След полунощ

14

Слънчевата светлина струеше над каменния зид, който обграждаше старата градина, и превръщаше прашинките във въздуха в блещукаща златна паяжина. Под зелените клони на голямата липа подскачаха червеношийки, цвърчаха и усърдно събираха сухи клонки и топчета мъх за гнездото си. Мек пролетен бриз повяваше от изток и носеше тежкия, сладък аромат на разцъфнал орлов нокът.

Каролайн крачеше бавно по настланата с плочи алея, която се виеше през моравата, и копнееше да обърне лицето си към слънцето. Ала погледът й като с магия оставаше привлечен към прозореца на кулата, който беше обърнат към градината. Разделяше ги само едно стъкло, но обляната от слънце градина със сочна зелена растителност и пърхащи пеперуди сякаш принадлежеше към друг свят, много далеч от мрачните сенки на замъка. Някъде зад заплашително стърчащите каменни стени спеше господарят на замъка и само той познаваше сънищата и тайните си.

След срещата до леглото на Вивиан Кейн не бе дал с нищо да се забележи дали й е простил. Просто беше разсякъл невидимата нишка, която ги свързваше, и толкоз. Ако все още усещаше неустоимо привличане, когато тя влизаше в стаята, съумяваше да го скрие зад маска на равнодушна учтивост. Вече не водеха остроумни разговори, в очите му не святкаше дяволитост, когато я поглеждаше. Поведението му беше безукорно, сякаш вече й беше станал зет. Каролайн беше готова да повярва, че никога не е имало среднощна среща във Воксхол, камо ли пък разтърсваща целувка.

Макар че всяка вечер, преди да си легне, зарезваше вратата, Каролайн предполагаше, че вече изобщо не е необходимо да го прави. Спеше дълбоко и се пробуждаше с чувството, че нещо й е отнето — че е починал някой близък на сърцето й човек.

— Моля, сър, бихте ли позвънили за още чай?

Когато до ухото й достигна гласът на Вивиан, Каролайн спря в сянката на една липа и сложи ръка върху гладката кора.

Сестра й почиваше на кушетка в подножието на хълма, стройните й крака бяха завити с топло одеяло. Констабъл Ларкин вече беше станал и бързаше към къщата. Ако се съдеше по оставената на пейката книга, досега беше чел на сестра й на глас. Въпреки настроението си, Каролайн се усмихна, като си представи, че книгата е или „Бесилките на Тайбърн — илюстрирана история“, или „Бесилката в Халифакс: танцът на посветените на смъртта“.

След заболяването си Вивиан вече не се задоволяваше да страда безмълвно. Явно й харесваше да командва констабъла и да му възлага всевъзможни дребни задачи. Ала го правеше само когато виконтът не беше наблизо. Непрекъснато се чуваше „Моля, донесете ми шал“ или „Бъдете така добър и позвънете да ми донесат друга гореща тухла, но да я увият хубаво в кърпи“. Бедният Ларкин не си позволяваше да отслаби бдителността си нито за миг.

— Ето те и теб, Каролайн! — извика зарадвано Вивиан, като забеляза сестра си. — Няма ли да дойдеш да ми правиш компания, докато мистър Ларкин донесе пресен чай? — Тя й махна с величествената грация на млада кралица и Каролайн нямаше друг избор, освен да се подчини.

— Виждам, че си напълно възстановена. Цяло чудо е колко бързо се оправи — отбеляза Каролайн и се настани на мястото на Ларкин.

Вивиан се намести удобно на меките възглавници и неуспешно се опита да се изкашля.

— Да, чувствам се доста добре, но не бива да стоя на течение.

Огряна от следобедното слънце, със златни искри в косата и зачервени от лекия бриз бузи, тя буквално сияеше от здраве. Ако беше Порция, Каролайн непременно щеше да я обвини, че се преструва.

— Балът на лорд Тревелиън е утре вечер — напомни й Каролайн. — Сигурна ли си, че се чувстваш достатъчно добре, за да участваш?

Вивиан сведе поглед, за да скрие израза на очите си, и се заигра с верижката на шията си. Камеята беше на сигурно място в деколтето й.

— Абсолютно сигурна. Не бих понесла да разочаровам виконта, след като беше толкова любезен към нас.

В този момент се появи Порция. Тичаше по алеята от къщата, превита под тежестта на кутия, голяма почти колкото нея.

— Няма да повярваш какво донесе едно от момичетата в салона ни, Вивиан! Не можех да чакам, докато се върнеш. Знаех, че ще искаш да го видиш веднага.

Обзета от любопитство, Каролайн стана и даде възможност на Порция да остави товара си на пейката.

— Най-красивата рокля, която съм виждала! — заяви задъхано Порция и с величествен жест вдигна капака.

Каролайн и Вивиан въздъхнаха страхопочтително, когато от кутията се показа тюл в най-нежния розов цвят. Прозрачната материя беше драпирана върху долна рокля от блещукаща бяла коприна.

Порция извади копринената рокля от кутията и я сложи под брадичката си, като много внимаваше да не влачи полата по тревата. Дълбоко изрязаната рокля завършваше с разкошен рюш.

— Не е ли прекрасна?

— Права си — кимна възхитено Каролайн. Не устоя и плъзна пръсти по редицата перлички, които красяха копринения розов ешарп.

— Само принцеса има право да носи такава рокля — пошепна Вивиан с отнесена усмивка.

Порция притисна роклята до гърдите си, сякаш не й се щеше да я пусне, и извади от кутията картичка от най-фина хартия. Поднесе я на Вивиан с думите:

— Вярно е, че отворих кутията, но не си позволих да прочета какво пише в картичката.

— Много се радвам да чуя, че не си изгубила всичките си скрупули — отбеляза сухо Каролайн и Порция се изплези обидено.

Вивиан прочете картичката.

— Роклята е подарък от виконта — обясни тихо тя и усмивката й угасна. — Иска да я нося утре вечер на бала.

Каролайн отдръпна ръката си, сякаш роклята се бе запалила, и сама се учуди на безмерния гняв, който я обзе.

— Как смее? Какво си въобразява този човек? Не знае ли, че така престъпва всички правила на приличието? Достатъчно лошо е, че ти е подарил нещо толкова лично като верижката, но това вече е прекалено. Ако беше ветрило или чифт ръкавици, може би щях да извиня нахалството му, но това… — Тя посочи с пръст балната рокля, неспособна да намери подходящите думи, за да изрази чувствата си.

Порция стисна роклята още по-здраво, сякаш се боеше, че Каролайн ще я изтръгне от ръцете й.

— О, моля! Не забранявай на Вивиан да я приеме, Каролайн! Не разбираш ли, че ще изглежда с нея като кралица!

— Знам това, но просто не мога да й позволя. Ако някой разбере откъде се е взела роклята, с доброто име на Вивиан е свършено. Завинаги. По дяволите, това е подарък, какъвто само съпругът може…

Гласът на Каролайн заглъхна. Вивиан бавно вдигна глава и я погледна в очите. След малко заговори шепнешком:

— Може би съм твърде дръзка или прибързвам, но ще ти кажа, че през последната седмица лорд Тревелиън се държа доста… странно. Според мен балът ще бъде добър повод да ми направи предложение за женитба.

В първия момент Каролайн си помисли, че шумът от чупещ се порцелан идва от невъзможните й мечти, които се разкъсват на хиляди късчета. После обаче вдигна глава и видя констабъл Ларкин да стои на алеята. Таблата в ръцете му беше празна, безброй парченца севърски порцелан покриваха чакъла около него. Макар че лицето му беше замръзнало в каменна маска, стъписаният израз в очите му беше огледално отражение на собствените й чувства.

Мъжът сведе глава, коленичи точно в локвичката чай и засъбира парченцата върху таблата.

— Боя се, че бях твърде несръчен, дами. Две леви ръце, нали разбирате? Поне така казваше майка ми, когато бях още момче. Ужасно съжалявам. Ще отида да повикам прислужничките, за да почистят.

Без да погледне някоя от тях, констабълът прибра в джоба си мократа носна кърпичка и се запъти обратно към къщата с табла в ръце.

Каролайн се обърна и забеляза, че Вивиан гледа намръщено след него.

— Ужасен, ужасен човек! — извика сърдито тя и неспокойно задърпа одеялото в скута си. — Щом виконтът обяви годежа ни, вече няма да има право да ми досажда.

Въпреки че изражението на Вивиан беше безмилостно, Каролайн беше сигурна, че е открила в очите й издайническо блещукане.

— Какво има, Вивиан? Да не би да плачеш? — попита тихо тя, безкрайно учудена от необичайните настроения и още по-необичайните капризи на сестра си. В последно време и двете не бяха на себе си.

Вивиан примигна няколко пъти, за да прогони напиращите сълзи, вирна брадичка и се усмихна слънчево.

— Разбира се, че не плача. Очите ми са чувствителни към светлината, това е. Ако се бях разплакала, бъди сигурна, че щеше да е от радост. Лорд Тревелиън ще бъде чудесен съпруг, не смяташ ли и ти? Да знаете, че всички жени в обществото ще ми завиждат!

Порция помилва нежно тюлената рокля и погледна умолително сестра си.

— Като те видят с тази прекрасна рокля утре вечерта на бала, направо ще позеленеят от завист.

Каролайн погледна в изпълнените с надежда лица на сестрите си и въздъхна. Гневът й бе отлетял, заместен от много по-тъмно и по-опасно чувство.

— Не мога да се боря с вас. Докато никой не знае, че роклята е подарък от виконта, всичко ще е наред. Поне така се надявам.

Трябваше веднага да се отдалечи от Вивиан. За миг се почувства като Ларкин, но бързо отхвърли глупавата мисъл. Обърна се към къщата и заяви през рамо:

— По-добре да изтичам до кухнята и да проверя дали констабълът се е сетил да поръча пресен чай.

Улови загрижения поглед на Порция, махна й сърдито и забърза към сигурността на къщата. Парченцата порцелан изскърцаха под тънките подметки на обувките й.

Каролайн се скри в стаята си и без да губи нито миг, отиде до леглото. Коленичи и извади облечената с брокат пътна чанта, която бе скрила там през първата нощ след пристигането в замъка. Вдигна я на леглото и я отвори. Извади малко шишенце и го поднесе към светлината.

— Какво е това? Да не си почнала да пиеш тайно?

Каролайн се обърна стреснато. На прага стоеше Порция.

— Никога ли не чукаш? — попита с треперещ глас голямата сестра.

— Не и когато си оставила вратата отворена — отвърна Порция и прекоси помещението. — Разтревожих се за теб — призна тя. — Защо се държа така странно в градината? Нямах представа, че си дошла в стаята си, за да се подкрепиш с една глътка.

Преди Каролайн да е успяла да възрази, Порция изтръгна шишенцето от ръката й и извади тапата. Помириса внимателно течността и вдигна шишенцето към устните си.

— Не! — изкрещя Каролайн и се опита да й го отнеме.

Порция спря насред движението. Ала течността вече бе намокрила устните й.

— Няма причина да ме плашиш до смърт. Това е само вода.

Макар че Порция беше тази, която би трябвало да се засрами от любопитството си, Каролайн се изчерви засрамено. Сестра й присви очи.

— Или не?

Порция затвори грижливо шишенцето и го остави на близката масичка. Наведе се над чантата и извади сребърна верижка, на която беше окачено разкошно украсено сребърно разпятие.

— Много интересно — отбеляза доволно момичето и огледа изпитателно сестра си. — Да не би, преди да заминем от Еджъли, да си доверила на местния свещеник, че смятаме да станем католички?

— Харесах верижката — отговори не особено убедително Каролайн.

— Я да видим какво има тук! — Порция бръкна отново в чантата и извади дълго, гладко парче дърво, заострено от единия край. — Ти да не си решила да подобриш умението си да бродираш?

Каролайн се разтрепери, защото знаеше, че сега ще последва най-уличаващото — измачканият екземпляр на „Ново месечно списание“ от април 1819 година, в което беше публикувана много оспорваната история „Вампирът“ на доктор Полидори.

— Виж я ти коварната лицемерка! — Порция прелисти няколко страници от списанието, които издаваха често четене, и погледна обвинително сестра си. — Цяла седмица го търсих къде ли не. Бях го скрила под дюшека в къщата на леля Мариета. Откраднала си го, нали?

Каролайн въздъхна и кимна. Знаеше, че няма смисъл да се оправдава и да лъже.

Порция хвърли списанието на леглото и опря ръце на хълбоците си.

— „Не ставай глупава, Порция! Вампири няма“ — повтори тя думите на сестра си. — „Нито върколаци. Нито призраци. Да не говорим за русалки в градинския фонтан. Няма и красиви принцове, които те спасяват от беда, качват те на коня и те отвеждат в замъка на дедите си, за да живеете щастливо до края на дните си.“ — Вдигна ръка и заплашително размаха пръст пред лицето на Каролайн. — Ти си лъжкиня, Каролайн Мили Кабът! Би трябвало да се засрамиш!

— Ти не разбираш — пошепна Каролайн, мина покрай сестра си и грижливо прибра светената вода, разпятието и списанието в чантата си.

— До днес бях убедена, че ти си най-практичното същество на земята.

— Нима не е практично да си подготвен за всяка евентуалност? — попита вразумително Каролайн. Поколеба се за миг и пъхна подостреното колче в джоба на полата си.

Порция следеше действията й с нарастваща изненада.

— Какво по-точно възнамеряваш?

Каролайн си поигра за миг с мисълта да излъже, но разчиташе сестра й и този път да й помогне в заблуждаващите маневри. Обърна се към Порция и обясни:

— Ще претърся всяка стая от този замък и ще намеря виконта. Ако го открия, преди слънцето да е залязло, веднъж завинаги ще сложа край на опасенията си.

— Какво говориш, Каролайн?

— Ако Кейн наистина възнамерява да направи предложение на Вивиан в нощта на бала, това е последният ми шанс да докажа, че той е просто мъж — обикновен смъртен като всички нас. — Опитвайки се да пренебрегне потискащото стягане в гърдите, тя добави: — Трябва да направя това, за да мога да му дам благословията си. Искам да съм сигурна за Вивиан.

— Сигурна ли си, че точно това искаш? — попита Порция, подбирайки внимателно думите си.

— Какво искаш да кажеш?

Момичето прехапа долната си устна, но бързо се реши.

— Видях лицето ти в градината, когато Вивиан съобщи за намерението на лорд Тревелиън. Страх ме е, че си започнала да се влюбваш с в него.

— Разбира се, че имам чувства към него — отговори рязко Каролайн. — Нормално е да не съм безразлична към мъжа, който ще спаси семейството ми от гибел.

Порция видя решителните искри в очите на сестра си и се предаде с въздишка.

— Какво ще правя аз? Искаш ли да те следвам, да размахвам разпятието и да пръскам навсякъде със светена вода?

— Просто се погрижи да развличаш Вивиан, за да не ми се пречка.

— Трябваше да възложиш тази задача на констабъл Ларкин. Съмнявам се, че дори глутница виещи върколаци ще успеят да го откъснат от нея. Май трябва да съм благодарна, че поне Джулиън не е влюбен в нея. — Порция вдигна рамене, но не успя да скрие болката в очите си. — За съжаление той не остави и капчица съмнение, че не е влюбен и в мен.

Каролайн безпомощно поклати глава. Пожела си да има сили да разкъса веригите, които оковаваха сърцата им, но това беше невъзможно.

— Не смятам, че днес следобед констабълът ще прави компания на Вивиан. Поради тази причина си ми нужна ти, за да я държиш под око, докато се върна.

Тя се запъти към вратата, но Порция улови ръката й.

— Пази се, чуваш ли! Даже ако се установи, че виконтът не е вампир, може да е много опасен.

За място с толкова много тайни в Тревелиън Касъл имаше твърде малко затворени врати. Обиколката на Каролайн продължи цяла вечност — поне така й се струваше. Вървеше по вити стълби и настлани с плочи коридори и се чувстваше като принцеса от любимите приказки на Порция. Все още не знаеше дали замъкът е омагьосан или прокълнат. Дали невидимият й пазач е принц или звяр.

Замъкът беше препълнен със слуги, които се трудеха да подготвят гостните стаи. Някои от очакваните утре гости щяха да се настанят в близките страноприемници, но повечето щяха да отседнат в замъка. Между многото прислужнички, които тичаха забързано насам-натам, тя не правеше впечатление и това й даде възможност да претърси щателно всеки етаж. При това откри няколко помещения, които бяха останали незабелязани при първата обиколка, когато с Порция търсеха огледала. След безрезултатно претърсване на горните етажи най-сетне се озова пред вратата на картинната галерия.

Сложи ръка върху бравата, обзета от желание да влезе и да провери дали все още има смелост да застане лице в лице с безогледния воин, който носеше чертите на Кейн.

Обърна глава и скрито погледна през рамо към високия, тесен прозорец в другия край на коридора. Времето напредваше. Дневната светлина гаснеше, скоро щеше да изгрее луната. Затова обърна гръб на картинната галерия, прихвана полите си и забърза към стълбата, която водеше надолу. Не можеше да се отърве от чувството, че трябва да побърза, и крачките й се ускориха от само себе си.

Не беше чак толкова трудно да се промуши незабелязано покрай многото слуги, които се трудеха в кухнята на партера. Те си подвикваха някакви указания и тракаха с тенджери и тигани. Други белеха и стържеха зеленчуци, трети печаха хляб за екстравагантната вечеря, която щеше да се сервира в ранните утринни часове след танците. Каролайн се промуши под един свод и направи гримаса, като видя изкривения меден казан, в който се оттичаше кръвта от огромно парче месо. Съмняваше се, че ще намери нещо интересно в лабиринта от помещения, които принадлежаха към кухнята, но вече беше претърсила всички други. С последен поглед назад, за да е сигурна, че не са я видели, тя се мушна в тесния коридор и остави веселата бъркотия зад себе си.

Подът беше от утъпкана глина. Дебели дъбови греди крепяха ниския таван. Когато се промуши под една от тях, по тила й се полепиха паяжини и тя потрепери. Ако не бяха ръждивите железни поставки за факли, поставени на равни разстояния по нацепените, осеяни с мокри петна стени, щеше да си помисли, че никой не е влизал в коридора от столетия. Късите лоени свещи хвърляха повече сенки, отколкото светлина. Каролайн изобщо не бе забелязала, че коридорът е направил завой, докато не се огледа и не установи, че входът вече не се вижда. Зад нея вече имаше само мрак, а отпред — трепкащи сенки.

Нещо притича по пода, остри малки нокти задраскаха по утъпканата глина. Каролайн изписка задавено, направи скок напред и се удари в една врата. В отчаян опит да избяга от тлъстия нагъл плъх — както си го представяше — тя натисна бравата и установи, че най-сетне бе намерила онова, което търсеше отдавна — заключена врата.

Веднага забрави за плъха и отново натисна бравата с надеждата този път да поддаде. Ами ако случайно беше попаднала на вратата към семейната гробница? Или към добре оборудваната изба, с която се хвалеше Кейн?

Коленичи, за да погледне през ключалката, когато внезапно от мрака зад нея прозвуча глас, сух като въздуха в гробница.

— Мога ли да ви помогна с нещо, мис?

Каролайн скочи и се обърна. Уилбъри стоеше зад нея като току-що излязъл от семейната гробница. Под светлината на свещите лицето му беше бледо и сковано като мъртвешка маска.

В ръката си стискаше връзка железни ключове и всичките бяха ръждиви.

— Добър ден, Уилбъри — поздрави Каролайн и се усмихна любезно, — наистина е много добре, че се появявате точно сега. Тъкмо си мислех колко хубаво би било да се появи някой, който да ми отключи тази врата.

— Наистина ли?

Отговорът му не й остави друг избор, освен да настои.

— Вашият… господарят ви ме изпрати да взема нещо от това помещение за сестра ми.

— О, така ли? И защо не е позвънил за мен?

— Защото знаеше, че смятам да мина оттук, и не искаше да ви безпокои. — Икономът вдигна снежнобелите си вежди. Каролайн се наведе към него и пошепна съзаклятнически: — По-добре помогнете на господаря си да услужи на сестра ми, Уилбъри. Твърде възможно е Вивиан много скоро да стане господарка на този замък.

Мърморейки нещо неразбираемо, което подозрително прозвуча като „дрън-дрън“, Уилбъри затърси между ключовете си. Най-сетне намери правилния и го пъхна в ключалката. Каролайн грабна една свещ от най-близката поставка на стената и дъхът й се ускори.

Уилбъри отвори вратата и старите му кости изскърцаха също като прастарите панти. Каролайн влезе и бавно вдигна свещта. Искаше й се той да си отиде, но нямаше как да го отпрати. Вместо вериги и белезници, в които да висят изгнилите остатъци от невинни девици, скромното помещение беше оборудвано с прости дървени етажерки, по които бяха подредени безброй панички, бутилки и платнени чувалчета. На всяко имаше табелка с надпис: „мускатово орехче“, „джинджифил“, „мащерка“ и т.н. Каролайн въздъхна разочаровано. Почти беше очаквала да прочете „вълча млечка“ или „татул“.

Очевидно беше попаднала в склада за подправки. Тук нямаше нищо уличаващо.

— При нас още важат старите правила — уведоми я гордо Уилбъри. — През средновековието е било обичай господарят да държи под ключ скъпите и редки подправки.

А оттогава бяха минали само триста или четиристотин години. Сигурно тогава е бил дете, помисли си Каролайн и се укори за жестокостта си.

— Ах, ето го! — Внимавайки да крие разочарованието си, тя грабна от етажерката първото шишенце, което й попадна, и го пъхна в джоба на полата си. — Точно това липсва в чая на сестра ми.

Когато мина покрай стария иконом, той проговори с обичайната си сухота:

— Не е зле да добавите малко повече захар, мис.

Каролайн се обърна изненадано и го дари със сияеща усмивка.

— И защо?

Старецът посочи с глава към джоба й.

— За да скриете вкуса на лауданума.

Каролайн седеше с подвити крака на леглото и се взираше в огромното червено кълбо на слънцето, което бавно се скриваше зад хоризонта. Последният ден преди бала отминаваше, а претърсването на Тревелиън Касъл бе прибавило нови въпроси, вместо да даде отговори на предишните. Въпреки рискованото начинание тя не беше по-близо до целта да открие истината за Ейдриън Кейн, отколкото през първата нощ, когато се беше запознала с него.

— Ейдриън — пошепна тя и си представи какво би било да има право да го нарича с малкото му име. — Искаш ли още малко пудинг с кръв, Ейдриън? Какво ще кажеш, ако тази година организираме среднощна вечеря за рождения ти ден, Ейдриън? Как ще се казва първият ни син, Ейдриън?

При мисълта за виконта Каролайн усети пробождане в сърцето. Чувството за самота стана непоносимо. Тя сложи буза на коляното си и проследи как сенките на здрача пълзяха към вратата на балкона. Може би тази нощ ще предизвика съдбата и няма да спусне резето…

Изведнъж я осени идея. Вдигна глава и погледът й се изостри. Спомни си тихи стъпки, сянка върху нощното небе и посребрени от луната изпарения на мъгла. Скочи от леглото и се плъзна към вратата като в транс.

Когато през първата й нощ в замъка се появи на балкона й, Кейн твърдеше, че не можел да заспи. Че е станал е излязъл навън, за да се поразходи и да изпуши една пура. А после изчезна също така внезапно, както се беше появил.

Каролайн отвори широко балконската врата и излезе навън. Хладният нощен въздух се плъзна като милувка по голите й ръце под късите буфан-ръкави на батистената рокля и по тялото й пробягаха тръпки. Беше прекарала цял следобед в безплодно търсене и изобщо не й мина през ума да тръгне по пътя, по които Кейн твърдеше, че е дошъл.

Погледна към хоризонта и разбра, че няма време за губене. Слънцето почти бе изчезнало зад далечните планини. Надигащите се облаци блестяха в златно великолепие.

Каролайн вървеше бързо по галерията, която опасваше целия замък, плътно притисната до стената, за да не я види някой отдолу. Можеше само да се надява, че Порция е намерила с какво да забавлява Вивиан.

От другата страна на кулата, вече потънала в здрач, тя откри, каквото търсеше — къса каменна вита стълба. Слезе бързо по изтритите стъпала и се озова пред тясна каменна пътечка с парапет, която минаваше над пропастта между северната и южната кула. Мина бързо по мостчето, като се опитваше да пренебрегне внезапно появилия се вятър, който развя тънките й поли и я накара да съжалява, че не си е взела наметката.

В нощта, когато пристигнаха, Уилбъри ги уведоми, че господарят му е дал съвсем точни указания: Мис Каролайн Кабът ще се настани в северната кула. Докато стигна до другия край на мостчето и изкачи стълбичката към южната кула, тя се опитваше да не мисли какво биха могли да означават тези думи на иконома. Да не мисли колко лесно би било за обитателите на двете кули да се забъркат в пламенна афера, без никой в замъка да не разбере. Може би желанието на Кейн е било напълно безобидно. Нали беше видяла какво правеха днес прислужниците. Вероятно в деня на пристигането им северната кула е била едно от малкото подготвени помещения.

Скоро се озова пред двойка френски прозорци, почти идентични с нейните. Засенчи очи с двете си ръце и се притисна към стъклото, за да надникне в стаята. Ала тежките завеси й пречеха. Огледа се и видя, че слънцето още не е залязло напълно, но на изток вече са изгрели първите бледи звезди. Небето се бе обагрило в индиговосиньо.

Не можеше да си позволи да чака. Сложи ръка върху месинговата брава и запита дали Кейн спазва съвета, който и беше дал, и затваря вратата си с резето. Ако да, нямаше друг изход, освен да се върне в спалнята си и да прекара още една нощ в мъчителна несигурност.

Събра угасващата си смелост и внимателно натисна бравата. Вратата се отвори, без дори да изскърца протестиращо, и я покани да влезе в бърлогата на звяра.