Кучката

9

Според Фонтен къщата в Челси изглеждаше леко занемарена. При развода Бенджамин задържа къщата в Белгрейвия, а на нея купи тази невзрачна, по нейна преценка, постройка.

Естествено, къщата съвсем не беше невзрачна с петте си спални, три приемни и обширна градина, но все пак не беше палатът в Белгрейвия — с басейн, сауна, кинозала, вътрешен асансьор и градина на покрива. Беше я мебелирала набързо, преди да замине за Ню Йорк. Бедата беше, че там живееше само мисис Уолтърс, дългогодишна предана икономка. Сега стаите миришеха на влага и застояло, дори се разнасяше, макар и слаба, миризма на котешка урина.

— Господи! — извика Фонтен. — Защо никой не е проветрявал тази къща? Защо няма свежи цветя?

Поли сви рамене. Къщата на Фонтен не влизаше в задълженията й.

— Госпожо Уолтърс! — изкрещя Фонтен.

Възрастната жена тичешком се завтече от кухнята.

— Добре дошли у дома, мисис Халед.

Фонтен я прекъсна с порой оплаквания, Рики влезе, помъкнал част от багажа. Поли му смигна.

— Казах ти, че няма да е лесно — прошепна тя в ухото му, когато мина покрай него.

Нико се регистрира в хотел „Ламонт“ и поиска апартамент. Показаха му един доста малък с прозорци към задния двор. Той подаде на пиколото банкнота от пет лири и каза:

— Почакайте тук за минутка — после вдигна телефона и повика управителя.

Мистър Греъм, управителят, чиято грижа в момента бе да предотврати масовото напускане на кухненския персонал, пристигна след десет минути. По-рано същия ден той уволни един помощник-готвач, когото хвана да краде пържоли — изнасяше ги от заведението по момчето, което хвърляше боклука. При новината за уволнението останалите работещи в кухнята заявиха, че или крадецът остава, или те всички напускат. Господин Греъм все още не бе решил какво да прави.

— Да, сър, какво мога да направя за вас? — попита той рязко и дори остро, имаше си сериозни грижи все пак.

Нико започна с приятен глас:

— Хубаво, много комфортно — приближи се до мистър Греъм, предложи му пура и съучастнически сложи ръка на раменете му. — Господин Грийн, за пръв път отсядам в хотела ви. Мястото ми бе препоръчано от приятели в Бевърли Хилс, но апартаментът… как да кажа… Може би трябва да опитам все пак в „Конот“.

След петнайсет минути бе настанен удобно в най-хубавия апартамент на хотела. Господин Греъм добре познаваше кой разполага с пари.

Фонтен едва дочака да се отърве от Поли и веднага звънна на Ванеса Грант, най-добрата й лондонска приятелка.

— Върнах се — съобщи тя театрално. — Уморена и разнебитена. С нетърпение чакам да те видя. Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

Ванеса се поколеба. Със съпруга й Ленард имаха други планове за вечерта, но когато Фонтен искаше нещо, нямаше смисъл да се спори.

— Добре — каза тя.

— Добре — имитира интонацията й Фонтен. — Благодаря за милото посрещане!

— Не те очаквахме преди идната седмица…

— Знам, знам. Наложи ми се да променя плановете си заради обира…

— Какъв обир?

— Скъпа, нима не си чула? Всички вестници в Ню Йорк писаха.

Побъбриха още известно време, уточниха къде да се видят, след това Фонтен с привидно безразличие попита:

— Да си чувала нещо за мъж на име Нико Константин? Американски грък, мисля, че живее в Бевърли Хилс.

— Не, името не ми говори нищо. Кой е той? Някой нов млад любовник?

— Трудно ще мине за млад, по-скоро зрял.

Ванеса се засмя.

— Не ми звучи в твоите уста. Богат ли е?

— Всъщност не знам… Може би.

— Ще го доведеш ли довечера?

— Не, разбира се. Имам среща с един божествен италиански граф, който ще долети специално, за да ме види.

Ванеса въздъхна, беше женена от дълги години и имаше няколко деца.

— Понякога ти завиждам.

— Знам — отвърна Фонтен, — ако си добро момиче, ще ти го прехвърля, когато ми омръзне. На двайсет и шест е — истински жребец!

Нико се усети, че няма представа как да се свърже с Фонтен. Беше сигурен, че тя ще го чака на летището, и дори не взе телефона й. Глупаво наистина, но жените обикновено го чакаха, пък и след еротичното им преживяване в самолета той беше сигурен, че Фонтен няма да хукне така внезапно. Въпреки че за хукване не можеше да става въпрос — паспортната проверка и митницата му отнеха час, но поне да беше оставила съобщение.

Обади се в рецепцията, каза на дежурния името й и помоли да му намерят телефонния номер и адреса й. След половин час му дадоха номера в лондонския офис на Бенджамин Ал Халед. Леденостудена секретарка заяви, че не е възможно да му съобщи номера и адреса на бившата мисис Халед, ако господинът иска да й остави съобщение, да пише, те ще й предадат. Нико приложи целия си телефонен чар, не така ефектен като на живо, но достатъчно убедителен, че най-сетне да получи номера.

Веднага позвъни на Фонтен. Икономката съобщи, че мисис Халед почива и по никой начин не бива да бъде обезпокоявана. Той остави името, телефона си и съобщение да му се обади по-късно. После позвъни на цветаря в хотела и изпрати три дузини червени рози с картичка, в която пишеше: „Полетът беше незабравим. Кога ще е кацането? Нико.“

След това се обади на Хал, приятеля на Бърни в Лондон, когото не познаваше, но очевидно той пък познаваше всеки и всичко и можеше да се погрижи за пръстена — веднага щом си го получи обратно, разбира се. Уговориха си среща за по-късно в бара. После повика камериера, време беше да се приведе във вид. Трябваше да изглежда безупречно.

Фонтен спа целия ден. В седем мисис Уолтърс я събуди, тя стана и започна безкрайните си приготовления за вечерта.

— Търси ви някой си мистър Нико Константин — съобщи икономката, — а също и граф Паоло Рисполо. И двамата ще чакат да им се обадите.

Госпожа Уолтърс отиде да напълни ваната. Повече от десет години работеше за Фонтен и знаеше привичките и навиците й, въпреки че понякога бе трудно да се угоди на внезапните й пристъпи и капризи.

— Обади се на графа и му кажи да дойде да ме вземе в девет — Фонтен й подаде визитката му. — Ако мистър Нико звънне пак, кажи му, че съм излязла.

— И двамата изпращат цветя — продължи мисис Уолтърс — три дузини рози от мистър Константин и ваза с орхидеи от граф Рисполо. Казах на новия шофьор да бъде тук точно в осем. Да го пратя ли да вземе графа?

— Няма да е зле — Фонтен съблече копринения си халат и се протегна. — И за миг не съм си и помислила, че графът разполага със собствен шофьор.

Госпожа Уолтърс излезе и Фонтен се потопи във ваната.

Граф Рисполо беше млад и красив — за съжаление нямаше дори и гърне, в което да пикае, — но я обожаваше. Беше я срещнал в Ню Йорк и й се бе заклел във вечна любов. Вероятно беше бисексуален, но много добър в леглото — а това беше от съществено значение. Освен това се отразяваше добре на репутацията й — млад, хубав, при това с благородническа титла.

Сети се за Нико Константин, но бързо го изхвърли от съзнанието си. Подушваше неприятности, а и откога е тръгнала със стари мъже? Отегчително! Единственото, което й трябваше, беше младо мъжко тяло, никакви усложнения, само секс. Какво като понякога й се налагаше да плати някоя и друга сметка, такъв е животът.

Нико се подразни от това, че Фонен не се обади преди срещата с Хал. Беше повече от раздразнен — незабавно трябваше да си върне пръстена. Хал се оказа приятен американец около четирийсетте, рекламен агент в Лондон. Беше специалист в ухажването на възрастни вдовици.

Поздрави сърдечно Нико, попита как е Бърни и тихо каза:

— Къде е стоката? Имам добър купувач. Работя с разделен процент — пет от теб и пет от тях. Устройва ли те?

— Да, но имам един проблем. Срещнах една жена в самолета и си помислих, че ще е по-сигурно тя да го пренесе през митницата. Още не съм го взел обратно.

Хал направи физиономия.

— Доколкото разбрах, времето е от голямо значение.

— Така е, да. Жената… Опитвам се да я открия. Казва се Фонтен Халед.

Хал подсвирна от изненада.

— Снежната кралица! Върна ли се вече?

— Познаваш ли я?

Хал се засмя.

— Разбира се, че я познавам. Тя държи „Хобо“. Един приятел, Тони Блейк, й беше управител навремето, а отговаряше и за по-интимните услуги. Сега живее в Ел Ей и се възстановява от преживяното. Какво, по дяволите, е правила с теб? Ти си малко над възрастовата й граница.

— Да съм правил нещо с нея ли? — бързо отвърна Нико. — И тя е малко над моята.

— Знае ли за пръстена? — попита Хал.

— Не, скрих го в чантата й, без да разбере. Оттогава се опитвам да се свържа с нея.

— Не се тревожи. Ще я видим довечера. Първото място, където ще отиде мисис Халед, е „Хобо“, а ние ще отидем да я поздравим.

— Трябва ти един като Тони — каза Ванеса. — Франко не го бива.

Фонтен огледа полупразния ресторант, дори не познаваше хората, които бяха дошли — повечето отегчителни до смърт.

— Познаваш ли някого? — попита тя Ванеса.

— Абсолютно никого — отвърна приятелката й. — Сега като че ли всеки може да влезе. Е, когато Тони беше тук…

— За бога, престани да ми говориш за Тони. Него отдавна го няма. Това място се оказа тясно за него.

— Или другаде му е било тясно?

— Сигурно — съгласи се Фонтен и пак се огледа. Наистина цареше скука — това беше самата истина. „Хобо“ вече не беше мястото, където трябва да те видят. Франко беше оставил нещата да тръгнат към провал и фалит.

Граф Паоло, изглежда, се забавляваше. Момчешкото му лице светеше от възбуда, че е с блестящата Фонтен Халед. Ленард, съпругът на Ванеса, се опита безуспешно да го въвлече в делови разговор, Паоло предпочиташе да зяпа възхитен любовницата си.

Фонтен нервно потропваше с кървавочервения си маникюр по масата.

— Защо не си тръгнем? Къде ходят всички сега?

— Има един божествен нов клуб, „Дикис“ — оживи се Ванеса. — За обратни е, но всъщност ходят всякакви. Сервитьорите носят сатенени шорти и ролкови кънки и поднасят най-упадъчните питиета, които те държат цяла седмица.

— Да вървим — каза Фонтен. — Трябва да видя истинския живот.

Стана от масата и демонстративно мина по пътеката.

Франко веднага довтаса.

— Госпожо Халед, толкова рано? Да не се е случило нещо?

— Да, Франко — почти изсъска тя. — И то с теб. Уволнен си.

Хал доведе две хубави момичета: чернокожа пантера от Ямайка и слаба блондинка, запалена по медитация. На Нико му се падна блондинката, въпреки че изрично беше казал на Хал, че не иска компания.

— Ще изглеждаш по-добре — обясни Хал. — Довери ми се, познавам Фонтен. Освен това довечера съм свободен. Веднъж в седмицата мога да си позволя някоя курва под шейсет.

— Вземи ги и двете тогава — предложи Нико.

Пристигнаха в „Хобо“ десет минути след като Фонтен си бе тръгнала.

— Госпожа Халед да е някъде наоколо? — попита Хал Франко.

— Дойде и си тръгна — отвърна той и изсипа порой италиански ругатни по повод бившата си работодателка.

— Е, да, Фонтен трудно минава за мило котенце.

— Кучка! — изкрещя Франко. — Скапвам си задника, а тя ме изхвърля ей така — бам и вънка!

— Да — съчувстваше му Хал. — Също като Тони. Помниш ли го? Ти дойде на негово място.

Франко свирепо гледаше в една точка.

— Хайде — каза Хал, — доколкото я познавам, Фонтен е отишла да види как е конкуренцията.

Фонтен наистина правеше точно това. Веднага разбра защо „Дикис“ е изместил нейното заведение. Музиката беше прекрасна, келнерите — страхотни, атмосферата напомняше най-добрите времена на „Хобо“.

— Страхотно, нали? — развълнувано попита Ванеса.

— Хм, не е лошо — Фонтен хвана граф Паоло. — Хайде да танцуваме.

Всички танцуваха за разлика от празния дансинг на „Хобо“. Фонтен танцуваше под звуците на „Бий Джийс“, докато мисълта й работеше усилено. „Хобо“ имаше нужда от основен ремонт, ново осветление, промяна в менюто, свестен диджей и управител, който да притежава чара на Тони.

Пуснаха някаква балада и граф Паоло се притисна към нея. Увлечението й по него главоломно спадаше, ставаше й скучен.

— Фонтен, прекрасна! Кога се върна?

Изведнъж се превърна в център на вниманието. Така наречените приятели я поздравяваха от всички страни. Усмихваше се, кимаше и се радваше на вниманието. Не беше глупава и знаеше какво си мислят всички — бедната Фонтан, без съпруг милионер, дискотеката й запада. Какво ще прави сега? Само не това, което очакваха — да се оттегли победена. Върна се, за да си отмъсти, добре щеше да е всички да го знаят.

— Здравей, скъпа, какво правиш тук? „Хобо“ вече не е същият, откак изхвърли Тони.

Обърна се, за да успокои притежателя на отвратителния кокни акцент. Казваше се Сами, производител на конфекция, и излизаше само с шестнайсетгодишни сополани. Фонтен се усмихна хладно.

— Ще намеря друг Тони. Този не беше оригинален.

— А, да — Сами смигна с разбиране. — Трябва някой като мен да управлява заведението. Много бързо ще го стегна и ще стане както преди. Тези тук ще се редят на опашка, за да влязат. Защо не ми позволиш да опитам?

Фонтен го изгледа със смесица от изненада и презрение.

— Ти? — тази единствена дума изразяваше всичко.

— Добре, добре. Разбирам, когато не ме харесват — и той се оттегли.

Граф Паоло потри бедра в нейните.

— Кой беше този? — попита той ревниво.

— Трябва ли да ме притискаш толкова силно? — изсъска тя. — Мачкаш ми роклята.

Нико веднага забеляза Фонтен, пък и нея трудно можеше да не я забележиш — просто привличаше погледа. Танцуваше в прегръдките на някакъв млад жребец. Очевидно и двамата споделяха вкуса към младата плът.

— Казах ти, че ще е тук — победоносно съобщи Хал.

— Нико, ще танцуваме ли? — ямайката го дърпаше за ръкава. — Хал няма нищо против, той не танцува.

Нико внимателно се освободи от ръката й и оправи ръкава си.

— Не сега, скъпа.

Хал забеляза приятеля си Сами и се присъедини към него и тийнейджърската му компания. Хал му обясни, че Нико иска да се добере до Фонтен. Сами се изсмя.

— Шегуваш ли се? Няма никакъв шанс с нейна светлост.

— Така ли? — Нико уверено тръгна към дансинга. — Да видим.