След полунощ

23

На прага застана Джулиън и се олюля. Порция беше сгушена като дете в ръцете му. Главата й висеше безсилно на гърдите му, черните къдрици стигаха почти до хълбоците му. Очите й бяха затворени, кожата изглеждаше смъртнобледа. Толкова по-ясно личаха двете дупчици на алабастровата й шия. Беше изключено да ги сбъркат.

Каролайн извика тихо и затисна устата си с ръка. Коленете на Вивиан поддадоха и Ларкин я грабна в прегръдката си. Притисна я до гърдите си и скри лицето й, за да заглуши тихите й хълцания.

Лицето на Ейдриън беше красиво и ужасно като това на ангела, който бдеше над вратата. Без да бърза, той бръкна в джоба си и извади подострено колче. Направи крачка към Джулиън, но Каролайн го сграбчи за ръкава и го спря.

— Не, Ейдриън — пошепна настойчиво тя и заби нокти в ръката му. — Погледни гърдите й. Тя диша!

Макар че движението почти не личеше, гърдите на Порция се вдигаха и спускаха равномерно.

Джулиън се запрепъва към тях и сълзите по лицето му се смесиха с дъжда. Каролайн шумно пое въздух — едва сега забеляза, че той изглеждаше по-близо до смъртта, отколкото Порция. Очите му бяха дълбоко хлътнали, кожата — бледа като пергамент. Зад сините устни зъбите му изглеждаха призрачно бели. Гласът му прозвуча дрезгаво и безсилно:

— Взех само колкото ми беше необходимо, за да оцелея. — Той погледна Порция с трогателна нежност. — Нямаше да го направя, но тази упорита малка глупачка настоя. Опитах се да я предупредя, че е опасно, че не съм господар на себе си и може би няма да престана. Казах й дори, че мога да я убия, но тя не пожела да ме чуе!

Когато Джулиън падна на колене, без да изпусне Порция от прегръдката си, другите най-сетне се отърсиха от вцепенението си и се раздвижиха. С помощта на Вивиан Ларкин внимателно взе от ръцете му припадналото момиче, а Ейдриън изправи Джулиън и го притисна до гърдите си.

— Не исках да ме видиш отново в това състояние — изрече Джулиън с тракащи зъби. Вкопчи се в ръката на Ейдриън, докато тялото му се разтърсваше от неконтролирани тръпки, и обясни — Не искам никой да вижда какво е направил от мен Виктор. Не искам никой да знае какво чудовище съм.

— Не си чудовище. — Ейдриън приглади назад влажните му коси, без да се срамува от треперенето на ръцете си. — Ако беше, сега Порция щеше да е мъртва.

Джулиън го погледна неразбиращо.

— Ако не съм чудовище, тогава какво съм?

— Онова, което винаги си бил и ще бъдеш. — Ейдриън сведе глава, притисна чело в косата на Джулиън и затвори очи, преди Каролайн да види сълзите му. — Моят малък брат.

— Как е той? — осведоми се шепнешком Каролайн от прага на стаята в кулата. Междувременно бяха минали няколко часа от срещата в гробницата.

Само по риза и панталон, Ейдриън седеше във високото кресло до леглото. Беше протегнал дългите си крака, брадичката почиваше върху ръката му. Очите му изглеждаха уморени и изтощени, но под светлината на свещите ясно личеше, че не са загубили бдителността си.

Той бе настоял сам да пренесе Джулиън по стълбите и да го настани в собственото си легло. Скоро щеше да настъпи утро и тежките кадифени завеси бяха спуснати, за да изключат и най-малкия риск от влизането на първия слънчев лъч.

— Вече спи спокойно — отговори тихо Ейдриън, докато Каролайн вървеше към леглото. Той погледна брат си и продължи с леко треперещ глас: — Няма да мине много време и пак ще започне да ме укорява за лошо завързаните вратовръзки и да ме бие непрекъснато на шах.

Устните на Джулиън бяха загубили синия си цвят, бузите му бяха обагрени в лека розовина. Като видя на масичката до леглото чаша с червена течност, Каролайн бързо отмести поглед. Знаеше, че няма смисъл да пита дали е червено вино.

— Как е Порция? — попита Ейдриън.

— Направо е непоносима. — Каролайн се усмихна и заразказва: — На всеки пет минути иска чаша вода или пастет от бъбреци и е много въодушевена от факта, че в крайна сметка тя и доктор Полидори са се оказали прави за съществуването на вампирите. Вивиан настоя да се погрижи за нея и аз не посмях да възразя. — Тя направи гримаса и прихвана мръсните поли на розовата рокля. — Освен това нямам търпение да сваля това нещо и да позвъня за хубава гореща вана.

— Сигурна ли си, че не трябва да повикам доктор Кидуел да я прегледа? Нали знаеш, че мога да издържа на няколко неприятни въпроса. Особено когато Алистър е до мен. Тукашната власт ще се впечатли много от присъствието на един лондонски констабъл.

— Не, благодаря — отговори Каролайн и неволно потрепери. — Добрият доктор сигурно ще реши да й пусне кръв, а аз не искам това.

Ейдриън я погледна въпросително.

— Порция каза ли какво се е случило в гробницата?

Каролайн поклати глава и отговори едва чуто:

— Съмнявам се, че някога ще го направи. — Тя се вгледа в красивото лице на Джулиън, който в съня изглеждаше млад и невинен. — Тя обожава земята, по която стъпва брат ти. Готова е на всичко заради него.

Каролайн се приближи и сложи ръка на рамото на Ейдриън. Не можеше да забрави ужасния миг, когато всички повярваха, че неговият брат е убил сестра й… и е разрушил надеждите им за общо бъдеще.

Очакваше Ейдриън да сложи ръка върху нейната, ала той стана и ръката й увисна безсилно.

Той отиде до френския прозорец и вдигна кадифената завеса, за да погледне в отиващата си нощ.

— Ами Дювалие? — попита той и името излезе от устните му като проклятие. — Какво каза Порция за него?

Лицето на Каролайн се вкамени.

— Каза, че я хванал, когато се спуснала по чаршафите, за да дойде на бала. Вързал я, запушил устата й и я държал цяла нощ в някаква пещера, преди да я хвърли при Джулиън в гробницата като парче сурово месо…

Ейдриън изруга ядно.

— Откакто направи това с брат ми, проклетото копеле не смее да застане лице в лице с мен. Вече пет години! Трябваше да се сетя, че и този път няма да е различно. Сигурно вече е на много мили оттук…

— Денят на разплатата ще дойде, Ейдриън. Той ще плати за всеки живот, който е разрушил, за всяка душа, която е откраднал. Двамата заедно ще се погрижим за това.

Ейдриън продължи да се взира в нощта.

— Щом Порция се възстанови, искам да вземеш нея и Вивиан и да се махнеш оттук.

— Сигурна съм, че констабъл Ларкин с радост ще приеме да се погрижи за Вивиан и Порция и ще ги върне в дома на леля Мариета.

— Алистър вече даде съгласието си да отведе и трите ви в Лондон.

Каролайн се усмихна знаещо.

— Пак ли сте правили планове зад гърба ни? Много мило от ваша страна. Тогава бъди добър да обясниш на смелия констабъл, че без теб никъде няма да отида.

— О, напротив, ще отидеш. Ще се върнеш в Лондон и ще продължиш живота си, сякаш последните две седмици не ги е имало.

Усмивката й угасна.

— Не можеш да ме молиш за това.

— Не те моля. — Ейдриън се обърна и я погледна за първи път, откакто беше влязла в стаята. Онова, което видя в безрадостните дълбини на очите му, я смрази.

Въпреки нарастващата си неловкост, Каролайн успя да се засмее.

— Мислех, че вече сме изяснили този въпрос. Ти нямаш право да ме командваш. Още не си поискал специалното разрешение на архиепископа.

Той поклати глава и изрече тихо:

— Боя се, че не мога да си позволя да поискам такова разрешение. Не и като знам, че ще ни струва много скъпо.

— Аз съм готова да платя цената. С удоволствие.

— Аз обаче не съм. Когато Джулиън излезе от гробницата с Порция на ръце, и двамата повече мъртви, отколкото живи, осъзнах какъв наивен глупак съм бил да смятам, че мога да ви закрилям. Това е причината, поради която трябва да си отидеш… сега… преди да е станало много късно.

— Как смееш да твърдиш, че ме обичаш, а в следващия миг да искаш да те напусна?

Той посочи с пръст спящия Джулиън.

— Защото в това легло можеше да си ти. Или още по-лошо — да лежиш в гроба. Дювалие ще преследва всички хора, които обичам, и няма да се откаже, докато не го унищожа. Трябва да съсредоточа всичките си сили в това начинание. Не мога да си позволя нищо да отклонява вниманието ми.

— Това ли е всичко, което бях за теб? — попита с пресекващ глас Каролайн. — Отклоняване на вниманието?

Той прекоси помещението с мрачно изражение и застана пред нея.

— Ако кажа да, ще си отидеш ли? Какво ще направиш, ако ти кажа, че нощта, която прекарахме заедно, е била за мен само забавно малко приключение? Че съм те прелъстил много по-лесно от всички други жени досега? Че съм се уморил от неопитността ти и че предпочитам опитните ласки на уличници и оперни танцьорки пред несръчните ти нежности и постоянните ти уверения в любов?

Каролайн се отдръпна, неспособна да остане спокойна пред жестоките му думи. Той я сграбчи за раменете и я раздруса грубо.

— Това ли е, което искаш да чуеш от мен? Ако ти кажа, че още от началото не съм искал друго, освен да те прелъстя и да те захвърля като стара дреха, ще ме намразиш ли достатъчно, за да ме напуснеш?

— Не — пошепна тя и вдигна поглед към него, без да изтрие сълзите от очите си. — Това ще ме накара да те обичам още по-силно. Защото ще знам, че ме обичаш достатъчно, за да изложиш на риск душата си, като ми наговориш подобни крещящи лъжи.

Ейдриън изруга гневно, пусна я и се отдалечи на няколко крачки.

— Знам, че си готова да рискуваш живота си, за да останеш с мен, но какво ще стане, ако родиш дете — сред тази лудост? Нима си готова да рискуваш и неговия живот — или душата му?

Каролайн неволно попипа корема си.

— Може би вече нося детето ти…

Досега Ейдриън успяваше да крие любовта си зад неподвижно изражение, но когато погледна тялото й, не успя да скрие безнадеждността в очите си. Едва тогава Каролайн осъзна, че е направила ужасна тактическа грешка.

— Това е още една причина да те отпратя — изрече тихо той и я погледна в очите.

По бузите й отново потекоха сълзи.

— Ако го направиш, Ейдриън, значи Дювалие вече е спечелил.

А тя — загубила. Съзнанието за това се разсипа по езика й като горчива пепел.

Решена да докаже, че и тя може да бъде безогледна като него, Каролайн вирна брадичка.

— Ако бях уличница или оперна танцьорка, щях да имам право поне на последна целувка. — Взе лицето му между двете си ръце, надигна се на пръсти и впи устни в неговите. Точно така беше постъпила и през онази омагьосана нощ във Воксхол, когато му даде целувка, а с нея и сърцето си, без да забележи.

Сега той не беше в състояние да устои на това изкушение — също както тогава. Когато устните му се отвориха, за да пропуснат меденосладкия й език, ръцете му се вдигнаха от само себе си и я прегърнаха, притиснаха меките й контури към коравото му тяло. Той заотстъпва назад и я поведе към паравана в другия край на стаята. Каролайн го последва с готовност.

Зад паравана Ейдриън се отпусна на един стол и я взе в скута си, без да отделя устни от нейните. Каролайн усети настойчивостта на целувката му, защото чувството беше същото, което бе завладяло и нея. Отчаян глад за любов. Глад за търсещи ръце, горещи въздишки и неустоимото пулсиране на мястото, където телата им искаха да се слеят. Борба със смъртта, с мрака и ужасите, които разпространяваха чудовища като Дювалие.

Когато той отвори деколтето на роклята й, тя притисна устни към брадичката му и вкуси с безкрайно удоволствие солената му кожа, наболите косъмчета на брадата му погъделичкаха чувствителните й устни.

Каролайн вдигна глава и забеляза, че той е разголил гърдите й и ги гледа жадно. Зърната им бяха твърди и червени като череши.

— Брат ти… — пошепна задавено тя и зарови пръсти в косата му.

— Ще спи още много часове като камък — увери я той и засмука едното зърно с нарастваща страст. Каролайн простена сладостно. Когато желанието заплаши да я надвие, стисна безпомощно бедра.

Той я повдигна леко и я побутна да разтвори бедра и да го възседне. Каролайн се намести точно върху издутината на панталона му и отново простена. Лекият натиск беше достатъчен да разпространи в тялото й изпълнена с очакване горещина. Потрепери, когато ръката на Ейдриън изчезна под полите й, плъзна се нагоре по меката кожа на бедрата и се потопи в отвора на бельото й. Когато видя влюбената двойка във Воксхол, тя се запита какво търсеше ръката на мъжа под полите на жената и защо тя се извиваше и стенеше така безсрамно. Сега знаеше.

Ейдриън разбра, че не е нужно да я подготвя — тя беше повече от готова за него. Въпреки това не престана, докато не се принуди да улови вика й с устни.

Целувката й беше единственият предвкус на небето, който щеше да усети някога. Отвори панталона си и проникна в нея, без да сваля бельото й.

Този път не й позволи тя да определя темпото. Обхвана дупето й с две ръце и я повдигна. Тя уви крака около кръста му, вкопчи се здраво в него. Той я облегна на стената и ускори тласъците, без да откъсва устни от устата й.

Точно когато Каролайн повярва, че няма да издържи нито секунда по-дълго на това безумно удоволствие, без да изкрещи с такава сила, че да събуди и мъртвите, Ейдриън се заби в нея с последен могъщ тласък и двамата заедно стигнаха до върха.

Тя се отпусна в ръцете му, но той не излезе от нея. Желанието й беше двамата да останат вечно в тази поза, със слети тела, треперещи от преживяната наслада. Ейдриън бавно се свлече надолу по стената, без да я изпуска от ръцете си.

Вече не можеше да се преструва на равнодушен. Когато заговори, гласът му беше подрезгавял от разкаяние:

— Сега ще се прибереш на сигурно място в Лондон, а аз ще взема Джулиън и ще тръгнем отново да преследваме Дювалие. Обещавам, че ще ти пиша. Ще ти пращам пари, за да живеете спокойно. Не искам вече да зависиш от благодеянията на други хора. Възложих на Алистър да се погрижи за делата ми в Лондон, така че Вивиан също ще живее спокойно и няма да се притеснява дали ще може да сложи ядене на масата.

Каролайн усети как малкото останала топлинка в душата й замръзна. Внимателно се отдели от него и се изправи. С цялото достойнство, на което беше способна в този миг, подреди полите си и закопча корсажа на роклята. Когато се огледа нерешително, Ейдриън й подаде една кърпа от близката етажерка, за да се почисти.

Тя се обърна отново към него и лицето й беше напълно овладяно. Това му напомни как преди две вечери беше влязла в рицарската зала, облечена като Вивиан.

— Ако си мислиш, че ще те чакам, много се лъжеш — заяви твърдо тя. — Боя се, няма да мога да се преструвам, че тези две седмици не ги е имало. Ти беше така добър да ми покажеш какво удоволствие може да изпита жената в мъжките обятия и аз няма да се задоволя да прекарам остатъка от живота си в студено, празно легло. Не е нужно да ми изпращаш пари. Ще се опитам да си намеря съпруг — или някой мил, великодушен джентълмен, който да ме направи своя метреса.

Ейдриън закопча панталона си. В очите му светнаха опасни искри, каквито не беше виждала досега.

— Е, кой от двама ни ще иде в ада заради лъжите си?

Каролайн отново приглади измачканите поли на розовата рокля и продължи, сякаш той не бе казал нищо:

— Много ми се иска да хвърля тази рокля на боклука, но няма да го направя. Ще помоля слугите да я изперат и ще ти я върна. Надявам се да те утешава, когато останеш само с призраците си и няма кой да те топли нощем.

С тези думи тя се обърна и го напусна. Тъй като Джулиън спеше, не посмя да си достави удоволствието да затръшне вратата зад гърба си.

Каролайн слезе като хала по стръмната каменна стълба и мина по мостчето между двете кули, обляна в горещи, гневни сълзи. Звездите вече избледняваха, дъждът бе престанал преди доста време и утрото обещаваше да бъде добро. Ала без Ейдриън в душата й винаги щеше да цари черен мрак.

Когато стигна до средата на мостчето, Каролайн забави крачка. Не й се щеше да се прибере в самотната си спалня. Там нямаше какво да прави, освен да се измие набързо, за да се освободи от миризмата на Ейдриън, и да започне да си събира багажа.

— Невъзможен мъж, упорит като магаре! — изсъска тя, обърна се настрана и сложи ръце на парапета. Заби нокти в грапавия пясъчник и се зарадва на болката, която я прониза. Вятърът развя косата й и почти пресуши сълзите й. — Трябваше да му забия колчето в сърцето, когато имах този шанс.

— Е, чак пък толкова… В последно време Ейдриън явно показва предпочитания към кръвожадни жени.

Каролайн се обърна стреснато и откри пред себе си едра фигура, увита в наметка, със скрито под качулката лице, която и препречваше пътя към спалнята. Беше готова да се закълне, че преди няколко секунди мъжът не е бил там.

— Как стигнахте дотук? — попита тя, опитвайки се да успокои лудото биене на сърцето си.

Мъжът свали качулката и тя видя гладка тъмна коса. Пълните устни бяха изкривени в усмивка, едновременно чувствена и жестока.

— Може би съм долетял.

Каролайн се постара да прикрие нарастващия си ужас.

— Надявам се, не очаквате да повярвам в тази глупост, мосю Дювалие. Благодарение на Джулиън знам, че вампирите не могат да се превръщат в прилепи.