След полунощ

13

— Кога за първи път забеляза, че нещо не е наред? — поиска да узнае Каролайн, докато тичаше надолу по стълбата и пътем връзваше широкия колан на кадифения халат, великодушно предоставен и от виконта. На минаване погледна големия стенен часовник. Утрото беше наполовина отминало.

— Първо си помислих, че още й се спи — призна Порция и се затича след Каролайн по дългия коридор, облицован с махагон. Трябваше да прави по две крачки за всяка една на сестра си, за да не изостане. — Защото Джулиън ни държа будни почти до три сутринта. Играхме фараон, залогът беше фуркет. Поисках да я събудя за закуска, но тя не се помръдна. Кашлях в ухото й, гъделичках я с перо под носа, даже поръсих челото й със студена вода. Позвъних на прислужничките, но и те не можаха да я събудят. Тогава ме хвана страх и дойдох да те повикам.

Каролайн се обърна за миг и се усмихна успокояващо, стараейки се да скрие собствения си страх.

— Много добре си се справила, миличка. Сигурна съм, че Вивиан е просто уморена и не иска да стане от леглото. Ей сега ще я вдигна на крака.

Когато влезе в удобния салон пред спалнята на сестра си, Каролайн се помоли от сърце да се окаже права. Отвори вратата към стаята на Вивиан и видя три прислужнички да стоят в долния край на леглото, да кършат ръце и да си шепнат загрижено.

Приближи се да елегантното легло с балдахин и лошото й предчувствие се засили. Нежно-розовите бузи на Вивиан изглеждаха бледи, златните къдрици, разпръснати по възглавницата, бяха загубили блясъка си — хубавата й сестра изглеждаше така, сякаш се подготвяше за ролята на Снежанка в една от пиеските, които изпълняваха като деца. За сцената в ковчега…

Каролайн приседна на ръба на леглото и попипа челото на Вивиан. То не гореше в треска, както бе очаквала, а беше студено като смъртта. Тази мисъл я улучи право в сърцето. Първата й реакция беше да насочи поглед към гърдите на заспалата. Равномерното вдигане и отпускане на обшитата с дантели нощница я успокои. Вивиан изглеждаше като улучена от зло проклятие.

Каролайн улови сестра си за раменете и я сложи да седне, после внимателно я раздруса.

— Събуди се, поспаланке! Утрото почти отмина. Не може да спиш толкова дълго.

Ресниците на Вивиан изобщо не трепнаха. Тя увисна безсилно в ръцете на Каролайн и главата й падна назад. Каролайн погледна умолително към прислужничките.

— Има ли някоя от вас шишенце с амоняк подръка?

След кратка размяна на думи две от жените напуснаха стаята. Едната се върна след минута с мъничко шишенце. Каролайн извади тапата и размаха шишенцето под носа на Вивиан. Силната миризма на амоняка я накара да се отдръпне отвратено, но Вивиан изобщо не реагира.

След отчаян поглед към Порция Каролайн положи сестра си отново на възглавницата. Разтри нежно ледените й ръце и се укори горчиво, че снощи не беше обърнала повече внимание на бледността на Вивиан и на липсата на апетит, спомената от Ларкин по време на вечерята. Трябваше да знае, че Вивиан никога няма да се оплаче от някакво неразположение. Ала голямата сестра беше твърде заета да зяпа Ейдриън Кейн, вместо да обърне внимание на момичето, което очевидно е имало нужда от нея. Дано само не беше твърде късно.

Внезапно през ума й мина абсурдна мисъл и студенината на Вивиан проникна в сърцето й. Колебливо пусна ръката на сестра си, надигна се и отиде до прозореца в северната стена. Точно както се беше опасявала, той не беше затворен, резето не бе спуснато. Едно леко побутване — и двете крила се отвориха навън. Тя подаде глава навън и примигна, за да отстрани дъждовните капки. Тук нямаше балкон. Само тясна издатина на стената.

— Миналата нощ чу ли нещо, след като си легна? — попита Каролайн и се обърна към Порция. — Нещо от стаята на Вивиан, имам предвид. Например вик?

Порция поклати безпомощно глава.

— Нищо не съм чула.

Каролайн нямаше причини да се съмнява в думите на сестра си. Порция открай време спеше дълбоко и не чуваше нищо.

Върна се до леглото и впи поглед в лицето на сестра си. Усещаше изпитателните погледи на слугините, но в момента си имаше други грижи. Приседна отново на ръба и посегна да развърже нощницата на Вивиан, за да оголи шията й. В този миг чу твърди стъпки зад гърба си и се обърна.

Обърна се и видя Кейн на прага, по риза и бричове, с разпусната коса. Ларкин, Джулиън и едно от слугинчетата стояха зад него. Сигурно щеше да се изненада да го види толкова рано сутринта, ако не беше дъждът навън и равномерното трополене на капките по стъклата.

— Какво е станало, Каролайн? — попита разтревожено Ейдриън, като за първи път я нарече по име. — Момичето ми каза, че нещо с Вивиан не е наред. — И направи няколко крачки към леглото.

Каролайн с мъка потисна издайническото желание да се хвърли в прегръдките му, надигна се и застана на пътя му.

— Вашето присъствие не е необходимо, милорд — заяви сковано. — Сега ни трябва лекар.

Кейн застина на мястото си. Всички останали се спогледаха ужасено. Макар че той беше с една глава по-висок от нея, Каролайн не се отдръпна нито на сантиметър. Ръцете й бяха стиснати в юмруци. Кейн отговори на погледа й с безизразно лице, ала мускулите на челюстта му се раздвижиха, сякаш му беше нанесла неочакван удар. Каролайн дори не беше сънувала, че има силата да нарани мъж като него. Или че цената за използването на тази сила е толкова висока.

— Мати! — изрече най-сетне той, без да откъсва поглед от лицето на Каролайн.

Младата прислужница излезе напред и повдигна колосаната бяла престилка в нервен реверанс.

— Да, милорд?

— Веднага изпрати един лакей в Солсбъри при Кидуел. Да каже на лекаря, че една от гостенките ми се е разболяла внезапно и той трябва да дойде незабавно.

— Както желаете, милорд. — Момичето приклекна отново и изскочи от стаята.

Ларкин мина покрай Кейн и застана пред Каролайн. Сърцето не й позволи да отхвърли неизречената му молба. Отстъпи и го пусна да мине. Когато той се отпусна на колене до леглото и нежно улови увисналата ръка на Вивиан, Каролайн трябваше да отмести поглед, защото се боеше, че сълзите й ще потекат неудържимо.

Порция неволно се премести по-близо до Джулиън, който стоеше на прага с каменно лице. Кейн се обърна рязко, отиде при брат си и заяви:

— Искам да ти кажа няколко думи, ако нямаш нищо против.

Джулиън кимна и последва брат си в коридора с ентусиазма на мъж, когото водят към бесилката.

Ейдриън влезе в библиотеката, неспособен да се отърси от спомена как Каролайн бе погледнала към него и ясните й очи бяха потъмнели от грозно подозрение.

Макар че без усилия можеше да я отстрани от пътя си, тя застана срещу него със смелостта на лъвица майка, която защитава малкото си. Изправени рамене, упорито вирната брадичка… Никога не се беше чувствал такова чудовище както днес.

Отиде до високия пулт за писане в ъгъла и разбута нахвърляните в безредие книги и документи, докато намери гарафата с бренди. Измъкна тежката стъклена запушалка и изля голяма глътка в гърлото си. Паренето го ободри. Едва след като алкохолът стигна в стомаха му и потуши да известна степен безпомощния гняв, който бушуваше в него, се обърна към брат си.

Джулиън седеше в едно кожено кресло пред студената камина. Свитата му фигура беше почти толкова обезпокояваща колкото тази на Вивиан. Не беше останало нищо от елегантния денди, който снощи беше забавлявал компанията с весели разкази за последното си посещение при модния шивач на Бонд стрийт. Махагоновата коса беше несресана, бялата риза измачкана и цялата в петна от вино. Шалчето на шията се бе развързало. Тъмните сенки под хлътналите очи и силно опънатата кожа над скулите го правеха с десетина години по-стар.

Ейдриън не каза нито дума. Само гледаше брат си, без да трепне.

— Защо ме гледаш така? — попита най-сетне Джулиън. Гласът му прозвуча остро, в тъмните очи блесна упоритост. — Знам какво си мислиш, но аз нямам нищо общо с това.

— Предполагам, че е чиста случайност, дето Вивиан е припаднала, след като е прекарала вечерта с теб.

— Цяла вечер играхме фараон — уточни Джулиън. — Спечелих от момичето само няколко фуркета, кълна ти се. Когато часовникът удари три, двете със сестра й се прибраха в стаите си, аз също се оттеглих. Не съм ги виждал, докато не чух момичето да вика и не те последвах. Това е истината.

— Щом сте престанали да играете карти в три, значи до разсъмване са оставали още три часа. Къде беше? С какво си уби времето?

Джулиън отпусна глава в ръцете си, упоритостта изчезна и отстъпи място на дълбока потиснатост.

— Знам, че непременно държиш да узнаеш, но аз не мога да си спомня.

Ейдриън поклати глава, твърде гневен, за да направи поне опит да скрие отвращението си.

— Пак си се наливал с алкохол, нали?

Мълчанието на брат му беше достатъчен отговор.

— Никога ли не ти е минавала през ум мисълта, че може да е малко опасно да се напиваш до състояние, в което вече не можеш да си спомниш къде си бил и какво си правил.

Джулиън скочи.

— А на теб никога ли не ти е минавала през ум мисълта, че ще бъда по-опасен, ако не пия?

Двамата застанаха един срещу друг и сякаш никой нямаше намерение да отстъпи. Джулиън се отказа пръв и в очите му светна болка.

— Защо ми е Вивиан? Не тя, а малката ме следва като кученце по петите и проси за вниманието ми. Гледа ме предано с прекрасните си дълбоки очи, сякаш съм отговорът на всичките й молитви. Ако ми се случи нещо непредвидено, ще го направя с нея, не със сестра й. Не мислиш ли, че съм прав?

Самообладанието на Ейдриън се прекърши. Сграбчи Джулиън за яката на ризата и изръмжа:

— Ако дори само косъм падне от главата на детето, аз ще те…

Не завърши заплахата. Не беше и нужно.

Остави треперещия си брат — само за да открие, че собствените му ръце не са никак спокойни. Джулиън се постара да възвърне достойнството си, като приглади ризата си, разреса косата си с пръсти и върза вратовръзката на приличен възел. Без да погледне Ейдриън в очите, закрачи към вратата.

— Къде отиваш? — извика братът подире му.

— В ада вероятно — отговори кратко момъкът и отново не се обърна.

— Ако дъждът престане и слънцето се покаже, преди да успееш да се върнеш, със сигурност ще си пожелаеш да си в ада.

Джулиън спря на прага и се обърна бавно.

— За теб и за твоята скъпоценна мис Кабът ще е много по-лесно, ако изобщо не се върна, нали?

Ейдриън поклати неразбиращо глава.

— Ако нямаш нищо общо с припадъка на Вивиан, защо ми говориш по този начин?

Джулиън се усмихна и Ейдриън неволно си припомни някогашния му ведър смях. Сърцето му се сви от болка.

— Не говорех за Вивиан.

Ейдриън отвори уста, за да отрече, но преди да е казал и една дума, Джулиън бе излязъл.

— Джулиън! Джулиън! Къде отивате?

Нежният гласец отекна в каменните стени на стария вътрешен двор, където някога се бяха провеждали турнири за крале, рицари и дамите им.

Джулиън се направи, че не чува, изтри дъжда от очите си и продължи с бързи крачки към оборите. Не знаеше къде отива. Макар че небето беше натежало от облаци и валеше като из ведро, той знаеше, че няма място, където би могъл да се скрие. Да избяга от онова, което беше станал. Въпреки смелите думи, които беше хвърлил в лицето на брат си, сега се съмняваше, че е добре дошъл дори в ада.

— Джулиън! Защо не ми отговаряте? Няма да ви позволя да ме пренебрегнете, затова изобщо не се опитвайте.

Младият мъж простена задавено. Нямаше никакво съмнение: Порция Кабът беше още по-упорита от брат му. И безкрайно по-прелъстителна.

Обърна се толкова бързо, че тя едва не се блъсна в него. Автоматично протегна ръка да я подкрепи, но се уплаши от последствията и остана на разстояние. Порция се подхлъзна по мократа трева, но успя да запази равновесие.

Тя беше с ръкавици и стискаше в едната ръка чадър — смешно съоръжение от коприна и дантели, което много скоро щеше да се счупи под тежестта на дъжда. С блестящите тъмнокафяви очи и влажните къдрици, които всеки момент щяха да се разпилеят по гърба й, приличаше на попаднала под колелата елфа.

— Защо не бдите до леглото на сестра си? — попита остро той.

Порция смръщи дръзкото си носле, очевидно засегната от строгия му тон.

— Сигурна съм, че ще се оправи скоро. Нали Каролайн е при нея. Сега съм загрижена за вас. Преди малко в стаята на Вивиан изглеждахте така, сякаш много скоро и вие ще се разболеете. Уплаших се за вас.

Джулиън изпухтя пренебрежително.

— Боя се, че за моята болест няма лек. Или поне някой от онези, които предписват лекарите.

— Затова ли се скарахте с брат си?

— Откъде знаете, че сме се карали? — Той присви очи и плъзна поглед по полите й. Както очакваше, откри по светлосиния муселин няколко кръгли петна от прах. — Да не сте подслушвали пред вратата на библиотеката?

Порция се изчерви виновно и сърдито изтръска полата си.

— Тъкмо щях да почукам, но си изпуснах кърпичката. Наведох се да я взема и чух как си викахте…

Джулиън веднага разбра, че тя не е доловила нищо от караницата им. Ако беше чула как я бе нарекъл „кученце“, сега нямаше да е тук и да му досажда.

— Брат ми отново ми държа стандартната си проповед. Смята, че прекалявам с пиенето — обясни Джулиън, сам изненадан, че остава толкова близо до истината. През изминалите години беше станал сръчен лъжец — особено когато трябваше да лъже самия себе си.

— Наистина ли пиете много? — осведоми се любопитно Порция.

Младият мъж зарови пръсти в косата си и откри, че му е трудно да я погледне в очите.

— Понякога съм склонен да прекалявам.

— Защо?

Той вдигна рамене.

— Защо пие мъжът? За да утоли жаждата си за нещо друго, което желае отчаяно, но никога няма да има.

Порция направи крачка към него и го погледна безстрашно в очите.

— Винаги съм вярвала, че когато човек иска нещо много силно, ще преобърне земята и небето, за да го постигне.

Джулиън погледна в лицето й, възхити се на извитите вежди и пълните устни и си каза, че по ирония на съдбата тъкмо това ангелско лице му причинява жестоки мъки. Със самообладание, каквото не бе вярвал, че притежава, протегна ръка и братски я ощипа по нослето.

— Бъдете благодарна, малката, че не изповядвам същата философия.

Обърна се рязко и се запъти към оборите. Порция остана сама под дъжда с жалкия си чадър.

Каролайн седеше на стола, който бе придърпала към леглото, и нежно милваше златните къдрици на сестра си. През дългия ден и последвалата го нощ състоянието на Вивиан не се беше подобрило, но и не се беше влошило. Тя продължаваше да спи и изглеждаше така, сякаш ще спи вечно.

Лакеят, изпратен при доктора, се върна в замъка точно когато падна нощта и дъждът отслабна. Съобщи, че лекарят има трудно раждане и вероятно няма да пристигне преди зазоряване. Порция си легна в стаята си. Констабъл Ларкин седеше в салона, който свързваше двете спални, и никой не беше в състояние да го помръдне оттам. Последния път, когато отиде да го види, Каролайн го завари задрямал над чашата с изстинал чай. Беше вдигнал краката си на отсрещния стол, в скута му почиваше стар екземпляр на „Тайбърн Галоу — илюстрирана история“.

Вивиан въздъхна насън и Каролайн се запита дали сестра й сънува. Сигурно сънуваше синьозелените очи на Кейн, искрящи под слънчевата светлина, и звъна на сватбените камбани… А може би сънуваше мрак и подчинение — и камбани, които вечно възвестяват полунощ? Както беше направила вече десетина пъти, Каролайн се наведе и разголи безупречната сметаново-бяла шия на сестра си.

— Предполагам, че не сте намерили, каквото търсите.

При тези мрачно изречени думи младата жена се обърна и откри тъмната фигура на Кейн, очертана на фона на лунната нощ. Защо изобщо не се изненада, че той е влязъл не през вратата, а през отворения прозорец?

— Не знам за какво говорите — излъга Каролайн и бързо завърза панделката. Беше претърсила внимателно бледата кожа, но не откри нито една следа от ухапване или нещо подобно, никакво доказателство за извършено престъпление.

Кейн се приближи. Каролайн се изправи и както преди застана между него и леглото. Този път обаче мъжът не спря, а се приближи достатъчно, за да може да я докосне.

— Защо не ми позволявате да видя Вивиан, мис Кабът? За сестра си ли се страхувате или за самата себе си?

— Имам ли причини да се страхувам, милорд?

Търсещият му поглед помилва лицето й.

— Ако ме смятате за отвратителен негодник, защо не повикахте констабъл Ларкин? Сигурен съм, че с радост ще дотича, за да ви спаси от лапите ми. — Почти неохотно, сякаш не беше в състояние да се противопостави на желанието си, той вдигна ръка и съвсем леко плъзна пръсти по бузата й.

Отначало Каролайн си помисли, че измъченият звук е излязъл от нейните устни. Ала в следващия миг разбра, че е дошъл от Вивиан. Веднага остави Кейн и се наведе над спящата.

Вивиан шепнеше неспокойно насън, размахваше ръце и крака, бузите й вече не бяха бледи, а зачервени и на петна.

Каролайн сложи ръка на челото й и се обърна безпомощно към Кейн:

— Тя гори в треска!

— Трябва да я охладим. — Кейн я избута настрана и без много церемонии вдигна тежките завивки. Взе на ръце отпуснатата фигурка и я отнесе до прозореца.

Каролайн отвори уста да протестира, но веднага я затвори. Беше разбрала, че той иска само да изложи горящото тяло на хладния нощен въздух. Кейн се опря с хълбок в перваза на прозореца. Силните му ръце държаха Вивиан с толкова нежност, че нещо я прободе в сърцето и трябваше да извърне глава.

Видя Ларкин да стои на прага, видя и погледа му, устремен към мъжа на прозореца. Лекият укор в очите му, когато се обърна към нея, вероятно беше плод на собствената й нечиста съвест.

— Пристигна пратеник — уведоми я кратко той. — Лекарят е тръгнал насам.

Събрани в салона пред спалнята на Вивиан, всички чакаха лекарят да приключи прегледа. Мътната светлина на утринния здрач вече осветяваше хоризонта, небето пред прозорците просветляваше. Порция се бе свила на кълбо в ъгъла на тапицирания с коприна диван и лицето й беше необичайно замислено. Ларкин неспокойно ходеше напред-назад. Дългите крака го носеха неуморно от камината до затворената врата на спалнята и обратно. Каролайн седеше сковано в един стол с висока облегалка, скръстила ръце в скута. Кейн се бе облегнал на стената до прозореца и изглеждаше потънал в мислите си.

Всички освен Кейн подскочиха, когато вратата най-сетне се отвори и лекарят излезе, следван от младата прислужница, наречена от Кейн Мати.

Макар че въпросителният поглед на лекаря се отправи първо към виконта, Каролайн излезе напред. Ларкин застана непосредствено зад нея.

— Аз съм Каролайн Кабът, сър — голямата сестра на Вивиан.

Доктор Кидуел имаше и фигурата, и поведението на дребна, сърдита жаба. Огледа я мрачно над рамката на очилата си, паднали почти до върха на кръглия нос.

— Сестра ви излагала ли се е скоро на природните стихии? Била ли е дълго време в контакт с влага?

Каролайн въздъхна изтощено и се опита да размисли.

— Преди три дни, когато пристигнахме в замъка, валеше. Предполагам, че Вивиан…

— Аха — прекъсна я тържествуващо лекарят. — Точно както си мислех! Значи намерихме виновника.

Каролайн събра цялата сила на волята си, за да не погледне към Кейн.

Доктор Кидуел щракна с пръсти. Прислужницата излезе плахо напред, той изтръгна нещо от ръцете й и го вдигна високо. Каролайн примигна смаяно. Една от кожените полу ботушки на сестра й. Лекарят промуши пръст между върха на ботуша и подметката и показа голяма дупка.

Порция и Каролайн простенаха. Когато леля Мариета покани Каролайн в Лондон, всички хубави рокли и новите обувки от козя кожа, предвидени за дебюта на Каролайн, заминаха с нея. Ала оскъдната издръжка не им позволи да й купят нови ботушки.

— Втората, която остана под леглото, също е с дупка — обяви лекарят. — Намерихме там и чифт смачкани чорапи, все още влажни.

Каролайн си припомни как бяха прецапали през калта, за да влязат в пощенската станция, и стъписано поклати глава.

— Типично за Вивиан. Пътувала е няколко часа в каретата, без да се оплаче, че обувките и чорапите й са мокри.

Ларкин сложи ръка на рамото й и я притисна утешително.

— Вечерта, когато пристигнах, мис Вивиан изглеждаше в добро състояние. Беше малко бледа, но иначе нямаше признаци на неразположение.

Леко изпъкналите очи на лекаря светнаха дружелюбно.

— Понякога тези болести дебнат няколко дни в дробовете, изчерпват силите и апетита, а после се показват с цялата си сила.

Каролайн пое дълбоко въздух и зададе най-трудния въпрос.

— Вивиан ще оздравее ли?

— Разбира се. Тя е млада и силна. Уверен съм, че много скоро ще е отново на крака. Ще й слагате синапени лапи. Ще ви оставя съставките и ще дам указания как да се приготвят.

Каролайн кимна. Облекчението беше толкова силно, че коленете й омекнаха. Ларкин сложи ръка на кръста й и я подкрепи.

Порция се изправи и попита с надежда:

— А какво ще кажете за бала, сър? След по-малко от седмица предстои бал с маски. Ще дойдат гости от Лондон. Сестра ми ще бъде ли достатъчно здрава, за да вземе участие?

— Мисля, че да — засмя се лекарят. — Слагайте синапените лапи два пъти дневно и я обличайте добре, ако пожелае да излезе навън. — Размаха палец пред лицето на Каролайн и добави заплашително: — И се погрижете момичето да получи нови ботушки!

— Разбира се — кимна Каролайн. Щеше да купи нови ботушки на сестрите си, дори ако трябва да стои на колене пред братовчеда Сесил.

— О, моля ви, сър, може ли да я видим, ако е будна? — попита Порция.

Лекарят я изгледа строго.

— Ако обещаете, че няма да се кискате и да се друсате на леглото, млада госпожице.

— О, разбира се, че няма, сър! Ще бъда тиха като мишленце — обеща Порция и едва не го блъсна, когато се втурна към вратата.

Ларкин също направи крачка към спалнята, но веднага спря и погледна въпросително Каролайн. Тя кимна и му даде благословията си. Когато констабълът последва Порция при сестра й, Мати изведе лекаря навън и Каролайн и Ейдриън останаха сами в салона.

Каролайн вдигна поглед и видя, че той я наблюдаваше. Синьозелените му очи бяха по-неразгадаеми от всеки друг път. Тя прехапа устни и решително потисна чувството, което много приличаше на угризения на съвестта. Беше показала, че е склонна веднага да помисли най-лошото за него. Но какво можеше да направи, когато той упорито отказваше да се защитава срещу абсурдните обвинения? Как смееше да я осъжда, че е предала доверието му, след като изобщо не я беше удостоил с доверие?

Решена да се извини, макар и с малко думи, Каролайн се покашля и заговори:

— По всичко изглежда, че бях несправедлива с вас, милорд. Мисля, че ви дължа…

— Лъжете се, мис Кабът. Нищо не ми дължите.

С тези думи Ейдриън се завъртя на токовете си и напусна салона. Точно когато първите лъчи на утринното слънце се показаха над хоризонта.