Роден в грях

Глава 12

До средата на следващата сутрин, Син бе до болка наясно с факта, че може би за първи път в живота си щеше да провали мисията си. Никой от хората на Кали не искаше да говори с него. В момента, в който ги доближеше, те стискаха зъби и бързаха да се отдалечат.

Не че бяха първите, които се отнасяха по този начин към него. Но за да открие виновниците за нападенията, беше необходимо поне да отворят устите си в негово присъствие.

Той седна в залата заедно с братята си и Саймън и докато ядеше, им разказа за сутрешните си премеждия.

— Е — започна Брейдън, — ще помогне, ако облечеш шотландски дрехи. Трудно е да бъдат отзивчиви към един студен, английски рицар.

Локлан замръзна при необмислените, прибързани думи на по-младия си брат. За разлика от Юън и Брейдън, той знаеше причината Син да презира шотландското облекло. В съзнанието си видя баща си, който се завръщаше от панаира в Килагарайгън с еднакви наметала и дрехи за него и синовете си. Брейдън беше още в пелени. Майка му бе увила бебето с наметалото, оцветено в зелено и черно каре, докато Локлан, Киърън и Юън гордо се бяха облекли с цветовете на баща си.

— Ето ги моите момчета — гордо бе заявил баща им, когато ги погледна и разроши косите им.

Локлан се бе усмихвал, докато не бе забелязал Син в ъгъла. Във вълнението си всички бяха забравили за него и както обикновено той се беше оттеглил в сенките, където стоеше мрачно със скръстени върху гърдите му ръце.

Локлан никога нямаше да забрави изражението върху лицето на по-големия си брат, докато Син ги наблюдаваше. Младите му очи бяха пълни със завист и болка.

Локлан се бе обърнал към баща си, за да попита:

— Татко, къде са дрехите на Син?

Баща му не обърна внимание на въпроса му и продължи да си играе с Юън и Киърън. Но младата му майка не беше толкова любезна.

— Шотландските одежди са за хора с истинска шотландска кръв. Не са за такива, в чиито мени тече кръвта на сасенахите.

Дори да живееше вечно, Локлан никога нямаше да проумее жестокостта на майка му към Син. Нито липсата на внимание от страна на баща му.

По-късно същият ден Локлан бе намерил Син сам в стаята му. Седеше на средата на пода, с порязана ръка, докато кръвта му се стичаше в една купа.

Ужасен, Локлан бе изтичал към него и беше покрил раната с парче плат, за да спре кървенето.

— Какво правиш? — беше го попитал.

— Опитвам се да се отърва от английската си кръв, но тя не изглежда по-различно от твоята. — Очите на Син бяха кухи и празни. — Как бих могъл да се отърва от нея, когато не виждам разликата.

Локлан беше превързал ръката на брат си и двамата никога повече не говориха за този момент. Но оттогава споменът преследваше Локлан.

Връщайки се в настоящето, Локлан погледна към Син, който седеше до Саймън. Истината беше, че се възхищаваше на силата на брат си.

— Никога няма да сложа чужд плейд върху раменете си — отвърна Син на Брейдън.

— Аз ще го направя — предложи Саймън, докато се хранеше. — Какво по дяволите? Даже съм и червенокос.

Локлан се усмихна, въпреки че болката от спомена все още го изгаряше.

— Мисля, че трябва официално да приемем Саймън в клана Макалистър. Какво ще кажете, братя?

Брейдън кимна.

— Смятам, че се вписва перфектно! Юън?

— Бих кимнал, но главата ме боли прекалено много, за да го направя.

Син изсумтя.

— Като се има предвид колко ейл изпи снощи се учудвам, че изобщо можеш да седиш изправен.

— Колко изпи снощи? — попита Локлан, изведнъж станал загрижен.

— Нещо средно между твърде много и недостатъчно.

Локлан завъртя очи, искаше му се да знае какво да направи, за да превърне Юън отново в мъжа, който беше преди случилото се с Айзабел да го промени.

— Да се върнем на бунтовниците — каза Локлан, опитвайки се да се съсредоточи върху въпрос, по който наистина можеше да помогне. — Щом вече не нападат хората, защо Хенри се притеснява?

Син го изгледа развеселен и отговори:

— Защото могат да започнат отново по всяко време.

Изведнъж прокънтя вик на тревога. Мъжете се втурнаха към вратата с Юън след себе си, който проклинаше всяка стъпка, отекваща в главата му.

Брейдън отвори широко вратата, за да може в двора да влезе един английски вестоносец, яхнал кафяв жребец. Син поклати глава при гледката. Съдейки по лицата на шотландците, които бяха наобиколили вестителя, беше очевидно, че той е единственият приветстван с по-малко ентусиазъм от него самия.

Веднага щом забеляза Саймън и Син, мъжът се отпусна леко. Ако Син не бе загрижен за това, което носеше вестителят, жестът му щеше да го развесели. Това беше първият път, в който някой бе успокоен от присъствието му.

Пратеникът слезе от коня си и му подаде запечатан пергамент.

— От моя господар Ранулф, собственика на Оксли.

Син счупи печата и прочете съобщението. Очите му потъмняваха с всяка дума, която прочиташе.

— Той е изпратил съобщение до Хенри?

— Да, милорд. Кралят отговори, че поема на път и лично ще провери нанесените щети.

— Какво е това? — попита Локлан.

Син погледна нагоре, за да види жена си, която се приближаваше откъм кухните. Изчака да застане пред него, преди да отговори на въпроса на брат си.

— Оказва се, че група от Макнийли е нападнала земите на Оксли. Той е изгубил голям брой крави и селото е било изгорено до основи. Хората му са изгубили прибраната си реколта и сега трудно ще преживеят зимата. — Погледна твърдо към Кали, за да я накара да осъзнае сериозността на ситуацията. — На близко дърво са намерили бележка, гласяща: „Англичани, напуснете Шотландската земя“ и подписана с Макнийли.

Лицето на Кали пребледня.

— Това не е дело на Астър. Той никога не би толерирал нещо подобно.

— Знам — отвърна искрено Син, навивайки обратно пергамента. — Той осъзнава добре, че това ще му навлече гнева на Хенри.

Син погледна към пратеника:

— Предайте на господаря си, че лично ще се заема с проблема и ще открия виновника.

Пратеникът кимна, а Кали попита:

— Какво смяташ да правиш?

— Събери всички мъже от клана си на възраст над четиринадесет години и ги докарай тук до края на деня. Искам да си поговоря с тях.

Той не би го сметнал за възможно, но всъщност тя пребледня още повече.

— Не мисля, че ще е особено разумно. Може да те нападнат.

Локлан настръхна.

— Ако нападнат брат ми, то нападат всички ни. Кажи им го. Съмнявам се да съществува мъж от клана ти, който да има желание да встъпи във война с Макалистър.

— Ще го направя — кимна Кали.

Син наблюдаваше оттеглянето на Кали, за да изпълни заповедите му. Днес косата й бе сплетена. Дори така няколко кичура се бяха измъкнали от стегнатата плитка и накъдрили по очарователен начин около лицето й. Както обикновено носеше карето на баща си и изглеждаше привлекателна, докато прекосяваше двора. С всяка стъпка, която правеше, поклащаше бедрата си и той се възбуждаше все повече.

— Красива е, нали? — попита Локлан.

— Като първия ден от пролетта след дълга, тежка зима — Син изрече думите, преди да се усети.

Четири чифта очи се обърнаха към него с учудване.

— Поезия? — Юън избухна в смях.

Син го блъсна, но братята му продължиха да се смеят.

— Струва ми се, че Син е обладан — подразни го Брейдън. — Локлан, най-добре доведи някой свещеник, та да прогони злия дух.

Син изръмжа към него.

— По-добре да доведе свещеника, за да извърши последното ти причастие, преди да те убия.

Брейдън се засмя още по-силно.

— О, хайде де — обърна се Саймън, към братята. — Нека бъдем добри с бедния Син.

— Благодаря ти, Саймън.

— В крайна сметка, мисля че е сладък.

Син изохка, докато те продължаваха да го тормозят.

— Сладък! — извика Локлан. — О, да, подобно на малко, свирепо лъвче.

Син изсумтя.

— И това казано от мъж, който се разхожда наоколо с пола.

Тримата му братя се наежиха.

— Моля? — обърна се към него Юън.

— Чу ме — Син се усмихна дяволито към Саймън. — Сега аз ви питам, кое е по-сладко. Мъжът с бричовете или евнусите в поли?

Те се хвърлиха към него. Син бързо се наведе и се претърколи изпод краката им.

— Той е мой! — изрева Юън, но Син избяга преди да успеят да го хванат.

Кали вдигна глава, когато съпругът й връхлетя в конюшнята. Тичаше толкова бързо, че тя едва го разпозна. Две секунди след пристигането му разбра защо.

Братята му и Саймън бързаха по петите му подобно на група деца, играещи на гоненица.

— Какво става? — попита тя.

Син избяга зад нея и я постави между себе си и братята му.

— Нищо — отвърна той, опитвайки се да си придаде равнодушен вид, но се провали безславно.

Петимата мъже бяха задъхани от усилието.

Локлан успя да проговори пръв.

— Криеш се зад жена? Откога си се превърнал в страхливец?

Кали се обърна през рамо, за да види подигравателното изражение, изписано върху лицето на Син.

— Не се крия. Просто не искам да ви нараня.

Юън му се присмя.

— Да, ние ще бъдем наранените!

Братята Макалистър се втурнаха напред, по Кали ги спря и не им позволи да доближат съпруга й.

— Той е ранен.

Брейдън присви очи към Син.

— Не и наполовина толкова, колкото ще бъде.

Кали разпери ръце, за да предпази мъжа си от братята му.

— Сега, за какво е всичко това?

Локлан се изправи възмутен, изглеждаше много обиден от въпроса й.

— Той ни обиди.

— И за това започвате да го налагате с юмруци? — попита тя невярващо.

— Да — отговориха те в един глас.

Кали прокара ръка през челото си. Вече можеше да почувства болката, която се появяваше там, докато се опитваше да се справи с буйната им група. Тя насочи погледа си към Локлан:

— Ти на какво беше леърд? — тя замълча и изцъка с език. — А, да. На уважаван и страховит клан.

Локлан прочисти гърлото си.

— Точно така, любов моя — обади се Син зад нея, — кажи му.

— А, ти — тя се обърна към съпруга си, — си съветник на краля, нали?

Тя поклати глава към тях, въпреки че намираше поведението им за очарователно и освежаващо.

— Те започнаха първи — каза Син и погледна гневно останалите.

— О, е, в такъв случай всичко е наред — Кали изцъка с език и хвърли укорителен поглед към мъжете. — Сега деца имам много работа. Какво ще кажете, вие петимата да се държите добре и да се върнете към закуската си.

— Стомахът ми гласува за храна — каза Саймън и пристъпи напред. Нещо в поведението му й напомняше на момче, което се опитваше да се реваншира за белята си. — За протокола, аз нямам участие. Бях просто невинен наблюдател.

Кали потисна усмивката си.

— Напълно съм сигурна, благодаря ти, Саймън.

Той кимна в отговор и си тръгна.

Неохотно Макалистър го последваха, но продължиха да поглеждат през рамо, сякаш, за да се убедят, че Син ще се присъедини към тях. Нямаше съмнение, че щяха да подновят преследването си при първата възможност.

Когато Син понечи да си тръгне, тя хвана ръката му и го дръпна към себе си. Пресегна се и прокара ръка през разрошената му коса.

— Знаеш ли, мисля, че ми харесва тази твоя игрива страна.

Когато изрече думите, Кали видя как тъмна сянка се спусна над очите му. Той се отдръпна от нея, но не се отдалечи.

— Къде беше снощи? — попита тя. — Знам, че не се върна в леглото.

— Не можах да заспя.

— Защо?

Той сви рамене.

Кали се приближи към него. Искаше той да се разкрие отново пред нея, както снощи.

— Син, защо се отдръпваш от мен? Мислех, че сме преодолели този проблем снощи.

Той преглътна, когато видя болката в очите й. Отчаяно искаше да протегне ръка към нея, да я придърпа в прегръдката си и да я целува, докато и двамата ослепеят от удоволствие. Копнееше да я обладае отново. Да я държи до края на вечността… но не смееше.

Тази сутрин бе добил представа за дълбочината на омразата на клана й към него. Те никога нямаше да го приемат, а той никога не би я помолил да ги напусне. Тези хора бяха близките й и въпреки че тя твърдеше, че той е нейното семейство, Син не го вярваше. Тя почти не го познаваше.

Беше прекарала живота си в грижи за клана си и кланът се бе грижил за нея. Съществуваше връзка между нея и хората й, която той отказваше да разруши.

Случилото се между него и Кали…

Не приличаше на нищо, което някога бе преживявал, но това наистина не означаваше нищо за човек, който рядко бе получавал каквото и да било.

Изпитваше единствено похот към нея. Нищожна и мръсна. Нямаше нищо повече. Той не бе способен на нещо по-добро и го знаеше.

— Най-добре да се връщам при братята си.

Кали въздъхна с копнеж, когато съпругът й я остави. Той не си бе направил труда да й отговори.

— Как може да позволяваш на един сасенах да те докосва?

Тя ахна стреснато, когато чу гласа на Дърмът от таванското помещение по-горе. Погледна нагоре, опитвайки се да го види през пролуките в дървените дъски, но не го откри.

— Дърмът Макнийли, какво правиш там горе?

Тя долови мекия, женствен кикот, последвано от неговото шъткане. Лицето на Кали се обагри в червено, когато си помисли за това, което е чул брат й и какво са правили двамата горе.

Дърмът скочи от плевника. Препасвайки карирания си килт, той се приближи към нея.

— Трябва да го изпратим обратно в Англия, където му е мястото.

Тя погледна към тавана, където момичето продължаваше да се крие, но очевидно нямаше да има проблем да ги чуе.

— Това не е тема на разговор, който възнамерявам да осъждам с теб. Особено тук.

Дърмът я сграбчи за ръката и я издърпа напън.

— Хората говорят. Ако не изпратиш този сасенах у дома има хора, които ще го направят вместо теб. И той ще бъде върнат на Хенри на парчета.

Тя издърпа ръката си от хватката му.

— Кой го казва?

— Знаеш кой.

— В такъв случай би било най-добре да кажеш на Нападателя да остави съпруга ми на мира. Ако отново пострада, няма да се успокоя докато не заловя всеки разбойник, който се крие в града.

Той зяпна невярващо при думите й.

— Ще предпочетеш един сасенах пред собствения си брат.

— Не бих искала, но няма да го нараня. Сега ми кажи кой го рани вчера.

Дърмът предизвикателно повдигна брадичка, а по блясъка в очите му Кали разбра, че той знае всичко, но по-скоро щеше умре, отколкото да й отговори.

— Това беше само предупреждение. Следващия път няма да пропуснат сърцето му.

Кали преглътна гнева си и се опита да се обърне към него спокойно. Обичаше брат си повече от всичко и последното нещо, което искаше бе да го види наранен поради толкова глупава причина.

— Дърмът, моля те. Защо трябва да се замесваш в това? Ако ми разкриеш имената на всички, които участват, кълна ти се, че няма да ги издам, но трябва да говоря с тях. Трябва ни мир.

— Мир? Ако те чува, баща ни се обръща в гроба. Той мразеше англичаните и ако наистина беше негова дъщеря, никога не би допуснала този мъж в леглото си. Да не говорим да го умоляваш за това.

За първи път в живота си, Кали искаше да удари брат си. Ръката я засърбя от силата на желанието.

— Дай ми името на Нападателя.

— Или какво? — презрително попита той. — Ще кажеш на скъпия си съпруг сасенах, че съм един от тези, които извършват нападенията.

Кали беше ужасена от самата идея за това.

— Никога не бих те предала.

— И по-добре. — Студената ярост в очите му я уплаши. Никога преди не го бе виждала такъв.

— Заплашваш ли ме?

Погледът му едва доловимо омекна.

— Никога няма да те нараня, също така никога няма да ги предам. Ако съпругът ти научи, че съм един от бунтовниците ще трябва да ме измъчва за имената на останалите. Готова ли си да ме видиш екзекутиран?

— Разбира се, че не.

— Тогава се отърви от него.

О, това момче можеше да бъде непоносим инат и егоист. Как смееше да й отправя подобни искания. Време беше да му изясни позицията си по този въпрос.

— Аз съм негова съпруга. Ако той си тръгне, аз също трябва да замина с него.

— Тогава ни остави да го убием.

Тя поклати глава към него. Сега той се държеше напълно неразумно.

— Можеш ли наистина да направиш това?

Той повдигна безгрижно рамене.

— Имаш ли представа за броя на мъжете, които той е убил. Джейми каза, че е чул английските рицари да проклинат името му и да разказват за ужасите, които този мъж е причинил на други хора. Каза, че съпругът ти бил известен с това, че прерязвал гърлата на мъжете, докато спят. Справедливостта ще възтържествува, ако бъде убит.

— Не вярвам, че това е справедливост — въздъхна тя. — Отчаяните хора извършват отчаяни неща. Знаеш поговорката на баща ни, както и аз. Каквото и да е извършил съпругът ми, направил го е, за да оцелее. Няма да използвам това срещу него. Той е бил изплашено момче.

— Изплашено момче, което е отнело живота на много мъже.

Дърмът беше толкова жесток и осъдителен и тя се питаше, кога се бе променил. Момчето, което си спомняше, беше мило и винаги се придържаше към думите „да оставим неприятностите в миналото“. Но този наполовина развит мъж беше непознат за нея.

— Син е направил грешки — настоя тя.

— Той е извършил престъпления и трябва да плати за тях.

— Ти не си негов съдник.

Дърмънт се втренчи в нея.

— Знаеш ли, живяла си прекалено дълго с англичаните, те са помрачили ума ти и са откраднали сърцето ти.

— Знаеш, че не е вярно.

— Така ли?

О, брат й я разгневяваше все по-силно. Ако скоро не си тръгнеше и двамата щяха да изрекат неща, за които после да съжаляват.

— Дърмът, ти си егоист. Време е да пораснеш и да разбереш, че понякога трябва да се правят компромиси за благополучието на другите.

— Компромис? Говориш за приемането на враг, който баща ни се опитваше да унищожи и загина, докато го правеше.

— Дърмът, моля те бъди разумен. Светът, в който живеем сега е различен. Трябва да…

— Получиш твоя мир — той я погледна презрително. — Но в сърцето си знам, че съм прав и когато умра и срещна татко отново, ще мога да го погледна в очите с чиста съвест. А ти?

Думите му я накараха да трепне.

— Разбира се — отвърна Кали.

Брат й изсумтя презрително.

— Тогава ти пожелавам щастие с лъжите, които изричаш пред себе си — каза той и се отдалечи.

Кали извика след него:

— Кажи на приятелите си бунтовници да бъдат тук тази вечер. Съпругът ми иска да говори с всички мъже от клана.

Дърмът спря и се обърна с иронична усмивка към нея.

— О, ще им кажа. Това е среща, която не бих пропуснал.

Тръпка се спусна по гърба на Кали. Какво щеше да прави с него. Момчето бе изгубило ума си, за да следва другите. От друга страна, винаги е било така. Постоянно оставяше другите да го вкарват в беда. Този път се надяваше да не го поведат към гроба.

В късния следобед, Син се усамоти в стаята си. Не бе казал на братята си, че изпитваше болки в рамото и че не бе спал предишната нощ. Подобно на Юън бе прекарал нощта в залата.

Въздъхна с облекчение, когато установи, че стаята не е изпълнена от жизненото присъствие на съпругата му. Желаеше да остане сам за малко и нищо да не помрачава съзнанието му.

Свали дрехите си и се пъхна в леглото. Трябваше да поспи малко, преди да се срещне с мъжете от клана й. И по някаква мрачна причина, очакваше срещата с нетърпение. Но се нуждаеше от яснота в главата си. Умът му трябваше да е нащрек.

Затваряйки очите си той изпусна дълга, изтощена въздишка.

За негов ужас вратата се отвори. Той замръзна, готов за действие, в случай, че натрапникът бе враг.

Не беше. Долови леките стъпки на Кали, докато прекосяваше стаята, неосъзнаваща присъствието му. Син разтвори съвсем леко очите си, за да я наблюдава. Кали постави прането върху малкото бюро до прозореца. Когато се обърна съзря дрехите му, сгънати на пода, където ги бе оставил. Погледът й се премести от пода към леглото, където той лежеше. Син не помръдна. По някаква причина, не искаше тя да знае, че той я гледа.

Нежна усмивка изви устните й, когато погледна към него. Много тихо, тя спусна кепенците и затъмни стаята за него, след което бавно се приближи до леглото.

Спря до него и постави изящната си, студена ръка върху челото му.

— Имаш треска — тихо прошепна тя. — Искаш ли да повикам лекар?

— Как разбра, че съм буден.

— Не трепна, когато те доближих. Ако спеше, досега вече да съм на пода.

Думите й го разкъсаха.

— Кали, никога няма да те нараня по такъв начин.

Тя се усмихна на казаното и отметна косата от влажното му чело.

— Знам Син, искаш ли лекар?

Той поклати глава.

— Не, просто имам нужда от малко почивка.

Кали зарови ръка в мекотата на косата му.

Изглеждаше почти момчешки, докато лежеше, а бузите му бяха зачервени от треската. Тя погледна към раната в рамото му. Нямаше признаци за инфекция. Изглеждаше така, сякаш заздравява добре, но треската му я обезпокои.

— Повиках всички мъже — каза тя тихо.

— Благодаря ти.

Тя прокара ръка през косата му, надолу по врата и рамото, до дланта му. Задържа я в своята, докато погледът й изучаваше белезите, маркирали плътта му. Ръката му беше толкова груба и мъжествена, силна и способна. И докато я държеше, си спомни как ръцете му бяха докосвали тялото й предишната нощ. Доставиха й удоволствие и едновременно с това я караха да се чувства защитена.

Кали обви и другата си ръка около неговата, държеше я здраво и се надяваше, че им предстоят много следобеди като този, когато ще може да се наслади на един спокоен момент с него.

— Мога ли да ти донеса нещо? — попита тя.

Син погледна към мястото, където тя държеше ръката му. Бледността на нежната й, мека кожа бе в рязък контраст с неговата тъмна и загрубяла. Ръката й бе толкова малка в сравнение с неговата, толкова елегантна и нежна.

Как можеше нещо толкова малко да го разтърси така дълбоко. Тези ръце нямаха силата да му направят нищо и въпреки това, му дариха топлина и утеха, които Син не бе способен да назове.

Кали повдигна ръката му към устните си и целуна кокалчетата на пръстите му, събуждайки в тялото му отчаяното желание за нея.

— Ще се уверя, че никой няма да те смущава.

Тя се наведе и постави целувка върху бузата му. Син се наслади на усещането за устните й върху кожата му. И му беше нужна цялата му сила, за да не я дръпне при себе си в леглото и да прави любов с нея.

Вместо това, той остави добротата й да се излее в него. Топлината на устните й докосваше разкъсаното му сърце, което сякаш току-що бе започнало да бие.

Чу я да излиза от стаята и да затваря вратата. Изпълнен със съжаление, той гневно заби юмрука си в леглото.

Защо тази жена се бе появила в живота му, когато всички светци знаеха, че няма шанс за бъдеще между тях двамата.

Но Син знаеш защо.

Хенри искаше мир и беше готов да жертва всичко за него. Макар на Син да му харесваше да се преструва, той знаеше истината за отношенията си с краля. Не бе нищо повече от негова пионка, слуга и ако бе безполезен за Хенри, животът му не струваше нищо.

Кали застана на стъпалата пред замъка, докато мъжете от клана се събираха наоколо. Бе наредила на слугите да подготвят храни и напитки за мъжете, с надеждата да ги успокои.

За нейна пълна изненада не се получи. Въздухът около тях бе изпълнен с враждебност. Всички знаеха, че щом са повикани тук, нещо не е наред. Просто не знаеха какво.

— Каледония, сладка моя.

Тя се обърна, когато чу гласа на Фрейзър. Той беше съвсем малко по-висок от нея, русокос и синеок. Естествена усмивка красеше винаги устните му, по открит и приятен начин, често, който Кали намираше за успокояващ. Преди да бъде заловена от Хенри, мъжът бе поискал разрешение от Астър да я ухажва.

Въпреки че споделяха много общо и характерите им си приличаха, тя никога не беше изпитвала романтични чувства към него. Той беше като по-голям брат за нея.

Кали му отвърна с истинска, макар и малко хладна усмивка.

— Фрейзър, как си?

— Много по-добре сега, когато знам, че си в безопасност. Безброй пъти призовавах чичо ти да се отправим към Лондон, за да те върнем. Но той не искаше и да чуе за това.

Хлад се спусна по гърба й от тона и особения блясък в очите му. Нещо се криеше в наглите му думи.

Възможно ли бе, той да е лидерът на бунтовниците?

Подобно на баща й, той мразеше страстно англичаните и притежаваше характера на човек, който може да командва другите. Беше възможно, да не говорим, че двамата с Дърмът бяха приятели.

Тълпата незабавно замлъкна.

Намръщена, Кали се огледа, за да открие съпруга си на прага.

Дългата, черна коса на Син се спускаше по раменете му и изчезваше в мрака на английската му туника и броня. Стоеше изправен, висок и горд и едната му, покрита с ръкавица ръка, почиваше върху дръжката на меча му. Очите му, които предизвикваха такива дълбоки чувства в нея бяха проницателни и тъмни. Силата и смъртоносната грация, която излъчваше той, изпрати тръпка по цялото й тяло.

Беше очевидно за всеки, че е мъж с авторитет, който вижда много повече от това, което е пред него. И мъжете наоколо реагираха на присъствието му като група от неспокойни хищници, които знаеха, че лидерството и територията им е застрашена от този човек.

— По дяволите, какво прави един сасенах тук?

Сърцето на Кали биеше от страх какво може да направят мъжете от клана. Повечето, все още не знаеха за брака й и тя се питаше защо Астър не е тук, за да помогне.

Обидите се сипеха, докато Син стоеше мълчаливо, преценявайки ги един по един. Беше зловещо да го гледа, защото Кали знаеше какво прави той. Запаметяваше в ума си всеки мъж, неговото поведение и думи. Това беше Син, който се радваше на благоразположението на краля. Рицарят, непобеждаван в битка.

И колкото по-дълго стоеше и ги наблюдаваше, докато те го обиждаха, толкова повече кланът се ядосваше на стоическото му мълчание.

— Къде е Макнийли — извика един от мъжете към Син. — Какво си направил с него?

Мъжете бяха готови да нападнат рицаря, подобно на яростна вълна, но Син не изглеждаше засегнат от гнева или враждебността им.

Ужасена, тя събра полите си и се втурна по стълбите, за да се изправи към съпруга си.

— Моля ви! — извика тя и вдигна ръцете си в опит да ги накара да замълчат.

Когато гласовете се успокоиха до шепот, тя продължи да говори.

— Част от вас знаят, че сега съм омъжена жена.

Тя се усмихна на съпруга си и улови ръката му със своята.

— Син…

Едно ожесточено проклятие дойде от Фрейзър. Очите му блестяха яростно, когато се отправи по стълбите, за да я унижи.

— Кали, кажи ми, че не е истина. Защото, ако е вярно, ти си уличница…

Отговорът на Син бе толкова бърз, че Кали дори не видя движението на ръката му. В един миг Фрейзър я обиждаше, и в следващия мъжът й го бе стиснал за гърлото. Фрейзър се опита и с двете си ръце да се откъсне от смъртоносната хватка, но не успя.

Изражението върху лицето на Син говореше за невероятен гняв, а когато проговори тонът му бе нисък и смъртоносен.

— Обиди жена ми отново или дори само погледни в нейна посока и ще изтръгна гърлото ти. Разбираш ли?

Фрейзър кимна и Син го пусна. Шотландецът се закашля и потърка гърлото си. Ожесточеният му поглед се забиваше в рицаря, но постъпи умно и сдържа езика си.

Син погледна над нея към клана.

— Що се отнася до останалата час от вас, изпратен съм тук от крал Хенри, за да се уверя, че ще преустановите нападенията над англичаните, които живеят в съседство. — Той съсредоточи погледа си върху Фрейзър. — Не знам кои са бунтовниците, но ще разбера кои са виновните и те ще бъдат наказани.

Разнесоха се изсумтявания и обиди.

— Защо трябва да се страхуваме от теб?

Кали не беше сигурна кой проговори.

Син се усмихна лукаво, слезе бавно по стълбите и тръгна сред мъжете. Тя затаи дъх, страхувайки се какво биха могли да му направят.

— Позволете ми да ви разкажа една кратка история — каза Син. — Имало едно време момче, което не било достатъчно голямо, дори да се обръсне.

Син спря пред Дърмът:

— Пребито.

После погледна към братовчед й Шон.

— Голо.

Син продължи да се разхожда сред тях, докато говореше.

— То било изпратено в голямата пустиня само с една малка кама, с която да се защитава.

Син изкачи обратно стълбите и застана лице в лице с Фрейзър.

— Убивал съм кобри с голи ръце и съм преживявал при толкова ужасни условия, че дори адът не ме плаши. — Погледът му се върна към тълпата, преди да продължи. — И ако някой от вас, дори за миг вярва, че ми е останала душа, която ще ми попречи да го убия, греши ужасно. Ако някой от вас, дори за миг, е решил, че е способен да ме убие, тогава нека опита. Но го съветвам, преди да се пробва, да се увери, че е получил опрощение за греховете си, защото това ще бъде последната грешка, която е направил в живота си.

Син фокусира погледа си върху Дърмът:

— Нападенията спират в този момент.

Рицарят се обърна, за да се върне обратно в замъка. Едва бе направил първата си крачка, когато един от мъжете хвърли зелка по него. Докато се обръщаше, Син извади меча си я разряза на две половини, които безобидно паднаха на земята.

Настана тишина. Този път Син видя шока и страха на шотландците, които го заобикаляха, най-накрая осъзнали степента на бойните му умения.

Син прибра меча си.

— Никога не ме нападайте в гръб.

Той им отправи един последен заплашителен поглед и влезе в замъка.

Кали видя резервираността на мъжете, които се събраха, за да обсъдят случилото се и как да се справят със Син.

Фрейзър сви устни към нея, но не каза нищо и се присъедини към мъжете на двора.

Кали се втурна след съпруга си.

Намери го сам в голямата зала, облегнат с две ръце върху господарската маса. Гърбът му беше скован и в тази поза й напомняше на ядосан вълк. Тя се приближи предпазливо към него, но не от страх. Знаеше, че в този момент е раздразнителен. И все пак, не вярваше, че ще насочи гнева си към нея.

— Това беше невероятно — въздъхна тя. — Как разбра за зелето.

— Хората действат предсказуемо. — Той се отблъсна от масата и обърна намръщеното си лице към нея. — С изключение на теб. Не те разбирам.

Тя се усмихна.

— Мисля, че трябва да се чувствам поласкана.

Син потърка нараненото си рамо и погледна встрани.

— Точно сега те са отвън и обсъждат дали трябва да ме убият, или да се подчинят на нареждането ми. Фрейзър и още няколко души ще настояват, че трябва да бъда убит в съня си. Той е трябвало да се ожени за теб, нали?

Бързата смяна на темата и силната му интуиция я изненадаха.

— Така си мислеше той. Откъде разбра?

— Заради начина, по който те гледаше.

— Какво друго научи?

— От видяното разбрах бройката на бунтовниците, а до утре сутрин ще знам имената им.

Кали беше втрещена. Чичо й, който познаваше тези мъже от години, все още не ги бе разкрил и не знаеше, че племенникът му е един от тях. А Син бе успял да го направи в рамките на няколко минути. Беше невероятно.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Без съмнение Фрейзър е част от бунтовниците.

— Мислиш ли, че той е лидерът им.

Син поклати глава.

— Не е той.

— Но той се изправи срещу теб. И знам, че другите го уважават достатъчно, за да следват заповедите му.

— Той се изправи срещу мен заради теб.

Син протегна ръка и докосна случайно попадналата върху бузата й къдрица. Мекотата на кожата й го успокои, но сърцето му натежа заради това, което подозираше.

Син беше видял начина, по който Фрейзър погледна брат й, когато Кали проговори. Забеляза погледа в очите на Дърмът и начина по който се обърна към още няколко мъже.

Дърмът беше в центъра на всичко това. По-лошото бе, че Син подозираше, че той е самият Нападател. Да, обмисляше го, но изпитваше леки съмнения. Било е предопределено да бъде изпратен тук, за да убие брата на единствената жена, за която го беше грижа. Това беше поредната извратена шега, която животът си правеше с него. Кали щеше да се съсипе, ако изгубеше брат си заради него. Щеше да го намрази.

Може би така беше най-добре. Ако го мразеше, с удоволствие щеше да се съгласи на анулирането. Щеше да откаже да остане омъжена за човека, унищожил брат й.

Не е нужно да го убиваш…

Това беше вярно. Също толкова лесно би могъл да го предаде на стражите на Хенри.

Стомахът на Син се сви при мисълта да изпрати Дърмът в Англия. Спомените от детството му го разкъсаха.

_Безполезно шотландско куче. Не си достоен дори да оближеш ботушите ми._ Син все още усещаше ударите не само на Харолд, но и на всички англичани, които ненавиждаха шотландската му кръв.

Можеше ли да осъди друго момче на подобен живот?

Не, по-милостиво щеше да бъде да убие Дърмът, вместо да го остави на такава съдба.

Син погледна към Кали, опитвайки се да запомни лицето й. Ако имаше право на някакво желание, то бе да я обича и пази от всяко зло.

Но сега бе безсилен. Ако не предадеше Дърмът или не го убиеше, Хенри щеше да унищожи целия клан и Кали включително.

Като много други пъти в живота му, ръцете му бяха вързани. Трябваше да го направи.