Кучката

11

— Госпожо Халед — Нико се появи на дансинга и деликатно избута граф Паоло настрани. — Какво удоволствие е да ви видя толкова скоро!

— Какво си мислите, че правите? — избухна граф Паоло. — Не можете…

— Всичко е наред, Паоло — Фонтен го отблъсна встрани. — Иди седни, след минутка ще дойда.

Графът постоя с изумен поглед, после се оттегли с нежелание.

Нико я прегърна, въпреки че ритъмът беше бърз.

— Хубаво момче — отбеляза той, — прилича на онова, което те придружаваше на летище „Кенеди“.

— Да, обичам ги, млади, бликащи от енергия.

Нико вдигна вежди. Фонтен се засмя.

— Получи ли цветята?

— Много са хубави. Как намери адреса ми?

— Когато искам нещо, обикновено го получавам.

— Така ли? Значи си приличаме.

— Благодаря ти, че ме изчака на летището.

— Не съм такси.

— Мислех, че имаме среща.

— Среща? Боже, как старомодно звучи!

— Казвал ли ти е някой, че си кучка?

— Често.

Нико я придърпа към себе си, а граф Паоло, който скучаеше в края на дансинга, се облещи.

— Е, мисис Халед — тихо започна Нико, — ще довършим ли това, което започнахме в самолета?

Фонтен отвърна на възбудата му.

— Защо не, мистър Константин? Наистина, защо пък не!

— Копелето му! — възкликна Сами, като видя как Нико и Фонтен излизат. — Направи го! Какво носи този в гащите си? Ташаци от норка?

— О, Сами, ужасен простак си! — изписка приятелката му.

— Човекът има чар — заключи дълбокомислено Хал, — да не говорим за най-добрия шивач, който съм виждал.

— Чар, глупости! Фонтен се интересува само от банковата сметка или от оная работа.

— Сами, престани!

— Всичко е наред, скъпа! Ти си случила и с двете.

— Мисля, че тя си тръгна — прошепна Ванеса на Ленард.

— Май си права.

— Какво поведение! Дори не каза лека нощ.

— Никой не е твърдял, че Фонтен притежава добри обноски. Между другото — кой беше онзи човек?

— Не знам, не приличаше на нейния тип, доста зрял е за вкусовете й.

— И богат, предполагам — вметна Ленард.

— Като че ли да.

— О, господи! — възмути се Ленард. — Не ми казвай, че ни натресе италианския си лигльо!

— По всичко личи, че е така.

Ванеса видя Паоло да приближава към тях. Е, да, биваше си ги младите… Ако Фонтен беше приключила с него… Ванеса нямаше нищо против да приюти за малко мъжете, натирени от Фонтен.

Рики се опита да се съсредоточи върху шофирането, но не беше лесно. Можеше да си помисли, че вози двойка разгонени тийнейджъри. Опита се да види какво става отзад в огледалото за обратно виждане. Фонтен беше вдигнала стъклената преграда и той не чуваше шумовете. Караше ролса по-бавно от обикновено, докато Фонтен не свали стъклото и не извика:

— Побързай, Рики!

Кучка! Чудеше се дали ще го освободи, когато я остави. Надяваше се Поли вече да се е прибрала, някак не му се искаше да прекара нощта сам в тясната бърлога, която бе наел.

Ролсът спря пред къщата. Рики скочи, отвори вратата и погледна безразлично встрани.

— Ще съм ви необходим ли тази вечер, мисис Халед? — престраши се той.

— Не, Рики — гласът й бе размекнат и дрезгав от възбуда. — Тази вечер повече няма да имам нужда от теб.

— Утре по кое време, мисис Халед?

— В десет. Утре те искам в десет часа.

— Да, мисис.

Изчака, докато завият и влязат в къщата, после си погледна часовника. Два часа минаваше, не е лошо — помисли си той, — особено ако заплащането е добро. Зачуди се какво ли е станало с италианския сладолед, сигурно съвсем бе протекъл. Рики се усмихна. Харесваше жени, които се държат по мъжки.

Преживяването беше върховно. Захвърлени дрехи по стълбите, устни, стапящи се в жарки целувки, горещи тела, допир, докосване, аромат, усещане…

Фонтен се чувстваше извън контрол. Пред нея стоеше мъж, комуто не трябваше да казва какво да прави. Той знаеше всичко, отгатваше желанията й и събуждаше нови.

— Като танцьорка си — прошепна Нико в ухото й. — Любиш се като танцьорка, която дълго е практикувала.

— Хм… а ти си… жребец…

Той се засмя.

— Струва ми се като лош сън. На двайсет бях жребец. Сега просто знам какво да правя.

— Прав си.

Любиха се безкрайно, или поне така им се струваше. Чувстваха се добре заедно, нямаше го притеснението, което обикновено се появява, когато си с някого за пръв път. Още повече удоволствие им доставяше това, че могат да си приказват — не за нещо специално, просто да разговарят. Фонтен никога не говореше с епизодичните си любовници — тук-там по някоя дума — и нищо повече. Същото се отнасяше и за Нико. Отминеше ли възбудата от първото докосване до непознатото тяло, интересът му спадаше, красавиците му ставаха скучни и безразлични. Това, което го очарова у Фонтен повече от всичко, беше умът й. Тя беше твърда жена, имаше остра мисъл и усет. Искаше му се да порови по-дълбоко, за да узнае повече за жената под бляскавата обвивка.

— Искам да знам всичко за теб — каза й той нежно, — коя си, защо, как. От самото начало.

Фонтен се преобърна върху леглото. Чувстваше се напълно задоволена.

— Ти си загадъчен мъж. Срещам те в самолета и след миг съм с теб в леглото. Може да си…

— Какво? — той закачливо притисна ръцете й в леглото. — Масов убиец? Маниак? — Целуна я продължително и я пусна. — Само не ми казвайте, мила мисис, че не сте спала и друг път с мъж, когото сте срещнала в самолета.

— Е, веднъж или два пъти.

— А, да, разбира се, веднъж или два пъти. Колко мъже си имала?

Фонтен се протегна и стана от леглото.

— Да го кажем по друг начин, Нико. Ако ядеш веднъж дневно, никога не огладняваш.

— Върни се! Искам десерта!

— Отивам да си взема душ! Трябва да се освежа. Защо не слезеш долу и не донесеш по едно „Гран Марние“. Ще ти покажа един възхитителен нов коктейл. — Тя отиде в банята и затвори вратата.

Нико остана да лежи отпуснат и усмихнат. Чувстваше се прекрасно. Изведнъж се сети за пръстена. Това беше причината да е тук! Е, поне първоначално…

Чуваше как шурти водата в банята. Стана и се огледа за чантата, която Фонтен бе носила в самолета. Не я видя, но вратата на големия гардероб стоеше приканващо отворена. Надникна вътре и видя безкрайни редици рафтове с обувки, полици за пуловери, закачалки с ризи, сака, рокли, блузи, шалове, ръкавици, бельо, подредено в чекмеджета. Ето ги и чантите на най-долния рафт. Около две дузини приблизително. Прегледа ги бързо, търсейки чанта марка „Гучи“. Имаше поне пет чанти „Гучи“. Изруга тихо, сетне я забеляза. Чантата, която търсеше, висеше на вътрешната страна на вратата. Грабна я и отвори ципа на страничното отделение. Пръстенът блесна на дъното.

Фонтен се появи в най-неподходящия момент, увита в розова кърпа като в сари.

— Би ли ми казал какво правиш? — попита тя с абсолютно леден тон.

Нико подскочи. Почувства се като ученик, когото са хванали да мастурбира в килера. Искаше му се поне да си беше обул панталоните. Какво по-конфузно от това да те хванат в неудобна поза с увиснал член?

— Е? — Фонтен успя да вложи в една дума толкова смисъл, колкото в цяло изречение.

Нико се усмихна. Усмивката му го бе измъкнала от доста неловки ситуации.

— Никога няма да повярваш.

— Да чуя — каменното й изражение беше почти заплашително.

— Ами… — опита се да мине зад нея и да влезе в спалнята. Тя му препречи пътя.

— Дълга история — започна той. — Сигурен съм, че ще те развесели. Нека си сложа нещо отгоре…

Фонтен го прекъсна:

— Казвай какво търсиш в моята чанта и ми покажи какво държиш. Сега! Веднага! Никакви забавни истории не искам да слушам. Не съм в настроение.

Нико сви рамене.

— Мога да те уверя, че не взимам нищо твое.

— И аз мога да те уверя в същото.

— Този пръстен… мислех, че ще имам проблем с митницата…

Отвори длан и й показа диаманта. Тя му хвърли един поглед, след това го прикова с очи.

— Щях да те попитам дали би го пренесла вместо мен, но не те познавах толкова добре и… Разбира се, щях да ти кажа…

— Мръсно копеле! Долен кучи син! Използвал си ме… мен… онази вечер в самолета… Как смееш?

— Аз само…

Тя вдигна ръка заповеднически.

— Нищо повече не искам да слушам. Искам да изчезнеш — от дома и от живота ми.

— Но, Фонтен…

Но тя не слушаше. Влетя в спалнята, събра дрехите му и ги хвърли в лицето му.

— Вън! — изкрещя. — Махай се, преди да съм те изхвърлила аз!

— Трябва да поговорим.

— Защо? Какво повече искаш от мен? Мина ме по всички възможни начини. Това в леглото не бе и наполовина толкова добре, колкото онова, което всъщност направи с мен.

Тя влезе в банята и тресна вратата. Нико бързо се облече. Нямаше смисъл да остава повече и да се обяснява. В края на краищата, получи онова, за което бе дошъл.