Отразена в теб

17

През останалата част от съботата и неделята двамата с баща ми се разхождахме из града. Погрижих се да направим задължителната кулинарна обиколка — хапнахме чийзкейк в „Джуниърс“, хотдог в „Грейс Папая“, а от „Джонс“ взехме пица, която изядохме вкъщи заедно с Кари. Качихме се на Емпайър стейт билдинг, с което отметнахме от списъка на забележителностите и Статуята на свободата, тъй като баща ми не държеше да ходим дотам. Изгледахме едно дневно представление на Бродуей. Отидохме пеша до Таймс скуеър, където беше горещо, пълно с хора и миришеше ужасно, но пък имаше доста интересни улични артисти, някои от които полуголи. Направих снимки с телефона си и ги изпратих на Кари да се посмее.

Баща ми беше много впечатлен от присъствието на представители на реда навсякъде и се радваше на конните полицаи почти толкова, колкото и аз. Разходихме се с файтон из Сентръл парк и дори се осмелихме да се качим в метрото. Заведох го до „Рокфелер“, „Мейсис“ и „Кросфайър“, която според него беше впечатляваща сграда, отличаваща се от всички останали впечатляващи сгради наоколо. През по-голямата част от времето обаче просто се мотаехме. Разхождахме се, говорехме и ни беше приятно да прекарваме времето си заедно.

Най-после разбрах как се е запознал с майка ми. Тя спукала гумата на елегантната си спортна кола и се озовала в сервиза, където по онова време работел той. Казах му, че тяхната история ми напомня за стария хит на Били Джоуел „Uptown Girl“. Баща ми се разсмя и отговори, че това е една от любимите му песни. Каза ми, че още може съвсем ясно да си представи как майка ми се измъква иззад волана на скъпата си кола и обръща света му с главата надолу. Била най-красивото нещо, което бил виждал до този момент, а и след него… докато не съм се появила аз.

— Обиден ли си й, татко?

— Навремето бях — отвърна той и ме прегърна през раменете. — Никога няма да й простя, че не ти даде моята фамилия, когато се роди. Но вече не й се сърдя заради парите. В крайна сметка никога нямаше да успея да я направя щастлива и тя се познаваше достатъчно добре, за да знае, че е така.

Кимнах, почувствах се нещастна заради всички нас.

— И наистина — въздъхна той, — колкото и да ми се иска аз да мога да ти дам всичко, което нейният съпруг ти дава, ми стига и това, че в крайна сметка го получаваш. Не съм толкова горделив, че да го отричам — животът ти е много по-добър благодарение на избора, който майка ти направи. А и аз не се оплаквам от своя. Имам хубав живот, който ме прави щастлив, и дъщеря, с която страшно много се гордея. Смятам се за богат човек, защото имам всичко, което съм искал.

Спрях и го прегърнах.

— Обичам те, татко. Толкова съм щастлива, че си тук.

Той ме прегърна и в този момент си помислих, че в крайна сметка може би всичко ще се нареди. И майка ми, и баща ми живееха пълноценно без човека, когото обичаха. Аз също можех да го постигна.

Изпаднах в депресия, след като баща ми си замина. Следващите няколко дни се изнизаха мъчително бавно. Всеки ден си казвах, че не чакам знак от Гидиън, но вечер, когато се вмъквах в леглото, плачех, докато заспя, защото беше изминал още един ден, без той да се обади.

Хората около мен се тревожеха. В сряда на обед Марк и Стивън бяха особено загрижени. Отидохме в мексиканския ресторант, в който работеше Шона, и тримата положиха огромни усилия, за да ме накарат да се разсмея и да се забавлявам. Наистина се забавлявах, защото бях с тях и защото не ми беше никак приятно да гледам загрижените им погледи; вътре в мен обаче зееше дупка, която нищо не можеше да запълни, и трептеше тревога за това как върви разследването на смъртта на Нейтън.

Майка ми се обаждаше всеки ден да ме пита дали от полицията са ме търсили — не бяха — и ми съобщаваше дали отново са разговаряли с нея и Стантън.

Тревожех се от това, че се навъртат около Стантън, но все си повтарях, че тъй като вторият ми баща е очевидно невинен, няма какво да открият за него. И въпреки това… Питах се дали в крайна сметка ще разкрият какво се е случило. Явно ставаше въпрос за убийство, иначе нямаше какво толкова да разследват. Нейтън беше пристигнал в града съвсем скоро, кой го е познавал, че да иска да го убие?

Дълбоко в съзнанието си не можех да се избавя от мисълта, че Гидиън е организирал всичко. Това правеше още по-трудни опитите ми да го забравя, защото една част от мен — малкото момиченце от едно време — отдавна искаше Нейтън да умре. Исках да страда така, както бях страдала аз в продължение на години. Заради него бях загубила невинността и девствеността си. Бях загубила самочувствието и себеуважението си. И накрая, с онзи ужасен аборт, бях загубила дете по време, когато самата аз все още бях дете.

Справях се с всеки ден минута по минута. Налагах си да ходя при Паркър за тренировките по крав мага, да гледам телевизия, да се усмихвам и да се смея в подходящите моменти, особено пред Кари, и да ставам всяка сутрин, за да посрещна новия ден. Опитвах се да не обръщам внимание на това колко мъртва се чувствам отвътре. В живота ми нямаше друго, освен болката, която не спираше да пулсира вътре в мен с постоянно тъпо парене. Отслабнах, спях много, но продължавах да се чувствам смъртно уморена.

В четвъртък, Ден Шести След Гидиън, Втори Рунд, оставих съобщение на секретарката на доктор Питърсън, че повече няма да го посещаваме. Същата вечер накарах Кланси да минем покрай сградата на Гидиън и дадох на рецепцията запечатан плик с пръстена, който ми беше дал, и ключа от апартамента му. Не оставих бележка, вече бях казала всичко, което имах да казвам.

В петък назначиха асистент на един от другите младши мениджъри в офиса и Марк ме попита дали ще помогна на новака да се запознае с работата. Казваше се Уил и ми допадна от пръв поглед. Имаше ниско подстригана, къдрава тъмна коса. Носеше дълги бакенбарди и очила с квадратни рамки, които много му подхождаха. Пиеше газирана вода вместо кафе и все още ходеше с гаджето си от училище.

През по-голямата част от сутринта го развеждах из кабинетите.

— Явно ти харесва работата тук — отбеляза той.

— Обожавам я — отвърнах с усмивка.

Уил също се усмихна.

— Радвам се. В първия момент не бях съвсем сигурен. Не изглеждаше особено ентусиазирана, дори когато говореше добри неща.

— Проблемът е изцяло в мен. В момента преживявам тежка раздяла — казах аз, като се опитах да омаловажа нещата. — Затова ми е трудно да се въодушевя от нещо, дори от нещата, които много обичам. А работата ми е едно от тях.

— Съжалявам за раздялата — каза той, тъмните му очи бяха изпълнени със съчувствие.

— Благодаря. И аз съжалявам.

До неделя Кари вече изглеждаше и се чувстваше много по-добре. Ребрата му все още бяха бинтовани, ръката му още дълго щеше да е в гипс, но се движеше сам из апартамента и вече не се нуждаеше от медицинската сестра.

Майка ми докара вкъщи цял салон за красота — шест жени в бели престилки, които превзеха хола ми. Кари беше на седмото небе и без никакви скрупули се отдаде на пълно глезене. Майка ми изглеждаше уморена, което не беше никак типично за нея. Знаех, че се тревожи за Стантън. А може би си мислеше и за баща ми. Според мен беше невъзможно да не мисли за него, след като го бе видяла за първи път от почти двайсет и шест години. Аз самата бях почувствала горещия му и силен копнеж, не можех да си представя колко силно е било усещането за нея.

Що се отнася до мен, беше страхотно да съм с двама души, които ме обичат и ме познават достатъчно, че да не споменават името на Гидиън и да не се дразнят, че в момента не съм особено добра компания. Майка ми беше донесла кутия от любимите ми шоколадови трюфели, на които бавно се наслаждавах. Те бяха една от малкото прищевки, за които никога не ми се караше. Дори тя приемаше, че всяка жена има право на шоколад.

— Коя от процедурите си избра? — попита Кари и ме погледна под черната лепкава маска, с която беше покрито цялото му лице.

Щяха да му подстригват косата в обичайната секси рошава прическа и да се погрижат за педикюра му, като оформят ноктите в идеално заоблени квадратчета.

Облизах шоколада от пръстите си, докато обмислях отговора. Предишния път, когато бяхме на спа, точно се бях съгласила да имам връзка с Гидиън. Предстоеше първата ни среща и знаех, че ще правим секс. В онзи ден бях избрала специален пакет, създаден за съблазняване, който направи кожата ми мека и я напои с аромати, за които се твърдеше, че имат свойствата на афродизиаци.

Сега всичко бе съвсем различно. По някакъв начин изглеждаше така, като че ли получавам втори шанс. Разследването на смъртта на Нейтън тревожеше всички ни, но фактът, че той е излязъл от живота ми завинаги, ми даваше необикновена свобода, от която до този момент не бях осъзнавала, че се нуждая. Очевидно страхът непрестанно бе присъствал някъде дълбоко в подсъзнанието ми. Докато Нейтън беше жив, винаги съществуваше някаква възможност да се срещнем отново. Сега бях свободна.

Освен това вече можех да се насладя на новия си живот в Ню Йорк по начин, по който не бях успяла да го направя досега. Не дължах обяснения на никого. Можех да отида където си поискам, с когото си поискам. Можех да съм каквато си поискам. Коя беше Ева Трамел, която живееше в Манхатън и беше получила своята работа мечта в рекламна агенция? Все още не знаех отговора на този въпрос. Досега бях момичето, пристигнало от Сан Диего и попаднало в орбитата на тайнствен и невероятно властен мъж. Тази Ева в момента преживяваше Ден Осми След Гидиън, Втори Рунд, беше се свила в ъгъла, ближеше раните си и щеше да остане още дълго време така. Може би завинаги. Не можех да си представя, че ще успея да се влюбя в някой друг така, както в Гидиън. За добро или лошо, той беше моята сродна душа. Другата ми половина. В много отношения той беше мое отражение.

— Ева? — подвикна Кари, взирайки се в мен.

— Искам всичко — отговорих решително. — Искам нова прическа. Нещо късо, закачливо и шик. Искам маникюр в яркочервено — и на ръцете, и на краката. Искам да се превърна в нова Ева.

Кари вдигна вежди.

— Ноктите — добре. Косата — не съм съвсем сигурен. Не трябва да вземаш сериозни решения, докато си ядосана на някой мъж. Подобни решения винаги се връщат да те преследват като кошмари.

— Ще го направя, Кари Тейлър — отвърнах аз и вирнах брадичка. — Можеш или да помогнеш, или просто да си затвориш устата и да гледаш.

— Ева! — почти изпищя майка ми. — Ще изглеждаш страхотно! Знам точно какво трябва да направиш с косата си. Страшно ще ти хареса!

Кари сви устни.

— Добре тогава, бебчо. Хайде да видим как ще изглежда Новата Ева.

Новата Ева се оказа модерно, леко екстравагантно и много секси парче. Русата ми коса, която преди беше дълга и права, сега стигаше до раменете и беше подстригана на етажи, които падаха около лицето ми и проблясваха със светлоруси кичури тук-там. Бяха ми направили и грим, така че да видя какъв стил ще подхожда на новата ми прическа. Установих, че перфектният избор са опушено сиви сенки за очи и светлорозов гланц за устни.

В крайна сметка се отказах от яркочервения лак и вместо него предпочетох шоколадов. Наистина ми харесваше. Поне засега. Бях готова да призная, че в момента вероятно просто преминавам през някаква фаза.

— Добре, вземам си думите обратно — заяви Кари и подсвирна. — Очевидно на теб разделите ти се отразяват добре.

— Виждаш ли? — изчурулика майка ми до него и се усмихна. — Нали ти казах! Толкова е изискано и ърбън, и арт!

— Така ли се нарича вече?

Огледах внимателно отражението си в огледалото, бях удивена от настъпилата промяна. Изглеждах малко по-възрастна. Определено по-изискана. Доста по-секси. Настроението ми се повиши, когато видях, че срещу мен стои нов човек, а не онази млада жена с изпразнен поглед, която бях свикнала да виждам в огледалото през последните почти две седмици. Отслабналото ми лице и тъжните очи някак перфектно пасваха на новия ми по-смел външен вид.

Майка ми настоя, че щом всички изглеждаме толкова добре, е задължително да отидем на вечеря. Обади се на Стантън да го предупреди да се подготви и ако се съдеше от края на разговора, го омая тотално с момичешкия си ентусиазъм. Остави на него да избере ресторанта и да направи резервацията, след това се зае да продължи трансформацията ми, като избра от дрешника ми една малка черна рокля. Докато се обличах, я видях да вади една от коктейлните ми рокли с цвят на слонова кост.

— Взимай я! — подканих я аз.

Беше забавно и твърде изумително, че майка ми може да носи дрехите на някого, който бе с почти двайсет години по-млад от нея.

Когато се облякохме, тя отиде в стаята на Кари и му помогна да се приготви. Застанах до вратата и я наблюдавах, докато се суетеше около него, през цялото време говореше нещо, без да очаква той да отговаря. Кари стоеше и й се усмихваше сладко, следеше я с очи, докато тя се движеше из стаята му, и очевидно се чувстваше добре.

Прокара ръце по широките му рамене и приглади ленената му риза, след това умело върза връзката му и отстъпи назад, за да се наслади на добре свършената работа. Ръкавът на гипсираната му ръка беше разкопчан и навит нагоре, по лицето му все още имаше жълто-лилави следи от побоя, но те по никакъв начин не можеха да развалят цялостния ефект на Кари Тейлър, облечен за небрежно-елегантна вечер навън.

— Великолепно, Кари. Просто великолепно!

— Благодаря ти.

Тя отстъпи назад и го целуна по бузата.

— Отвън си почти толкова хубав, колкото и отвътре.

Той се обърна към мен и премигна с объркан поглед в зелените си очи. Облегнах се на рамката на вратата и казах:

— Някои от нас могат да виждат и вътре в теб, Кари Тейлър. Прекрасният ти външен вид не може да ни заблуди. Знаем, че под него се крие голямо и добро сърце.

— Хайде! — подкани майка ми, хвана ни за ръце и ни изведе от стаята.

Когато стигнахме във фоайето на сградата, лимузината на Стантън вече ни чакаше. Вторият ми баща излезе от задната врата, прегърна майка ми и я целуна нежно по бузата, защото знаеше, че няма да й е никак приятно, ако й размаже червилото. Стантън беше хубав мъж, имаше снежнобяла коса и тъмносини очи. Годините бяха оставили отпечатък върху лицето му, но въпреки това все още беше много привлекателен и се поддържаше в отлична форма.

— Ева! — възкликна той, прегърна ме и ме целуна по бузата. — Изглеждаш пленително!

Усмихнах се. Не бях много сигурна дали „пленително“ означава, че аз ще пленя някого, или че чакам да бъда пленена.

Стантън се ръкува с Кари и леко го тупна по рамото.

— Радвам се да те видя отново на крака, млади момко. Доста ни уплаши.

— Благодаря за всичко.

— Не е необходимо да благодариш — отвърна Стантън и махна с ръка. — Никога!

Майка ми въздъхна дълбоко. Очите й грееха, докато гледаше Стантън. Видя, че я наблюдавам, и ми се усмихна, усмивката й бе спокойна.

Отидохме в един частен клуб, в който свиреше голям оркестър и пееха двама чудесни изпълнители, мъж и жена. През цялата вечер те се редуваха и създаваха перфектна атмосфера за вечеря на свещи в тапицирано с кадифе сепаре, излязло сякаш от картичка за Манхатън. Не можех да не остана очарована.

Между основното ястие и десерта Кари ме покани на танц. По настояване на майка ми двамата бяхме ходили на уроци по класически танци, но поради травмите на Кари в момента трябваше да сме доста внимателни. В общи линии просто се поклащахме на място, наслаждавайки се на факта, че завършваме един хубав ден с прекрасна вечеря, споделена с онези, които обичаме.

— Само ги погледни — каза Кари и проследи Стантън, който уверено водеше майка ми по дансинга. — Той е луд по нея.

— Така е. И тя му се отразява добре. Двамата си дават един на друг точно онова, от което се нуждаят.

Кари сведе поглед към мен.

— За баща си ли мислиш?

— Да, малко. — Протегнах ръка и прокарах пръсти през косата му, като си представих далеч по-дълги и по-тъмни кичури, които на допир бяха като коприна. — Никога не съм мислила, че съм романтичка. Искам да кажа, че харесвам романтиката и големите жестове и онова замайване, което изпитваш, когато наистина си падаш по някого. Но никога не съм си падала по цялата онази фантазия за Принца на бял кон и това да се омъжиш за мъжа на живота си.

— Ние двамата с теб, бебчо, сме по-различни птици. Единственото, което искаме, е страхотен секс с някого, който знае, че сме леко сбъркани, и просто го приема.

— В някакъв момент успях да се поддам на заблудата и започнах да мисля, че с Гидиън нещата наистина ще се получат. Че единственото важно нещо е това, че сме влюбени. Предполагам, че стана така, защото никога не съм си представяла, че мога да се влюбя по този начин, а нали според популярния мит, щом се влюбиш, веднага преминаваш към „и заживели щастливо“.

Кари притисна устни до челото ми.

— Съжалявам, Ева. Знам, че те боли. Бих направил всичко, за да мога да помогна.

— Не знам защо никога не ми е минавало през ума да намеря някого, с когото просто бих мога да съм щастлива.

— Жалко, че не искаме да се чукаме. Бихме били идеални един за друг.

Разсмях се и притиснах буза до сърцето му.

Песента свърши, двамата се отдръпнахме един от друг и се отправихме към масата. Усетих как някой ме хвана за китката, извърнах глава и… се озовах очи в очи с Кристофър Видал-младши, природения брат на Гидиън.

— Ще ми подариш ли следващия танц? — попита той, изкривил устни в момчешка усмивка.

В лицето му нямаше и следа от злия тип, когото бях видяла в клипчето, заснето тайно от Кари по време на едно градинско парти в имението на семейство Видал. Кари пристъпи напред, погледна ме, за да му дам знак какво да направи. Първата ми реакция беше да откажа, след това се огледах наоколо.

— Сам ли си?

— Има ли някакво значение? — отвърна той и ме привлече в обятията си. — Ти си жената, с която искам да танцувам. Поемам оттук — обърна се той към Кари и ме понесе в танц.

Бяхме се запознали точно по същия начин — той ме беше поканил на танц. Беше по време на първата ми среща с Гидиън и още тогава нещата между нас вече бяха започнали да се разпадат.

— Изглеждаш фантастично, Ева. Много ми харесва косата ти.

— Благодаря — отвърнах и се усмихнах сдържано.

— Отпусни се — каза той. — Толкова си напрегната. Не хапя.

— Извинявай. Просто не искам да обидя дамата, с която си излязъл.

— Тук съм само с родителите си и с мениджъра на една певица, която иска да подпише договор с „Видал рекърдс“.

— Така ли? — възкликнах аз и се усмихнах по-широко и по-искрено. Точно това се надявах да чуя.

Огледах залата, докато танцувахме. Когато песента свърши, Елизабет Видал стана и улови погледа ми, приех го като знак от съдбата. Тя се извини на останалите на масата, а аз се извиних на Кристофър, който се опита да протестира.

— Трябва да се освежа — заявих.

— Добре. Но настоявам да те почерпя едно питие, когато се върнеш.

Тръгнах след майка му, все още колебаейки се дали да не се обърна и да кажа на Кристофър, че е най-отвратителното същество, което някога съм срещала. Не знаех дали Магдалин му е казала за видеото, но ако не го беше направила, сигурно е имала причина за това.

Изчаках Елизабет точно пред тоалетната. Когато излезе, веднага ме видя в коридора и ми се усмихна. Майката на Гидиън беше красива жена, имаше права черна коса и същите невероятно сини очи като сина си и Айрланд. Сърцето ме заболя само като я видях. Гидиън толкова много ми липсваше. Всеки един час водех битка със себе си да не му се обадя и да се съглася на всяка трошичка, която е готов да ми даде.

— Ева — поздрави ме тя и допря буза до моята. — Кристофър каза, че си тук. Не те познах в първия момент. Изглеждаш толкова различна с тази прическа. Стои ти чудесно.

— Благодаря. Трябва да поговоря с теб. Насаме.

— Така ли? — намръщи се тя. — Случило ли се е нещо? Нещо, свързано с Гидиън?

— Хайде — подканих я аз и я поведох по коридора към аварийния изход.

— За какво става въпрос?

Заговорих едва когато се отдалечихме от тоалетните.

— Спомняш ли си, че когато Гидиън е бил дете, ти е казал, че срещу него е било извършено насилие?

Тя пребледня.

— Разказал ти е за това?

— Не. Но бях свидетел на кошмарите му. На ужасяващите му, грозни, изпълнени с насилие кошмари, в които той се моли за милост. — Говорех тихо, но гласът ми трепереше от гняв. Едва се сдържах да не й посегна, като я гледах как стои срещу мен, едновременно смутена и войнствена. — Било е твое задължение да го защитаваш и подкрепяш!

Тя вирна брадичка.

— Не знаеш…

— Нямаш никаква вина за онова, което се е случило, преди да разбереш — изсъсках в лицето й и останах доволна, когато тя отстъпи назад. — Но всичко, което се е случило, след като ти е казал, е изцяло по твоя вина.

— Майната ти! — изруга тя. — Не знаеш за какво говориш. Как смееш да идваш при мен и да ми говориш подобни неща, когато нямаш никаква представа за какво става въпрос!

— Разбира се, че смея! Синът ти е бил сериозно травмиран от това, което му е било причинено, и фактът, че си отказала да му повярваш, е направил всичко милиони пъти по-зле.

— Мислиш ли, че бих търпяла някой да насилва собственото ми дете? — Лицето й бе почервеняло от гняв, очите й горяха. — Извиках двама отделни педиатри, които да прегледат Гидиън за… травми. Направих всичко, което можеше да се очаква от мен.

— Освен да му повярваш. А като майка е трябвало да направиш точно това.

— Аз съм майка и на Кристофър, а той беше там през цялото време. Кълне се, че не се е случвало нищо. На кого трябваше да вярвам, при положение, че няма доказателства? Никой не можа да открие нищо в подкрепа на твърденията на Гидиън.

— Не е трябвало да ти доказва нищо. Бил е дете! — Цялата се тресях от гнева, който изпитвах. Бях стиснала ръцете си в юмруци, опитвах се да овладея порива да я ударя. Искаше ми се да го направя не само заради това, което бе изгубил Гидиън, а и заради това, което двамата заедно бяхме изгубили. — Независимо от всичко е трябвало да застанеш на негова страна.

— Гидиън беше объркано дете, което ходеше на терапия, за да преодолее загубата на баща си. През цялото време се стремеше да привлече вниманието на всички върху себе си. Нямаш представа какъв беше тогава.

— Знам какъв е сега. Той е пречупен и наранен и смята, че не е достоен да бъде обичан. И ти си спомогнала да стане такъв.

— Върви по дяволите! — изсъска тя, отдалечавайки се.

— Аз вече съм с тях — изкрещях след нея. — Живея в ада! Но и синът ти е там.

През цялата неделя бях Старата Ева.

Трей имаше свободен ден и изведе Кари на обяд и на кино. Радвах се, че отново са заедно, вълнувах се от това, че полагат усилия да изградят връзката си. Кари не беше канил вкъщи никой от останалите си познати, които му бяха звънели, и аз се питах дали не преосмисля приятелствата си. Предполагах, че повечето от тях са от типа „добри познати“ — чудесни за купон, но нищо повече.

Останала сама в апартамента, спах до късно, ядох всякакви боклуци и дори не си направих труда да си съблека пижамата. Затворих се в стаята си и плаках за Гидиън, забила поглед в колажа от снимки, който преди стоеше на бюрото ми в офиса. Липсваше ми тежестта на пръстена, който ми беше подарил, и звукът на гласа му. Липсваше ми докосването на ръцете и устните му и нежно обсебващият начин, по който се грижеше за мен.

В понеделник сутринта излязох от апартамента като Новата Ева. С опушените сенки за очи, розовия гланц за устни и новата прическа на етажи можех да си представям, че съм някой друг през целия ден. Някой, чието сърце не е разбито и не се чувства изгубен.

Видях бентлито веднага щом стъпих на тротоара, но Ангъс не си направи труда да излезе от колата, защото знаеше, че няма да му позволя да ме закара. Озадачаваше ме това, че Гидиън го кара да си губи времето, като се върти около мен, в случай че пожелая да ме закара някъде. Не виждах никакъв смисъл в това, освен ако Гидиън не се чувства виновен. Мразех чувството за вина. Мразех факта, че е оставило отпечатък върху толкова много от хората около мен. Искаше ми се просто да го зарежат и да продължат напред. Така, както се опитвах да направя аз самата.

Сутринта в „Уотърс Фийлд & Лийман“ буквално излетя, защото трябваше да помагам на новия асистент Уил, а и да свърша текущата си работа. Радвах се, че Уил не се притеснява да ме затрупва с въпроси, защото така бях непрекъснато заета и нямах време да броя секундите, минутите и часовете от последната ми среща с Гидиън.

— Изглеждаш чудесно, Ева — каза Марк, когато влязох в кабинета му. — Добре ли си?

— Не съвсем. Но ще се оправя.

Той се наведе напред и подпря лакти на бюрото си.

— Със Стивън се разделихме веднъж, беше около година и половина след началото на връзката ни. Няколко седмици непрекъснато се карахме и решихме, че и за двама ни ще е по-добре, ако сложим край. Беше наистина ужасно — каза той яростно. — Всяка минута беше ад. Истински подвиг беше, че сутрин успявах да се измъкна от леглото, а и той се чувстваше по същия начин. Така че… както и да е… ако имаш нужда от нещо…

— Благодаря ти. Най-доброто, което можеш да направиш в момента за мен, е да ме затрупаш с работа. Иска ми се през цялото време да не мисля за нищо друго, освен за работа.

— Това мога да го уредя.

В обедната почивка двамата с Уил взехме Мегуми и отидохме в една близка пицария. Мегуми разказа последните новини около връзката й с мъжа от онази уредена среща, а Уил ни забавлява с приключенията си с мебелите на ИКЕА, откъдето с приятелката му бяха купили обзавеждане за мансардата, в която се нанесли. Добре че бяха спа процедурите, за да имам и аз за какво да говоря.

— Този уикенд ще ходим до Хемптънс — заяви Мегуми, докато се връщахме към „Кросфайър“. — Бабата и дядото на моя човек имат къща там. Не е ли страхотно?

— Супер е! — отвърнах и минах след нея през въртележката. — Завиждам ти, че поне за малко ще избягаш от жегата.

— Така е.

— Доста по-добре, отколкото да сглобяваш мебели — измърмори Уил, докато влизахме в асансьора с останалите чакащи. — Нямам търпение да приключим с това.

Вратите започнаха да се затварят и в следващия миг се отвориха отново. Гидиън влезе в кабината след нас. Познатата енергия, която обикновено пулсираше между нас, веднага ме обгърна. Усетих присъствието му с цялото си същество. Тръпката премина по гърба ми и пропълзя навсякъде по кожата. Косата на тила ми настръхна.

Мегуми ме погледна и аз поклатих глава. Знаех, че не трябва да го поглеждам. Не можех да съм сигурна, че няма да направя нещо отчаяно или необмислено. Желаех го толкова силно и беше минало толкова много време от последния път, когато бях с него. Преди имах право да го докосвам, да се протегна и да хвана ръката му, да се облегна на рамото му, да заровя пръсти в косата му. Изпитвах ужасна болка от факта, че вече нямам право на нищо от тези неща. Прехапах долната си устна, за да потисна стенанието от агонията да съм толкаво близо до него.

Държах главата си сведена надолу, но усещах погледа на Гидиън. Продължих да разговарям с колегите си. Наложих си да се съсредоточа върху обсъждането на мебелите и компромисите, които човек трябва да прави, когато живее с някого от противоположния пол. Броят на хората в кабината непрекъснато намаляваше, защото асансьорът спираше често и много от тях слизаха на етажите. Всичко в мен несъзнателно се стремеше към мястото, на което стоеше Гидиън. Бях наясно, че той никога не се качва в толкова препълнени асансьори, и подозирах, надявах се и се молех да е постъпил така, само защото е искал да ме види, да бъде с мен, дори и сред тълпа от хора.

Когато стигнахме до двайсетия етаж, поех дълбоко въздух и се приготвих да сляза, ненавиждах тази неизбежна раздяла с единственото нещо на този свят, което ме караше да се чувствам истински жива.

Вратите се отвориха.

— Чакай!

Затворих очи. Спря ме заповедта, изречена с нисък дрезгав глас. Знаех, че трябва да продължа напред, все едно не съм го чула. Знаех, че ако му дам още нещо от себе си, ако му даря дори още само една минута от живота си, това само ще засили болката. Но нима беше възможно да устоя? Никога не съм била в състояние да го направя, когато ставаше въпрос за Гидиън.

Отдръпнах се встрани, за да могат колегите ми да излязат. Уил се намръщи и ме погледна объркано, когато видя, че не продължавам след тях, но Мегуми го дръпна. Вратите се затвориха.

Преместих се в ъгъла на кабината, сърцето ми биеше до пръсване. Гидиън чакаше в противоположния ъгъл и ме гледаше с настойчиво очакване. Докато асансьорът се качваше към последния етаж, усетих как тялото ми започва да реагира на почти осезаемия му копнеж за мен. Гърдите ми се стегнаха и натежаха, вагината ми се овлажни и набъбна от желание. Изпитвах лаком глад за него. Изгаряща необходимост. Дишането ми се учести.

Дори не ме беше докоснал, а аз вече почти стенех от желание.

Асансьорът спря плавно. Гидиън извади ключа от джоба си и го вкара в командното табло, като по този начин спря движението на кабината. След това се приближи до мен.

Деляха ни само няколко сантиметра. Държах главата си надолу, вперила поглед в лъскавите му обувки. Чух дишането му, дълбоко и учестено, също като моето. Усетих едва доловимия мъжествен аромат на кожата му и пулсът ми прескочи.

— Обърни се, Ева.

Познатият властен тон, който толкова обичах, изпрати тръпка по цялото ми тяло. Затворих очи и се обърнах, ахнах, когато се притисна в гърба ми и ме залепи до стената на кабината. Преплете пръсти с моите и вдигна дланите ми на височината на раменете.

— Толкова си красива — прошепна той, заровил устни в косата ми. — Изпитвам болка, когато те гледам.

— Гидиън. Какво правиш?

Усетих как копнежът, който се излъчваше от него, се излива върху мен и ме обгръща цялата. Силното му тяло беше твърдо и горещо и вибрираше от напрежение. Беше възбуден, огромният му член ме притискаше отзад и аз не можах да се въздържа да не се притисна в него. Исках го. Исках го в себе си. Исках да ме изпълни. Да ме допълни и да ме направи цяла. Чувствах се толкова празна без него.

Той вдиша рязко и накъсано. Пръстите му неспокойно се раздвижиха между моите, сякаш искаше да ме докосва другаде, но се въздържаше.

Усетих как пръстенът, който му бях дала, се забива в плътта ми. Обърнах се и изведнъж изтръпнах, когато го видях на пръста му, чувствах се объркана, измъчена.

— Защо? — прошепнах. — Какво искаш от мен? Един оргазъм? Искаш да ме изчукаш ли, Гидиън? Това ли е? Да се изпразниш в мен?

Сви устни, когато чу грубите думи, които хвърлих в лицето му.

— Недей.

— Какво недей? Не искаш да наричам нещата с истинските им имена? — попитах и затворих очи. — Добре. Просто го направи. Но престани да слагаш този пръстен и да се преструваш, че нещата между нас са нещо, което очевидно не са.

— Никога не го свалям. И няма да го сваля. Никога.

Дясната му ръка пусна моята и се плъзна в джоба му. Видях как постави на пръста ми пръстена, който ми беше дал, и вдигна дланта ми към устата си. Целуна я, а след това притисна устни в слепоочието ми — бързо, силно и ядно.

— Чакай — нареди рязко.

И после изчезна. Кабината започна да се спуска надолу. Свих дясната си ръка в юмрук и се отдръпнах от стената, дишайки тежко.

Да чакам. Какво?