След полунощ

6

Каролайн усети как от облекчение й се зави свят. Чувстваше се сигурно и уютно в ухаещата на сандалово дърво и лавър прегръдка на Ейдриън Кейн. Беше заявила, че не е от типа жени, които припадат при най-малкото вълнение в мъжките обятия, но неговата непоколебима сила изведнъж направи тази представа странно привлекателна. Особено когато се сблъска пряко с властната му самоувереност. Не можеше да се отърве от впечатлението, че той принадлежи към типа мъже, които знаят много добре какво да правят с жената, попаднала случайно в обятията им.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита сърдито светлокосият младеж и ухилената му физиономия се смени с обидено смръщване на челото.

Гласът на Кейн прозвуча съвсем спокойно, почти приятелски.

— Аз съм онзи, който си хапва големи зли вълци и не оставя от тях нищо освен няколко кокалчета.

Момчето хвърли несигурен поглед към тъмнокосия си спътник. Той излезе напред и двамата опряха рамене, за да си дадат опора.

— В тази прекрасна пролетна нощ сме тръгнали да си потърсим малко забавление — обясни тъмнокосият и свали шапка. — Не искаме да се караме с вас, сър.

— Ако казвате истината, предлагам двамата с приятелчето ви да се махате оттук и да забравите, че някога сте минавали по тази алея.

— Това е несправедливо! — извика русият и се изпъчи с глупавата дързост на младостта. — Ние я намерихме първи. Тя е наша!

Преди Каролайн да отвори уста, Кейн отсече властно:

— Вече не. Сега принадлежи на мен.

Това собственическо заявление, произнесено с непоколебима убеденост, накара Каролайн да потрепери. Хватката му стана поздрава, сякаш за да й покаже, че е усетил трепването й.

— Можете да я имате след нас, ако желаете — включи се в пазарлъка тъмнокосият момък, който очевидно планираше дипломатическа кариера във външното министерство. — Ние двамата знаем как трябва да се отнасяме към хубава млада дама. — Той прокара език по устните си и измери Каролайн с дързък поглед. — Отначало може би ще моли за милост, но когато свършим с нея, ще иска още.

Тялото на Кейн се напрегна, сякаш се готвеше за скок. Ала гласът му прозвуча все така спокойно:

— Не, благодаря. Винаги съм имал предпочитание към прясно месо.

Отблъсната от съзнателната му грубост, Каролайн се скова. Опита се да се обърне, за да го погледне в лицето, но той го предотврати с безмилостна хватка.

— Това са глупости — заяви светлокосият. — Ние сме двама, а той е сам. Аз казвам да си я върнем.

Когато двамата си размениха многозначителни погледи, Кейн прошепна в ухото й:

— Извинете ме, мила моя. Няма да трае дълго. — И меко, но решително я бутна настрана.

Оказа се напълно прав. Двамата младежи се хвърлиха дружно върху него, но само след секунди вече лежаха на земята и стенеха. От обсипания с лунички нос на русия капеше кръв. Другият изплю един избит зъб, а спуканата му устна се подуваше със застрашителна бързина.

Кейн застана в средата на алеята и завъртя елегантно бастуна си. На челото му нямаше нито една капчица пот.

Направи крачка към нападателите и двамата младежи моментално запълзяха назад на задните си части като изхвърлени на сушата раци.

— Следващия път, когато ви се доще да ловувате, ви предлагам да си купите хубави кучета и да станете членове на някой клуб за лов на лисици. В противен случай скоро ще намерите собствените си кожи като трофеи на стената в кабинета ми.

Макар че го пронизваха с унищожителни погледи, младежите се надигнаха с мъка и се запрепъваха между дърветата, ругаейки тихо под нос.

Кейн се обърна към Каролайн. Макар че по лицето му не трепваше нито мускулче, намеренията му бяха ясни.

Беше свършил с момчетата. Сега идваше нейният ред.

Тя намести маската си и въпреки уверенията на здравия разум си позволи да се надява, че той не я е познал.

— Много ви благодаря, сър. Рицарската ви постъпка ме спаси.

— О, така ли?

Обезпокоена от неразгадаемото му изражение, тя заотстъпва бавно назад.

— Не знам какво щях да правя, ако не се бяхте появили в точния момент.

— Точен и за двама ни, както изглежда — отвърна сухо той, като я следваше стъпка по стъпка.

Въобразяваше ли си, или погледът му беше устремен към бледата й шия? Към пулса, който биеше неспокойно под тънката й кожа! Без да съзнава какво прави, тя сложи ръка на мястото, но веднага разбра, че това беше твърде недостатъчна защита.

„Винаги съм предпочитал прясно месо.“

Думите му отекнаха злокобно в главата й. Ами ако беше говорил за съвсем различен вид глад?

Докато се стараеше да прогони тази глупава представа, тя направи още една крачка назад и попадна точно в едно петно лунна светлина. Това изобщо не го спря. Той продължи да крачи напред в такт с ударите на далечна църковна камбана, която възвестяваше полунощ.

— Мисля, че е крайно време да се върна при компанията си — заяви задъхано Каролайн. Безпокойството й растеше с всяка крачка. — Разделиха ни и те вероятно вече се безпокоят за мен и ме търсят.

— И с право, скъпа моя…

Тя се обърна рязко, за да побегне, очаквайки силната му ръка отново да посегне и да я прегърне. Голямата топла длан ще обхване брадичката й, ще наклони главата й назад и ще разголи ранимата свивка на шията, за да може да се наведе и да…

— …мис Кабът — завърши той.

Каролайн се вцепени. После се обърна и го погледна с гняв — несправедливо, както съзнаваше, — че е разгадал глупавия й малък маскарад.

— Как ме познахте?

Мъжът остави бастуна си до близкото дърво и преодоля малкото разстояние, което ги разделяше, само с две крачки.

— По косата. Според мен нито една жена в Лондон няма коса с такъв цвят. — Протегна ръка и извади един кичур от стегнатия кок. Плъзна фината коса през пръстите си с такава предпазливост, сякаш беше най-скъпа коприна. — Прилича на втечнена лунна светлина.

Стресната от неочакваната милувка, Каролайн бавно вдигна поглед. Въпреки нежността на докосването в очите му светеше гняв.

Поведението му изпрати предателски тръпки по тялото й. Стъписана, тя се отдръпна назад и вдигна качулката, за да скрие косата си.

Той прие без коментар неизречения укор и скръсти ръце под гърдите.

— Може би ще благоволите да ми обясните защо ме преследвате и как успяхте да загубите малката си сестра? А, да, и да се озовете в това неловко положение? Мислех, че вие сте най-разумният човек в семейството.

— Разбира се, че съм! Или поне бях. Докато… — Тя млъкна и прехапа долната си устна. — Откога знаете, че ви следвам?

— От мига, когато файтонът ме последва от Баркли Скуеър. Съветвам ви никога да не опитвате кариера във военното министерство. Очевидно ви липсват необходимите способности да се движите скрито и да заличавате следите си. Накратко, вие нямате качества за шпионка, скъпа.

— А вие как успяхте да изчезнете толкова бързо? — попита тя. — Само за миг отместих поглед и вас вече ви нямаше.

Мъжът вдигна широките си рамене.

— Никога не знам кога Ларкин и хората му ме следят. Затова отдавна съм се научил, че да се скриеш в навалицата е най-добрият начин да се отърсиш от евентуални преследвачи. — Той наклони глава. — Това ли е причината да ме преследвате? Констабълът ли ви нареди да вървите след мен? Да не ви е предложил място в полицията?

Каролайн сведе глава, за да избегне пронизващия му поглед. Едно беше да стои в препълнен салон и да обясни със смях, че много хора в Лондон го смятат за вампир, и съвсем друго да стои срещу него на абсолютно пуста алея във Воксхол, докато белите му зъби святкат под лунната светлина в непосредствена близост до шията й. Как да му каже, че въпреки здравия си разум е започнала да се пита дали пък хората не са прави?

— Носят се слухове — пошепна задъхано тя.

— Такива има винаги, нали?

Каролайн преглътна мъчително и отчаяно си пожела да беше същата сръчна лъжкиня като Порция.

— Тези слухове станаха причина да се усъмня в предаността ви към сестра ми. Тази нощ тръгнах след вас, защото помислих, че имате среща с друга жена.

— О, да, имам среща с друга жена. — Той обхвана брадичката й с два пръста, за да не й позволи да отмести поглед. — С вас.

Неприкритото предизвикателство в очите му събуди в сърцето й въпроса какво би станало, ако се бяха срещнали на тази тъмна и пуста алея при други обстоятелства, в друго време.

Отговори смело на погледа му и лъжите и полуистините излязоха по-лесно от устата й.

— Сега разбирам колко е било глупаво да давам ухо на слуховете. Не е трябвало да се съмнявам в привързаността ви към сестра ми. И най-вече да излагам на риск доброто си име, като тръгна да ви шпионирам.

Изразителната му уста се опъна в тънка линия.

— Ако не се бях обърнал да видя къде сте, двамата млади негодници щяха да се погрижат да загубите много повече от доброто си име.

Каролайн се изчерви до корените на косата.

— Не може да се твърди със сигурност. Ако имах повече време, със сигурност щях да ги вразумя. В крайна сметка двамата не бяха някакви престъпници, а джентълмени.

— Може би е крайно време вие, мис Кабът, да се научите, че под копринената жилетка на всеки джентълмен бие сърце на звяр.

Както стърчеше над нея, облян от лунната светлина, и изричаше дръзки думи с прекрасния си леко дрезгав глас, той изглеждаше много убедителен и тя веднага повярва на твърдението му.

— Дори под вашата ли, лорд Тревелиън?

Той се наведе над нея и тя усети лекия аромат на бренди в дъха му.

— Най-вече под моята.

Сигурно щеше да се наведе още малко, да се приближи до устните й, ако точно в този миг не бяха прозвучали три добре познати женски гласа.

— Трябва ли да продължаваме? Проклетите обувки ме стискат. Вече имам мехури и на двете пети.

— Бедната леля! Не разбирам какво става. Сигурна съм, че видях виконта да завива в тази посока.

— Не можеш винаги да имаш право, не разбираш ли? Откога се опитвам да ви кажа, че преди четвърт час го зърнах близо до Хармитс Уок!

— Защо да ти вярваме? Веднъж ми се закле, че си видяла крокодил на тавана в Еджъли. А какво ще кажеш за годините, когато обясняваше на всеки срещнат, че си джудже, намерено под една голяма зелка в градината на мама?

— О, не! — пошепна ужасено Каролайн. — Това са леля Мариета и сестрите ми!

Кейн я погледна мрачно.

— Значи тази нощ цялото ви семейство върви по следите ми. Поне придружава ли ви някой стар, немощен прачичо? Или може би някой трети братовчед?

Без да съзнава какво прави, тя се вкопчи в ръката му.

— Шшт! Ако не мърдаме, може да се обърнат и да си отидат.

Ала гласовете станаха още по-високи. Дамите се движеха право към завоя и само след миг щяха да ги видят. Нямаше връщане назад. За нито един от двамата.

— Сигурна ли си, че това е правилната алея? — Недоволният глас на леля Мариета ги предупреди, че е въпрос само на секунди, преди достойната дама да стъпи на алеята, следвана от двете спорещи сестри.

— Искате ли да обясните на сестра си защо сме си уговорили среща на Алеята на влюбените? — осведоми се с мрачно лице Кейн. — Или аз да го направя?

Внезапно Каролайн си спомни една друга среща, един чувствен поглед, пламтящ от страст и удоволствие, който я бе накарал да побегне като подплашено зайче. Точно когато пищната фигура на леля Мариета изникна зад завоя, тя се вкопчи в жакета на Кейн и го бутна към сянката на близкото дърво. Погледна го умолително и пошепна настойчиво:

— Целунете ме!