Отразена в теб

13

Във вторник сутринта станах още преди изгрев-слънце, оставих бележка на Кари, така че да може да я види веднага щом се събуди, взех такси и се отправих към къщи. Изкъпах се, облякох се, направих си кафе и се опитах да се отърва от мисълта, че нещо не е наред. Бях под силен стрес и недоспала, а това винаги предизвикваше леки пристъпи на депресия.

Повтарях си, че няма нищо общо с Гидиън, но стегнатият възел в стомаха ми казваше съвсем друго.

Погледнах часовника и видях, че минава осем. Трябваше да тръгна скоро, защото Гидиън нито се беше обадил, нито ми беше изпратил съобщение, че ще дойде да ме вземе. Бяха минали почти двадесет и четири часа, откакто го видях за последно. Дори не бяхме разговаряли истински. Чуването ни по телефона снощи бе съвсем кратко. Прекъснах нещо важно и той едва успя да ми каже „здравей“ и „довиждане“.

Знаех, че е много зает. Знаех, че не трябва да му се сърдя, че плаща за времето през уикенда с извънредна работа сега. Освен това беше направил много, за да ми помогне в ситуацията около Кари, повече, отколкото можех да очаквам. Проблемът да се справя с чувствата си бе изцяло мой.

Изпих кафето, изплакнах чашата, грабнах чантата си и излязох. Обточената с дървета улица, на която живеех, беше тиха и спокойна, но останалата част от Ню Йорк вече беше будна и пулсираше на пълни обороти. Елегантни дами в бизнес облекла и мъже в костюми напразно се опитваха да спрат профучаващите таксита, преди да решат да се задоволят с претъпканите автобуси или пък с метрото. Сергиите за цветя искряха с великолепните си цветове, които сутрин винаги успяваха да ме развеселят точно толкова успешно, колкото и миризмата, идваща откъм близката пекарна, която в този час беше претъпкана с купувачи.

Бях изминала известно разстояние по Бродуей, когато телефонът ми иззвъня.

Вълнението, което усетих, когато видях, че е Гидиън, ме накара да ускоря крачка.

— Здравей, страннико!

— Къде си, по дяволите? — сопна се той.

Полазиха ме тръпки и въодушевлението ми се изпари.

— На път за работа.

— Защо? — обърна се той към някого и след това ме попита: — В такси ли си?

— Не, отивам пеша. Господи! Да не си се събудил с дупето нагоре?

— Трябваше да изчакаш да те вземат.

— Ти не се обади, а аз не исках да закъснея, след като вчера отсъствах от работа.

— Можеше ти да ми се обадиш, вместо просто да тръгнеш. — Гласът му беше тих и пълен с гняв.

Аз също се ядосах.

— Последния път, когато ти се обадих, беше толкова зает, че ми отдели не повече от минута.

— Трябва да се погрижа за някои неща, Ева, остави ме на мира.

— Разбира се. Мога да го направя още сега.

Затворих телефона и го пуснах в чантата си. Той започна да звъни почти веднага, но не му обърнах никакво внимание, кръвта ми кипеше от яд. След няколко минути бентлито спря до мен, но аз продължих да вървя. Колата ме последва, а шофьорският прозорец се отвори. Ангъс се наведе към мен.

— Госпожице Трамел, моля ви.

Спрях и го погледнах.

— Сам ли си?

— Да.

Качих се в колата с въздишка. Телефонът ми продължаваше да звъни, протегнах се и изключих звука му. Една пряка по-надолу чух гласа на Гидиън, който идваше откъм високоговорителите в колата.

— При теб ли е?

— Да, сър — отговори Ангъс.

След това връзката прекъсна.

— Какво го е прихванало тази сутрин? — попитах и погледнах Ангъс в огледалото за обратно виждане.

— Много неща са му се струпали на главата.

Каквото и да беше, очевидно не бе свързано с мен. Не можех да повярвам, че се държи като идиот. И предишната вечер беше рязък по телефона, но не и груб. Секунди след като пристигнах в офиса, Марк дойде до бюрото ми.

— Съжалявам за случилото се със съквартиранта ти — каза той и остави чаша кафе пред мен. — Ще се оправи ли?

— Рано или късно. Кари е силен, ще се справи.

Пуснах нещата си в най-долното чекмедже на бюрото и с благодарност приех димящата чаша кафе.

— Благодаря за кафето. Както и за вчера.

Топлите му очи излъчваха съчувствие.

— Изненадан съм, че днес си на работа.

— Имам нужда от работата си. — Успях да се усмихна, макар че бях притеснена. Нищо в моя свят не беше наред, когато отношенията ми с Гидиън не вървяха. — Ще ми кажеш ли какво пропуснах вчера?

Сутринта мина бързо. От миналата седмица имах списък със задачи, които трябваше да свърша, а до единадесет и половина Марк трябваше да подаде оферта на една компания за рекламни материали. По това време вече се бях върнала към обичайното си настроение и бях готова да забравя поведението на Гидиън от тази сутрин. Зачудих се дали не е имал поредния кошмар и не е спал добре. Реших да му се обадя, след като мине обедната почивка, за всеки случай.

След това обаче си отворих пощата.

Бях получила поредния имейл от абонамента си в Google за новини, съдържащи името на Гидиън. Отворих имейла с надеждата, че мога да получа някаква представа върху какво работи в момента. Думите бивша годеница, които се четяха в някои от заглавията, ме накараха да подскоча. Възелът, който бях усетила в стомаха си още сутринта, се появи отново, този път постегнат.

Кликнах на първия линк и попаднах на клюкарски блог със снимки на Гидиън и Корин по време на вечеря в „Табло уан“. Бяха седнали до прозорците, близо един до друг, а тя беше сложила ръка върху неговата. Той беше облечен в същия костюм, с който дойде в болницата, но в отчаянието си все пак реших да проверя датата с надеждата, че снимките са стари. Не бяха.

Дланите ми започнаха да се потят. Продължих да се самонаказвам, кликнах на всички линкове и разгледах всяка снимка, която успях да открия. На някои от тях се усмихваше, изглеждаше удивително спокоен за човек, чието гадже е в болницата при пребития си най-добър приятел. Идваше ми да повърна. Или да се разкрещя. Или да нахлуя в кабинета на Гидиън и да го попитам какво, по дяволите, става.

Беше ме отрязал, когато му звъннах, за да излезе на вечеря с бившата си годеница.

Подскочих, когато телефонът на бюрото ми иззвъня. Вдигнах го и отговорих механично:

— Кабинетът на Марк Герити, на телефона е Ева Трамел.

— Ева — беше Мегуми от рецепцията, звучеше весело, както обикновено, — един човек долу пита за теб, казва се Брет Клайн.

Останах безмълвна за известно време, трескавият ми мозък се опитваше да обработи информацията. Препратих на Гидиън имейла с линковете, за да разбере, че вече знам. След това отговорих:

— Слизам веднага.

Видях Брет във фоайето в момента, в който минах покрай охраната. Беше облечен в черни дънки и фланелка „Сикс-Найнтс“. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила, но изрусените крайчета на стърчащата коса и страхотното му тяло привличаха погледите. Брет беше висок и мускулест, по-мускулест от Гидиън, който беше релефен, без да има маса.

Когато видя, че наближавам, Брет извади ръце от джобовете и изправи гърба си.

— Хей! Виж се само!

Погледнах роклята си с къси падащи ръкави и ефектен набор и си помислих, че никога не ме е виждал облечена по този начин.

— Учудвам се, че все още си в града.

Бях още по-учудена от това, че ме е потърсил, но не го казах на глас.

— През уикенда свирихме на Джоунс бийч, а снощи бяхме в Медоуландс. Оставих момчетата, защото исках да те видя, преди да тръгнем на юг. Потърсих те в интернет, открих къде работиш и ето ме тук.

„Добрият стар Google“, помислих си иронично.

— Толкова се радвам, че нещата ви са потръгнали. Имаш ли време за един бърз обяд?

— Да.

Отговори толкова бързо и с такова желание, че леко се стреснах. Бях ядосана, наранена и готова да си отмъстя на Гидиън, но не исках да заблуждавам Брет. Въпреки това не можех да устоя на изкушението да го заведа в ресторанта, където преди време ме бяха снимали заедно с Кари, надявах се отново да попадна в обектива на папараците. Така Гидиън ще разбере какво е да си на мое място.

Докато пътувахме в таксито, Брет ме попита за Кари и не се изненада, когато разбра, че най-добрият ми приятел се е преместил на другия край на страната заедно с мен.

— Вие двамата винаги сте били неразделни — отбеляза той. — Освен когато той чукаше някого. Поздрави го от мен.

— Разбира се.

Не му казах, че Кари е в болница, беше твърде лично, за да го споделям.

Едва когато седнахме в ресторанта, Брет свали големите си слънчеви очила и аз видях синината, която се простираше от дясната му вежда до скулата.

— Господи! — въздъхнах аз и потреперих. — Съжалявам.

Той сви рамене.

— Прикривам го с грим на сцената, а ти си ме виждала и в по-лош вид. Освен това и аз нанесох няколко добри удара, нали?

Спомних си синините по гърба и брадата на Гидиън и кимнах.

— Така е.

— Значи… — той замълча, изчака келнерът да остави двете чаши и бутилка студена вода и тогава продължи — излизаш с Гидиън Крос.

Защо винаги ми задаваха този въпрос в моменти, когато не бях сигурна, че връзката ни ще продължи още дълго.

— Да, виждаме се.

— Сериозно ли е?

— Понякога изглежда така — отговорих съвсем искрено. — А ти имаш ли гадже?

— В момента не.

Отделихме малко време да погледнем менюто и да поръчаме. В ресторанта беше пълно и шумно, музиката едва се чуваше от разговорите на хората и потракването на чинии от близката кухня. Седяхме един срещу друг на масата и се оглеждахме преценяващо. Усещах пулса на привличането между нас. Когато Брет облиза устни с върха на езика си, разбрах, че и той го усеща.

— Защо написа „Златна“? — попитах внезапно, повече не можех да сдържам любопитството си. Пред Гидиън и пред Кари се бях престорила, че това не ме вълнува особено, но всъщност въпросът ме подлудяваше.

Брет се облегна назад.

— Защото много мисля за теб. Всъщност не мога да спра да мисля за теб.

— Не разбирам защо.

— Бяхме заедно цели шест месеца, Ева. Това е най-дългият период, през който съм бил с едно момиче.

— Но ние не бяхме заедно — възразих аз и понижих глас. — Освен в сексуално отношение.

Той сви устни.

— Разбирам какво представлявах за теб, но това не означава, че не бях наранен.

Вперих поглед в него, сърцето ми блъскаше като лудо.

— Имам чувството, че съм надрусана или нещо подобно. Според моите спомени двамата се чукахме след концертите и после ти отиваше да си вършиш работата. Ако не бях там да ти пусна, си намираше някоя друга мацка.

Той се наведе напред:

— Глупости. Опитвах се да те накарам да излизаме. През цялото време те молех да прекарваш повече време с мен.

Поех няколко пъти въздух, за да се успокоя. Не можех да повярвам, че едва сега, почти четири години по-късно, Брет Клайн разговаря с мен така, както навремето исках да разговаря. Бяхме заедно на обществено място, обядвахме, почти като на среща. Това още повече ме объркваше, а в главата ми и без това цареше пълен хаос заради поведението на Гидиън.

— Ужасно много си падах по теб, Брет. Пишех името ти и рисувах сърчица около него като някоя влюбена тийнейджърка. Отчаяно исках да съм ти гадже.

— Бъзикаш ли ме? — Той се протегна и хвана ръката ми. — Какво, по дяволите, се случи тогава?

Сведох поглед, той несъзнателно въртеше около пръста ми пръстена, който Гидиън ми беше подарил.

— Спомняш ли си, когато отидохме в билярдната зала?

— Да. Как мога да го забравя? — Прехапа долната си устна, очевидно спомняйки си как го бях скъсала от чукане на задната седалка на колата, твърдо решена да бъда най-добрата мацка, с която е спал, за да не търси друга. — Тогава си мислех — продължи той, — че сме стигнали до етапа, в който ще започнем да се виждаме извън бара, но ти ме изостави в момента, в който влязохме вътре.

— Отидох до тоалетната — казах тихо, спомняйки си смущението и болката, които бях изпитала, сякаш се бяха случили вчера — и когато се върнах, ви видях двамата с Дарън да обменяте монети, за да играете. Беше обърнал гръб към мен, така че не ме видя. Чух как си говорехте… и се смеехте. — Поех дълбоко въздух и издърпах ръката си от неговата.

Брет се размърда, очевидно изпитваше неудобство, което все пак беше нещо.

— Не мога да си спомня точно какво сме казали, но… По дяволите, Ева! Бях само на двадесет и една. Групата точно беше започнала да набира популярност. Мацките бяха навсякъде.

— Знам — отговорих сухо. — И аз бях една от тях.

— До онзи момент се бяхме виждали няколко пъти. Като те заведох в залата, исках да дам знак на момчетата, че между нас започва нещо. — Той потърка едната си вежда с до болка познат жест и продължи: — Тогава не ми стискаше достатъчно, за да призная какво изпитвам към теб. Правех се, че всичко е заради секса, но не беше така.

Вдигнах чашата си и отпих, опитах се да прокарам буцата, заседнала в гърлото ми.

Той отпусна ръка върху облегалката на стола.

— Значи провалих всичко с голямата си уста. Ето защо ме изостави онази вечер. Ето защо никога повече не излезе някъде с мен.

— Бях отчаяна, Брет — признах си аз, — но не исках да го показвам.

Келнерът донесе обяда ни. Защо изобщо си поръчах нещо, бях прекалено разстроена, за да ям. Брет започна да реже пържолата си. Изглеждаше така, сякаш я напада. После изведнъж остави ножа и вилицата.

— Тогава прецаках всичко, но сега всички знаят какво е ставало в главата ми по онова време. „Златна“ е най-големият ни хит. Заради него подписахме договор с „Видал“.

Идеята всичко да завърши с тази песен ме накара да се усмихна.

— Песента е прекрасна, а гласът ти звучи страхотно, докато я пееш. Наистина се радвам, че ми се обади и се видяхме отново, преди да заминеш. Фактът, че поговорихме и изяснихме някои неща, означава много за мен.

— Ами ако не искам да замина и да продължа нататък? — Той пое дълбоко въздух и издиша шумно. — Ева, през последните години ти беше моята муза. Благодарение на теб написах най-добрите парчета на групата.

— Това много ме ласкае — започнах аз.

— Бяхме страхотни заедно. И все още е така. Знам, че и ти го чувстваш. Начинът, по който ме целуна онази нощ…

— Това беше грешка. — Стиснах юмруци под масата. Не можех да понеса повече драми. Не можех да преживея още една нощ като миналия петък. — Освен това не забравяй факта, че Гидиън контролира вашия лейбъл. Не е необходимо да си създаваш такива проблеми.

— Майната му! Какво може да направи? — възкликна той и започна да потропва с пръсти по масата. — Искам да опитаме още веднъж.

Поклатих глава и си взех чантата.

— Това е невъзможно. Дори и да нямах гадже, не съм подходящото момиче за твоя начин на живот, Брет. Нуждая се от прекалено много внимание.

— Спомням си — отвърна той грубо. — Господи, как мога да го забравя.

Изчервих се.

— Не това имах предвид.

— И не това е всичко, което искам. Мога да съм до теб. Виж ме сега, групата е на път, но ние с теб сме заедно. Мога да ти отделям време. Искам да го правя.

— Не е толкова просто — отвърнах аз, извадих няколко банкноти от портмонето си и ги оставих на масата. — Ти не ме познаваш. Нямаш представа какво означава да имаш връзка с мен, колко усилия са необходими за това.

— Остави ме да опитам — предизвика ме той.

— Аз съм капризна, своенравна и ужасно ревнива. Ще те побъркам само след седмица.

— Винаги си ме побърквала. И това ми харесва. — Усмивката изчезна от лицето му. — Престани да бягаш, Ева, и ми дай още един шанс.

Погледнах го в очите и задържах погледа си.

— Влюбена съм в Гидиън.

Той вдигна вежди. Дори посиняло, лицето му беше прекрасно.

— Не ти вярвам.

— Съжалявам. Трябва да тръгвам. — Станах и понечих да мина покрай него.

Той ме хвана за лакътя.

— Ева…

— Моля те, не прави сцени — прошепнах аз, вече съжалявах за прибързаното си решение да обядваме на толкова оживено място.

— Не се нахрани.

— Не мога. Трябва да тръгвам.

— Чудесно. Но аз няма да се откажа — заяви той и пусна ръката ми. — Може и да правя грешки, но се уча от тях.

Наведох се към него и казах твърдо:

— Няма никакъв шанс. Никакъв.

Брет забоде вилицата си в пържолата:

— Докажи го.

Когато излязох от ресторанта, видях, че бентлито ме чака, паркирано до тротоара. Ангъс излезе от колата и ми отвори задната врата.

— Как разбра къде съм? — попитах, стресната от неочакваното му появяване.

В отговор на въпроса той само се усмихна любезно и докосна ръба на шофьорската си фуражка.

— Това започва да ме плаши, Ангъс — оплаках се аз и се настаних на задната седалка.

— Не че не съм съгласен с вас, госпожице Трамел, аз само си върша работата.

Докато пътувахме обратно към „Кросфайър“, пуснах на Кари съобщение: „Обядвах с Брет. Иска да му дам втори шанс“. Кари ми отговори: „Като му тръгне на човек…“

„Целият ден = Пълен кошмар“ — написах аз. — „Искам да започне отначало“.

Телефонът ми иззвъня. Беше Кари.

— Бебчо — започна той, — много ми се иска да ти съчувствам, но този любовен триъгълник е нещо толкова прекрасно. Решената на всичко рок звезда и властният милиардер. Еха!

— О, стига! Затварям.

— Ще те видя ли довечера?

— Да, и моля те, не ме карай да съжалявам.

Чух смеха му, докато затварях телефона, и тайничко се зарадвах, че той се чувства толкова щастлив. Посещението на Трей явно беше направило чудеса.

Ангъс ме остави точно пред входа на „Кросфайър“ и аз побързах да се скрия от жегата, като влязох в прохладното фоайе. Успях да се вмъкна в асансьора точно преди вратите да се затворят. Вътре имаше пет-шест души, които разговаряха помежду си на две отделни групички. Застанах в предния ъгъл на кабината и се опитах да изхвърля от ума си всичко, свързано с личния ми живот. Не можех да мисля за него по време на работа.

— Хей, подминахме си етажа — обади се момичето до мен.

Погледнах стрелката над вратата.

Мъжът, който стоеше най-близо до бутоните, започна да ги натиска, но нито един не светеше, освен този за най-горния етаж.

— Бутоните не работят.

Пулсът ми се ускори.

— Използвайте аварийния телефон — предложи едно от момичетата.

Асансьорът продължаваше да се движи бързо нагоре и с всеки изминал етаж усещах все по-голямо напрежение в стомаха си. Накрая кабинката спря плавно на последния етаж и вратите се отвориха.

Гидиън стоеше срещу мен, прекрасното му лице се беше превърнало в безизразна маска. Сините му очи светеха… и бяха студени като лед. Не можех да пророня и дума.

Всички в кабината на асансьора запазиха пълно мълчание. Не помръднах от мястото си, молейки се вратите да се затворят по-бързо. Гидиън се протегна, стисна ме за лакътя и ме измъкна навън. Опитах се да се съпротивлявам, бях толкова ядосана, че не исках да имам нищо общо с него. Вратите зад мен се затвориха и той ме пусна.

— Поведението ти днес е направо отвратително — изръмжа той.

— Моето поведение? А какво ще кажеш за твоето?

Приближих се до бутона за асансьора и го натиснах. Той не светна.

— На теб говоря, Ева.

Погледнах към вратите, които отделяха офисите на „Крос индъстрис“, и с облекчение забелязах, че червенокосата рецепционистка не е на мястото си.

— Нима? — обърнах се към него, презирах се за това, че въпреки грозното му държание все още го намирах за толкова неустоимо привлекателен. — Интересно как ми говориш, а пък аз нищо не мога да разбера, не разбирам, например, защо снощи си излязъл с Корин.

— Не би трябвало да ме дебнеш онлайн — скастри ме той. — Нарочно се мъчиш да изровиш нещо, което да те накара да се тревожиш.

— Значи проблемът не е в това, което правиш? — не му останах длъжна аз, усещах как в гърлото ми се надигат сълзи. — А в това, че съм разбрала.

Той скръсти ръце.

— Трябва да ми се довериш, Ева.

— Постъпките ти правят това невъзможно! Защо не ми каза, че ще излезеш на вечеря с Корин?

— Защото знам, че нямаше да ти е приятно.

— И въпреки това го направи.

Истински ме заболя. След всичко, за което си говорехме през уикенда… след като ми каза, че разбира как се чувствам.

— А ти излезе с Брет Клайн, въпреки че знаеше, че няма да ми е приятно.

— Не се ли разбрахме? Ти задаваш правилата как да се държим с бившите си гаджета.

— Каквото повикало, това се обадило, а? Наистина зряло поведение.

Отдръпнах се от него. В човека, който стоеше пред мен, нямаше нищо от онзи Гидиън, когото познавах. Имах чувството, че мъжът, когото обичах, беше изчезнал, и сега пред мен стоеше един непознат в тялото на Гидиън.

— Ще ме накараш да те намразя — прошепнах. — Престани.

Нещо премина през лицето на Гидиън, но толкова за кратко, че не можах да определя какво точно. Оставих езика на тялото му да говори вместо него. Беше застанал далече от мен, изпънал рамене и стиснал зъби.

Сърцето ми се късаше от мъка, сведох поглед и промълвих:

— В момента не искам да съм с теб. Пусни ме да си отида.

Гидиън се приближи към другия асансьор и натисна бутона.

— Ангъс ще те взема всяка сутрин — каза той с гръб към мен, съсредоточил вниманието си върху стрелката над асансьора. — Изчаквай го. И предпочитам да обядваш на бюрото си. Точно сега не е добре да се разхождаш непрекъснато насам-натам.

— И защо не?

— В момента имам прекалено много ангажименти на главата си…

— Като например да излизаш на вечеря с Корин?

— … и не мога да се безпокоя и за теб — продължи той, без да обърне каквото и да било внимание на думите ми. — Мисля, че не искам прекалено много.

Нещо не беше наред.

— Защо отказваш да говориш с мен, Гидиън? — Протегнах се и докоснах рамото му, но той се извърна и избягна допира, сякаш го бях опарила. Тази реакция на жеста ми ме нарани повече от всичко останало. — Кажи ми какво става. Ако има някакъв проблем…

— Проблемът е в това, че през половината от времето не знам къде си, по дяволите! — сряза ме той и ме изгледа намръщено, докато вратите на асансьора се отваряха. — Съквартирантът ти е в болница. Баща ти ще идва на гости. Просто… съсредоточи вниманието си върху това.

Влязох в асансьора с парещи очи. Като не броим това, че ме беше дръпнал, за да изляза от кабинката, през цялото време Гидиън не ме докосна. Не прокара пръсти по бузата ми, не направи опит да ме целуне. Освен това не спомена, че иска да се видим по-късно, направо прескочи останалата част от деня и каза, че Ангъс ще ме чака сутринта.

Никога преди това не съм била така объркана. Не можех да разбера какво се случва, защо изведнъж между нас се бе отворила пропаст, защо Гидиън беше сърдит и напрегнат, защо се държеше така, сякаш дори не го интересува, че съм обядвала с Брет. Защо се държеше така, сякаш не го интересува абсолютно нищо? Вратите започнаха да се затварят. „Довери ми се, Ева.“

Наистина ли прошепна тези думи в мига, преди вратите напълно да се затворят? Или само ми се искаше да е така?

В момента, в който влязох в болничната стая на Кари, усетих, че съм на края на силите си. Преди това бях тренирала здраво с Паркър, след което се отбих в апартамента само колкото да взема един душ и да изям порция безвкусни полуготови спагети. Цял ден не бях яла нищо, затова шокът от солта и въглехидратите в спагетите изтощи организма ми до крайност.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза Кари и намали звука на телевизора.

— Виж ти кой ми го казва — не му останах длъжна аз, чувствах се прекалено напрегната, за да понеса критичните му забележки.

— Аз бях пребит с бейзболна бухалка. Твоето извинение какво е?

Подредих възглавниците и грубото одеяло върху походното си легло и му разказах подробно как е минал денят ми.

— И оттогава Гидиън не ми се е обаждал — завърших уморено. — Дори Брет се свърза с мен след обяда. Остави на рецепцията плик с телефонния си номер.

В плика бяха и парите, които бях оставила в ресторанта.

— Ще му се обадиш ли? — попита Кари.

— Сега не искам да мисля за Брет! — отвърнах аз, опънах се по гръб на леглото и прокарах пръсти през косата си. — Искам да разбера какво му става на Гидиън. Сякаш през последните трийсет и шест часа се е превърнал в съвсем друг човек.

— Може би причината е в това.

Вдигнах глава от възглавницата и видях, че сочи нещо, оставено върху нощното шкафче. Изправих се на крака и видях какво е — местен гей вестник.

— Трей го донесе днес — обясни Кари.

Снимката на Кари беше отпечатана на първа страница, а отдолу следваше статия, в която се разказваше за нападението и се изказваше предположението, че може да е престъпление от омраза. Статията споменаваше факта, че живеем заедно, както и романтичната ми връзка с Гидиън Крос, просто за да направи четивото по-пикантно.

— И на сайта им го има — добави той тихо. — Предполагам, че някой от агенцията се е разприказвал, клюката се е разнесла и сега ще се превърне в някаква политическа глупост. Честно казано, не вярвам на Крос да му пука.

— Каква е сексуалната ти ориентация ли? Разбира се, че не. Не е такъв.

— Но може би хората от пиар отдела му гледат на нещата по друг начин. Може би затова иска да знае къде ходиш. А ако се тревожи, че някой иска чрез теб да достигне до мен, това би обяснило защо не иска да ходиш сама по улиците.

— Тогава защо не ми го каже? — възкликнах аз и оставих вестника. — Защо се държи като пълен идиот? Всичко беше толкова прекрасно през уикенда. Той беше толкова прекрасен. Мислех, че трудностите са вече зад гърба ни. През цялото време си мислех, че той вече няма нищо общо с мъжа, когото срещнах за първи път, а сега се държи още по-зле. Има някакво… Не знам. Имам чувството, че е на хиляди мили от мен. Нищо не разбирам.

— За съжаление, не мога да ти помогна, Ева — каза Кари, взе ръката ми и я стисна. — Само той може да даде отговор на въпросите ти.

— Прав си.

Отидох до чантата си и извадих телефона.

— Връщам се след малко.

Излязох на малкия закрит балкон встрани от мястото за посетители и позвъних на Гидиън. Телефонът му иззвъня няколко пъти и накрая се включи гласовата поща. Реших да пробвам да се обадя на домашния му телефон. Гидиън отговори на третото позвъняване.

— Крос — каза той рязко.

— Здрасти.

Настъпи известно мълчание и след това той каза:

— Задръж. — Чух как се отваря врата и звукът в телефона се промени, беше се преместил от помещението, в което беше. — Всичко наред ли е? — попита той.

— Не — отговорих и разтърках уморените си очи. — Липсваш ми.

Той въздъхна:

— Аз… не мога да говоря сега, Ева.

— Защо не можеш? Не мога да разбера защо се държиш така студено с мен. Нещо лошо ли направих?

Чух някакъв шепот и разбрах, че е затиснал слушалката и говори на някой друг. Почувствах се предадена, ужасното чувство стегна гърдите ми и ми стана трудно да дишам.

— Гидиън, кой е при теб у вас?

— Трябва да затварям.

— Кажи ми кой е при теб!

— Ангъс ще бъде в болницата в седем. Опитай се да поспиш, ангелче. — И затвори телефона.

Спуснах ръка и вперих поглед в телефона, като че ли той можеше да ми даде отговор на въпроса какво точно се бе случило преди малко. Тръгнах към стаята на Кари, отворих вратата и влязох, чувствах се смазана и ужасно нещастна. Кари ме погледна и въздъхна.

— Изглеждаш така, сякаш кученцето ти е умряло, бебчо.

Бентът рухна и сълзите ми се изляха навън.