Роден в грях

Глава 3

Син чу резето на вратата му да се повдига. Инстинктивно издърпа камата от ботуша си и я закрепи между палеца и показалеца си, очаквайки при нужда да я захвърли към гърдите на влизащия.

Вратата едва се отвори, за да му покаже малък, сладък нос, последван от профила на ангел. Ангел, който спря, докато се взираше в стената срещу него.

— Сър? Сър Чер… Рицарю? Тук ли сте?

Син пъхна камата обратно в ботуша си.

— Като се има предвид, че това е моята стая, къде другаде бих могъл да бъда?

Тя все още не бе погледнала към вътрешността на стаята и реши да пренебрегне сарказма му.

— В приличен вид ли сте?

Син изсумтя.

— Милейди, мнозина твърдят, че нямам капка приличие в цялото си тяло.

— А мнозина казват, че течението тук в коридора е доста силно. Това, което ме интересува, е дали сте облечен?

— Облечен съм толкова, колкото и последния път, когато ме видяхте, което означава, че трябва незабавно да се върнете в стаята си.

Но тя не го направи. Вместо това отвори по-широко вратата и за негов искрен ужас, влезе вътре.

Огледа помещението, докато не го откри седнал на леглото. Син можеше да се закълне, че когато зелените й очи се спряха на голите му гърди, почувства странен шок, който го разтърси от пръстите на краката, до върха на главата. Слабините му се втвърдиха, изпълнени с горещо желание, толкова силно, че му причини болка.

Какво, по дяволите, се случваше с него? Не беше някакъв неопитен младеж, който се възбуждаше при вида на някоя привлекателна девойка. Отдавна бе надвил тялото и желанията си.

Но по някаква причина всеки път, когато тя се приближеше до него, контролът му се изплъзваше. Още по-лошо бе, че можеше да бъде негова и той го знаеше. Всичко, което трябваше да направи, бе да отиде при Хенри и тя щеше да бъде негова.

Ако имаше смелостта…

Без да осъзнава объркването, което му причинява, Кали прекоси стаята и застана пред леглото.

— Какво правите тук? — попита той рязко.

— Тук съм, за да се погрижа за раните, които ви причиних — отвърна му тя спокойно.

Син докосна импровизираната превръзка на лявата си ръка. Беше далеч от перфектността, но щеше да свърши работа.

Освен това, последното нещо, от което се нуждаеше, бе да се приближи повече до него.

— Тогава няма защо да се тревожите, милейди. Вие не сте причината за нараняванията ми.

— Не ги ли получихте, когато ме обезоръжихте? — намръщи се тя.

— Да, но не заради вашите действия, а заради моите собствени.

Кали отхвърли думите му с махване на ръката, докато поставяше тъмнокафявата си кожена торбичка и малката си кошничка на леглото в непосредствена близост до парчето бял лен, което бе използвал за превръзка.

— В момента спорите само от инат и аз отказвам да слушам. Сега спрете с оплакванията, за да се погрижим за раните ви, преди да се влошат и ръцете ви да заберат.

Син се втренчи в нея невярващо. Не можеше да си спомни последния път, когато някой е игнорирал думите му така лекомислено, но беше почти сигурен, че се е случвало по времето, когато е бил в пелени.

Кали се протегна към дясната му ръка, но той бързо се премести извън обсега й.

— Защо ви е грижа дали ръцете ми ще заберат или не? — попита Син, докато тя отново се опита да улови ръката му. — Мислех, че ще желаете да се случи, а не че ще се опитвате да го предотвратите.

Кали спря и го погледна раздразнено, защото той все още се дърпаше.

— Защото спасихте Джейми.

— И мислите, че сте ми задължена?

— Да.

Син изсумтя отново. Само какви глупости можеха да си наумят жените. И все пак, за първи път в живота му някой искаше да се погрижи за неговите рани. Намери го странно успокояващо и мисълта го ядоса. Не се нуждаеше от утеха. Когато и да е. Скочи на крака и се опита да установи дистанция между тях, но тя го последва през стаята като лъвица.

— Милейди, ако имахте представа кой и какво съм аз, щяхте да намерите по-добро занимание от това да бъдете насаме с мен в стаята ми.

Кали погледна към лицето му и за пръв път той забеляза леко безпокойство. Но след това отново посегна към ръката му.

Син простена, когато осъзна, че тя няма да го остави на мира, докато не се предаде на лечението й. Добре тогава, колкото по-бързо превържеше ръката му, толкова по-скоро щеше да се върне към спокойствието си.

Принуден да се превърне в пациент, той направи благороден жест и протегна дясната си ръка към нея.

В очите й видя благодарност, заради стореното и тя притисна внимателно пръстите си към раната.

— Знам кой сте — каза Кали тихо, докато изучаваше разреза. — Елфа ми разказа всичко за вас.

— И какво ви каза?

За негов ужас тя задържа юмрука му с лявата си ръка, докато дългите й, изящни пръсти на дясната се плъзнаха по горещата му кожа с успокояваща прохлада, която сякаш проникна далеч по-дълбоко от плътта му. По-лошото бе, че изпрати прилив от възбуда директно към слабините му, които горяха и пулсираха от желание.

Син стисна зъби, когато по цялото му тяло се разляха странни и непознати усещания. Никой никога не го бе докосвал толкова нежно, с такова желание.

Но най-ужасяващото от всичко бе внезапната нужда, която почувства, да се протегне, да обхване главата й с ръце и да притисне устните й към своите.

В името на всички светци, какво се случваше с него.

Всичко, което можеше да направи, бе да се взира в нея като оглупяла маймуна, докато се мъчеше да поддържа дишането си поне нормално. Тя наведе леко глава, докато изучаваше раната.

— Тази не е толкова дълбока, но трябва да се наложи с лапа, за да заздравее, без да забере — дългите й, тънки пръсти все още изгаряха кожата му с непозната доброта. — Този белег от изгаряне изглежда сравнително нов. От битка ли е?

Син поклати глава, но не добави повече подробности. Нямаше нужда да се връща към събитията, причинили конкретно това нараняване.

Освен това, когато през ума му премина представата как тя лежи под него, всичко, което успя да направи, бе да запази спокойствие и да не я придърпа в прегръдката си.

Кали се обърна и отиде до леглото, където бе оставила личните си принадлежности. Син се втренчи в гърба й, но това, което привлече най-силно вниманието му, бяха бедрата й. Добре оформени и закръглени, те го примамваха по най-плътския начин. Лесно можеше да си представи как застава зад нея, повдига подгъва на роклята й и потъва в тялото й, докато огънят в слабините му бъде напълно потушен.

— Раните ми са добре — изсъска Син, искайки я незабавно вън от стаята си.

Тя го погледна втренчено през рамо, преди да продължи с изваждането на лошо миришещите растения, сякаш не даваше пукната пара за думите му.

Тази жена беше обезумяла, луда. Изцяло и напълно побъркана. Когато той говореше, никой не пренебрегваше думите му, абсолютно никой.

Поради липсата на опит в такава ситуация, рицарят не знаеше как да се справи с нея.

След няколко секунди тя се изправи от леглото и каза:

— Имам нужда от вино, имате ли?

— Не — излъга той.

Но не се получи, защото тя съзря гарафата до камината. Когато я взе и разбра, че не е празна, Син съжали, че предишната нощ не бе изпил съдържанието й до дъно. Кали му хвърли един изгарящ поглед и наля чаша вино. Той присви очи в отговор.

— Иска ми се да спрете с това мръщене — каза тя, докато затваряше гарафата. — Изнервящо е.

— Дяволът често е такъв.

— И престанете с тези глупости. Казах ви, че знам кой сте и не се страхувам от вас.

— Тогава, милейди, вие сте глупачка.

— Не съм глупачка — отвърна тя с многозначителен поглед, обви бокала с дългите си, чувствени пръсти и се отправи към него. — Но мога да позная демоните, когато ги видя.

— Очевидно е, че не можете.

Тя издърпа няколко листенца от растението и ги пусна във виното.

— Демоните се хранят с деца, не ги спасяват.

— И какво знаете за демоните?

Тя посрещна погледа му спокойно:

— Всъщност съвсем малко.

Кали добави още билки и листенца във виното, докато не се получи гъста смес, взе малко от нея и я намаза върху кожата му. Докосването й го изгори с топлината си.

— Имате ли си име? — попита тя.

— Тъй като твърдите, че ме познавате толкова добре, вие ми кажете.

Тя замълча, преди да отговори:

— Е, почти съм сигурна, че майка ви не ви е кръстила Демонът Убиец, Изчадието на Сатаната или Кралският Екзекутор.

Син потисна усмивката си, породена от дързостта й. Да, тя беше смела дама със сърце на лъвица.

— Майка ми не ме е нарекла никак — каза той, докато я наблюдаваше как увива превръзка около ръката му.

Светлите й зелени очи проблеснаха, когато срещна погледа му.

— Все някак трябва да се наричате.

Тя стоеше толкова близо, докато говореше, че дъхът й нежно докосна кожата му и топъл, цветен аромат изпълни главата му.

Син осъзнаваше напълно факта, че облеклото му се изчерпваше с чифт панталони, а тя носеше нищожно тънка слугинска рокля. Такава, от която можеше лесно да я лиши. Устата му пресъхна при мисълта за това.

Тази жена беше изкусителна и по някаква причина, която не проумяваше, искаше да чуе как произнася името му.

— Онези, които се осмеляват да говорят с мен, ме наричат Син.

— Син. — кимна тя. — Накратко от Синрик?

— Не — отвърна той, възстановявайки твърдостта си, когато си спомни кой е и какъв е. — Син^[6]. Грях, в какъвто съм заченат, роден и в момента живея щастливо в него.

Той почувства как за първи път ръката й трепна.

— Обичате да плашите хората, нали? — попита тя.

— Да.

— Защо?

— Защо не?

За негова изненада тя се засмя. Беше удивителен, мелодичен звук, извиращ дълбоко от нея. Той се втренчи в девойката, очарован от начина, по който лицето й омекна. В името на всички светци, тя беше красавица. Точно в този момент, изпитваше отчайващо желание да вкуси устните й. Да усети дъха й, смесен с неговия, докато я покоряваше. Да позволи на Хенри да ги венчае и да й се наслаждава през остатъка от живота си.

Син замръзна, когато бе осенен от тази мисъл. Не, никога не би си позволил такава утеха. Въпреки че сега го докосваше нежно, щеше да го проклина и да се страхува от него, както всички останали, когато разбереше истината за същността му и какво се криеше в миналото му.

Не му беше позволено да изпитва утеха или доволство. Отдавна бе смачкал и прокудил тази заблуда.

Кали разтвори другата му превръзка и ахна, когато видя кръвта, която вече бе напоила плата.

— Съжалявам за това — каза тя. — Никога не съм искала да се нараните.

Той повдигна вежди и я погледна укоряващо.

— Милейди, мога ли да отбележа, че когато човек вдигне меч в настъпление или защита, до голяма степен може да се каже, че някой ще пострада.

Страните й поруменяха, докато посягаше към иглата.

— Тази рана трябва да се зашие.

— Ще се затвори сама.

— Но така ще остави белег.

Син погледна надолу към множеството белези, обезобразяващи голите му гърди и ръце.

— Мислите ли, че има значение?

Думите му я накараха да вдигне поглед. Дори сега тя не можеше да разчете чувствата, погребани в тези дълбоки, черни очи. Каква ли болка бе изстрадал, за да се защитава така.

Обикновено успяваше да разбере дори най-предпазливите души. Но този мъж беше пълна загадка за нея.

— Има значение за мен — отвърна тя, питайки се защо. Но това беше истината.

Възможно най-внимателно, тя направи четири къси шева на ръката му. Беше изумена, че той не извика и не се напрегна. Сякаш не усещаше какво прави тя, но предвид по-големите сурови белези, Кали стигна до извода, че е бил нараняван много често и тази малка рана не означаваше нищо за него.

Но означаваше много за собствената й съвест, защото не беше жена, която причинява болка на другите. Въпреки че баща й бе могъщ воин, майка й беше лечителка и Кали бе наследила любовта й към живота.

Тя приготви нова превръзка и я уви около шева. Лорд Син мълчеше, докато тя работеше, но можеше да усети изучаващия му поглед.

Имаше нещо различно в този мъж, макар че не можеше да разбере какво. И не защото изглеждаше, сякаш се наслаждава на това да плаши хората.

Той е самият дявол, прозвуча в ухото й тихото прошепване на Елфа. Хората говорят, че е убил над сто души само за удоволствие и повече от хиляда в битка. Когато за първи път бе представен в двореца, беше облечен като езичник и говореше на езици, които никой не разбираше. Казват, че продал душата си на дявола, за да го направи недосегаем.

Кали не знаеше каква част от слуховете са истина, но съдейки по тялото му, можеше да каже, че рицарят бе далеч от определението недосегаем.

Въпреки това, безспорно притежаваше сила и мощ. Никога не бе срещала равен на него.

За първи път в живота си, тя почувства привличане към един англичанин.

Кали премигна. Наистина ли си мислеше това. Тя беше дъщеря на леърд, който бе прекарал целия си живот в опити да отърве безценните им земи от англичаните. Баща й бе загинал в битка с тях и тя не биваше никога да предава паметта му.

Изучавайки с поглед гърдите на лорд Син, Кали се запита колко от белезите по тялото си бе получил, докато е воювал със собствения й народ. И колко от хилядите убити в битка са били шотландци?

— Готово — каза тя, когато завърши превързването на ръката му.

Син се намръщи на внезапната студенина, която излъчваше лицето й. Не знаеше каква мисъл я бе предизвикала, но се огорчи, защото вече не изглеждаше спокойна.

Кали събра принадлежностите си, измърмори едно „довиждане“ и бързо напусна стаята му.

Намръщването му се задълбочи. Трябваше да е доволен, че си отиде, но…

Защо изведнъж всичко в стаята изглеждаше по-студено?

Разтърсвайки глава, той прогони мисълта. Имаше по-важни неща за вършене от това да мисли за жена, която не беше негова грижа.

Просто Хенри трябваше да намери друг сред хората си, който да се ожени за нея.

На следващата сутрин, Син най-накрая успя да прогони жената от мислите си. Разбира се, за да го направи, му се наложи да вземе студена вана. Бе прекарал тежка нощ, измъчван от сънища за розовите й устни и нежните й зелени очи.

След като бе закусил, удари палеца на крака си толкова силно, че се съмняваше да не е счупен. Болката от удара изхвърли директно жената от съзнанието му.

Сега се бе отправил към конюшнята, с намерението да се наслади на една хубава бърза езда, за да запази мислите и тялото си под контрол.

— Син?

Рицарят спря насред крачка. Гласът му звучеше странно познато, но все още не можеше да определи на кого принадлежи. Погледна през рамо и съзря близо до себе си мъж с тъмнокестенява коса. Имаше нещо познато в лицето му, но едва когато непознатият се усмихна, Син се сети за името му.

— Малкият Саймън от Рейвънсууд — поздрави Син и протегна ръка, когато другият мъж спря пред него. — Колко време мина?

Саймън разтърси ръката му и го потупа възторжено по рамото с братска обич.

— Близо двадесет години, мисля.

Да, така беше, помисли си Син. Последният път, в който видя своя побратим, бе в деня, когато бащата на Саймън бе отишъл в Рейвънсууд, за да предяви претенциите към сина си пред Харолд, предишния граф на Рейвънсууд.

— Брат ти? — попита Син, мислейки си за Дрейвън от Рейвънсууд. Двамата често се бяха съюзявали, за да защитят Саймън от омразата на стария граф. — Надявам се, че е добре.

Саймън кимна:

— Да, ожени се за Емили от Уоруик преди две години.

Син почти се усмихна на новината.

— Старият Хю, най-накрая е позволил на една от дъщерите му да се омъжи?

— Да, можеш ли да повярваш?

Син поклати глава.

— Не, не мога. Сигурен съм, че зад това се крие дълга история.

— Присъедини се към мен за по питие и ще ти разкажа. Ами ти? Жен…

— Шшт! — прекъсна го Син. — Дори не прошепвай тази дума, освен ако не искаш да ме урочасаш.

— Да те урочасам? Как? — намръщи се Саймън.

— Хенри ми отправи брачна заплаха. Засега успях да я избегна. Надеждата ми е да предотвратя изпълнението на присъдата му.

Саймън се засмя на думите му:

— Тогава може би ще успееш да се измъкнеш от примката.

— Е, Саймън, кажи ми какво те води в двора на Хенри?

Рицарят се усмихна дяволито.

— Дойдох да търся приключения, но не открих нищо повече от няколко бурета с ейл, малко слугинчета, нуждаещи се от ободряване и много постоянно хвалещи се рицари, преживяващи отново славата на събития, които никога не са се случили. Кой да предположи, че животът в двора е толкова скучен — въздъхна драматично той.

— Малки братко, дай му шанс. Дворът изобилства от интриги.

— Да, и всички се въртят около теб. Вече се срещнах с няколко от враговете ти.

Син кимна.

— Просто се увери, че няма да ги срещнеш в тъмните ъгли, особено ако ни видят да разговаряме.

Погледът на Саймън се изпълни с надежда.

— Е, това вече ми дава нещо интересно за правене.

Син се канеше да отговори, когато забеляза нещо с крайчеца на окото си. Обръщайки глава, той се опита да разбере какво бе привлякло вниманието му.

Придворни и слуги се разхождаха из двора, изпълнявайки заповеди и задължения. Нямаше нищо необичайно.

Нищо, с изключение на странно оформения мъж, който куцукаше в близост до далечната страна на вътрешния двор. Сякаш никой не обръщаше внимание на този човек, но нещо в него като че ли не бе съвсем наред.

Син докосна лакътя на Саймън, давайки му знак, че ще се върне и пристъпи напред, за да огледа по-добре мъжа, чието наметало бе прекалено дебело за необичайно топлия ден. Когато се приближи достатъчно, забеляза най-странното нещо. Старецът имаше четири крака.

Повдигайки вежди невярващо, той наблюдаваше как четирикракият мъж продължава по пътя си, който несъмнено водеше към конюшнята.

— Кажи ми, Саймън — обърна се Син, към приятеля си, когато той се приближи. — Някога виждал ли си четирикрак просяк?

— Това гатанка ли е?

— Не е загадка, а мистерия. Питам се, колко ли далеч ще успее да стигне, преди някой да я спре?

— Нея?

Син посочи към тъмната фигура, която влезе в обора и ускори крачка, за да я настигне. Каза на Саймън да изчака отвън, преди да се плъзне в мрака на конюшнята, за да види как фигурата се разделя на две.

Напук на себе си се усмихна, докато се промъкваше край отделенията за конете, за да види как шотландката отвежда момчето до една каруца и го покрива със сено.

— Сигурна ли си, че това ще се получи? — попита момчето.

— Да — увери го тя. — Чух момъкът да казва, че ще приготви колата за коларя, който трябва да вземе допълнителни доставки от Лондон. Ние просто ще лежим неподвижно, докато той спре и след това ще изчезнем в града.

Жената се качи до момчето и се покри със сено.

Няколко минути по-късно, влезе някакъв младеж и започна да впряга каруцата.

Син трябваше да признае, че жената е изобретателна. И ако не бе поел отговорността за нея и момчето, би ги оставил да избягат.

Но не можеше да постъпи така.

Единственият въпрос беше, дали да осуети бягството веднага или да изчака. Реши да изчака, защото искаше да разбере колко далеч щеше да стигне сама. Напускайки сенките, той бързо оседла два коня и ги поведе към мястото, където Саймън го чакаше отвън.

— Чувстваш ли се готов за малко приключение? — попита Син.

— Винаги.

Двамата възседнаха конете си и зачакаха, докато коларят влезе в конюшнята. Няколко минути по-късно той изкара каруцата навън.

— Какво правим? — попита Саймън, докато следваха товарната кола до външната стена на замъка, а после към Лондон.

— Следваме тази каруца.

— Защо?

— Защото е пред нас.

— Е, това със сигурност отговаря на въпроса. Би било трудно да я преследваме, ако беше зад нас.

Син се усмихна.

— Саймън, бъди търпелив и ще разбереш защо я следим.

Коларят достигна търговския квартал, който гъмжеше от хора и живот. Когато спря пред малка група от магазини, Син забеляза покрита със слама глава да наднича от единия край на каруцата.

Веднага щом коларят изчезна от поглед, жената скочи от колата с момчето зад себе си. Повечето хора не обърнаха внимание на странното им поведение, а забелязалите ги игнорираха.

Жената спря за миг, за да се отърси от покриващата я слама, но пропусна едно стръкче, което висеше по средата на една от медните й къдрици и се поклащаше при всяко нейно движение.

Саймън се засмя, когато тя хвана ръката на момчето и го поведе през тълпата.

— Защо се крие? — попита той.

— Иска да избяга от кралската стража.

Веселието напусна очите на Саймън.

— Не трябва ли да уведомим охраната?

— Не, мисля, че ще успеем да я върнем.

— Тогава какво чакаме?

— Нямам представа. Харесва ми да наблюдавам действията й.

Седейки върху гърба на коня, за Син беше лесно да я последва през претъпканите улици, докато тя си проправяше път през града. Държеше главата си наведена и през целия път не изпусна ръката на брат си. На всеки няколко стъпки момчето спираше и се разсейваше, бавеше я и през цялото време бърбореше за всичко и всички, които подминаваха.

Нямаше съмнение, че ако не беше с детето, вече щеше да е свободна.

— Стой!

Син рязко вдигна глава, за да види в тълпата Роджър от Уорингтън. Рицарят се взираше право в шотландката. Тя срещна погледа на Роджър над заобикалящите ги хора, след това сграбчи ръката на брат си и се затича през тълпата в обратната посока.

— Казах ти да спреш! — извика силно Роджър.

— О, колко ефективно, няма що — отбеляза саркастично Син. — Стой или ще ти наредя отново да спреш.

Заповедите на Роджър дори не я забавиха, затова рицарят се затича след нея, но тълпата му попречи. Син видя разочарованието, което се изписа на лицето му в момента преди да изкрещи:

— Двадесет сребърника, за този, който спре жената и детето!

Син прокле глупостта на Роджър, когато всеки човек на улицата изостави заниманието си и се втурна след бегълците.

— Това беше глупаво — Саймън произнесе мислите на Син с много по-учтив избор на думи, в сравнение с тези, които се въртяха в ума му.

Син дръпна юздите на Шейтан, защото той се изнерви от цялата тази суматоха. Бойният му кон бе обучен да убива и последното нещо, което искаше, бе да бъде пролята невинна кръв само защото Роджър бе идиот.

— Никога няма да я хванем — каза Саймън.

— Да, но ще се опитаме.

Обръщайки коня си, Син се отдалечи от тълпата и влезе в една странична уличка. Познаваше добре улиците на Лондон. Да не говорим, че можеше да следва пътя на шотландката по писъците и виковете на тълпата. Пришпори коня си напред. Трябваше да я хване преди разяреното множество да я разкъса на парчета.

Кали трепереше, докато тичаше лудо по улиците. Дишането й, й причиняваше болка.

— Не мога повече — изплака Джейми.

— Трябва, миличък, ако спрем сега със сигурност ще ни хванат.

Не посмя да му каже, че най-вероятно тълпата щеше да ги разкъса на парчета, докато хората се опитват да спечелят наградата. Предложението на рицаря бе цяло състояние.

Джейми се препъна и Кали се обърна, за да му помогне, но вече беше твърде късно. Обезумялата тълпа ги заобиколи мигновено.

— Милорд, хванах ги! — извика един мръсен мъж и я сграбчи за ръката.

— Не, не си, грозен плъх, аз ги хванах!

Долетяха викове от всички посоки и сякаш хиляди ръце я задърпаха, разкъсвайки дрехите й и скубейки косата й. Кали извика от болка, но изглежда никой не го беше грижа.

— Джейми! — тълпата й пречеше и тя не можеше нито да види, нито да чуе братчето си.

И тогава от нищото се появи огромен, черен жребец. Конят се изправи на задните си крака и подкованите му копита принудиха тълпата да се разпръсне.

Сърцето на Кали се разтуптя, тя повдигна глава и видя лорд Син. Той овладя коня си с лекотата на опитен воин и когато протегна ръка към нея, тя не се поколеба да я приеме.

Той я дръпна да седне пред него и Кали бързо се огледа, за да види как Джейми бе спасен от рицар с тъмнокестенява коса, яхнал светлосив кон.

Въздъхвайки от облекчение, тя се прекръсти и бързо прошепна благодарност към бог и всичките му светии.

Но облекчението й не трая дълго, когато всъщност осъзна, че мъжът я държи. Почувства как силата му я обгръща и това предизвика в нея странна топлина. Въпреки че беше англичанин, имаше нещо в лорд Син, което тя намираше за много привлекателно. Нещо в него накара тялото й да запулсира в страстно желание и това я смая.

На възрастта от двадесет и шест години, Кали далеч не беше незапозната девойка, която да не знае нищо за онова, което се случваше между мъжете и жените. Въпреки че никога не бе докосвана от мъж, омъжените й приятелки я бяха образовали по отношение на съпружеските задължения. Винаги беше определяла разказаното от тях като недостойно и неприятно. Поне докато не бе видяла голите гърди на лорд Син. В този момент мислите й бяха взели рязък обрат.

По някаква причина мисълта, да бъде толкова интимна с него, изглеждаше всякак, но не и отвратителна. В действителност беше завладяна от въпроса какъв ли вкус имат устните му. Как ли щеше да се чувства, докато големите му, загорели ръце докосват тялото й, а тя прокарва пръсти през копринената му коса.

— Милейди, изглежда избягахте от лапите на Сцила, но попаднахте в ръцете на Харибда^[7]. Отново.

Кали премигна, когато дълбокият му глас промени посоката на мислите й и ги фокусира върху това, което се случваше с нея.

— Чичо ми твърди, че това е специалният талант, който притежавам.

Лорд Син й се усмихна и предизвика странна слабост в тялото й. Спираше дъха й, когато се усмихнеше.

Той обърна коня си и се насочи към замъка.

— Не мисля, че бих могла да ви подкупя да ни пуснете на свобода, нали? — попита тя с надежда.

— Достатъчно умна сте, за да не го направите.

Гърлото й се стегна, докато преглъщаше сълзите, породени от суровата настойчивост в гласа му.

— Всичко, което искам, е да се прибера у дома. Не можете ли да ме разберете?

Някакво странно чувство помрачи погледа му, сякаш думите й бяха уцелили тъжен спомен.

— Милейди — отвърна той тихо, — разбирам чувствата ви.

— Тогава защо не можете да ме пуснете?

— Защото Хенри се нуждае от вас тук. Така вашите хора ще го оставят на мира.

— Искате да кажете, че ще оставят вашите хора на мира.

Погледът му се замъгли, когато отвърна сериозно:

— Аз нямам мои хора.

Кали замълча и сведе очи към гърдите му, където английските рицари носеха герба на семейството или господаря си. Върху одеждите му липсваше такъв и внезапно тя разбра защо.

— Щом не дължите вярност към англичаните, нека…

— Дължа вярност на Хенри и той иска да останете.

Кали бе непреклонна в неудовлетвореността си.

— Добре — въздъхна тя, — но няма да спра с опитите си да избягам.

— А аз няма да спра да ви хващам.

Кали скръсти ръце пред гърдите си, като правеше всичко възможно да не се докосва до него. Но беше трудно. Особено когато ръцете му я прегръщаха като стоманени окови, докато я придържаха към седлото.

От него се носеше топлият, опияняващ аромат на бъз и сандалово дърво. Можеше да почувства силните удари на биещото му сърце, докато пътуваха обратно към вътрешния двор на замъка.

Този непознат беше толкова красив и въпреки че бе отрекъл многократно, а придворните я уверяваха в противното, Кали подозираше, че лорд Син не е дяволът, за който се представяше. Ако беше чудовището, каквото го описваха, не би бил способен на подобна доброта. Нито пък би се загрижил какво се случва с нея и брат й.

Когато приближиха конюшнята, Кали видя, че английският крал ги очакваше с двама от стражите си, които стояха зад него. Малка група от благородници, мъже и жени, наблюдаваше краля и пристигането им, търсейки без съмнение храна за клюките си.

Изражението на крал Хенри не изглеждаше щастливо.

— Какво се е случило? — попита кралят, когато спряха пред него. — Току-що научихме за нейното изчезване и подготвихме група, която да я търси.

Лорд Син й помогна да слезе, преди да преметне крак над гърба на коня и да се плъзне от седлото.

— Нищо — отговори той и добави със закъснение: — Ваше Величество. Дамата просто почувства нужда от глътка свеж въздух. Наблюдавах я през цялото време.

Хенри подозрително присви очи към нея, докато Саймън и Джейми слязоха от своя кон. Саймън задържа нежно брат й. За първи път Джейми мълчеше, изпитвайки страхопочитание към английския крал, който чичо й определяше като въплъщението на Луцифер. Без съмнение момчето не помръдваше от страх, да не би Хенри да направи следващата си вечеря от плътта му.

Когато кралят погледна отново към лорд Син, погледът му омекна.

— Е, радваме се да ви видим заедно. Надяваме се, че двамата сте подходящи един за друг.

Кали се намръщи, обзета от тревожно чувство.

— Простете, Ваше Величество?

Хенри я игнорира, пристъпи към Син и прошепна, така че само той и Кали да чуят следващите му думи.

— Син, открих свещеник и на сутринта ще видя двама ви женени.