След полунощ

10

Каролайн политна назад. Когато грапавият камък на бруствера се удари в гърба й, светът се обърна с главата надолу и тя загуби равновесие. В следващия миг ръцете на Кейн я уловиха и я стиснаха, първо грубо, после много по-меко, когато дръпна треперещото й тяло към своето.

Силните му пръсти се заровиха в косата й, помилваха я успокоително. Бузата й се притисна в широката, топла, обещаваща сигурност мъжка гръд.

— Недейте така, мадам — изрече той дрезгаво. — Какво правите? Нима искате да ме уплашите до смърт?

Когато светът отново се върна в правилната си позиция и треперенето отслабна, Каролайн си пожела с внезапна сила да потъне завинаги в топлината на тялото му. Да вярва, че докато той я държи здраво, никой няма да посмее да й стори зло. Да забрави поне за малко, че това глупаво желание представлява най-голямата опасност.

Тя опря ръце на гърдите му и се изтръгна от прегръдката с отчаяние, което изненада и самата нея.

— Аз ли ви уплаших до смърт? Вие сте този, които изникна от сянката и се нахвърли върху мен! Ако бях полетяла от балкона, утре бедният Уилбъри щеше да прекара половин ден да събира жалките ми остатъци и да мие кръвта от камъните на двора. Почти ми се иска това да беше станало, защото си го заслужавате. Как смеете да се промъквате така в стаята ми? — Тя се отдръпна и го огледа подозрително. — Как всъщност се озовахте тук?

Той проследи отдръпването й без видимо вълнение. Очите му святкаха развеселено.

— Качих се пеша.

Каролайн спря и учудено смръщи чело. Проследи протегнатата му ръка и откри, че онова, което бе сметнала за балкон, в действителност е покрита галерия, която обикаля цялата кула. Вероятно някъде имаше стълба или преход към следващата кула и към долния етаж.

Кейн скръсти ръце под гърдите и се осведоми тихо:

— А вие какво си помислихте? Как според вас съм стигнал до балкона ви, мис Кабът?

Каролайн преглътна.

— Аз… ами… — Вече не беше сигурна какво си е помислила. Беше невъзможно той да се е превърнал в прилеп и да е долетял до балкона, за да се промъкне в стаята й и да застане до леглото, за да я покрие със сянката си. Като си го представи да стърчи над леглото й в мрака, в съзнанието й изникна и друга картина, още по-объркваща… и по-предизвикателна. Замига сърдито и се опита да я прогони. — Аз… предположих, че… може би…

Кейн се смили над мънкането й и махна с ръка.

— Не исках да ви уплаша. Мислех, че отдавна сте си легнали. Боя се, че ми е трудно да свикна с живота в провинцията. Не можах да заспя, затова излязох да се поразходя по галерията и да изпуша една пура.

Едва сега Каролайн забеляза тънката пура, хвърлена на каменния под, която още димеше. Сигурно я е хвърлил, когато се е втурнал напред, за да я спаси от падане. Сега й стана ясно и защо бе усетила миризма на сяра малко преди появяването му.

След като видя пурата, забеляза и други неща. Например скандалната липса на жакет, жилетка и шалче на врата. Домакинът й беше облечен само в тънка ленена риза, напъхана в панталон за езда от сърнешка кожа, който стягаше стройните хълбоци и подчертаваше силните мускули на бедрата. Ризата беше отворена на шията и разкриваше бронзова кожа и медноцветни косъмчета на гърдите. Косата беше вързана на хлабава опашка на тила, но няколко влажни кичурчета бяха нападали по лицето му.

Видът му моментално й напомни, че и тя не е прилично облечена. Не бе помислила да наметне халата, така великодушно предоставен й от него, и сега стоеше тук боса, облечена само в старата си нощница, косата й падаше в безредие но гърба. Излинелият памук не скриваше нито една извивка на тялото й. Това я накара да се изчерви и тя скръсти ръце под гърдите си. За първи път изпитваше благодарност, че природата не я е надарила особено богато на това място. За разлика от нея Порция имаше пищен бюст.

— Дано само викът ми да не е вдигнал на крак цялото домакинство.

— Убеден съм, че слугите си спят най-спокойно — увери я Кейн и устреми поглед не към гърдите й, а към крехката извивка на шията. — Все пак те би трябвало да са свикнали с такива шумове — сърцераздирателни викове, молби за милост, измъчени стонове от подземията…

Пак ли? Отново се надсмиваше и над нея, и над себе си. Но лицето му оставаше напълно безизразно. Дори не вдигна светлите си вежди.

Каролайн се усмихна хладно и отвърна:

— Това не ме изненадва. Знаех си, че този внушителен замък не може да няма добре оборудвано подземие.

— Ама разбира се! Там са затворени най-красивите девици от селото. Ако желаете, ще отидем да ги видим, преди да си заминете.

— Ще се радвам да ви придружа.

Кейн се облегна на парапета.

— Боя се, че занемарих по осъдителен начин задълженията си на домакин. Надявам се да ми простите, че не бях тук, за да посрещна вас и сестрите ви с добре дошли.

— Уилбъри ни уведоми, че сте „навън“. — Погледът й оставаше прикован в гърдите му, където влажната риза беше залепнала за впечатляващи мускули. Странно защо, от тази гледка й олекна. Неволно вдигна ръка към челото си, защото имаше чувството, че от неуспялото падане през балкона й се вие свят. — Вероятно случаят е бил много спешен, след като е трябвало да излезете в такава ужасна нощ.

— Напротив, напротив. Според мен бурята не е толкова застрашителна, колкото една препълнена бална зала или някой задимен театър. Винаги съм предпочитал да се опълча срещу природните стихии, отколкото да се изправя пред неуморимите езици на клюкарките. Но съжалявам, че не можах да се прибера навреме, за да ви кажа добре дошли.

Съзнавайки факта, че той бе избегнал сръчно незададения й въпрос, Каролайн посочи френските прозорци, които все още бяха отворени и разкриваха гледка към осветеното от луната легло с измачкани чаршафи.

— Не мога да ви се сърдя, че сте занемарили задълженията си на домакин, след като ме настанихте в такова луксозно помещение.

Той изпухтя тихо и стисна здраво зъби.

— По-луксозно, отколкото у леля ви, без съмнение. Изненадвам се, че тя не ви е изпратила в килера за въглища.

Каролайн смръщи чело.

— Откъде знаете…? — Ала веднага си припомни как бе чакал на стълбището пред къщата на леля й и бе вдигнал поглед към прашното прозорче на таванската стая. Очевидно беше спуснала завесите една секунда по-късно.

Фактът, че той знае за пренебрежителното отношение на леля Мариета, беше ужасно смущаващ. Това я накара да вирне брадичка.

— Почетната гостенка е Вивиан. Тя трябваше да получи тази стая. Ние с Порция сме свикнали да си делим една спалня.

— Аз пък си помислих, че това разпределение ще ви хареса. Сега никой няма да се осмели да каже, че съм се промъкнал в спалнята на сестра ви и съм й отнел добродетелта, докато Порция стои на стража, прав ли съм?

А кой ще бди над моята добродетел? Каролайн не посмя да зададе този въпрос. Не и след като изрично беше заявила, че отдавна е минала възрастта, в която е вярвала, че всеки срещнат мъж се стреми да я прелъсти и опозори. Дори този, който стоеше посред нощ на вратата на спалнята й, оскъдно облечен и миришещ на вятър, дъжд и неустоима смес от лавър и тютюн.

— Според мен Порция е по-скоро териер, отколкото дог — уточни тихо тя.

Кейн успешно изимитира треперене.

— Тогава е още по-опасна противничка. Предпочитам да ме нападне дог, отколкото някой джафкащ териер да се закачи да крака ми.

Каролайн се засмя. Описанието на малката й сестра беше наистина подходящо.

— Обикновено е достатъчно да я цапнеш с утринния вестник.

— Ще го запомня. — Той наклони глава и я изгледа с един от онези пронизващи погледи, за които копнееше и от които се боеше. — Е, мис Кабът, какво мислите за моя скромен стар дом? Харесва ли ви?

Каролайн се поколеба.

— Гостните стаи са прекрасни, милорд, но трябва да призная, че входната зала е доста… застрашителна. Там има твърде много препарирани животни и кръвожадни ловни сцени за моя вкус.

— Предполагам, че на къщата липсва топлината, която само ръката на една жена може да придаде — отвърна той и думите му бяха като милувка.

— О, но това е липса, която лесно може да се отстрани, нали?

За момент погледите им се срещнаха, впиха се един в друг и Каролайн изпита ужасното чувство, че никой от двамата нямаше предвид Вивиан.

Това прозрение я извади от равновесие и тя заотстъпва назад към стаята си. Очакваше той да я следва крачка по крачка, както бе направил на усамотената алея във Воксхол.

— Моля да ме извините, милорд, но е крайно време да се върна в леглото си. Утрото ще дойде по-скоро, отколкото го очакваме.

— Да, права сте. — Вместо да отиде при нея, Кейн се обърна и се опря с две ръце на парапета. Погледът му се устреми към далечния хоризонт, където все още се стрелкаха светкавици и трещяха гръмотевици, а вятърът гонеше кълбестите облаци. — Мис Кабът?

Каролайн спря. Ръката зад гърба й стискаше бравата.

— Да?

Той заговори, без да се обърне, загледан в нощта.

— Отсега нататък затваряйте грижливо вратата към балкона. Не можете да разчитате, че природна стихия, капризна като вятъра, се показва винаги от най-добрата си страна.

Каролайн преглътна и отговори тихо:

— Както желаете, милорд.

Тя се прибра в стаята си и внимателно затвори вратата. Поколеба се само за миг, после спусна желязното резе. Когато вдигна глава, Кейн бе изчезнал. Балконът беше празен.

Тя беше сама.

— Какво е това, за бога? Кой е умрял и те е направил кралица на Англия?

Каролайн не можеше да каже кое е по-лошо: да я събуди високият, весел глас на Порция, или сестра й да дръпне с все сила завесите на леглото и ярката слънчева светлина да падна право върху лицето й. Тя вдигна ръка към очите си и изпита чувството, че ей сега ще се подпали.

Дълго след като Ейдриън Кейн бе изчезнал от балкона, тя се мяташе неспокойно в леглото си, питайки се дали наистина е бил само вятърът — или друга, първична и опасна природна стихия. Как се бе отворила вратата й? Много пъти се запита и защо всяка среща с Кейн започваше и свършваше с прегръдка. Наистина ли беше непочтена и развалена, щом толкова й харесваше да е в обятията му, макар че нямаше никакво право да е там?

Когато Порция се тръшна на матрака и заподскача като дръзко малко кученце, Каролайн простена и се зави презглава.

— Махай се! Отказвам да повярвам, че вече е сутрин.

— Сутрин ли? — облещи се Порция. — За бога, вече е почти обед! Само защото си настанена като кралица в кулата, това не ти дава право да мързелуваш цял ден като член на кралското семейство. Ако очакваш от мен да играя ролята на придворна дама и да позвъня, за да дойде камериерката с чаша горещ шоколад, ще има да чакаш, Ваше височество!

— Обед? — Каролайн въздъхна и отметна завивката. При това уж неволно я метна върху главата на Порция. — О, небеса! Не може да е обед! Готова съм да се закълна, че е още ранна сутрин, малко след зазоряване.

Двойно смутена поради това допълнително доказателство за моралния й упадък, Каролайн скочи бързо от леглото. До бала оставаше само една седмица и тя трябваше непременно да открие дали Кейн е приятел или враг. А вече бе пропиляла цял предиобед…

Порция се освободи от завивката, изтегна се в топлото легло на сестра си и въздъхна блажено.

— Мисля, че не мога да те обвинявам за желанието да помързелуваш. Ако и аз имах такава великолепна стая, щях да остана в леглото си до вечеря.

Каролайн отключи пътническия сандък и вдигна капака, стараейки се да не мисли за други, много по-привлекателни причини да си остане в леглото.

Порция скочи от матрака и започна да обикаля стаята, за да открие и други съкровища.

— Сега знам защо Вивиан винаги твърди, че виконтът е много щедър. Я ми кажи — какво си направила, за да заслужиш такава награда?

— Нищо! — изсъска Каролайн по-гневно, отколкото беше нужно. Наведе се, за да скрие издайническата червенина по бузите си, и повтори: — Съвсем нищо!

Извади от сандъка няколко износени долни ризи и фусти, докато намери скромната, строго затворена утринна рокля от фин муселин. Не беше нужно да викат камериерка. Порция с готовност й помогна да затегне корсета. Повдигнала косите си, за да не се заплетат в шнуровете, Каролайн попита:

— Какво прави Вивиан?

Порция извъртя очи.

— Сигурно си е намерила някое удобно ъгълче и бродира стихове от Библията върху парче муселин. Нали знаеш, че не й трябва много, за да се забавлява.

— Да бяхме и ние като нея… — Все още решена да използва по най-добрия начин последните минути на утрото, Каролайн изми лицето си и почисти зъбите с кърпичка, натопена в ментов прах.

— Не разбирам защо си се разбързала — отбеляза Порция. — Ако мога да вярвам на киселия иконом, Джулиън в никакъв случай няма да пристигне преди вечерта. А и лорд Тревелиън няма да се покаже преди залез слънце.

— Не мислиш ли, че е крайно време да престанеш с детинските си фантазии? — Каролайн седна на тапицираното столче пред тоалетката, вдигна капака и потърси кесийката с фуркети. Докато събираше дългата си гладка коса на тила, продължи сърдито — Да повярвам, че лорд Тревелиън е вампир, е все едно да повярвам в другите ти глупави измислици. Помниш ли как си беше въобразила, че си незаконна дъщеря на Прини и законна наследница на трона? — Тя млъкна изведнъж и се загледа като замаяна в капака на скрина.

— Какво има? — полюбопитства Порция и се приближи. — Наистина не изглеждаш толкова зле. Но ако искаш, ще отида да донеса заешката лапичка и оризова пудра, за да скрием тъмните сенки под очите ти.

Когато Каролайн не отговори, Порция надникна над рамото й. Трябваше й цяла минута, за да разбере какво вижда Каролайн. Или по-добре — какво не вижда.

Двете сестри се обърнаха бавно и се погледнаха в очите. Истината се отразяваше в погледите им. Макар че старото дъбово дърво на скрина беше обрамчено с овална рамка, там нямаше огледало.

В Тревелиън Касъл нямаше огледала, закрити с тъмни кърпи. Защото изобщо нямаше огледала. Пухкавите ръчички на позлатени ангелчета не държаха крехки овали. Между прозорците не висяха високи стенни огледала. Нито едно огледало не красеше камината в салона, за да позволи на гостенина да се направи, че се взира в огъня, докато всъщност се възхищава на собственото си отражение. В спалните не беше поставено нито едно елегантно стоящо огледало, за да даде възможност на дамата или господина да провери тоалета си, да упражни някои интересни жестове или просто да си направи прическата.

Каролайн и Порция прекараха голямата част от следобеда в старания да избягват лакеите и прислужниците, за да могат да влизат и излизат незабелязано от пустите стаи на замъка. Търсенето им не даде резултат — не намериха дори малко ръчно огледало, забравено в някоя стая.

— Може би следващия път ще си по-склонна да ми повярваш, когато се опитвам да ти обясня, че съм законната наследница на английския трон — заяви самодоволно Порция, докато бързаха към южното крило.

— Сигурна съм, че има разумно обяснение — настоя Каролайн. — Може би огледалата са били свалени, за да ги излъскат за бала. Или двамата братя Кейн не са ни най-малко суетни.

Порция въздъхна с копнеж.

— Ако бях красива като Джулиън, щях по цял ден да седя пред огледалото и да се възхищавам на образа си.

— Ти и сега го правиш — напомни й Каролайн.

Точно тогава зад тях прозвуча мелодичният глас на Вивиан и ги стресна до смърт:

— Къде, за бога, бяхте през целия следобед?

Двете момичета се обърнаха виновно. Сестра им стоеше под една арка в другия край на широкия коридор, настлан с каменни плочи.

— Избродирах две салфетки, поръбих дузина кърпички и изпих чая си сама — оплака се Вивиан. — Мистър Уилбъри не е най-добрият събеседник, когото мога да си пожелая. Собствената ми компания вече започна да ми омръзва.

— Не сме те изоставили нарочно — извини се Каролайн. — Само предприехме едно малко изследователско пътешествие. — Тя хвърли поглед към масивната дървена врата, която охраняваше южното крило, и побутна Порция към сестра й.

— Защо не идеш при Вивиан да й правиш компания, скъпа? Аз ще дойда след малко.

Порция се подчини с нежелание и изпрати Каролайн с предупредителен поглед.

— А ти бъди предпазлива, скъпа, обещаваш ли ми? Човек никога не знае какви твари се крият в старите, пълни с прах стаи.

Каролайн махна пренебрежително. Не само, че не бяха намерили нито едно огледало, ами и не бяха открили следи от своя домакин. Въпреки мрачните предсказания на Порция Каролайн упорито отказваше да повярва, че Кейн спи в ковчег в семейната гробница.

Тя проследи с поглед сестрите си, които се отдалечиха ръка за ръка, после се огледа намръщено. Вивиан никога не се оплакваше и не хленчеше като днес. И не изглеждаше ли малко по-бледа от обикновено? — Каролайн побърза да отхвърли тази мисъл. Може би постепенно удължаващите се сенки бяха виновни, че цветът беше изчезнал от бузките на сестра й. През прозореца в края на коридора се виждаше лавандуловата светлина на настъпващата вечер, която бавно обгръщаше стария замък.

Чувството, че трябва да бърза, се засили. Тя се обърна и натисна бравата. Вратата се отвори със заплашително скърцане и Каролайн се озова в абсолютно тъмен коридор без прозорци. Намери свещта в джоба на полата, която предвидливо бе взела със себе си, и бързо я запали.

Когато сиянието на трепкащото пламъче се плъзна по стените, Каролайн се успокои. Вдигна високо свещта и се озова лице в лице с Ейдриън Кейн. Срещата беше толкова неочаквана, че я извади от равновесие. Тя отстъпи назад и изпищя. Олюля се и за малко не изпусна свещта. Минаха няколко мига, преди да разбере, че пред нея не стоеше самият виконт, а негов портрет в естествен ръст в позлатена рамка. Каролайн се укори за уплахата си и се опита да нормализира дишането си. Свещта описа колеблив полукръг. Значи това не беше коридор, а картинна галерия със семейни портрети.

Всеки от някогашните обитатели на замъка бе застинал в своето време, увековечен на платното от четката на майстор художник.

Макар да се колебаеше, тя пристъпи по-близо до образа на Кейн, знаейки, че вероятно никога няма да има случай да изследва необезпокоявано реалния му образ. Мъжът стоеше на фона на бурно небе, едната ръка на хълбока, другата върху сребърната дръжка на бастуна. Двойка скучаещи спаниели лежаха в тревата в краката му.

Каролайн огледа лицето му и с уплаха установи колко близък го чувства след толкова кратко познанство. Много добре знаеше как се задълбочават бръчиците около очите му, когато се смее. Как между светлокафявите очи се образува отвесна бразда, когато го изненадваше или предизвикваше. Как изразителната уста се опъва в мрачна линия, но веднага омеква, а очите заблестяват…

Тя попипа устните си и отново си припомни нежността, с която тази уста бе завладяла нейната. Предупредена от надигащия се в сърцето й копнеж, откъсна поглед от лицето му и едва тогава забеляза, че нещо с облеклото му не е наред.

Вдигна свещта и пристъпи по-близо. Мъжът на картината беше облечен в тъмносин жакет, чиито поли бяха обшити със злато. Огромна дантелена яка скриваше жилестата му шия, силните китки също бяха скрити под дантелени маншети. Панталонът беше до коленете, под него носеше опънати чорапи. Беше обут в черни обувки с токи — стил, излязъл от мода преди повече от едно поколение.

Може би го е рисувал някой от онези ексцентрични художници, които държаха да обличат моделите си в одежди от минали времена. Само преди десетилетие на мода беше Древна Гърция — тогава бяха създадени безброй семейни портрети с тромави матрони, нагиздени с тоги, които бягаха от крилати кентаври, подозрителни приличащи на страдащи от подагра съпрузи.

С последен поглед към картината Каролайн продължи бавно към следващата. Спря пред нея и зяпна смаяно. Отново Кейн, този път с шапка с перо, елизабетианска яка и широка наметка, загърнала широките рамене. Дългата коса падаше по раменете му, а тънките мустачки и елегантната козя брадичка го превръщаха в същински дявол. Нямаше да повярва на очите си, ако не бяха подигравателно усмихващата се уста и смелата извивка на главата.

За неин ужас следващата картина също беше портрет на Кейн. Тук беше самоуверено ухилен, облечен в подплатен с кожи жакет и тесен тъмнозелен чорапогащник. Каролайн смутено отмести поглед от интимните му части.

— Сигурно носи торбичка — промърмори тихо тя и учудено поклати глава. Отново вдигна свещта и премина към следващата картина. Дъхът й спря. Пред нея стърчеше воин в пълно бойно снаряжение, стиснал в юмрук грамаден двуостър меч. Ръждивочервените петна по острието несъмнено бяха от кръв — само това беше останало от мъжа, осмелил се да застане между воина и онова, което той беше пожелал.

Без дори да се раздвижи, той изглеждаше страшен, а погледът на присвитите очи сякаш предизвикваше света да се опълчи срещу него. Това беше Кейн без тънкия лак на учтивост и цивилизованост, наложен от обществото. Това беше мъжът, когото бе срещнала във Воксхол Гардънс. Мъжът, който отблъсна мъчителите й, без дори да се изпоти. Неприкритата му мъжественост беше колкото застрашителна, толкова и неустоима.

Див глад светеше в очите му — апетит към живота, който не можеше да остане незабелязан. Тя разпозна този глад, защото го беше изпитала на собствен гръб, когато той я прегърна под лунната светлина. Беше го вкусила в целувката му, докато устата му изследваше нейната и езикът му изискваше тя да му се отдаде. И тя го направи с готовност… Каролайн протегна ръка и леко помилва бузата на воина, макар да не беше убедена, че едно толкова леко докосване може да укроти това диво същество.

Въпреки приглушените цветове и огромната повърхност, мъжът изглеждаше така, сякаш всеки момент ще захвърли бронята и ще я прегърне.

Затова Каролайн почти не се изненада, когато от мрака зад нея прозвуча глас:

— Забележителна прилика, нали?