Отразена в теб

18

Когато слязох от асансьора на двайсетия етаж, очите ми бяха сухи, а изражението — решително. Мегуми натисна бутона, за да отвори вратата, и се изправи.

— Наред ли е всичко?

Спрях за миг до бюрото й.

— Нямам ни най-малка представа. Този мъж е пълен откачалник.

Тя вдигна учудено вежди.

— Дръж ме в течение.

— Май ще е по-добре да напиша цял роман — измърморих аз и тръгнах към работното си място, питайки се защо, по дяволите, всички се интересуват толкова от любовния ми живот.

Седнах на бюрото си, оставих чантата в най-долното чекмедже и се обадих на Кари.

— Здрасти — започнах, когато той вдигна, — ако скучаеш…

— Ако? — изсумтя той.

— Спомняш ли си онази папка, която беше напълнил с информация за Гидиън? Можеш ли да ми направиш подобна и за доктор Теранс Лукас?

— Разбира се. Познавам ли го?

— Не. Той е педиатър.

Настъпи кратко мълчание, след което той попита:

— Бременна ли си?

— Не! Господи! Ако бях бременна, щях да имам нужда от гинеколог.

— Пфу! Отдъхнах си. Ще повториш ли отново името.

Казах на Кари всичко необходимо, след това намерих телефонния номер на кабинета на доктор Лукас и си записах час при него.

— Не е необходимо да попълвам формулярите за нови пациенти — обясних на сестрата. — Искам да го помоля само за една бърза консултация.

След това позвъних във „Видал рекърдс“ и оставих съобщение на Кристофър да ми се обади. Когато Марк се върна от обяд, отидох до кабинета му и почуках на отворената врата.

— Здравей. Искам да те помоля утре да дойда един час по-късно на работа. Имам един ангажимент. Мога ли да дойда в десет и да остана до шест?

— Няма никакъв проблем, Ева. Ела в десет, но пак ще си тръгнеш в пет — каза той и ме изгледа внимателно. — Наред ли е всичко?

— Става все по-наред с всеки изминал ден.

— Добре — усмихна се той, — радвам се да го чуя.

Отново се заловихме за работа, но мисълта за Гидиън ми тежеше през цялото време. Непрекъснато поглеждах пръстена и си спомних какво ми бе казал, когато ми го даде за първи път: „Хиксовете съм аз и те държа“.

Да чакам. Него ли? Да чакам да се върне обратно при мен? Защо? Не можех да разбера защо ме отряза по този начин и след това очакваше да го приема обратно. Особено като се има предвид, че и Корин е замесена.

През останалата част от следобеда прехвърлях през ума си събитията от последните няколко седмици, търсейки отговори. Спомнях си разговорите, които бяхме водили с Гидиън, нещата, които беше казал и направил. В края на работния ден излязох от „Кросфайър“, видях бентлито, което ме чакаше отпред, и махнах с ръка на Ангъс, който ми отговори с усмивка. Имах проблеми с шефа му, но самият Ангъс не беше виновен за тях.

Навън беше горещо и задушно. Отбих се до магазина зад ъгъла, за да си купя бутилка студена минерална вода за из път и пликче с минишоколадчета, на които да се насладя след тренировката по крав мага. Когато излязох от магазина, видях, че Ангъс е точно пред вратата, следваше ме като сянка. Завих отново покрай „Кросфайър“, за да тръгна към къщи, и видях Гидиън, който излезе на улицата заедно с Корин. Беше сложил ръката си малко под кръста й и я водеше към елегантен черен мерцедес. Сетих се, че колата е негова. Корин се усмихваше. Неговото изражение беше напълно непроницаемо.

Изпаднах в паника, не можех нито да се движа, нито да откъсна поглед от тях. Стоях на средата на многолюдния тротоар, стомахът ми се свиваше от мъка и гняв, както и от ужасно усещане за предателство.

Той се извърна към мен и ме видя, замръзна на място също като мен. Шофьорът, същият латиноамериканец, който беше дошъл да ме вземе в деня, когато баща ми пристигна, отвори задната врата и Корин потъна в колата. Гидиън остана неподвижен, вперил поглед в мен.

Няма начин да не е видял, когато вдигнах ръка и му показах среден пръст.

Изведнъж една мисъл мина през ума ми.

Обърнах гръб на Гидиън, отдръпнах се настрани и започнах да търся телефона си в чантата. Намерих го, набрах майка ми и когато тя отговори, попитах:

— Помниш ли деня, когато излязохме на обяд с Мегуми и нещо те изплаши на връщане към „Кросфайър“? Тогава го видя, нали? Нейтън. Видя Нейтън на входа на „Кросфайър“?

— Да — призна тя. — Затова Ричард реши, че е по-добре да му дадем парите, които иска. Нейтън обеща, че ще стои далече от теб, стига да има пари да напусне страната. Защо питаш?

— Досега не ми беше минавало през ума, че причината да реагираш така онзи ден е Нейтън. — Вперих поглед право пред себе си и закрачих бързо към къщи. Мерцедесът беше потеглил, но аз започнах да се ядосвам все повече. — Трябва да затварям, мамо. Ще ти се обадя по-късно.

— Всичко наред ли е? — попита тя разтревожено.

— Все още не, но ще се оправи.

— Ако имаш нужда от нещо, винаги можеш да разчиташ на мен.

— Знам — казах с въздишка. — Добре съм. Обичам те.

Когато се прибрах, заварих Кари на дивана с лаптоп в скута и боси крака, качени на холната масичка.

— Здрасти — поздрави той, без да откъсва поглед от екрана.

Оставих нещата си и си събух обувките.

— Знаеш ли какво?

Той ме погледна изпод кичура коса, който беше паднал над очите му.

— Какво?

— Мислех, че Гидиън ме заряза заради Нейтън. Всичко беше чудесно, после изведнъж нещата се промениха, а малко след това полицията дойде и ни съобщи за Нейтън. Предполагах, че двете неща са свързани.

— Има логика… — смръщи се той. — Предполагам.

— Но Нейтън е бил в „Кросфайър“ в понеделника, преди да те нападнат. Знам, че е бил там, за да се срещне с Гидиън. Знам го със сигурност. Нейтън не би отишъл там, за да се види с мен. Не би избрал място с толкова много охрана и хора, които ме познават.

Кари се облегна назад.

— Добре. И какво означава това?

— Означава, че Гидиън е бил добре след срещата с Нейтън — казах аз и вдигнах ръце. — Беше добре през цялата седмица. А през уикенда, който прекарахме заедно, беше повече от добре. Нямахме никакви проблеми и в понеделник сутринта, когато се прибрахме тук. И след това изведнъж — бам! — изгуби си ума и в понеделник вечерта направо беше превъртял.

— Дотук добре.

— Какво е станало в понеделник?

Кари учудено повдигна вежди.

— Мен ли питаш?

— Ооо! — изплаках аз и зарових ръце в косата си. — Питам шибаната Вселена. Господ! Който и да е. Какво, по дяволите, стана с гаджето ми?

— Мисля, че вече се разбрахме, че трябва да питаш него.

— От него получавам само два отговора — довери ми се и чакай. Днес ми върна пръстена — казах аз и му показах ръката си. — Освен това все още носи пръстена, който му дадох. Имаш ли представа колко объркана се чувствам? Това не са просто пръстени, това са обещания. Те са символи на притежание и обвързаност. Защо ще продължава да го носи? Защо му е толкова важно и аз да нося своя? Наистина ли очаква, че ще го чакам да чука Корин, докато му омръзне?

— Според теб това ли прави в момента? Наистина ли мислиш така?

Затворих очи и отпуснах глава назад.

— Не. И не знам дали причината да не мисля така е наивността ми, или се заблуждавам съвсем съзнателно.

— Този доктор Лукас има ли нещо общо с това?

— Не — изправих се и седнах до Кари на дивана. — Откри ли нещо?

— Малко ми е трудно, бебчо, тъй като не знам какво търся.

— Просто имам някакво предчувствие — заявих и погледнах екрана. — Какво е това?

— Текстът на интервю, което Брет е дал вчера за едно радио във Флорида.

— О?! И защо го четеш?

— Слушах „Златна“, реших да пусна заглавието в търсачката и излезе това. Опитах се да прочета какво пише, но от мястото, където седях, ми беше неудобно.

— Какво пише?

— Питат го дали съществува истинска Ева и той отговаря, че Ева наистина съществува и че двамата отскоро отново са в контакт и се надява този път нещата да потръгнат.

— Какво? Не може да бъде.

— Както виждаш, може — засмя се Кари. — Така че си имаш готов мъж в резерва, ако междувременно Крос не се осъзнае.

— Както и да е — заявих аз и се изправих. — Гладна съм. Ти искаш ли нещо?

— Това, че апетитът ти се връща, е добър знак.

— Всичко се връща — отвърнах аз. — С желание за отмъщение.

На следващата сутрин изчаках Ангъс на тротоара. Той спря пред мен, а портиерът Пол ми отвори задната врата на колата.

— Добро утро, Ангъс — поздравих го аз.

— Добро утро, госпожице Трамел.

Срещна погледа ми в огледалото за обратно виждане и ми се усмихна. Колата тръгна, а аз се наведох между предните седалки.

— Знаеш ли къде живее Корин Жиро?

— Да — отвърна той и ме погледна изненадано.

Облегнах се назад.

— Искам да ме закараш там.

Корин живееше съвсем близо до Гидиън. Бях убедена, че не е съвпадение.

Съобщих името си на рецепцията и трябваше да изчакам цели двайсет минути, преди да получа разрешение да се кача на десетия етаж. Позвъних на апартамента, вратата се отвори и пред мен се появи зачервената и разрошена Корин, облечена в дълъг до земята черен копринен халат. Наистина беше много красива с лъскавата си черна коса и синьо-зелени очи и се движеше с очарователна грациозност, на която се възхищавах. Бях облякла любимата си сива рокля без ръкави и бях доволна, че съм постъпила така. Чувствах се доста недодялана пред нея.

— Ева — възкликна тя задъхано, — каква изненада.

— Извинявай, че ти се натрапвам неканена. Просто искам да ти задам един много бърз въпрос.

— Така ли?

Тя се облегна на рамката, като през цялото време държеше вратата зад себе си притворена.

— Мога ли да вляза? — попитах напрегнато.

— Ами… — поколеба се тя и хвърли поглед през рамо. — По-добре недей.

— Не ме интересува дали има някой при теб и наистина ще ти отнема само минута, обещавам!

— Ева — започна тя и облиза устни, — как да ти го кажа…

Ръцете ми трепереха, стомахът ми се беше свил, а умът ми прожектираше ужасяващи сцени, в които Гидиън стои зад нея гол, ядосан, че сутрешното им чукане е прекъснато от бившето гадже, което не иска да разбере от дума. Познавах го и знаех колко много обича сутрешния секс.

Всъщност — познавах го, точка. Познавах го толкова добре, че си позволих да кажа:

— Стига с тези глупости, Корин.

Очите й се разшириха.

Изкривих устни в презрителна усмивка:

— Гидиън е влюбен в мен. Много добре знам, че не те чука.

Тя бързо дойде на себе си.

— Но не чука и теб. Щях да знам, тъй като прекарва цялото си свободно време с мен.

Чудесно. Щяхме да разговаряме за това в коридора.

— Познавам го. Невинаги го разбирам, но това е друга тема. Знам, че още в самото начало ти е казал, че между вас двамата няма да излезе нищо, защото не би искал да те подведе. Вече те е наранил веднъж, няма да го направи отново.

— Това, което казваш, е много интересно. Той знае ли, че си тук?

— Не, но ти ще му кажеш. Няма проблем. Искам само да знам какво правеше онзи ден в „Кросфайър“, когато изглеждаше така, сякаш току-що са те изчукали, както изглеждаш и сега.

Усмивката й беше остра като бръснач.

— Какво си мислиш, че съм правила?

— Не си била с Гидиън — заявих решително и вътрешно в себе си се молех да не изглеждам като пълен идиот. — Видя ме, нали? От фоайето си имала чудесна гледка към другата страна на улицата и си ме видяла да идвам. По време на вечерята в „Уолдорф“ Гидиън ти е казал, че съм ревнива. Изчука ли някого от другите фирми в обедната му почивка, или сама се приведе в този вид, преди да излезеш на тротоара?

Видях отговора, изписан по лицето й. Появи се и изчезна със скоростта на светкавица, но го видях.

— И двете ти предположения са абсурдни — отвърна тя.

Кимнах, наслаждавайки се на дълбокото облекчение и удовлетворение, което изпитвах в момента.

— Чуй ме! Той никога няма да е твой по начина, по който го искаш. Знам колко болезнена може да е тази мисъл. Живея с нея през последните две седмици. Съжалявам за теб, наистина.

— Майната ти и на теб, и на съжалението ти — сряза ме тя. — Запази го за себе си. Аз съм тази, с която той прекарва времето си.

— И това е единственото ти ценно качество, Корин. Ако си достатъчно наблюдателна, вече си забелязала, че в момента той страда. Бъди му приятелка. — Тръгнах към асансьора и подвикнах през рамо: — Приятен ден!

Тя затръшна вратата зад гърба ми.

Върнах се в бентлито и казах на Ангъс да ме закара до кабинета на доктор Теранс Лукас. Той спря, преди да затвори вратата, и ме погледна:

— Гидиън много ще се ядоса, Ева.

Кимнах, разбрах предупреждението му.

— Ще се справя с това, когато му дойде времето.

Сградата, в която се намираше кабинетът на доктор Лукас, не беше нищо особено, но помещенията имаха топъл и уютен вид. Стените на чакалнята бяха облицовани с тъмна ламперия, върху която бяха закачени снимки на деца и бебета. По масите бяха подредени списания за родители, детският кът беше чист и уютен.

Съобщих името си и седнах, но едва се бях настанила на стола, когато сестрата ме извика. Заведоха ме в кабинета на доктор Лукас, а не в стаята за прегледи. Той стана от стола и бързо заобиколи бюрото си, за да ме посрещне.

— Ева! — Той протегна ръка и аз я поех. — Не беше необходимо да си записваш час.

— Не знаех как иначе да стигна до теб — някак успях да се усмихна аз.

— Заповядай, седни.

Седнах, но той остана прав, облегна се на бюрото и се хвана с две ръце за ръба му. Позата беше властна и аз се почудих защо избра да я използва точно пред мен.

— С какво мога да ти помогна? — попита той.

Беше спокоен и самоуверен, усмихваше се широко и ведро. Приятният му външен вид и любезните маниери със сигурност караха всяка майка да се довери на професионалните му умения и почтеността му.

— Гидиън Крос е бил твой пациент, нали?

Усмивката веднага изчезна от лицето му и той се изправи.

— Нямам право да обсъждам пациентите си.

— Когато в болницата ми каза „нямам право да обсъждам“, не разбрах какво имаш предвид, а трябваше да се сетя — започнах аз, потропвайки нервно с пръсти по страничната облегалка на креслото. — Излъгал си майка му. Защо?

Той се върна от другата страна на бюрото, така че в момента то стоеше между нас.

— Той ли ти каза това?

— Не. Стигнах до този извод в движение. Хипотетично погледнало, какво би те накарало да излъжеш за резултатите от някой преглед?

— Не бих излъгал. А сега е време да си вървиш.

— О, я стига — отвърнах аз, облегнах се назад и кръстосах крака. — Очаквах много повече от теб. Къде остана твърдението, че Гидиън е бездушно чудовище, чиято единствена цел е да прелъсти всички жени на света?

— Направих онова, което счетох за правилно, и те предупредих. — Гледаше ме нахално, по устните му играеше подигравателна усмивка. Вече не изглеждаше толкова привлекателен. — Ако си твърдо решена да си съсипваш живота, не мога да направя нищо.

— Сама ще реша какво да правя. Просто имах нужда да те погледна в лицето. Исках да знам дали съм била права.

— Не, не си. Крос никога не ми е бил пациент.

— Въпрос на формулировка — майка му се е обърнала към теб. И докато продължаваш всеки ден да изгаряш от яд, че жена ти се е влюбила в него, помисли си какво си причинил на едно малко дете, което се е нуждаело от помощ. — Гласът ми ставаше все по-остър с увеличаването на гнева ми. Не можех да мисля за онова, което се е случило на Гидиън, без в мен да се надигне желание за физическо насилие към всеки, допринесъл за болката. Станах от креслото. — Онова, което се е случило между него и жена ти, е било по взаимното съгласие на двама възрастни. Това, което той е преживял като дете, е престъпление и ти си допринесъл то да остане неразкрито.

— Махай се оттук.

— С удоволствие.

Отворих вратата със замах и почти се сблъсках с Гидиън, който се бе облегнал на стената точно пред кабинета. Стисна ме силно за горната част на ръката, но леденият му поглед, изпълнен с гняв и омраза, беше вперен в доктор Лукас.

— Стой далече от нея — каза той с дрезгав глас.

Лукас се усмихна злобно:

— Тя сама дойде при мен.

Усмивката, с която Гидиън му отговори, ме накара да потръпна:

— Съветвам те, ако я видиш, че идва, веднага да хукваш в обратна посока.

— Странно. Точно същият съвет й дадох аз за теб.

Вдигнах ръка и показах среден пръст на добрия чичо доктор.

Гидиън изсумтя, хвана ме за ръката и ме дръпна надолу по коридора.

— Какво ти става, че непрекъснато показваш среден пръст на хората?

— Защо? Това си е класика.

— Не можете да нахлувате тук както ви дойде! — скара ни се жената от рецепцията, когато минавахме покрай нея.

Гидиън я погледна.

— Отменете повикването до охраната. Тръгваме си.

Излязохме от коридора.

— Ангъс ли ме издаде? — измърморих аз, опитвайки се да освободя ръката си.

— Не. Престани да се гърчиш. Всички коли имат джипиес.

— Ти си абсолютно побъркан. Знаеш ли го?

Той натисна бутона на асансьора и ме изгледа ядосано.

— Така ли? А ти? Развихрила си се навсякъде? Майка ми. Корин. Проклетият Лукас. Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, Ева?

— Не е твоя работа — отвърнах и вирнах брадичка. — Скъсахме, не помниш ли?

Той стисна зъби. Стоеше в своя костюм, изглеждаше така цивилизован и изискан, а излъчваше трескавата енергия на истински дивак. Контрастът между това, което виждах, когато погледнех към него, и това, което чувствах, възбуждаше копнежа ми. Обожавах факта, че бях притежавала мъжа под костюма. Всеки вкусен и неукротим сантиметър от него.

Асансьорът дойде и се качихме в кабината. Кипях от трудно потискано вълнение. Беше тръгнал след мен. Тази мисъл ме възбуждаше до крайност. Гидиън вкара ключа в таблото на асансьора и аз изпъшках:

— Има ли нещо в Ню Йорк, което да не притежаваш?

В следващия миг той се нахвърли върху мен, сграбчи с една ръка косата ми, а с другата дупето ми и започна яростно да ме целува. Не губеше време, пусна език между устните ми и го вкара дълбоко в устата ми.

Изстенах, прегърнах го през кръста и се повдигнах на пръсти, за да достигне по-навътре в мен. Зъбите му се забиха в долната ми устна с болезнена сила.

— Мислиш, че само с няколко думи можеш да сложиш край? Между нас няма край, Ева.

Допря гърба ми плътно в кабината. Бях притисната до стената от сто и деветдесет сантиметровото тяло на възбуден до крайна степен мъжкар.

— Липсваше ми — прошепнах аз, хванах го за задника и се притиснах по-плътно до него.

— Ангелче — изпъшка Гидиън.

Целуваше ме — дълбоки, безсрамно отчаяни целувки, които накараха краката ми да се подкосят.

— Какво правиш? — прошепна задъхано той. — Защо обикаляш насам-натам и създаваш неприятности?

— Имам много свободно време — отвърнах, не по-малко задъхана от него, — откакто зарязах тъпото си гадже.

Той изръмжа, гореше от страст, ръката му стискаше косата ми толкова силно, че ми причиняваше болка.

— Не можеш да оправиш всичко с една целувка или пък с чукане, Гидиън. Не и този път.

Беше толкова трудно да го пусна. Беше почти невъзможно след седмиците, в които правото и възможността да го докосвам ми бяха отнети. Имах нужда от него. Той притисна чело до моето.

— Трябва да ми имаш доверие.

Сложих длани на гърдите му и го бутнах назад. Остави ме да го направя, погледът му беше съсредоточен върху лицето ми.

— Не мога да ти имам доверие, когато отказваш да разговаряш с мен.

Протегнах се, извадих ключа от таблото и му го подадох. Кабината започна да се спуска.

— Накара ме да мина през ада. Нарочно. Накара ме да страдам. И не се вижда края на това мъчение. Не знам какво, по дяволите, правиш, шампионе, но тази тъпа игра на доктор Джекил и мистър Хайд никак не ми допада.

Ръката му се плъзна в джоба, движенията му бяха спокойни и отмерени. Държеше се така, когато беше най-опасен.

— Ти си напълно неуправляема.

— Да, когато съм облечена. Свиквай с това.

Вратите на кабината се отвориха и аз излязох. Той постави ръка в основата на гърба ми и по тялото ми премина тръпка. Този невинен жест през пластовете дрехи ме възбуждаше още от самото начало.

— Ако те видя още веднъж да слагаш ръката си така върху Корин, ще ти счупя пръстите.

— Знаеш, че не искам друга — прошепна той. — Не мога. Обсебен съм от желанието да имам теб.

И бентлито и мерцедесът чакаха пред сградата. Докато съм била вътре, небето беше потъмняло, сякаш се въсеше заедно с мъжа до мен. Въздухът тежеше от напрегнато очакване, първи признак на задаваща се лятна буря. Спрях под навеса на входа и погледнах към Гидиън.

— Накарай ги да пътуват заедно. Ние с теб трябва да поговорим.

— Такъв беше и моят план.

Ангъс допря ръка до ръба на фуражката си и седна зад волана. Другият шофьор се приближи до Гидиън и му подаде ключовете от колата.

— Госпожице Трамел — обърна се той към мен вместо поздрав.

— Ева, това е Раул.

— Срещали сме се и преди — отбелязах. — Предаде ли съобщението, което ти бях дала миналия път?

Пръстите на Гидиън потръпнаха на гърба ми.

— Предаде го.

— Благодаря ти, Раул — казах с широка усмивка.

Раул отиде до бентлито и седна на предната седалка, а ние с Гидиън се приближихме към мерцедеса и той ми отвори вратата. Изпитах известно вълнение, когато той седна зад волана и намести седалката, за да направи достатъчно място за дългите си крака. Запали мотора и се вля в трафика, умело и самоуверено управлявайки мощната машина из лудницата на нюйоркските улици.

— Започвам да те желая, когато те наблюдавам как шофираш — казах и забелязах как ръката му стисна волана по-силно.

— Господи! — въздъхна той и ми хвърли един поглед. — За теб превозните средства са фетиш.

— За мен фетиш е Гидиън — прошепнах аз. — Минаха няколко седмици.

— Мразя всяка секунда от тях. Това е истинско мъчение, Ева. Не мога да се съсредоточа. Не мога да спя. Изпускам нервите си и по най-дребния повод. Без теб живея в ад.

Не исках да страда, но щях да излъжа, ако не признаех, че моята собствена мъка ставаше по-поносима, когато знаех, че му липсвам не по-малко, отколкото той на мен. Извърнах се на седалката и го погледнах.

— Защо ни причиняваш това?

— Отвори ми се възможност, от която се възползвах — отговори той през стиснати зъби. — Раздялата ни е цената, която трябваше да платя. Няма да е вечна. Само трябва да проявиш малко търпение.

Поклатих глава.

— Не, Гидиън. Не мога. Не издържам повече.

— Не можеш да ме напуснеш. Няма да ти го позволя.

— Аз вече те напуснах. Не го ли разбираш? Живея собствения си живот и ти не присъстваш в него.

— Присъствам по всички начини, които са възможни в момента.

— Как, като караш Ангъс да ме следи ли? Хайде, стига. Това не е връзка — заявих аз и облегнах буза на седалката. — Поне не такава, каквато аз искам.

— Ева — въздъхна той дълбоко, — мълчанието ми е по-малката от двете злини. Страхувам се, че ще те прогоня, независимо дали ще ти обясня какво става, или не, но обяснението крие повече рискове. Мислиш, че искаш да знаеш всичко, но ако ти го кажа, ще съжаляваш. Довери ми се, когато ти казвам, че има някои страни от мен, които е по-добре да не познаваш.

— Трябва да ми дадеш нещо, на което да се осланям — казах и поставих ръка върху бедрото му, усетих как в отговор мускулът му се стегна и след това потръпна. — В момента нямам нищо. Празна съм.

Той постави ръката си върху моята.

— Ти ми вярваш. Въпреки всички доказателства за противното, ти вярваш на онова, което знаеш за мен. Това е огромна стъпка за теб, Ева. За двама ни. За нас, точка.

— Няма нас.

— Престани да го казваш.

— Искаше сляпото ми доверие и го получи, това е всичко, което мога да ти дам. Ти сподели с мен съвсем малка част от себе си и аз бях съгласна да живея с това, защото имах теб. А сега не.

— Още ме имаш — възрази той.

— Не и по начина, от който имам нужда — неловко свих рамене. — Даваше ми тялото си и аз жадно го приемах, защото това бе единственият начин, по който се разкриваше пред мен. Сега нямам и това. И когато се огледам, виждам, че единственото, което имам, са обещания. Не ми е достатъчно. Когато те няма, оставам само с купчина тайни, които не искаш да разкриеш пред мен.

Той впери поглед напред, изражението му бе непроницаемо. Издърпах ръката си от неговата и се извърнах на другата страна, застанах с гръб към него и се загледах през прозореца в гъмжащите улици.

— Ако те загубя, Ева — започна той дрезгаво, — няма да ми остане нищо. Всичко, което направих, е в името на това, да не те загубя.

— Това не ми е достатъчно — казах и опрях чело в стъклото на колата. — Ако не мога да имам тялото ти, трябва да имам поне достъп до същността ти, а ти никога не ме допусна там.

Пътувахме мълчаливо, пълзяхме едва-едва в натоварения сутрешен трафик. Една голяма капка дъжд се удари в стъклото, после още една.

— След като баща ми почина — започна той тихо, — ми беше много трудно да приема настъпилите промени. Спомням си, че хората го обичаха, приятно им беше да са в компанията му. Нали правеше всички богати?! И след това светът изведнъж се обърна с главата надолу и всички започнаха да го мразят. Майка ми, която до този момент винаги бе толкова щастлива, започна да плаче непрекъснато. С баща ми се караха всеки ден. Това е най-живият ми спомен от онези дни — непрекъснатите крясъци и викове.

Обърнах се към него, вперих поглед в каменния му профил, но не казах нищо, страхувах се да не разваля момента.

— Тя се омъжи повторно веднага след смъртта на баща ми. Преместихме се да живеем извън града. Тя забременя. Никога не знаех кога ще попадна на поредния човек, загубил парите си заради баща ми, а и останалите деца много ме тормозеха заради това. Родителите им също. Учителите. Беше голяма новина. И до ден-днешен хората говорят за баща ми и за това, което е направил. Бях толкова ядосан. На всички наоколо. Непрекъснато изпадах в пристъпи. Чупех предмети. — Той спря на един светофар, дишаше тежко. — Когато Кристофър се роди, положението стана още по-лошо. Щом навърши пет, започна да ме имитира, изпадаше в пристъпи по време на вечеря и блъскаше чиниите от масата на земята. По това време майка ми беше бременна с Айрланд и двамата с Видал решиха, че е време да започна терапия.

Сълзите се затъркаляха по бузите ми, когато си представих какво дете е бил — уплашено, наранено, злощастно убедено, че няма място в новия живот на майка си.

— Те идваха в къщата ни — психотерапевтката и докторантът, когото тя обучаваше. В началото всичко вървеше добре. И двамата бяха мили, привлекателни, търпеливи. Но скоро психотерапевтката започна да прекарва по-голямата част от времето с майка ми, която караше трудна бременност, а освен това имаше две малки момчета, които изобщо не се поддаваха на контрол. Все по-често ме оставяха насаме с докторанта.

Гидиън отби колата и спря. Стискаше волана толкова силно, че кокалчетата на ръцете му бяха побелели, опитваше се да преглътне, но явно му беше трудно. Ритмичното трополене на дъжда по стъклото отслабна, остави ни сами с болезнените истории от живота ни.

— Не е необходимо да разказваш повече — прошепнах аз, разкопчах колана и се протегнах към него.

Докоснах лицето му, пръстите ми бяха мокри от собствените ми сълзи. Ноздрите му потръпнаха от рязко поетия въздух.

— Караше ме да свършвам. Никога не спираше, преди да свърша, за да може да каже, че ми харесва.

Събух обувките си, дръпнах ръката му от волана, за да мога да седна в скута му с лице към него и да го прегърна. Притисна ме до себе си толкова силно, че ме заболя, но не се оплаках. Намирахме се на ужасно оживена улица, от едната ни страна се движеше непрекъснат поток от коли, а от другата се блъскаха пешеходци, но нито един от двама ни не им обръщаше внимание. Той се тресеше силно, сякаш неконтролируемо ридаеше, но не издаваше звук и очите му бяха сухи.

Небето плачеше вместо него. Дъждът плющеше и блъскаше ядно по стъклото, а от асфалта се вдигаше пара.

Обгърнах главата му с ръце и допрях мокрото си лице до неговото.

— Спокойно, миличък. Разбирам те. Знам как злорадстват след това. Познавам срама, объркването и вината, които изпитваш. Не си виновен ти. Не си го искал. Не си се наслаждавал.

— В началото го оставях да ме опипва — прошепна той. — Казваше, че всичко било заради възрастта ми… заради хормоните. Трябвало да мастурбирам, за да съм по-спокоен. За да не изпитвам яд през цялото време. Започна да ме опипва, като ми казваше, че ще ми покаже как да го правя. Че не го правя както трябва…

— Гидиън, недей.

Отдръпнах се назад и го погледнах, представих си как са се развили нещата след това, всичко, което е било казано и направено, за да изглежда така, че Гидиън е бил инициатор на собственото си изнасилване.

— Ти си бил само едно дете в ръцете на възрастен, който много добре е знаел как да те манипулира. Те винаги искат да ни изкарат виновни, за да спасят самите себе си от отговорността за престъпленията, които са извършили, но това не е вярно. — Очите му бяха огромни и тъмни, лицето му — съвсем бледо. Докоснах устни до неговите, вкусвайки сълзите си. — Обичам те. И ти вярвам. И нищо от това, което се е случило, не е било по твоя вина.

Гидиън зарови ръце в косата ми, задържа ме на едно място и обхвана устните ми в отчаяна целувка.

— Не ме изоставяй.

— Да те изоставя ли? Че аз ще се омъжа за теб.

Той пое дълбоко дъх. След това ме придърпа към себе си и плъзна ръце по гърба ми. Нетърпеливото почукване по стъклото ме накара да подскоча стреснато.

Една полицайка, облечена в дъждобран, ни гледаше през предното стъкло и се мръщеше под козирката на фуражката си.

— Имате трийсет секунди да изчезнете оттук или ще обвиня и двама ви в непристойно поведение.

Изчервена и засрамена, аз тромаво се изтърколих обратно на мястото си. Гидиън изчака да закопчая колана и запали двигателя. Докосна с пръсти челото си, за да поздрави полицайката и колата се вля в оживения трафик.

Протегна се, взе ръката ми в своята, допря с устни върха на пръстите ми и ги целуна.

— Обичам те.

Замръзнах на мястото си, сърцето ми биеше като лудо.

Той вплете пръсти в моите и придърпа ръката ми върху бедрото си. Чистачките се движеха по стъклото бавно и ритмично, сякаш се подиграваха на препускащия ми пулс. Преглътнах трудно и прошепнах:

— Повтори го.

Той намали, защото наближавахме светофар. Обърна се към мен и ме погледна. Изглеждаше уморен, сякаш обичайната му кипяща енергия беше изчерпана и той беше достигнал до своя предел. В очите му обаче грееше топлота, а в усмивката му се таеше надежда и любов.

— Обичам те. Все още мисля, че това не са най-правилните думи, но знам, че искаш да ги чуеш.

— Имам нужда да ги чуя — съгласих се тихо.

— Стига да можеш да разбереш разликата. — Светофарът се смени и ние продължихме нататък. — Хората преодоляват любовта. Могат да живеят без нея, да продължат напред. Човек може да изгуби любовта и да я открие отново. Но с мен това не може да се случи. Няма да оцелея без теб, Ева.

Затаих дъх, когато той се обърна към мен и видях изражението му.

— Обсебен съм от теб, ангелче. Пристрастен съм към теб. Ти си всичко, което някога съм искал и от което съм се нуждаел, всичко, за което съм мечтал. Ти си всичко. Живея и дишам чрез теб. За теб.

Поставих и другата си длан върху сплетените ни ръце.

— Там, навън, има толкова много за теб. Ти просто още не знаеш.

— Нямам нужда от нищо друго. Всяка сутрин ставам от леглото и се изправям срещу света, защото знам, че ти съществуваш.

Той зави и спря пред „Кросфайър“ точно зад бентлито. Угаси мотора, разкопча колана си и пое дълбоко дъх.

— Заради теб светът придобива значение, каквото досега не е имал за мен. Сега имам свое място в него, при теб.

Изведнъж ми стана ясно защо беше работил толкова усилено, защо толкова млад бе успял да натрупа такова безумно богатство. През цялото време се е опитвал да намери свое място под слънцето, да престане да е аутсайдер.

Пръстите му се плъзнаха по бузата ми. Този жест ми беше липсвал толкова, че сърцето ми прокърви, когато го усетих.

— Кога ще се върнеш при мен? — попитах тихо.

— Веднага щом мога — отвърна той, наведе се и притисна устни в моите. — Чакай.