След полунощ

21

Спалнята на Порция беше пуста, но прозорецът, който беше най-близо до леглото, зееше широко отворен и пропускаше свободно мекия пролетен бриз и песента на чучулигите. Каролайн без усилие си представи как снощи през прозореца са прониквали тоновете на валса, колко неустоимо е звучала веселата мелодия…

Докато Ларкин остана на вратата и се опита да утеши разстроената Вивиан, Ейдриън и Каролайн проследиха вързания за крака на леглото навит чаршаф до прозореца. Импровизираната стълба минаваше през перваза и изчезваше надолу. Каролайн приглади назад един кичур, изплъзнал се от набързо навития кок, и се издаде навън. Стаята на Порция беше на първия етаж. Краят на навързаните чаршафи висеше точно над яркозелена градинка, блеснала под слънчевата светлина. Миналата нощ обаче там са дебнели сенки, очаквали са онзи, който е бил достатъчно смел да се спусне по чаршафите.

— Не намерих следи от борба или престъпление — съобщи глухо Ларкин. — Обаче на рамката на прозореца открих това. — Той протегна към Каролайн нещо, което много приличаше на сламка от метла.

— Това е единият мустак на котешката маска, която й даде Джулиън — обясни Каролайн и страхът й нарасна. — Порция беше много възбудена. Искаше непременно да я носи… за него.

— За всичко съм виновна аз — заяви Вивиан, без да пуска ръката на Ларкин. — Ако се бях върнала в стаята си преди разсъмване, щях веднага да забележа, че нещо не е наред.

Докато Каролайн гледаше изумено сестра си, Ейдриън се обърна към стария си приятел:

— Трябва ли сега аз да те извикам на дуел, констабъл?

Ларкин изпъна жилетката си, лицето му пламна и изведнъж стана много очарователен. Каролайн забеляза едва сега, че сестра й беше по халат, но пък връзката на Ларкин беше вързана на безупречен френски възел, който би накарал Брумел да позеленее от завист.

— Не мисля, че е нужно. Мога да ви уверя, че намеренията ми са напълно честни и почтени. Ако зависеше от мен, вече щяхме да сме на път към Гретна Грийн. Ала Вивиан категорично отказа да избяга с мен. Настоява, че първо трябва да се омъжи най-голямата сестра.

Ейдриън проследи нежното движение, с което Ларкин привлече Вивиан към себе си, и му каза тихо:

— Трябва бързо да свикнеш с това, стари приятелю.

— С какво? — попита неразбиращо Ларкин.

— Че нещата вече няма да стават, както ти ги искаш.

— Не разбирам — заговори Вивиан, когато Ейдриън се издаде навън, за да огледа земята под прозореца. — Ако Порция се е измъкнала навън, за да вземе участие в бала въпреки изричното желание на Каролайн, защо още не се е върнала? Алистър разпита слугите, разбира се, съвсем дискретно. Всички казват, че не са я виждали от вчера следобед.

Каролайн поклати глава. Споменът за последната среща с Порция беше мъчителен.

— Тя се ядоса ужасно, когато й забраних да слезе на бала. Може би се е скрила някъде, за да ме накаже. Иска да ни накара да я търсим.

Още докато изричаше тези думи, Каролайн осъзна, че звучат невероятно. Порция никога не се цупеше дълго. Бързо се разгневяваше и също така бързо се успокояваше. Стотици пъти се беше карала със сестра си, но винаги искаше прошка за изблика на гняв или злобните думи, като я прегръщаше и целуваше. Беше готова на всичко, за да преживее отново този миг. Но къде беше сестра й?

Спомни си също как нарочно се смееше и шегуваше с фантазиите и страховете на Порция и я заболя още по-силно. Как се бе провалила в опитите си да я закриля, като я уверяваше, че не я заплашват истински опасности. Заради нея Порция беше единствената между тях, която не знаеше, че в нощта наоколо наистина бродят кръвожадни вампири.

Подръпна Ейдриън за ръкава, защото вече не беше в състояние да пренебрегва напиращия в гърдите й страх.

— Мислиш ли, че може да е Дювалие?

Той се дръпна от прозореца и бавно се обърна към нея. Погледна я и гневно стисна устни. Тя бе прекарала нощта в обятията му, в леглото му, и вече знаеше почти всичко за безграничната му страст. В противен случай изобщо нямаше да забележи, че очите му я гледат без всякакво чувство.

Каролайн отстъпи крачка назад и вдигна ръка към устата си. Твърде късно си бе спомнила, че Дювалие не беше единственото чудовище наблизо.

Каролайн следваше Ейдриън през кухненското крило към мазето. Трябваше при всяка негова крачка да прави по две, за да не изостава. Когато той зави по тесния, влажен коридор към килера с подправките, тя трябваше да събере в едната си ръка полите на розовата рокля, за да не се спъва постоянно. Вече мразеше дрехата с цялото си сърце, но не бе намерила време да се върне в стаята си и да се преоблече. Не и докато обикаляше замъка след Ейдриън.

Когато точно пред краката на виконта изскочи огромен плъх и се стрелна настрана с уплашено цвърчене, Каролайн нямаше време дори да изпищи. Преди да е успяла да си поеме дъх, вече стояха пред вратата на килера.

Каролайн си припомни железния пръстен с ключове, който Уилбъри носеше на колана си, и попита:

— Не ти ли трябва…

Ейдриън вдигна крак и изрита с все сила старата врата.

— …ключ? — все пак завърши въпроса си тя и издуха надигналия се облак прах.

Той извади една от големите лоени свещи от желязната поставка на отсрещната стена. Преди Каролайн да е успяла да го настигне, сигурната му ръка беше намерила тумбестата стъклена бутилка на задната редица.

— Какво е това? — попита тя. — Светена вода?

Без да й отговори, той завъртя бутилката. Цялата стена с етажерката се премести навътре и разкри коридор, още по-влажен и по-тъмен от този, по който бяха дошли.

— Знаех си! — извика тържествуващо Каролайн. — Обзалагам се, че и Уилбъри знае.

Ейдриън се мушна под ниската рамка на вратата.

— Вероятно някой от предците му е помагал в строежа на скривалището. Неговото семейство служи на моето от няколко века. Тъкмо поради тази причина той е единственият, на когото поверих тайната на Джулиън. — Той погледна през рамо и в очите му блесна топлина. — Докато не се появи ти.

Когато изчезна в сянката, Каролайн се втурна да го догони. Тесни каменни стъпала се виеха надолу в мрака. Докато двамата слизаха под трепкащата светлина на свещта, Каролайн се приближи плътно до Ейдриън и се залови за ризата му. Той се пресегна назад и хвана ръката й. Дълго слизаха към царството на вечната нощ. Царство на сенките, завинаги лишено от слънчева светлина. Каролайн чуваше отнякъде да капе вода, както и тихо цвърчене… дано само не бяха други плъхове.

Когато стъпалата свършиха, Ейдриън поднесе свещта към окачената на стената факла. Катранът засъска и щом се запали, трепкащите пламъци превърнаха сенките в безформени чудовища.

— Добре дошла в подземието на замъка — рече тихо той и извади факлата от железния пръстен.

Каролайн пусна ръката му и влезе в помещението пред тях. За момент страхът й отстъпи място на дълбоко учудване. Макар да не видя нито една окована девица, каменното помещение изглеждаше точно както си го беше представяла. Ръждиви вериги и белезници се люлееха на куките, забити на определено разстояние в стената.

Каролайн улови един чифт белезници и ги разгледа с едва прикрито възхищение.

— Някой ден може да ги изпробваме, ако желаеш — отбеляза Ейдриън.

Тя отговори на нежната му усмивка.

— Само ако ти се съгласиш да си ги сложиш.

Мъжът вдигна едната си вежда и дрезгавият му глас предизвика тръпки на възбуда в тялото й.

— За теб, любов моя, съм готов да направя и много други неща.

Веригата се изплъзна от ръката й и се удари в камъните с лек звън. Докато разглеждаше мрачната стая, Каролайн внезапно избухна в тих смях.

— Какво има? — попита загрижено Ейдриън.

— Представих си как щеше да реагира Порция, ако беше на моето място. Сигурно много щеше да й хареса. Един човек изчезва при тайнствени обстоятелства. Тайни коридори. Истинско подземие. Почти като в глупавата история на доктор Полидори.

В очите и запариха сълзи.

Ейдриън отиде при нея и силно я притисна до себе си.

— Аз ще я намеря — обеща той и я целуна по челото. — Кълна се в живота си.

Каролайн изтри сълзите си и го дари с трепереща усмивка.

— Ще направим всичко тази история да свърши добре, нали?

Ейдриън кимна и тя се направи, че не е забелязала леката сянка на съмнение в очите му. Той се обърна и вдигна факлата. Едва тогава Каролайн забеляза дървената врата в ъгъла, която вместо прозорче имаше дървена решетка.

Очакваше, че Ейдриън ще разбие и тази врата, но той просто я отвори. Каролайн извика тихо от учудване.

Вместо в пълен с плъхове килер двамата влязоха в просторна стая, която можеше да се намира навсякъде в замъка.

Кашмиреното одеяло, оставено на креслото, стените, покрити с китайски копринени килими, и недовършената игра на мраморния шах върху салонната масичка свидетелстваха, че помещението е обитавано от човек, обичащ комфорта. Ако не беше едно нещо, Каролайн щеше да си представи, че се намира в покоите на някой индийски раджа.

На подиума в средата на стаята бе положен дървен ковчег.

Каролайн преглътна мъчително. Гледката я изпълни с неловкост. Хвърли бърз поглед към Ейдриън и видя, че лицето му е затворено, а зъбите — здраво стиснати. Разбра, че случващото се е много тежко за него, и го хвана подръка.

Той я погледна втренчено.

— Трябваше да те предупредя. Брат ми не обича да го смущават. Пази строго личната си сфера. Още като момче беше много груб, когато го будеха.

Тя застана плътно до него.

— Ако започне да се цупи, ще позвъним на Уилбъри да му донесе бисквити и чаша мляко.

Макар и с огромна неохота, Ейдриън пристъпи към ковчега. Каролайн вървеше с него и се опитваше да прогони нарастващия страх.

Когато Ейдриън протегна ръка и вдигна тежкия капак, тя спря да диша. Ала когато трепкащата светлина на факлата освети вътрешността, разбра, че има и по-ужасни неща от това да види как вампирът спи в ковчега си.

Ковчегът беше празен. Джулиън също беше изчезнал.

Джулиън лежеше свит на кълбо на студения каменен под и тялото му се гърчеше от мъчителни спазми. Бяха минали повече от петнадесет часа, откакто се бе нахранил за последен път. Гладът го гризеше отвътре, жаждата изсмукваше всяка капка течност от вените му, докато цялото му тяло изсъхна като безкрайната пустиня под безмилостно парещото слънце. Макар че кожата му беше леденостудена, той гореше в треска. Ако пламъците продължаваха да горят в тялото му, скоро щяха да погълнат последните остатъци от човешкото у него и да остане само един див звяр, готов да разкъса дори най-обичаните си хора, за да се нахрани.

С дълбоко ръмжене, повече животинско, отколкото човешко, той раздруса веригите, с които ръцете му бяха приковани към стената. Само преди няколко часа би могъл да ги изтръгне от зидарията без особено напрежение. Ала разпятието, което Дювалие бе оставил на шията му през дългата нощ, бе ускорило загубата на силите му. Врагът му дойде на разсъмване и го махна, но печатът на кръста все още личеше на гърдите му. В своята безгранична злина Дювалие бе превърнал един символ на надеждата в грозно оръжие.

Разтърси го нов спазъм, толкова силен, че зъбите му затракаха неудържимо. Той рухна на камъните и веригата се изплъзна от безсилните му пръсти.

Джулиън осъзна, че умира. Много скоро вече нямаше да принадлежи към зловещите редици на живите мъртъвци, а щеше да бъде само мъртвец. Без душата си не можеше да се надява на спасение на небето. Просто щеше да угасне и да се разпилее на прах, вятърът щеше да разнесе пепелта от костите му във всички посоки.

Джулиън присви очи. Светлината на единствената факла беше твърде ярка, за да може да я понесе. Молитвите, които двамата с Ейдриън бяха произнасяли всяка вечер в детството си, минаваха през главата му като мъчителен рефрен. Никоя молитва не можеше да го спаси от жаждата за кръв, която бушуваше в тялото му въпреки разума и волята. Напорът да търси храна беше по-силен от всеки друг инстинкт и почти беше надвил последните остатъци от човещина у него, за които Ейдриън се беше борил така упорито.

Младият мъж простена и обърна лице към каменния под. Даже ако Ейдриън дойдеше навреме, той не би понесъл брат му да го види в това състояние. Почти си пожела Дювалие да го беше оставил на място, където безмилостните слънчеви лъчи бързо да сложат край на жалкото му съществуване, преди изобщо някой да забележи, че го няма.

Внезапно видя пред себе си лицето на Порция Кабът. Дръзка малка хлапачка, изкусително невинна. Дали поне тя ще тъгува за него? Дали ще пролива сълзи и ще мечтае за онова, което можеше да бъде? Опита се да си спомни как тя седеше до него пред пианото, но всичко, което видя, беше крехката й шия, огряна от свещите, трепкането на пулса, когато обръщаше глава и му се усмихваше. Видя се да се навежда, да докосва с устни коприненомеката кожа… а после да забива зъби в меката плът и жадно да пие кръвта й…

Да я лиши от невинността й…

Никога!

Джулиън скочи с див рев и отново задърпа веригите си, докато най-сетне се предаде и потъна в съня на изтощението.

Изобщо не чу скърцането, когато вратата се отвори. Не разбра, че вече не е сам, когато мелодичният глас на Дювалие нахлу в съня му като сладка отрова.

— Разочароваш ме, Жюл. Очаквах повече от теб.