Роден в грях

Глава 4

— Моля? — повтори Кали, а сърцето й спря. — Какво казахте?

Син не й обърна внимание, докато кралят ги гледаше хитро и дяволито.

— Неясно ли се изразихме? — попита Хенри с престорена невинност. Син знаеше, че тя не разбира за какво говори кралят и се ядосваше, задето си играеше по този начин с нея. — Каледония Макнийли, запознай се с бъдещия си съпруг, Син.

Кали забеляза гнева, стаен в черните очи на Син. Гняв, който искреше и нарасна при споменаването на името й.

— Как е името й?

— Каледония — повтори Хенри.

Син изруга, макар че тя не можеше да си представи защо името й предизвика такива чувства в него. Не че това имаше някакво значение за нея; тя нямаше да се омъжи за един англичанин.

— Няма да се омъжа за него.

Хенри повдигна вежда, за да я предупреди за тона й.

— Ако искате да се върнете у дома си, ще го направите.

— Хората ми ще го убият.

Хенри се разсмя.

— Могат да се опитат, но ви уверяваме, че няма да успеят.

Тя се обърна, за да погледне Син.

— Знаехте ли за това?

— Все още не съм се съгласил.

Хенри се подсмихна.

— Даде думата си. Ако намерим свещеник, който да извърши церемонията, ще спазиш уговорката ни.

Син погледна подозрително към Хенри и кръстоса ръце пред гърдите си. Ако бъдещето й не зависеше от победителя в тази конфронтация, Кали можеше да определи поведението им като забавно. Една жена рядко ставаше свидетел на подобен сблъсък между двама толкова силни мъже.

— Първо — бавно каза Син, — искам да се срещна с този твой свещеник, за да се убедя, че не е някой селянин, преоблякъл се в монашеско расо.

Кралят успя да изглежда едновременно обиден и развеселен.

— Мислиш, че можем да постъпим по подобен начин?

— Изобщо не се съмнявам.

Хенри се разсмя отново.

— Син, момчето ми, познаваш ни прекалено добре. Но тук няма никаква измама. Това е желанието на Спасителя да ти намерим съпруга.

— Това е желанието на Луцифер да ме измъчвате, докато дойде неговият ред.

— Може би.

Кали погледна последователно и към двамата мъже. Тя нямаше никакво намерение да се придържа към споразумението, изготвено между двамата англичани без нейно съгласие. Особено след като една такава сделка щеше да бъде в ущърб на клана й.

— Каквато й да сте замислили вие двамата, то не ме касае. Няма да се омъжа за един англичанин.

Хенри изглеждаше замислен, докато поглаждаше червеникавата си брада.

— Добре, тогава, не ни оставяш друг избор. Ще нахлуем с армията си в земите ти и ще убием всеки мъж и всяко момче, за да подсигурим мира. Ще започнем още утре сутрин със смъртта на малкия ти брат.

Джейми ахна и отстъпи назад, препъвайки се в Саймън.

Рицарят вдигна момчето, върху чието лице бе изписан ужас и го прегърна, потупвайки го успокоително по гърба.

Сърцето на Кали спря, щом я завладя страхът от хладнокръвната заплаха на Хенри.

— Не бихте посмели да направите подобно нещо.

Думите й бяха извън всякакви граници и всички го знаеха. Погледът на Хенри я накара да потрепери. Но дори и така тя нямаше да се откаже. Не и за нещо толкова важно особено докато той заплашваше Джейми. Дори само да се опиташе да изпълни заплахата си, тя щеше да се увери сама, че ще плати с живота си за своето престъпление.

— Ще те посъветваме да внимаваш с езика си — каза Хенри, а гласът му бе пресипнал от злоба. — Ти може и да си потомка на шотландски кралски род; той определено не е. Така, наистина ли вярваш, че можеш да ни спреш да направим това, което е необходимо, за да подсигурим благополучието на Англия?

Кали спря погледа си върху този на Син и видя предупреждението, четящо се в очите му. Да, Хенри можеше да бъде безмилостен. И двамата го знаеха.

— Това е нелепо — настоя тя пред краля.

— Нелепо или не, щом настъпи утрото вие двамата или ще се ожените, или нашата армия ще нахлуе в Шотландия. Изборът е изцяло ваш.

Кали срещна погледа на Хенри като равна. Тя нямаше да му позволи да види страха или трепета й. Ако бе мъж, кралят нямаше да посмее да направи това и се гневеше на англичаните, които така подценяваха жените си.

Как й се искаше всичко да е някаква заблуда. Но знаеше, че не е така.

Бунтовниците в клана й, водени от неизвестен мъж, познат само под името Нападателя, бяха безмилостни към англичаните, които се бяха осмелили да се заселят в Шотландия. Тя бе сигурна, че единствената причина, поради която Хенри се въздържаше да не нападне клана й, бе близкото родство с крал Малкълм Шотландски. И именно заради него, тя бе в безопасност в ръцете му.

Като братовчедка на шотландския крал, Кали бе прекарала голяма част от ранните си години в неговия двор и познаваше кралския живот и начина, по който разсъждават кралете.

Също така бе убедена, че ако се осмелеше да заведе Син в Шотландия, бунтовниците, които бяха нападнали англичаните, без съмнение щяха да атакуват него и хората му. За броени дни щеше да последва война.

Всичко това бе направо отчайващо. Можеше да го види ясно в ума си. Армията на Син нахлуваше и войниците му опустошаваха наред, заедно с мъжете от клана й, които мразеха всичко английско. Нито една от страните нямаше да отстъпи или да бъде разумна. Хората от клана й никога нямаше да понесат английска армия на тяхна земя.

Какво трябваше да направи?

— Колко голяма армия ще доведете в дома ми? — попита тя Син, ужасявайки се от отговора.

— Никаква. Ще дойда сам.

Хенри се разсмя, докато не осъзна, че лорд Син не се шегуваше.

— Не може да говориш сериозно.

Син сви рамене спокойно.

— Дори десетина английски рицари, живеещи сред шотландците, ще предизвикат конфликтите, които се опитваш да избегнеш. Единственият шанс за мир, е с един мъж срещу тях.

Познанието на Син за хората й я изненада. Както и куражът му. Но бе повече от глупаво да навлезеш сам в територията на врага и да очакваш той да се предаде и поклони. Никога нямаше да настъпи денят, в който шотландците ще постъпят така.

Лицето на Хенри стана мрачно, очите му горяха яростно, щом се обърна към Син.

— Те ще те убият.

— Ти каза, че не могат — напомни му Син.

Лицето на Хенри доби още по-мрачен вид от силата на гнева му, а придворните сближиха глави, докато шепнеха помежду си, напомняйки на Кали, че разговорът им имаше свидетели.

Хенри поклати глава.

Кали се обърна и видя, че Саймън все още държи Джейми, който бе с ококорени очи и хапете нервно юмрука си.

— Защото мислехме, че ще бъдеш с мъжете си. Що за глупак…

— Аз ще отида с него.

Хенри изруга.

— Саймън, смятахме, че си по-разумен и няма да се замесваш в това.

Рицарят сякаш се замисли за момент върху коментара на краля.

— Не, Ваше Величество, очевидно съм със самоубийствени наклонности в подобни ситуации. Освен това винаги съм искал да видя Шотландия.

Син му се надсмя.

— Кой е казал, че ще позволя такова нещо?

Устните на Саймън се извиха в подигравателна усмивка.

— Дали ще позволиш, или не — аз ще бъда там. Предполагам, че ще е по-лесно да пътувам с теб, но и в двата случая ще замина за Шотландия. Ти се нуждаеш от някой, който да пази гърба ти.

Думите му сякаш развеселиха лорд Син.

— Уверявам те, че гърбът ми е добре защитен.

Между тях премина нещо неизречено.

Нещо, което очевидно свързваше тези двама мъже заедно като братя. Нещо зловещо и невъзмутимо, ако се съдеше по измъчените погледи и на двамата.

— Знам това — съгласи се Саймън. — Но дори най-силните сред нас могат да се възползват от приятел от време на време.

— Оценявам предложението ти, Саймън, но все още не съм се съгласил с този брак.

— Ти се съгласи — настоя Хенри.

Кали искаше да възрази, но размисли. За нея имаше само едно спасение.

Бягство.

Нямаше никакъв начин да спори с тези мъже, които не се интересуваха нито от нея, нито от мнението й. Тя не представляваше нищо за Хенри, освен политическа пионка, която да използва, както намери за добре.

Колкото до Син, не знаеше какво ще спечели той от техния съюз. Но тя не възнамеряваше да остане достатъчно дълго, за да разбере. Нека си намери английска наследница, за която да се ожени. Или някоя друга девойка, която ще привлече вниманието му.

Тя трябваше да се измъкне оттук, от тези мъже и ужасната им страна, или всичко щеше да е изгубено.

— Е… — каза бавно тя, отдръпвайки се от тях. — Ако ще се омъжвам утре сутрин, най-добре е да се връщам в стаята си, където мога да се подготвя за събитието.

— Ще се омъжиш за дявола? — попита Джейми, свивайки устни при самата мисъл за това. — Обзалагам се, че ако го направиш ще ти пораснат рога.

Тя не му обърна внимание и го взе от ръцете на Саймън.

Джейми поклати глава като старец, наставляващ дете.

— Чудя се дали ще ти порасне и опашка.

Кали въздъхна. Е, поне момчето бе възвърнало дар словото си. Тя му изшътка да замълчи, но той не спря да бърбори за последиците от това да се омъжиш в кралското семейство на дявола.

— Обзалагам се, че децата ви ще се родят с езици като на змиите. И с люспи. Мислиш ли, че ще имат отрова в зъбите си, ако ме ухапят? Помниш ли, когато бебето на Роби ме ухапа веднъж? Мисля, че още имам синина. Дърмът каза, че е стигнало чак до костта, въпреки че на мен просто ми изглеждаше някак си лилаво.

Син ги наблюдаваше, докато двамата се оттегляха към замъка, а момчето не спираше да бърбори.

Жената бе сменила мнението си прекалено бързо и той знаеше какво си бе наумила, можеше да прочете безпроблемно мислите й. Обмисляше ново бягство.

Той повика Саймън към себе си.

— Наблюдавай я, докато говоря с Хенри.

— Ако избяга, няма да ти се налага да се жениш за нея.

— Знам. Въпреки това я наблюдавай. Има невероятната способност да се забърква в неприятности.

Кали усещаше погледа на лорд Син върху себе си, докато вървеше с Джейми към замъка. Тя се спря до вратата, за да погледне назад и откри Саймън на няколко крачки от нея.

О, по дяволите, Син сигурно бе пратил рицаря да ги наблюдава.

Няма значение. Това само правеше бягството й по-сложно. В никакъв случай не превръщаше плановете й в невъзможни. Когато бе малка, често надхитряваше бавачката си, за да се измъкне от замъка и да иде да плува гола в езерото. Щом можеше да се измъкне от Торна, която бе наполовина ясновидка, със способности да чете мислите на Кали, лесно можеше да се изплъзне на един англичанин.

Щом Саймън се доближи, тя забеляза черния гарван на зелената му туника. По кройката и плата на дрехата, както и гордостта на рицаря, тя предположи, че е мъж с потекло и богатство. Без съмнение голям благородник.

— Вие на какво сте господар? — любезно попита тя.

Той отвори вратата, за да може тя да мине.

— Само на себе си, милейди. Аз съм рицар без земи.

— Приятел на лорд Син?

Той се поспря за малко, докато тя минаваше покрай него.

— Предполагам, че съм най-близкото нещо до приятел, което си позволява той.

— Тоест?

— Той има само врагове и хора, които му се подмазват, за да се доберат до краля. — Саймън затвори вратата зад нея и Джейми, след това я поведе по светлия коридор, окъпан в цветове от стъклописа на прозореца, към стълбите.

— Може ли да си поиграя с меча ти? — попита Джейми.

Очите на Саймън бяха изпълнени с нежност и доброта, когато разроши червените му къдрици.

— Когато пораснеш.

Джейми му се оплези и Саймън се разсмя на малкото дяволче.

— Знаеш ли, хората говорят, че всеки път щом някое малко момче изплези езика си, изпраща съобщение на нощните великани човекоядци къде спи то.

— Това не е вярно. — Джейми погледна бързо към Кали. — Нали?

Тя сви рамене.

— Не знам нищо за тези нощни великани човекоядци.

Джейми избяга преди тях, но не показа езика от устата си.

— В коя категория попадаш ти? — попита тя Саймън, връщайки се към разговора им. — Подмазваш ли му се или си негов враг?

— Аз съм в трета категория, която изглежда е специално за мен, брат ми и краля. — Той спря и я погледна искрено. — Аз дължа на Син живота, а вероятно и здравия си разум. Той е правил неща за мен, които нито едно дете не трябва да прави и аз благодаря на бога всяка вечер, за лоялността на този мъж към мен във време, когато всяка друго момче би защитавало себе си и би се скрило в някой ъгъл.

— Затова си готов да тръгнеш към Шотландия и да умреш с него?

Искреността в очите му бе очевидна.

— И идея си нямаш.

От думите му по гръбнака й се прокрадна тръпка. Каквото и да им се бе случило, наистина трябва да е било ужасно.

Саймън погледна към Джейми, който ги чакаше на върха на стълбите, близо до вратата й.

Той сниши глас, за да не може Джейми да го дочуе.

— Бях почти на възрастта на брат ти, когато Син се хвърли с тялото си върху моето, за да ме предпази. Той почти загуби живота си онзи ден заради това. В нощта, когато убиха майка ми, Син бе този, който ме скри от гнева на нейния убиец. От стената, където бях скрит, можех да чуя боя, който понесе, вместо да издаде скривалището ми. Има вечери, в които все още чувам и виждам ударите, които получи, защитавайки ме не само тази нощ, но и през всичките години, в които живеехме в Рейвънсууд. Последният ми спомен за него като дете, е как около гърлото му е увита ръката на мъж, който му се заклева, че ще съжалява, задето ми е помогнал. Разтрепервам се само като си помисля, какво му се е случило тогава. Но като познавам Харолд, съм напълно сигурен, че е удържал на думата си.

Кали потрепери от думите му. Но те показваха що за мъж бе Син.

Щом стигнаха върха на стълбите, Кали придърпа Джейми към себе си и отвори вратата на стаята си. Лорд Син я бе запленил, но това бе всичко. Тя не можеше да му даде повече.

Не и когато трябваше да планира бягство.

Син прекара часове, опитвайки се да разубеди Хенри от тази лудост. Мъжът бе непоколебим.

По дяволите.

Съпруга. Самата мисъл за това караше стомахът му да се бунтува. Какво щеше да прави той с една съпруга?

Не бе от типа мъже, които се нуждаят, камо ли да желаят удобство. Домашно огнище. Дом. И не дай си Боже, любов.

Всичко, което искаше, бе да бъде оставен на мира.

Неканен в съзнанието му се появи образът на брат му Брейдън и снаха му Маги. Когато снаха му погледнеше към брат му, в очите й се появяваше толкова ярка светлина, че бе чак ослепяваща.

Него никой не го бе поглеждал така.

Много малко бяха хората, които го бяха поглеждали с нещо друго, освен презрение и омраза. Не че той се нуждаеше от някаква нежност в живота си. Живееше доста добре и без нея. Защо да иска да променя това сега?

И все пак…

Син поклати глава. Нямаше да мисли повече по въпроса. Щеше да постъпи така, както желаеше Хенри, но все пак имаше начини да му попречи. Един неконсумиран брак можеше да се разтрогне много лесно. Той щеше да иде в Шотландия, да открие този Нападател, който тормозеше мъжете на Хенри, да го спре и накрая да се сдобие със свободата си.

Хенри щеше да е щастлив, а той бе убеден, че Каледония също щеше да е…

Каледония.

Той прокле иронията на името й^[8] и в съзнанието му проехтя клетвата, която бе произнесъл. Мразя всичко свързано с Шотландия и хората й, и по-скоро ще изгния от чума, отколкото кракът ми отново да стъпи там.

Отвратен, той тръгна по стълбите към стаята си.

Щом стигна първата площадка не намери нищо странно в това, че коридорът пред стаята на Каледония бе празен. Не и преди да чуе ритмичното почукване от другата страна на вратата.

Той сложи ръка върху дръжката на сабята си, спря намръщен и се заслуша.

Туп, туп… туп, туп… туп, туп… Наклони глава и се приближи до вратата от тъмен дъб, поставяйки ръка върху дървото.

Звукът приличаше досущ на легло, блъскащо се в стена, докато двама души…

През него премина остър гняв. Особено щом чу приглушените стонове. Той сви ръката си в юмрук. Не! Саймън със сигурност не би постъпил така.

Син притисна ухото си до вратата.

Този звук не можеше да бъде сгрешен. Определено бе легло, блъскащо се в каменна стена с голяма сила. А този ритъм не би могъл да бъде нищо друго, освен тласъците на един мъж.

— Саймън — изсъска той, — ти си мъртвец.

Изваждайки меча си, Син присви очи и отвори със замах вратата, за да види две купчини под завивките, извиващи се в унисон на леглото.

Син не можеше да си спомни кога за последно нещо го е разгневявало толкова. Но по някаква причина, мисълта за това как Саймън обезчестява Каледония, го караше да жадува за кръв. Кръвта на рицаря.

Всяка капка от нея.

Едва удържайки яростта си, той пристъпи тихо към леглото, след това наклони меча си към кръста на по-голямата купчина.

И двете купчини замръзнаха.

— По-добре да не е това, което си мисля. — Син издърпа одеялото от леглото.

Шокът го закова на място и той се втренчи в гледката пред него.

Саймън лежеше на една страна, напълно облечен, завързан едновременно за леглото и за купчина възглавници. Устата му бе запушена с парцал. Косата му бе разбъркана. Туниката му бе напълно мокра, а очите му подути и зачервени и горяха от ярост.

Син прибра меча си, след това извади кинжала си и отряза парцала.

— Не е това, което си мислеше — каза Саймън. — Но е това, което си мислиш сега.

— Какво се е случило, по дяволите? — Син седна, за да го освободи от възглавниците и леглото.

Лицето на Саймън почервеня от гняв.

— Каза ми, че има женски проблеми. И когато дойдох да проверя дали се нуждае от лекар, тя издуха някаква вещерска смес в очите ми.

— Защо си мокър?

— След като ме вързаха, момичето се опита да ме удави.

Син щеше да се разсмее, ако не се опитваше да избере кого да удуши първи — Каледония или Саймън.

— Би трябвало да те оставя вързан тук.

— Ако това ще ме опази от онази вещица, тогава, моля те направи го.

Син сряза последното въже.

— Някаква идея накъде се е запътила?

— Ни най-малка.

— Кога избяга?

— Преди поне час.

Син изруга. С такава преднина можеше да е навсякъде в Лондон.

Каледония спря, докато се оглеждаше из улиците на Лондон. Следобедната тълпа, която се движеше оживено между големите сгради, бе доста голяма. Никой от хората не би трябвало да разпознае нея или Джейми.

Стиснала силно ръката на братчето си, тя си проправяше път на север към странноприемницата, в която си спомняше, че бе спряла на път за Лондон. Собственикът разполагаше с конюшня и коне за продажба. Само ако можеше да стигне до тези коне, щеше да купи по един за всеки от тях с парите, които бе скрила от Хенри. Той нямаше идея, че когато я бе отвел при себе си, тя притежаваше малко състояние, скрито в корсажа й.

Щом веднъж се отдалечат достатъчно от странноприемницата, щяха да облекат одежди като на прокажените и никой, дори крадците, нямаше да посмее да ги спре.

Щяха да се приберат у дома много бързо.

— През целия път до вкъщи пеша ли ще вървим? — попита Джейми.

Кали се усмихна.

— Само още малко, миличък.

— Но краката ми са толкова изморени, Кали. Не може ли да спрем да починем? Само за малко? За минута или две, преди краката ми да се откачат и да не мога да бягам никога повече.

Тя не смееше да спре. Не и когато бяха толкова близо до напускането на това място.

Кали вдигна Джейми на ръце, прегърна го и продължи да върви.

— Ох, момко, станал си доста тежък — каза тя, докато заобикаляше една жена, която носеше кошница с покупки. — Спомням си, когато тежеше не повече от самун хляб.

— Татко пееше ли ми тогава?

Сърцето на Кали се сви при този въпрос. Горкият Джейми едва си спомняше баща им, който бе починал преди почти три години.

— Да — отговори тя, притискайки го към себе си. — Той ти пееше всяка вечер, когато майка ти те слагаше да спиш.

— Беше ли той голям мъж като Дърмът?

Кали се усмихна при споменаването на брат

им. На шестнадесет Дърмът бе десетина сантиметра по-висок от нея.

— Беше по-голям от Дърмът — всъщност баща ни бе по-близо до височината на лорд Син.

— Мислиш ли, че ще е щастлив да види майка ми, докато е в рая с твоята?

Кали го погледна учудено при този странен въпрос.

— За бога, дяволче, откъде ги измисляш тези въпроси?

— Ами, просто се чудех. Един от рицарите на краля ми каза, че бедните слуги не могат да идат в рая, само благородниците отивали там. Мислех си, че тогава Господ не би искал моята майка там заедно с твоята.

Кали пое дълбоко въздух при тези небивалици. Нейната майка може и да е била с кралска кръв, а майката на Джейми обикновена овчарка, но само глупак би тръбил подобни глупости. Особено пък пред едно малко момче.

— Той просто е бил злобен, Джейми. Господ обича всички хора по равно. Твоята майка е добра душа, която ни обича и Господ с неговата милост, ще я прибере в рая с нас, останалите, когато, опазил ни бог, тя почине.

— Добре, какво…

— Джейми, моля те — каза тя. — Нуждая се от всяка глътка въздух, за да те нося. Моля те, без повече въпроси.

— Добре. — Той уви ръце около врата й и облегна глава на рамото й.

Кали вървя толкова дълго, колкото можа, но след известно време ръцете и гърба й започнаха да я болят.

— Миличък, трябва да повървиш сам за малко.

Джейми слезе и се хвана за полата й, когато тръгнаха по друга претъпкана улица.

— Колко дни мислиш, че ще ни отнеме да минем през Лондон? Сто? Двеста?

На нея й се струваха като две хиляди.

— Все някога ще излезем. Опитай се да не мислиш за това. Мисли само, че ще си отново вкъщи.

— Мога ли да си мисля за плодовите тарталети на майка?

— Разбира се.

— Мога ли да си мисля за коня на чичо Астър?

— Добре.

— Може ли да си мисля…

— Джейми, любов моя, може ли да си мислиш наум?

Той въздъхна тежко, сякаш бремето от това да си мисли на ум бе повече, отколкото можеше да понесе.

Кали го накара да спре, щом забеляза група рицари, яздещи през града. Тя пусна ръката на Джейми, за да издърпа воала пред лицето си, в случай, че някой погледне към нея.

Смеейки се, рицарите не й обърнаха никакво внимание. Но чак след като я подминаха, сърцето й спря да се бушува и едва тогава бе способна да раздвижи разтрепераните си крака, за да продължи нататък.

— Това беше на косъм — въздъхна тя и се протегна да хване ръката на Джейми само за да осъзнае, че той не бе там.

О, Господи, не!

— Джейми! — извика тя, оглеждайки тълпата около себе си. — Джейми! — Паниката я обхвана отново. Не виждаше никъде следа от кафявата му шапка, нито от червените му къдрици.

Къде би могъл да е?

— Джейми!

Обхвана я ужас. Къде бе той? Къде можеше да е отишъл? Бе точно тук само преди миг, а тя му бе повторила хиляди пъти да не се отдалечава от нея. Особено на непознато място, пълно със странници.

О, Боже, можеше да му се случи всичко!

Кали огледа тълпата отново, виждайки няколко деца, но нито едно от тях не приличаше на нейното дяволче.

Можеше ли да е в беда? Сърцето й блъскаше в гърдите, докато се оглеждаше трескаво около себе си.

— Благословена Света Мери, къде си, дете? — шепнеше тя отново и отново, докато го търсеше. — Моля те, Господи, върни брат ми. Заклевам се никога повече да не го карам да замълчи и да отговарям на всичките му въпроси. Никога няма да му се ядосвам отново. Само те моля, Господи, моля те, нека го намеря преди нещо да му се случи. — Очите й се изпълниха със сълзи.

Можеше да падне в реката или да го прегази някоя карета. Можеше да е отвлечен от крадци или нещо още по-страшно! Умът й премина през безброй ужасяващи възможности и във всички тях, Джейми се нуждаеше от нея, а тя не бе там, за да го защити.

Ако нещо му се случеше, нямаше да може да го преживее.

Болката в гърдите й бе мъчителна. Разкъсваше дробовете, затруднявайки дишането й.

Нямаше идея къде да търси. Не знаеше как да го намери в този чужд град.

През паниката изплува само една ясна мисъл.

Лорд Син.

Той щеше да открие Джейми. Бе сигурна в това.

Сега просто тя трябваше да намери него.

Син се оглеждаше из улиците, докато яздеше. Той бе притиснал бедната Елфа и с малко подтикване, прислужницата бе признала за плана на Каледония. Сега само трябваше да стигне до странноприемницата преди девойката да купи конете.

Саймън яздеше зад него и двамата се движеха с доста добро темпо.

Извън тълпата Син забеляза светлосин воал и една толкова висока жена, че главата и раменете й стърчаха над тези около нея. Дори когато изглеждаше ужасена и забързана, той я разпозна веднага.

— Каледония! — извика Син.

Тя спря мигновено.

Вместо да побегне от него, както бе очаквал той, девойката забърза в неговата посока.

— Благословени да са всички светии — каза тя, а лицето й бе мокро от сълзи, когато сложи ръце върху десния му крак. Отчаяното й докосване не би трябвало да му повлияе изобщо, но то изгори кожата му с възбуждаща топлина, която се насочи направо към слабините му. — Толкова се радвам да ви видя.

Думите й го накараха да отстъпи. През живота му никой, никога не го бе посрещал така — да не говорим с подобен искрен поглед.

Нещо наистина лошо трябва да се бе случило, за да се радва да види някой като него.

Тогава осъзна, че момчето не бе с нея. Слизайки от коня, той я хвана за ръцете.

— Какво се е случило?

— Джейми. — Тя отблъсна докосването му, сграбчи ръката му и го задърпа надолу по улицата с нея, докато се оглеждаше наоколо. — Няма го и трябва да го открием. Беше тук преди няколко минути, а след това изчезна. Джейми! — изкрещя тя.

Няколко човека погледнаха към тях, но никой не отговори.

— Саймън — извика Син. — Момчето е изчезнало. Можеш ли до го видиш оттам?

Саймън поклати глава и премести коня си, за да застане до тях.

— Къде бяхте, когато изчезна?

Тя избърса очи с ръцете си и погледна към Саймън.

— Не много далеч оттам, където бяхме вчера. Може би още една улица по-надолу.

— До хлебарницата с препарираната катерица на прозореца? — попита Саймън.

— Да, мисля, че да.

Син повдигна вежда при изражението на Саймън.

— Мислиш, че знаеш къде може да е отишъл?

— Да.

Каледония пое дълбоко въздух и хватката й върху ръката на Син се стегна.

— Но — продължи Саймън сърдито, — ще ви заведа, ако обещаете, че няма да споменете инцидента с леглото пред мен или пред някой друг. Никога.

Каледония се изчерви.

— Толкова съжалявам за това. Но аз измих очите ви. Все още ли парят?

Лицето на Саймън доби цвета на косата на Каледония, но Син не можеше да каже дали от гняв, или от срам.

Щом Саймън проговори, гласът му бе по-студен от снежна буря през януари.

— Добре са. Благодаря ви, милейди, за добрината.

Син се качи на коня си, след това подаде ръка на Каледония. В очите й се четеше облекчение, щом сграбчи ръката му и той забеляза колко е малка нейната. Почувства мекотата на докосването й. Не бе усещал нищо толкова деликатно като ръката й в своята.

Издърпа я, за да язди пред него и се обърна към Саймън.

— Накъде?

— На връщане вчера разказвах на момчето за сладкишите на Девицата еднорог. Дори му показах къде се намира магазинът и той заяви, че би дал всичко, за да види пастите и сладкишите. Имам чувството, че може да е отишъл там. Макар че не знам защо ще си правя труда да го спасявам. Кълна се, че главата ми все още тупти от малкия демон.

Кали усети как лицето й пламна.

— Той не искаше да ви удари, Саймън. Кълна се, че тази част беше случайност.

Рицарят я погледна, сякаш за да й покаже, че не й вярва ни най-малко.

Кали не каза нищо повече, докато яздиха към хлебарницата. Джейми знаеше, че не трябва да се отделя от нея. Никога през целия си живот не бе правил нещо толкова глупаво и тя не можеше да си представи какво го е прихванало.

Щеше да е най-добре момчето да е разкаяно, когато го намерят. Защото иначе щеше да го удуши на място.

Не им отне много време, за да стигнат до мястото, където бе изчезнал Джейми. Саймън ги заведе малко по-нататък до малка хлебарница, където една стара жена излизаше с кошница, пълна с хляб.

Щом приближиха магазина, Кали видя катерицата, която Саймън бе споменал и разпозна малкото лице, което гледаше през прозореца, наблюдавайки минувачите. Щом огромните му сини очи се спряха на нея, на устните му се появи тържествуваща усмивка. Очевидно бе толкова доволен да я види, колкото и тя него.

— О, благословена да е Света Мери — прошепна тя.

По тялото й се разля облекчение и тя се спусна от коня, хуквайки към магазина. Бил е наблизо през цялото време, но без мъжете никога нямаше да знае къде да го търси.

По лицето й започнаха да се стичат сълзи, щом го взе в обятията си.

— Малък дребосък — въздъхна тя. — Изплаши ме.

— Съжалявам, Кали. — Той се отдръпна и й показа медения хляб в ръката си. — Помислих си, че ще ни трябва нещо за ядене по време на пътуването. Ти не си яла нищо цял ден.

Ръката й потрепери щом взе хляба от него.

— Бих предпочела да гладувам, отколкото да те изгубя.

— Съжалявам, Кали. Не исках да те уплаша. Просто бях гладен.

Гледката, която представляваха двамата и безмерната любов, която струеше от тях, накараха Син да преглътне тежко.

Момчето погледна към Саймън.

— Исках да купя от лебедовите пасти, за които ми разказахте, но жената на хлебаря каза, че нямам достатъчно монети. — Той погледна отново към сестра си. — Ти обичаш пасти.

Докато тя целуваше бузите му и се убеждаваше, че на дяволчето му няма нищо, Син плати за достатъчно лебедови пасти, че на нехранимайкото да му стане лошо.

Кали погледна към лорд Син, който подаваше покупките на брат й.

— Благодаря ви за добрината.

По изражението на лицето му, тя можеше да каже, че думите й бяха накарали рицаря да се почувства ужасно неудобно.

Щом напуснаха магазина и се отправиха към замъка, Кали осъзна, че няма да успее да се прибере у дома. Поне не сама. Бе заблуждавала себе си, мислейки така. Още по-лошо, за малко не бе изгубила единствения човек на света, който означаваше толкова много за нея.

Мили боже, ами ако не бяха открили Джейми? Какво щеше да стане, ако бе пострадал или загинал, или…

Вината щеше да бъде изцяло нейна. Тя затвори очи, докато болката я разкъсваше. Последното нещо, което искаше, е да каже на Морна, че е позволила нещо да се случи на Джейми. Това щеше да донесе смъртта на бедната жена, която й бе като майка.

Не, тя нямаше да рискува повече безопасността му.

Но тогава какво щеше да прави?

Мислите й се насочиха към мъжа, който щеше да бъде неин съпруг. Можеше ли да му се довери?

Като за англичанин той изглеждаше достатъчно разумен. Както и Саймън.

Може би ако им позволи да дойдат с нея у дома, кланът й ще разбере, че не всички англичани са зверове. Може би те щяха да ги привлекат…

Ти какво? Да не полудя? Извади си главата от света на илюзиите, момиче и ела на земята, където ти е мястото. Шансът кланът Макнийли да приеме някой англичанин сред себе си бе нищожен, ако изобщо съществуваше.

Това бе много далечна възможност, но и единственият шанс, който виждаше.

Ако се омъжеше за Син, можеха да се приберат безопасно у дома.

Независимо дали й харесваше, или не, тя щеше да се съгласи на този брак, като остави Господ да я преведе през него и му се довери, че знае какво е най-добре за нея. Сигурно такава бе неговата воля, иначе с Джейми щяха да успеят да избягат досега и да бъдат на път за вкъщи. Този ден бе знак и Кали вярваше от все сърце в това.

Утре Син щеше да бъде неин съпруг.

Наблюдаваше го как се качва на коня си. Хвърли се грациозно на седлото като роден войн, какъвто беше и седна гордо на гърба на коня, а дългата му коса блестеше на дневната светлина. Беше хубава гледка, красив и силен. Мъж, за когото всяка жена бленува нощем и се надява да зърне поне веднъж от плът и кръв.

И можеше да бъде неин…

Ръката, която протегна към нея едновременно бе силна и нежна. Може и да не бе първоначалният й избор за съпруг, но в него имаше добрина. Също така и справедливост.

Само да притежаваше и шотландска кръв.

И все пак имаше къде-къде по лоши мъже, за които можеше да се омъжи.

— Милорд? — каза тя, щом той я настани пред себе си. — Какво ще направите с хората ми, когато ме заведете у дома?

Въпросът й го накара да стисне зъби. От самата идея за връщане в Шотландия му призляваше. Ако зависеше от него, никога не би стъпил отново там.

Разбира се, там бяха братята му и докато бе с нея, той щеше да ги посети. Само те правеха идеята да напусне Англия поносима.

— Ще подсигуря мира на Хенри — отвърна й той. — Докато хората ви се въздържат да не нападат тези на краля, няма да направя нищо. — Това, което не й каза, е, че възнамерява да намери така наречения Нападател и да прекрати дейността му, а след това да се измъкне от брака им по възможно най-бързия начин.

Но още докато тази мисъл преминаваше през съзнанието му, почувства осезателното присъствие на жената пред себе си. Начинът, по който ухаеше, как я усещаше в ръцете си. Тя бе топла и нежна, успокояваща болките му.

Никога не бе държал в обятията си подобна жена. Никога дори не се бе надявал за някаква утеха в живота си.

Утеха. Той се усмихна подигравателно над думата. Утехата бе за малодушните глупаци. Той не се нуждаеше от нея и бе дяволски сигурно, че не я желаеше.

Щеше да направи нужното за Хенри и след това да се върне обратно, за да изпълни клетвата си за вярност. Това бе неговият живот и той нямаше желание да го променя. Бе се борил прекалено дълго и упорито за спокойствието си, за да позволи на този малък вързоп в скута му да се появи и да обърка всичко.

— И така — тихо каза той, поглеждайки надолу към нея. Момичето бе наклонило глава и изучаваше ръцете му. — Значи ще се съгласите с този брак?

Тя погледна към него през рамо и той улови полъх от лекия й лавандулов аромат. Ухание, което го възбуждаше неизмеримо. Ръцете му се притискаха към ребрата й, а червените й устни бяха отворени леко, точно толкова, че да завладее лесно устата й в страстна целувка.

Тази мисъл разпали още по-силно тялото му. Дяволът да го пази, той желаеше тази жена по най-отчайващ начин.

Кали се загледа в устните му, сякаш усещаше топлината между тях. Сякаш и тя също мечтаеше за целувката, която той желаеше да й даде.

— Не виждам начин да го избегна — тихо каза тя. — А вие?

Той се усмихна на надеждата в гласа й.

— Не, милейди, и аз не виждам. Но работя по въпроса.

Усмивката на лицето й го заслепи.

— В такъв случай, успех. Желая ви голям успех.

Син поклати глава срещу нея. Тя бе неочаквана наслада. Щеше да се радва да я вкуси и да провери дали би била толкова дръзка и докато я целува.

Странно, но не успя да се възпре и се пошегува с нея.

— Трябва ли да се чувствам обиден?

Кали прехапа долната си устна. Той се шегуваше с нея. Затова свидетелстваше и светлината в очите му. Очарована от нехарактерното му поведение, тя отвърна на шегата му.

— Не, не е необходимо да се чувствате обиден. Вие всъщност сте доста мил, когато не се опитвате да бъдете страшен.

— Мил? — попита той невярващо. — Май само така не са ме наричали.

— Никой ли?

— Никой.

Кали се отдръпна, за да го погледне.

— Тогава сигурно много ви плаши мисълта, че единствено аз знам истината за вас.

Лорд Син я погледна учудено.

— Кой казва, че това е истината за мен?

— Аз, и освен ако нямате някой рог, който да извадите и да ми покажете, никога няма да повярвам на нещо друго за вас.

Син прочисти гърлото си при думите й. Трябваше само да погледне надолу и да види доказателството за един рог, който не желае нищо повече от това да се позабавлява с нимфата, седяща в скута му.

О, какъв дух имаше тази девойка и какво ли не би дал той, за да я научи на някои неща. Можеше да си я представи как лежи гола в ръцете му с гърди, притиснати към неговите. Както и да усети вкуса на плътта й върху езика си.

Тя бе несравнимо изкушение.

— Кажете ми — прошепна той, — защо само вие не се страхувате от мен?

— Нямам понятие. Сигурно съм глупава. Елфа ме увери, че всяка сутрин закусвате с малки деца. Вярно ли е?

— Не, не влияят добре на стомаха ми. Цялото това мърдане щом веднъж съм ги погълнал. В действителност не си заслужават усилието.

Тя се разсмя и звукът бе наистина омагьосващ. Това трябва да бе най-странният разговор, който бе водил през целия си живот.

Кали прибра един измъкнал се бакърено-червен кичур под воала си.

— Има ли някой друг, освен мен, който знае, че можете да сте закачлив?

Син се подсмихна подигравателно.

— Закачлив? Милейди, сигурно не сте напълно с ума си, за да си мислите подобно нещо за мен.

— Много жалко тогава.

— Как така?

— Всички се нуждаем от малко закачки от време на време. Не е ли така, Саймън?

Син погледна настрани и видя, че Саймън подслушваше разговора им. Мъжът кимна.

— Наистина е така, милейди. Но аз мога да засвидетелствам, че Син никога не е правил подобно нещо. Дори и като дете.

На челото й се образува дълбока бръчка, когато погледна към Син.

— Вярно ли е това?

— Не напълно. Имах няколко забавни години с братята си и момент или два със Саймън в младостта ни.

Бръчката поизчезна малко и в светлозелените й очи се появи внезапен блясък.

— Имате братя?

— Да. Имах четирима.

— Имахте?

— Единият почина преди няколко години.

Радостта изчезна от лицето й и за негово най-голямо учудване тя потупа нежно ръката му съчувствено.

— Много съжалявам за загубата ви. Сигурно ви липсва много.

Наистина бе така. Макар че не бе виждал Киърън, откакто бе на възрастта на Джейми, Син все още пазеше хубави спомени за малкия си брат. Да знае, че всичките му братя са у дома и някой се грижи за тях, бе единственото нещо, което правеше поносим ада, в който се намираше, докато растеше. Докато страдаше от ръцете на Харолд и другите, си беше напомнял, че ако не бе той, някой от братята му щеше да бъде измъчван на негово място.

По-добре да бият и унижават него, отколкото някой от тях. Те бяха добри и свестни и заслужаваха само най-доброто, което можеше да им предостави животът.

— Ние също имаме брат — каза Джейми. — Дърмът Безхарактерния.

— Джейми! — скара му се Каледония. — Той щеше да ти отреже главата за такива думи.

— По-добри са от онези, с които ме нарича той.

— По-възрастният ви брат ли е това? — попита я Син.

— Не. Аз съм по-голяма.

Той кимна.

— Това обяснява всичко.

— Кое всичко?

— Отношението ви към Джейми. Начинът, по който сте решена да се приберете вкъщи дори когато знаете, че нямате никакъв шанс.

Кали му се намръщи.

— И вие ли сте най-големият?

Той кимна едва доловимо.

Спряха пред конюшнята. Саймън свали Джейми, докато Син помогна на Кали да слезе.

— Саймън, можеш ли да я заведеш до стаята й без…

Саймън се прокашля високо.

— Спомни си, че няма да споменаваме никога за това.

Син се усмихна кисело.

— Добре. Можеш ли да я върнеш обратно, без отново да се случи нещо като онова, което ще остане завинаги неспоменато? Или ще трябва да наема охрана и за теб?

Кали прехапа дяволито устни.

— Ние ще се държим любезно със Саймън, нали, Джейми?

— Щом казваш, Кали.

Тя наблюдаваше Син, докато той се отдалечаваше от тях. След това протегна ръка към Джейми и се запъти към замъка със Саймън до себе си.

— Саймън, от колко време познавате лорд Син?

— Той бе на девет, когато крал Стивън го прати при втория ми баща, за да се грижи за него.

Значи го познаваше от доста време. Това бе добре. Може би рицарят щеше да й помогне да разбере по-добре мъжа, който щеше да стане неин съпруг.

Щом влязоха в замъка, Джейми се отскубна от нея и побягна нагоре по стълбите пред тях.

— Знаете ли защо е толкова тъжен? — попита тя.

Саймън я погледна подозрително.

— Вие как…

— Очите му. Прикрива го добре, но от време на време мога да го видя.

Саймън пое дълбоко въздух, докато се изкачваха по тъмните стълби. На челюстта му потрепваше един мускул, сякаш се бореше сам със себе си дали трябва да й разказва каквото и да било за приятеля си. Най-накрая проговори.

— Той има много причини за това, милейди.

— Например?

— Аз бях още момче, когато доведоха Син при нас, но си спомням онази нощ съвсем живо. Мъжете на крал Стивън не били любезни към него по време на дългото му пътуване до нашия дом и когато той влезе в главната зала, очите му бяха почерняли от ударите. Носът му все още кървеше, а устата и челюстта му бяха подути. Изглеждаше сякаш го бяха влачили по целия път до Рейвънсууд по всички камъни, които бяха успели да намерят. Бяха го оковали с окови около врата и ръцете. Въпреки всичко, той стоеше изправен срещу Харолд от Рейвънсууд със сила и достойнство, каквито малко мъже притежават. Старият граф бе известен само със своята жестокост и любовта си към всичко брутално и дори най-големите смелчаци трепереха от страх пред него. И все пак, ето че пред очите му стоеше момче, което даже не трепваше. Изправен, с презрително свити устни и с поглед, изпълнен с омраза. Харолд го попита откъде има такъв кураж.

Саймън сниши глас и прошепна в ухото й, така че Джейми да не може да го дочуе.

— Син му каза, че той бил изчадие от слабините на една курва, създаден от едно безсърдечно копеле.

Тя ахна при тези ужасяващи думи. Не можеше да си представи едно дете да изрече подобно нещо.

— Син каза на Харолд, че той няма душа и че няма нищо, което Харолд да може да направи, за да го нарани. — Саймън въздъхна, гледайки я мрачно. — Това което мога да кажа, е, че Харолд прие думите му като предизвикателство и направи всичко по силите си, за да накара Син да се превие от страх пред него.

Гърдите й се стегнаха при тези думи. Тя премести поглед към Джейми точно когато момчето се скри в стаята им, и се опита да си го представи в подобна ситуация. Малкият Джейми познаваше само любящите ръце на привързаното си семейство. Дори не искаше да си представя какво трябваше да се случи, за да стане едно дете като това, което описваше Саймън. Колко точно бе страдал Син? И защо? Защо някой бе постъпил така с едно малко момче?

Всеки заслужаваше любов. На това я бе научила майка й, Господ да се смили над душата й.

— Защо е бил окован? — попита тя, когато влязоха в стаята и се присъединиха към Джейми.

Говорейки високо на себе си, брат й бе коленичил пред сандъка им и ровеше, за да открие играчките, които Елфа бе донесла за него. Той нареди рицарите и започна да ги изстрелва с обувката си, докато тя и Саймън отидоха да седнат до прозореца.

— Син беше политически заложник. Изпратен като гаранция, че баща му няма повече да се изправя срещу крал Стивън.

Кали утихна, спомняйки си историята, която една от придворните й бе разказала за Уилям Маршал, след като бе срещнала Уилям през първия си ден в двора на крал Хенри. Също като Син, Уилям бил поверен на крал Стивън, за да гарантират доброто държание на баща му. Когато бащата на Уилям продължил да се бунтува срещу краля, Стивън почти убил момчето.

Това, което тя си спомняше най-добре от разказаното, бяха жестоките думи, изречени от Джон Фиц Гилбър, когато кралят му напомнил, че неговият син Уилям, ще понесе наказанието за действията на баща си: „Давай, убий го. Имам чук и наковалня, с които да изкова дори по-силни синове.“

Очевидно и бащата на Син приличаше на него. Колко ужасно бе това за Син. Нейният собствен баща би убил всеки мъж, който дори погледне лошо някое от децата му.

Саймън хвана една от играчките рицари, докато летеше във въздуха и я подаде отново на Джейми, който извика и продължи с играта си.

— Кажете ми, Саймън, има ли някоя дама, която лорд Син да харесва?

Саймън поклати глава, връщайки се при нея.

— Той предпочита да е сам. Много отдавна се научи да не се доверява на никого. Дори на жена.

— В смисъл?

— Син има много врагове в двора. Включително и някои, които с удоволствие биха го убили, ако им се предостави подобна възможност. Както мъже, така и жени.

Кали не можеше да си представи да живее живот, в който да не може да се довери на никого.

— И няма никакви приятели?

— Има мен и краля.

— Не, Саймън. Той има само вас.

Рицарят се намръщи.

— Не разбирам.

— Ако Хенри наистина му бе приятел, той нямаше да принуждава лорд Син да рискува живота си в недружелюбна страна, където ще бъде още по-малко добре дошъл, отколкото е тук.

Саймън я погледна одобрително.

— Това наистина е така, милейди — каза той, извини се и изведе Джейми да играе навън, преди да е разрушил стаята.

Седейки сама пред тоалетката си, Кали се опита да измисли какво трябва да направи. Част от нея знаеше, че да доведе един англичанин в клана си е най-голямата глупост, но в същото време друга част от нея бе очарована от лорд Син и възможността той да стане мост между клана й и Англия.

Тя бе подминала възрастта за омъжване доста отдавна. Преди години бе обещана на един мъж, който почина от болест няколко месеца преди сватбата им. Прекара две години в траур заради него. Точно когато траурът привършваше, почина баща й. Оттогава, бе прекалено заета с проблемите на клана си и непознатите бунтовници, за да мисли за съпруг.

Как й се искаше Морна да бе тук. Майката на Джейми беше много добра в обмислянето на подобни въпроси. Щеше да й помогне да достигне до най-доброто решение.

Но всъщност, в сърцето си, Кали знаеше правилния отговор. Тя трябваше да се прибере у дома преди бунтовниците да нападнат англичаните, или пък чичо й, за да си я върне. Чичо й Астър нямаше да се спре пред нищо, докато тя и Джейми не се приберат у дома и не се знаеше колко хора от клана й щяха да загинат заради тези глупости.

Ако Син спази думата си и остави мъжете си, вероятно между тях мирът можеше да просъществува. Може би хората от клана й щяха да разберат, че англичаните не са толкова ужасни.

Разбира се, от това, което тя бе видяла, някои от тях бяха самото въплъщение на дявола; но част от скъпите й шотландци можеха да бъдат също доста кръвожадни.

О, какво трябваше да направи?

Главата я болеше от толкова мисли и съмнения, кънтящи в нея.

Вратата на стаята й се отвори. Кали погледна и видя Елфа да стои пребледняла на прага, кършейки ръце. Макар че не се познаваха много отдавна, момичето беше започнало да означава доста за Кали. Елфа беше единствената й приятелка и довереница през изминалите няколко седмици и я бе подкрепяла, по начини които биха й навлекли сериозен бой, ако някой разбере за това.

Сега добрата душа изглеждаше сякаш дяволът е по петите й.

— Елфа, какво има?

Прислужницата тръгна напред, като не спираше да хапе устната си и да усуква широкия си ръкав.

— О, милейди, чух нещо ужасно и не знам на кого да кажа, или какво изобщо да правя. Може би просто трябва да забравя, че съм го чула. — Тя се огледа наоколо малко налудничаво, докато кимаше в съгласие с мислите, които очевидно се въртяха в съзнанието й.

Елфа замръзна на място и големите й кафяви очи се разшириха още повече.

— Но ако го направя и той умре, тогава аз ще съм виновна. Господ може никога да не ми прости. Това ще ме направи ли съучастник? Да, мисля, че да. Самият крал може да поиска смъртта ми за това. О, Господи, прекалено съм млада, за да умра. Още нямам нито съпруг, нито деца. Не иска да умирам още. Не!

Кали притисна пръсти към челото си, опитвайки се да проследи бърборенето на жената. Хвана внимателно ръката на Елфа и се опита да успокои девойката, за да й разкаже какво я бе разстроило толкова.

— Елфа, какво точно чу?

— Мъжете да говорят долу.

Ето това вече, за разлика от предишния й монолог имаше смисъл.

— Какво казаха?

Девойката се прекръсти и погледът й отново стана див.

— Те казаха, че ще убият лорд Син тази вечер, за да може един от тях да се ожени за вас, заради земите ви. Той заяви, че ще научи — простете за израза, милейди — шотландските псета как да се отнасят с по-добрите от тях, а след това ще научи — прощавайте отново — шотландската кучка да мирува.

Сърцето на Кали спря при тези думи. Не можеше да повярва на чутото. Но изненадата й бързо бе сменена от ярост и възмущение. Кой би посмял да каже нещо подобно?

— Уведоми ли Негова светлост? — попита тя младата прислужница.

— Не. Той ме плаши прекалено много.

Кали я потупа по ръката с благодарност.

— Благодаря ти, Елфа. Аз ще му кажа сама.

Щом се протегна към вратата, гласът на прислужницата я спря.

— Милейди, нали осъзнавате, че ако го убият няма да се наложи да се омъжвате за него?

Тази мисъл изобщо не бе минала през съзнанието й. И дори сега, когато това се случи изборът й бе ясен.

Не можеше да стои настрана и да гледа как убиват един мъж. Особено такъв, на когото дължеше толкова много. Независимо от това какво мислеха другите, тя познаваше сърцето на Черния рицар и то не бе нито толкова тъмно, нито страшно.

Без да каже и дума повече, тя напусна стаята, за да намери лорд Син.