, мисис Уолтърс я изгледа възхитена.

— Изглеждате прекрасно, мисис Халед.

Фонтен прие комплимента и кимна властно.

— Рики навън ли е?

— Да, мадам. Графът от своя страна чака в приемната.

Графът, о, боже! Беше го забравила, но пък нямаше да е добре да отиде на собственото си парти без придружител.

Граф Паоло скочи, когато тя влезе.

— Белисима! Белисима, кара миа!

— Успокой се, миличък, не се вълнувай толкова.

Кой би предположил, че ще се отегчава с двайсет и пет годишен аристократ? Факт обаче, беше й омръзнал до смърт.

Лин ги посрещна в приемната. Държеше се така, сякаш никога не е виждала Нико.

— Моля, последвайте ме, господа. Мистър Федърс ви очаква — официално каза тя и ги поведе към врата с табела „Вход за външни лица строго забранен“ и по дълъг коридор.

— Страхотен задник — прошепна Хал, докато я следваха по коридора.

Тя спря пред друга врата със същата табела и почука три пъти.

Озоваха се в просторен кабинет. Федърс седеше зад голямо бюро. Беше едър, облечен в крещящ костюм и шарена риза. Косата, която лъщеше от брилянтин, явно беше боядисвана. Въпреки водевилния вид от него се излъчваше заплаха.

Огледа Нико с малките си кръвясали очички и протегна учудващо малка, хладна като риба ръка с безупречен маникюр.

— Седнете, Нико. Хал, защо не излезеш да се поразходиш с Лин?

Той закима.

— Разбира се.

Лин му отправи студена усмивка.

— Хайде, тръгвай, дебел задник — и тя изведе Хал.

— Нещо за пиене? — излая Федърс.

— Водка, моля.

Федърс щракна с пръсти и един незабелязан досега тип отиде до лъскаво барче в стил 40-те години.

— Водка — нареди Федърс, — а за мен плодов чай и бисквити.

Гангстерът кимна послушно. И той изглеждаше изваден от 40-те години.

— Така, вие сте Нико Константин — започна Федърс. — Винаги ми е било любопитно да срещна човек, който така опасно залага живота си на косъм.

Нико сви рамене.

— Никога не съм смятал, че мога да се измъкна, без да платя на Фоницети.

— Всички така казват. Някои продължават да го твърдят, докато бетонът се стяга около краката им.

— Няма нужда да ме заплашвате. Дойдох, за да опитам да изгладя нещата.

— Добре, Нико, радвам се, радвам се — Федърс се облегна в стола си. — Чувам, че имаш забележителен късмет на масите, откак си в Лондон.

— Не е чак толкова забележителен, но мога да гарантирам дълга си с известна сума — той пое огромна чаша водка от гангстера.

— Отлично. Докато сте в Англия, дългът ви към Фоницети е мой проблем. Имаме взаимно споразумение.

Нико кимна.

— Разбрах това.

— Фоницети никак не бяха очаровани от внезапното ви заминаване. Само ако бяхте обсъдили с тях…

Нико започваше да се дразни. Не харесваше Федърс, а още по-малко да му четат лекции.

— Можете ли да ми помогнете да разсроча плащането на дълга? — попита той направо.

— Мога — отвърна Федърс, — ако ни съдействате в една работа.

— Каква работа?

— Нищо незаконно, разбира се… само малко прикрито — Федърс се разсмя неприятно. — Всъщност май нямате друга възможност.

— Винаги съществува и друга възможност — кратко отвърна Нико.

Малките очички на Федърс притъмняха.

— Не и за вас, ако искате да останете в добро здраве.

Чаят пристигна на сребърен поднос, сервиран с бисквити.

Нико отпи дълга глътка от водката. Обзе го натрапчивото желание веднага да се махне от кабинета.

— Каква е работата? — отново попита той.

— Един кон ще участва в голямото дерби следващата събота. Този кон е фаворитът, неоспоримият победител. Искаме той да загуби. Ти ще го уредиш — и той го забоде с очичките си.

Нико смръщи вежди.

— Как?

— Конят се казва Гарбо. Собственост е на Ванеса и Ленард Грант. Жокеят, Санди Рутс, редовно чука мисис Грант. Докато съпругът й вероятно няма нищо против, жената на Санди сигурно много ще се разстрои, макар че е приятно момиче, дъщеря на голям треньор, казва се Чарли Уотсън. — Федърс спря да потопи бисквита в чая си. — Ако Чарли подуши какво става, Санди може да си стегне куфарите и да напусне бизнеса.

— Не разбирам — Нико се озадачи — какво общо има това с мен.

— Спокойно. Ванеса и Ленард Грант са най-добрите приятели на Фонтен Халед.

— Е, и?

— Всички знаем за теб и мисис Халед. Самолетът, прелестната нощ, цветя, рози и прочее.

— Вече не поддържаме връзка.

Федърс се покашля.

— Най-добре ще е да я подновите. Семейство Грант организират прием този уикенд. Мисис Халед естествено е поканена, а също Рутс и Чарли Уотсън. Гледайте да получите покана и да се вместите в групата.

Нико се поколеба, никак не му се искаше отново да използва Фонтен, веднъж беше повече от достатъчно.

— Не знам — неуверено започна той.

Тонът на Федърс стана заплашителен.

— Отивате на партито, убеждавате Санди да се откаже от надбягванията и ако успеете… е, сигурен съм, че ще уредим по някакъв начин разсрочването — към края гласът му вече режеше.

Нико наистина нямаше друг избор.

„Хобо“ се пръскаше по шевовете от хора. Когато Фонтен пристигна, Стийв Валънтайн се втурна да я поздрави. Изглеждаше много ефектно в белия си костюм и с новата прическа. Сами поздравяваше гостите, спираше да говори и сияеше. Новите диджеи бяха върхът и пускаха невероятни парчета, а сервитьорите приличаха повече на манекени.

— Страхотно! — Ванеса вече беше там. — Прекрасно! Каква атмосфера! „Дикис“ прилича на стара шапка пред това.

— Направи ми една услуга — потанцувай с Паоло — простена Фонтен. — Ако продължи да се мотае около мен, ще му лепна някой шамар.

— Защо, какво е направил?

— Не ти ли казах? Отказах секса.

— Ти?

— Да, скъпа, аз. Не се изненадвай толкова.

— Как мина? — поинтересува се Хал.

Нико сви рамене.

— Доста е усукано, по-добре да не те замесвам.

Хал кимна.

— Това ме устройва.

— Трябва да видя Фонтен — каза Нико.

— По работа или за удоволствие?

— И двете.

— Имаш късмет. Тази вечер е партито в „Хобо“.

— Да вървим.

Докато пътуваха с такси, Нико се чудеше какво да й каже. Да беше друга жена, имаше запас от хиляди готови фрази, но Фонтен… Тя беше различна.

Понякога животът е твърде несправедлив.

Фонтен беше в стихията си. Усилената работа се отплащаше. Всичко вървеше както трябва. Танцуваше с различни почитатели и се наслаждаваше на вниманието, което получаваше от всички страни.

Сами също се забавляваше. Личните му гости бяха две шестнайсетгодишни близначки и една изгряваща поп-звезда.

Граф Паоло се мъкнеше по петите на Фонтен. Ванеса, която трябваше да го поеме, беше погълната от един отегчителен страшно нисък жокей и също толкова досадната му и висока при това съпруга.

Ленард покани Фонтен на танц.

— Идваш този уикенд, нали?

— Разбира се. Надявам се да си почина.

Ленард й намигна.

— Не мога да си те представя да почиваш.

Започна едно бавно парче на Дона Съмър и Ленард използва възможността да сграбчи Фонтен. Тя усети топлите му влажни ръце през роклята.

— Малко по-хлабаво, Ленард, не мога да дишам.

— Какво ще кажеш да обядваме заедно някой ден?

— Става, ще го уредим с Ванеса — направи се на наивна тя.

Успя да се измъкне. Не й стигаше граф Паоло, ами трябваше да търпи и нахален съпруг.

Хал имаше среща с една достопочтена вдовица, която щеше да води на партито в „Хобо“.

По пътя Нико реши да му разкаже по-подробно какво се иска от него. Хал подсвирна.

— Май все пак е по-добре от това да ти отрежат краката до глезените! — наистина знаеше как да накара човек да се чувства по-добре.

Когато влязоха в клуба, възбудата беше проникнала навсякъде. Сами ги посрещна и настоя да седнат на неговата маса. Нико веднага забеляза Фонтен, което не беше трудно, другите просто бледнееха пред нея.

Сами ги представи на останалите гости. Нико чу името Санди Рутс и разбра, че седи до жокея и съпругата му. Хал нарочно потупа Нико по ръката.

— Познаваш ли Ванеса Грант?

Нико се обърна към пълничката руса дама, въоръжавайки се с целия си чар.

— За мен е удоволствие, мадам.

Ванеса засия. Прелестният непознат определено имаше предимства през познатия, но твърде нисък любовник.

Фонтен се върна от дансинга, видя Нико, не му обърна никакво внимание и седна между Санди и попзвездата. Нико се наведе през Ванеса.

— Добър вечер, мисис Халед.

— О, Нико, как си? — гласът й беше безразличен, но сърцето й затуптя като на ученичка.

Граф Паоло се намеси.

— Фонтен, ще танцуваме ли?

— След малко, Паоло.

— Как си? — попита я Нико.

— Много съм заета.

В този миг Ванеса стана да танцува със Санди. Паоло тъкмо се накани да седне до Фонтен, когато Нико му препречи пътя, настанявайки се от дясната й страна.

— Не отговори на позвъняванията ми.

— Казах ти, че съм заета.

— Не си имала никакво намерение да се обаждаш.

— Вярно е.

Той се пресегна и докосна диамантеното сърце, което висеше на шията й.

— Но носиш сърцето ми.

— Хубаво е.

— Няма ли поне да ми благодариш?

— Извинявай. Забравила съм. Ах, какво лошо момиченце съм била.

— Все същата кучка.

— Все същото надуто копеле.

— Защо не излезем? Искам да поговорим.

— Нямаме за какво да говорим.

— Е, тогава ще се любим. И двамата го искаме. После, ако искаш, разбира се, можем и да поговорим.

Той стана, хвана я за ръка и я поведе към изхода. Тя не се възпротиви.

Граф Паоло затича след тях.

— Фонтен, белисима, какво става?

— Върни се, поръчай си нещо за пиене и си намери някоя на твоята възраст да си поиграете, синко — каза Нико.

— Но… — Паоло остана с отворена уста, докато се чудеше как да отговори.

— Лека нощ — пожела му Нико и двамата с Фонтен слязоха по стълбите.