След полунощ

7

— Какво казахте, моля? — попита изумено Кейн и се опита да се освободи от отчаяната й хватка.

Тя заби нокти в реверите му.

— Те ще си помислят, че сме любовна двойка, и ще продължат напред, без да ни погледнат. Не искам да ме познаят, не разбирате ли? Затова трябва да се престорите, че ме любите. Бързо!

Той поклати глава и дишането му се ускори.

— Мис Кабът, наистина не смятам, че това е най-умното…

Съзнавайки, че нямат никакво време, Каролайн пое дълбоко въздух, събра цялата си смелост, надигна се на пръсти и впи устни в неговите. Няколко секунди той остана студен като камък, устоя на непохватната й целувка. После измърмори нещо неразбрано и я обгърна с две ръце. Устата му, допреди малко непоколебима, се сключи нежно около пълните й устни. Изведнъж и двамата престанаха да се преструват.

Макар и потънала в магията на целувката, Каролайн чу как леля й извика:

— Велики боже! — И остро нареди на Порция: — Веднага си затвори очите, момиче! И не смей да гледаш през пръстите!

Порция изохка задавено. Последва шум от силна плесница.

— Олеле! — извика сърдито Порция. — Поне не нахлупвай качулката на главата ми! Вече не виждам къде стъпвам.

В следващия миг езикът на Ейдриън се плъзна нежно по устните на Каролайн и ги подмами да се отворят. Тази сладка покана усили до безкрайност бученето в ушите й, пулсирането на кръвта във вените и неравното биене на сърцето.

Когато братовчедът Сесил се опита да пробие защитата на здраво стиснатите й устни, тя не усети нищо друго освен отвращение. Ала Кейн щурмува същите порти с безкрайна нежност и я изкуши да се поддаде. Може би тя не знаеше нищо за целувките, но той беше готов да я научи на всичко необходимо. Устните му милваха нейните, плъзгаха се напред и назад и триенето изпращаше тръпки по цялото й тяло. Устата й лумна в пламъци, когато езикът му внимателно проникна в девствената сладост на устата й, помилва тайните ъгълчета и подмамващо се отдръпна, за да изкуши езика й да го последва.

Тя го направи и ръцете му я обгърнаха още по-здраво. Той я притисна силно до себе си, докато меката й гръд се опря в могъщия му гръден кош. После задълбочи целувката, впи се жадно в устните й, сякаш нищо друго нямаше да го задоволи, освен да вкуси най-съкровеното от нея. Каролайн се вкопчи в него, защото й се зави свят от желание.

Толкова години сестрите й бяха разчитали на нея, бяха търсили опора в нея, че тя бе забравила колко е прекрасно да имаш до себе си здрава опора. Почувства се божествено, когато се облегна на него и се разтопи в горещината му, предаде се на силата му. Без да забележи, тя въздъхна в устата му — сладка, безпомощна въздишка на самозабрава.

Ейдриън простена дрезгаво и едва успя да се откъсне от нея. Направи крачка назад и я погледна. В очите му имаше примитивен глад и тя осъзна, че леля Мариета и сестрите й отдавна са се отдалечили и двамата са останали сами в осветения от луната рай.

За първи път в живота си Каролайн осъзна защо мъжете и жените предпочитаха да се любят в усамотение. Разбра желанието им да се изплъзнат от бдителните очи на обществото, да се скрият в сянката и да вкусят от забранените удоволствия. Забраненото излъчваше неустоимо очарование. Тази единствена целувка я бе накарала да загуби волята си. Дали беше готова да пожертва още нещо, за да опита и други, още по-вълнуващи преживявания? Какво да пожертва? Самоуважението си? Щастието на сестра си? Ако останеше още малко в прегръдката на този мъж, сигурно щеше да разбере. Това изпълни сърцето й със страх.

Бързо сведе поглед и отстъпи крачка назад.

— Мисля, че се отдалечиха достатъчно. Можем да престанем с маневрата за заблуда.

В първия миг Кейн не се помръдна и тя осъзна колко безполезна би била съпротивата й срещу неговата сила. Ала после бавно отпусна ръце и я освободи от прегръдката си.

Когато се отдалечи на крачка от нея, под дървото нахлу вятър, разроши косата му и вдигна яката на наметката. Погледът му стана още по-загадъчен отпреди.

— Много убедително представление, мис Кабът. Не сте ли мислили за кариера на сцената?

— След като ме уверихте, че не ставам за шпионка, може би ще се замисля за театъра. — Каролайн намести маската си. Можеше само да се надява, че сенките ще скрият нервното треперене на ръцете й. — Ако не съм в леглото си, когато леля Мариета се върне в къщата си, сигурно утре ще ме видите да продавам палачинки на някой уличен ъгъл.

— Надявам се, че няма да се стигне чак дотам…

Пращене на клон наблизо пресече отговора му. Каролайн трепна уплашено. Първата й мисъл беше, че леля Мариета и сестрите й са се върнали и са ги видели. Със светкавична бързина и безшумна грация Кейн грабна бастуна си и я бутна зад себе си. Жестът му издаваше, че няма да търпи съпротива. Докато я защитаваше с тялото си, той се огледа търсещо. При такъв безобиден звук бдителността му се стори на Каролайн малко преувеличена.

Тя се хвана с една ръка за наметката му и надникна иззад рамото му. Отново си спомни как преди малко, докато вървеше по алеята, усещаше надвиснала заплаха. Тогава бе предположила, че Кейн я следва, но може би се беше излъгала. Може би в мрака дебнеше нещо друго, чакаше и ги наблюдаваше? Нещо опасно. Нещо гладно.

Тя потрепери и се запита откъде й идваха тези невъзможни мисли.

— Какво има? — пошепна в ухото му. — Мислите ли, че онези типове от преди малко са се върнали?

Вместо да й отговори, Кейн я стресна още повече, като я издърпа в дълбоката сянка и затисна устата й. Очите й се разшириха от уплаха, но като позна мъжа, излязъл на алеята, дори не помисли да се съпротивлява. Констабъл Ларкин с лошо скроеното му палто и тромавата походка, придружен от четирима мъже със скромни палта и шапки. Един от тях се приближи само на няколко метра от Каролайн и Ейдриън, но не ги забеляза.

Когато полицаите се отдалечиха достатъчно, Кейн я пусна. Свръхвъзбудената й фантазия я накара да повярва, че ръката му е останала върху устните й малко по-дълго, отколкото беше необходимо.

— Какво правят тук Ларкин и хората му? — пошепна тя.

— Същото, каквото правят всички във Воксхол тази вечер — отвърна тихо Кейн и я изгледа подигравателно. — Търсят мен.

Улови ръката й и я изведе бързо на алеята. Тръгна в противоположна посока, като често-често поглеждаше през рамо. Каролайн трябваше да подтичва, за да върви в крак с него.

Тъй като все още не беше сигурна дали не е попаднала от трън, та на глог, тя не можа да се удържи и попита:

— Къде ме водите?

— А вие как мислите, мис Кабът? — Той я изгледа отстрани и си разреши кратък ироничен смях. — В леглото.

— Будна ли си? Каролайн, събуди се! Хайде де!

Каролайн се опита да пренебрегне възбудения шепот, както бе постъпила при тихото отваряне на вратата и издайническото скърцане на дъските на пода. Сложи възглавницата на главата си и се сви на кълбо под завивките. Знаеше, че е невъзможно да се преструва дълго на заспала. Порция беше невероятно упорита. Обикновено мушкаше сестрите си в ребрата, измъкваше перо от първата шапка, която видеше, и ги гъделичкаше под носа или по петите. Веднъж, когато много държеше да изложи пред Каролайн новата си теория за русалката, която според нея живеела в градинския фонтан, направо изля на главата й леген студена вода. Тогава Каролайн скочи и й залепи такава плесница, че момичето цяла седмица се оплакваше от бучене в ухото си.

Този път обаче Порция бе избрала много по-коварна стратегия. Повдигна кранчето на възглавницата и приближи устни до ухото на Каролайн. Понижи глас до подигравателен баритон и зашепна сладникаво:

— Не бъдете толкова плаха, мис Кабът. Хайде, дайте ми една целувчица.

Каролайн скочи толкова бързо, че двете едва не си чукнаха главите.

— О, небеса! Каква ужасна хлапачка си! Значи си ни познала, така ли?

Порция се отдръпна назад и седна в другия край на леглото като доволно малко котенце. Леля Мариета бе настанила момичетата в таванска стая, оскъдно обзаведена. Вътре имаше само две железни легла и няколко стари, издраскани мебели, донесени тук от другите помещения, след като модата им беше отминала. На масата за миене гореше лоена свещ и светлината й се отразяваше в дяволито святкащите очи на Порция.

Момичето изтърси обувките от краката си и размърда пръстите, обути в копринени чорапи.

— Повярвай, не беше лесно да те позная, след като леля Мариета ми затискаше очите и на всеки две секунди ме пляскаше с ветрилото. За малко да се ударя в едно дърво и да загубя съзнание!

Каролайн се облегна удобно на възглавниците и изгледа мрачно дръзката си малка сестричка.

— Жалко, че не е станало така. Тогава поне щях да прекарам една спокойна нощ.

Докато Порция сваляше внимателно ръкавиците си, лицето й отново светна и тя заговори с нарастващ плам:

— Отначало си помислих, че виконтът те хапе. Не можех да разбера защо не се отбраняваш. Вече поех въздух, за да изкрещя, но тогава внезапно осъзнах, че той… те целува! — Последните две думи бяха произнесени, сякаш това беше прастар ритуал, тъмен и забранен, и много по-неприличен от всичко, което би могъл да направи един вампир.

— Той само се престори, че ме целува — опита се да обясни Каролайн и отчаяно се постара да не мисли за нежното притискане на устата му върху нейната и за мекото плъзгане на езика му.

Порция изпухтя скептично — съвсем не като възпитана млада дама.

— Тогава явно има изразен артистичен талант, защото отстрани изглеждаше, че те целува с цялата си нежност.

— Нямаше друг избор — отговори Каролайн, осъзнавайки болезнено факта, че нейното собствено отдаване е било много по-силно. — Ако леля Мариета ни беше познала, последствията за всички ни щяха да бъдат катастрофални — особено за Вивиан.

При мисълта за сестра й угризенията на съвестта отново се обадиха — този път буквално изкрещяха. Почти си пожела да може да повярва, че Кейн я е омагьосал. Тогава щеше да има извинение, че се е държала така безсрамно в прегръдката му. Че беше готова да пожертва всичко, на което държеше и което ценеше — включително доверието на Вивиан, — за толкова бегло удоволствие като една целувка.

— Не се притеснявай за Вивиан — увери я Порция, сякаш бе прочела мислите й. — Тя не храни и най-малкото подозрение. Леля Мариета беше твърде заета да ме отдалечи колкото може по-бързо от мястото на позора, че не забеляза нищо. Достатъчно й беше да хули нравствеността ти. Е, не твоята, а тази на безсрамната мръсница в прегръдката на виконта. Тя си помисли… — Порция разтърси глава и разкъса мрежата на собствените си объркани обяснения. — О, стига толкова! Как, за бога, успя да се прибереш преди нас? Нима файтонът те чакаше пред портите?

— Лорд Тревелиън ме докара с каретата си.

Не беше точно така. След кратка заповед към кочияша той я бутна в луксозното превозно средство и конете препуснаха като вихър. Само след минути лакеят я свали пред вратата на къщата.

— Той… беше ли с теб?

Каролайн поклати глава, благодарна, че не се беше наложило да сподели с него затворената карета.

— Съмнявам се, че би искал да прекара дори само още минута в моята компания, след като се държах така… глупаво.

Порция слушаше в захлас, докато Каролайн й разказа за двамата млади безделници, които я бяха нападнали, и за навременната намеса на виконта. Накрая се отпусна на леглото и въздъхна учудено.

— Колко странно. Питам се защо един вампир прекарва вечерите си във Воксхол Гардънс, за да спасява млади момичета.

— Ако не беше абсолютно невъзможно, бих била склонна да повярвам, че наистина е вампир. Само да беше видяла как се разправи с двамата млади негодници. Никога не бях виждала мъж да се движи толкова бързо и с такава сила. — Каролайн поклати глава. Споменът все още я караше да трепери. — В това имаше нещо… почти неестествено.

Порция погледна внимателно сестра си, събра смелост и попита тихо:

— А как беше целувката му? И в нея ли имаше нещо неестествено?

Каролайн бързо сведе глава, проклинайки светлия си тен.

— Няма с кого да го сравня — отговори сърдито тя, когато червенината нахлу в бузите й. — Сигурна съм, че това беше една съвсем обикновена целувка.

Съвсем обикновена целувка, при която й се зави свят от желание. Съвсем обикновена целувка, която помете всичките й съмнения и я разтопи от наслада. Която пропъди от главата й всички разумни мисли, включително и факта, че мъжът, когото целуваше, принадлежеше на сестра й.

Знаещият поглед на Порция я уплаши. Плъзна се под завивката и се завъртя към стената.

— Крайно време е да легнеш в собственото си легло и да ме оставиш на мира. Искам да се върна към съвсем обикновените си сънища.

Камбаните удариха полунощ.

Тя стоеше на паважа и стъпалата й сякаш бяха враснали в камъните. Той излезе от мъглата и се запъти към нея. Косата му блестеше под лунната светлина, дългата наметка се увиваше около глезените му. Тя знаеше, че е дошъл заради нея, но не беше в състояние да изтръгне вик от парализираните си устни, нито да помръдне ръка или крак.

Лунната светлина изчезна, остави я да стои изгубена в сянката. Той я привлече в прегръдката си и мекотата му беше неустоима като силата му.

Зъбите му заблестяха, когато сведе глава. Твърде късно тя осъзна, че не устните й бяха целта му, а шията й. Въпреки това доброволно наклони глава, за да го покани — не, за да го помоли да я вземе, да утоли жаждата си с нея, да изпие жизнения й сок, който пулсираше под нежната коприна на кожата.

Той й даваше всичко, което беше искала, за което отдавна тайно беше копняла.

Да се предаде.

Когато зъбите му разкъсаха тънкото було, в тялото й се разля вълна на блаженство. Камбаните продължиха да звънят, възвестявайки вечния среднощен час, когато тя завинаги щеше да му принадлежи.

Каролайн се стресна насън и скочи. Седна в леглото и се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото й. Мина доста време, докато осъзна, че виновна е собствената й ръка, която притискаше мястото с все сила. Сърцето й биеше неравномерно и я задъхваше. Тя отпусна бавно ръка и се загледа в треперещите си пръсти, сякаш принадлежаха на друга жена.

Още по-ужасна от уплахата й беше необяснимата горещина, която бе обхванала цялото й тяло. Устата й бе пресъхнала, кожата тръпнеше, гърдите я боляха. Между краката си усещаше странно теглене — повече наслада, отколкото болка.

Тя се огледа в стаята и отново се опита да се отърси от опиянението на съня. Тясното легло на Порция беше празно, в таванската стаичка цареше здрач и й беше невъзможно да каже кое време е. Неспокойният й сън беше примесен с парчета от други сънища, в които бягаше по мрачни алеи пред маскирани нападатели с похотливо раззинати уста.

Тя разтърка уморените си очи. Ами ако цялата нощ не е била нищо друго, освен сън? Безумното й решение да отиде във Воксхол Гардънс и да вземе Порция със себе си, прекрасните мигове в обятията на виконта, опияняващият вкус на целувката му… Ами ако всичко това беше просто една трескава фантазия, родена от угризенията на съвестта и развихреното й въображение?

Беше готова да повярва, че все още сънува, защото среднощните камбани продължаваха да звънят.

Тя се намръщи и се опита да се съсредоточи. Най-сетне позна пронизителния звън на входния звънец. Отметна завивките, скочи от леглото и изтича до прозореца. На улицата чакаше елегантна лека карета, теглена от двойка расови жребци. Каролайн протегна шия и успя да зърне бегло мъжката фигура, застанала на входната стълба. Макар че периферията на бобровата шапка скриваше лицето, могъщата фигура и палтото с дълга пелерина не оставяха съмнение кой е дошъл.

Ейдриън Кейн искаше да направи визита на леля й. И това на дневна светлина.

Коленете на Каролайн омекнаха. Облекчението й беше огромно. До този момент не беше забелязала колко здраво са заседнали в ума и фантазията й глупостите на Порция.

Тя разтърси глава, засрамена от глупостта си, и хвърли поглед към небето. От сивите облаци падаше дъжд. Сипеше се с такова постоянство, сякаш слънцето никога нямаше да се покаже.

Тя присви очи и се опита да проникне с поглед зад злокобните облаци. Наистина ли дневната светлина убиваше вампирите?

Или беше слънчевата светлина?

Тя разтърка чело, обзета от внезапното желание да е слушала по-внимателно обясненията на Порция. Звънецът прозвуча отново. Леля Мариета не беше вампир, но рядко ставаше преди обяда и обикновено не приемаше посетители преди два следобед. Въпреки това Каролайн чу как един етаж по-долу започна трескава суетня. До ушите й стигнаха задъхано произнесени заповеди. Очевидно леля Мариета и Вивиан тичаха като обезумели от стая в стая и се стараеха да се приведат в приличен вид.

Каролайн погледна отново към стълбището. В същия този миг Кейн бутна назад бобровата си шапка и погледна нагоре. Точно към прозореца, зад който стоеше тя. Каролайн побърза да се скрие зад завесата. Силата на погледа му не можеше да се отрече. Даже прашното дантелено перде не можеше да я опази от магията на този мъж.

Звънецът престана да звъни. В оглушителната тишина, която последва, Каролайн си припомни още едно от изреченията, казани от Порция по отношение на вампирите.

„Един вампир не може да влезе неканен в дома на жертвата си.“

Каролайн се опита да се отърси от глупавата представа, ала сънят беше още жив в паметта й. Ами ако тя отхвърляше приказките на Порция просто по навик, а този път наистина беше дошъл кръвопиец и чакаше отвън, пред къщата на леля й? Възможно ли беше да е сбъркала?

Тъй като не можеше да изтича долу по нощница, да заключи вратата и да изкрещи, че внезапно се е разболяла от ужасна заразна болест като холера или бубонна чума, тя надникна предпазливо през прозореца.

Входната врата вече бе отворена. Ала вместо стария лакей на леля Мариета на прага застана сияещата Порция и учтиво покани виконта да влезе.

Каролайн зяпна смаяно.

— И ти ли, Бруте? — пошепна тя и поклати невярващо глава.

След няколко минути Каролайн се плъзна безшумно по стълбата, облечена в скромна светлосиня утринна рокля, която не стоеше особено добре на стройната й фигура. Колосаните рюшчета, които изпълняваха ролята на яка, бяха по-подходящи за кралица Елизабет. Косата й беше строго опъната назад и навита на тежък кок на тила. Нито едно кичурче не подскачаше около ушите й. На всичкото отгоре си бе сложила дантелено боне. Беше твърдо решена да заличи всички следи от безсрамното същество, което се беше вкопчило със страстно отдаване в обожателя на сестра си.

Каролайн спря насред стълбата и се залови здраво за парапета. Дрезгавият баритон на виконта може би разтапяше задръжките на жените, но и ужасно затрудняваше всеки, който беше решил да го подслушва. Тя се напрегна да разбере нещо, но успя да долови само откъслеци от разговора. Порция говореше, без да спира. От време на време се чуваше звън на чаши за чай. Вивиан правеше учтиви забележки, леля Мариета се кискаше пронизително.

Внезапно в салона се възцари страхопочтително мълчание. Даже Порция замлъкна. Когато виконтът заговори, Каролайн бързо слезе още няколко стъпала по-надолу. Ала всичко, което можа да чуе, беше:

— …днес дойдох, за да… знам, че не е редно да разчитам на съгласието ви… въпросът е много важен…

Каролайн отново се вкопчи в парапета и кокалчетата на пръстите й побеляха. Кейн бе дошъл да направи предложение. Искаше да попита Вивиан дали ще стане негова жена. Тя щеше да каже „да“ и тогава вече никога нищо нямаше да е както преди. Младата жена усети странен натиск в областта на сърцето, сякаш непозната дотогава вена бе смъртоносно прободена.

Без да си даде време да помисли по-обстойно над тези чувства, тя се спусна като вихър по стълбата и влезе устремно в салона.

— В никакъв случай! Аз не позволявам!