След полунощ

8

Всички в салона се обърнаха към нея и я зяпнаха, сякаш си беше изгубила ума. Къдриците на Порция подскачаха весело около пухкавото лице. Бузите на леля Мариета бяха покрити с дебел пласт оризова пудра. С вдигнатата си коса Вивиан изглеждаше свежа като пролетно утро. Крехката, закръглена фигура на средната сестра беше стегната в рокля от яркозелен копринен креп на дребни цветенца. Цветът щеше да подчертава по съвършен начин сериозните сиви очи на Каролайн, ако бе имала възможност да носи предназначената за нея утринна рокля.

Кейн внимателно остави чашата си на масичката и се надигна. Изправен сред хаоса в препълнения салон на лелята, той изглеждаше още по-висок и двойно по-опасен от вчера. Ако наистина беше вампир, можеше да изпие кръвта и на трите жени и да не се насити.

— Надявам се да ми простите за дързостта, мис Кабът — заяви той и в погледа му се бореха веселие и недоверие. — Нямах представа, че ще реагирате така бурно на намерението ми да поканя сестра ви в своето провинциално имение.

Каролайн замръзна на мястото си.

— Във вашето… имение?

Той я погледна право в очите.

— Естествено. А вие какво си помислихте, че сте чули?

Невинната му физиономия не я излъга нито за миг. Той знаеше много добре какво си е помислила.

Облекчението беше толкова силно, че краката й поддадоха. Тя се отпусна във високото кресло, тапицирано с яркоцветен брокат. После бързо изправи гръб.

— Аз… помислих си, че сте предложили разходка в това ужасно време. Вивиан винаги е била с крехко здраве и аз, естествено, съм загрижена за нея.

Вивиан извъртя очи.

— Моля ви, не се сърдете на сестра ми, лорд Тревелиън. Винаги се държи така, сякаш е кокошка, а ние с Порция сме пиленцата й.

Кейн седна отново на стола си и посегна към чашата. В голямата му длан финият порцелан изглеждаше двойно по-крехък.

— Мога да ви уверя, мис Кабът, че никога не бих изложил на риск здравето на сестра ви. — Да не би да си въобразяваше, че вижда в очите му подигравателен блясък? Не, малко вероятно. — Както вероятно сте чули, следващата седмица давам бал с маски в Тревелиън Касъл. Тъй като трябва да се направят необходимите приготовления, сметнах, че е най-добре да замина няколко дни преди бала. Затова дойдох да поканя сестра ви да ме придружи. — Кимна на леля Мариета и додаде: — Разбира се, вашата леля ще дойде с нас като компаньонка.

Значи той имаше замък? Естествено. Замък, чиято господарка щеше да стане Вивиан. Натискът в гърдите й се усили до тъпа болка.

— Къде се намира замъкът ви, милорд? — попита тя. — Да не би в Трансилвания?

Порция се задави с чая си и леля Мариета незабавно я цапна по гърба, за да престане да кашля. Целият свят знаеше, че малката източноевропейска страна криеше безброй истории за върколаци, вампири и други ужасяващи нощни същества. Там бяха живели дори истински чудовища като Влад Дракула, скандално известният трансилвански княз, чието тиранично господство се бе превърнало в легенда и кошмар.

Кейн прие намека с лека усмивка.

— Боя се, че е на много по-скучно място. Тревелиън Касъл се намира в Уайтшайър, западно от Солсбъри.

Каролайн се запита дали внезапното му желание да напусне Лондон има нещо общо със случилото се между двамата през нощта. Дали искаше да изтръгне Вивиан от влиянието й? Или самия себе си? Но каквито и да бяха намеренията му, тя не можеше да допусне да се увенчаят с успех. Трябваше й повече време, за да се увери, че той не представлява заплаха за сестра й.

Пое пълна чаша чай от ръцете на смаяната прислужничка и с учудване установи, че ръцете й вече не треперят.

— Много мило от ваша страна да включите леля Мариета в поканата, милорд, но не е нужно да й създаваме повече затруднения, отколкото и без това направихме. Аз съм напълно в състояние да играя ролята на компаньонка на сестра си.

Сега беше ред на леля Мариета да се задави с чая си. Порция се изсмя злобно и започна да я тупа по гърба, употребявайки повече сила, отколкото беше нужно.

Докато лелята кашляше, очите на виконта се присвиха едва забележимо.

— Прощавайте, мис Кабът, но бях останал с впечатлението, че вие и мис Порция смятате да си заминете за Еджъли в близките дни.

Каролайн отпи глътка чай.

— Няма причини за бързане. Братовчедът Сесил няма да усети липсата ни. Освен това съм чувала, че по това време на годината въздухът в Уайтшайър е извънредно полезен за белите дробове.

— Не мога да си представя какво те кара да се държиш така особено, дете — намеси се леля Мариета и попи сълзите от очите си, предизвикани от кашлицата. — Все едно някой слепец помага на другаря си да пресече улицата.

— Боя се, че леля ви е права. Аз не смеех да ви напомня, че вие също сте млада неомъжена дама. — Шеговитият тон в гласа му я ядоса и развесели едновременно. — Не е редно да влезете като компаньонка в дома на един заклет ерген, какъвто съм аз, и да се изложите на съмнителната чест да сте зависима от него.

Каролайн махна пренебрежително с ръка и избухна в смях.

— Мога да ви уверя, че няма за какво да се притеснявате. Отдавна минах възрастта, когато вярвах, че всеки срещнат мъж има намерение да ме прелъсти или да ми натрапи вниманието си.

— Каролайн! — извика ужасено Вивиан и се изчерви до корените на косата.

— Виж ти, вече се питах как ще хрупкате бисквитки, след като отдавна сте достигнали старческа възраст — отбеляза сухо Кейн, когато Каролайн си взе няколко захаросани бисквити от чинията.

Тя отхапа малко парче и обясни високомерно:

— Нямам никакво намерение да нося титлата „стара мома“, без да използвам предимствата й. Като жена, която вероятно никога няма да живее под закрилата на съпруг, имам право да се движа в обществото, както ми харесва. Така прави и леля Мариета. — Тя му хвърли бърз поглед изпод полуспуснати мигли, неспособна да устои на изкушението да му се подиграе. — Освен това съм сигурна, че мога да разчитам на вашето безукорно поведение, милорд. Ако се вярва на писмото на Вивиан, вие сте светец между мъжете — самопровъзгласили сте се за спасител на вдовици и сираци… да не забравяме и заблудените улични котенца!

— И на лекомислени млади жени, които настояват да ходят там, където не им е мястото.

Каролайн отговори на предизвикателния му поглед и изведнъж изпита чувството, че двамата отново се намират в осветената от луната градина на Воксхол, отдалечени само на една целувка от мига, когато ще паднат в обятията си. Лицето на Кейн остана все така усмихнато, ала ледените искри в очите му бяха достатъчно предупреждение. Този човек явно не беше свикнал някой да се противопоставя на волята му. Поведението й не му харесваше.

Протестите на леля Мариета заглъхнаха във въодушевеното ръкопляскане на Порция.

— Господи, бал с маски! Какво вълнуващо преживяване! Горя от нетърпение да си събера багажа. Моля ви, милорд, кажете ми: брат ви също ли ще се присъедини към нас още от началото?

— Щом разбере, че ще замина заедно с цялата компания от възхитителните мис Кабът, няма да мога да го задържа даже с бастуна си. — Кейн кимна и стана. — А сега ви моля да ме извините, дами. Мисля, че достатъчно дълго злоупотребявах с гостоприемството ви. Трябва да се прибера вкъщи и да се подготвя за заминаването.

Когато леля Мариета даде знак на прислужничката да донесе още влажното палто и бобровата шапка, Вивиан се надигна.

— Много се радвам, че решихте да ни посетите днес, милорд. За мен беше голямо удоволствие да ви видя в дома си.

— Удоволствието е изцяло мое — отвърна тихо той и вдигна ръката й до устните си.

Същите устни, които я бяха милвали така нежно. Същите устни, които се плъзгаха по нейните, галеха ги и ги предизвикваха да се отворят и да пропуснат езика му. Същите устни, които я завладяха и я накараха да се почувства, сякаш му принадлежи завинаги и за вечни времена.

— Неочаквано удоволствие, наистина — проговори сковано Каролайн и тонът й показваше, че мисли точно обратното. — До днес бях убедена, че почти не напускате дома си преди залез слънце.

Кейн пусна ръката на Вивиан и се обърна към нея. Без да иска, тя се възхити на самообладанието му.

— Наистина го правя рядко. Само при особени поводи, какъвто е например компанията на четири възхитителни дами. — Той се поклони в посока към леля Мариета, която се изкиска като ученичка.

Каролайн се намръщи още повече.

Ейдриън пое палтото и шапката си от ръцете на прислужничката.

— Надявам се да не ви стане много топло в това палто, милорд — отбеляза невинно Каролайн. — Докато се обличах, видях слънцето да пробива стената от облаци, сигурна съм.

За момент Кейн остана напълно неподвижен. Ала по лицето му не потрепна нито едно мускулче. После, без да чака момичето, закрачи към вратата и я отвори. От сивото небе все така се лееше дъжд.

Мъжът се обърна и впечатляващата му фигура се очерта на фона на сребристите дъждовни капки. Усмивката, отправена към Каролайн, беше неочаквано мека.

— Оценявам загрижеността ви, мис Кабът, но дъждът явно е предпочел да остане по-дълго.

Ейдриън буквално влетя в градската си къща и затръшна вратата зад гърба си. Нито един лакей не го посрещна, нито една прислужница не притича да поеме мократа шапка и палтото му. Слугите в тази къща не бяха свикнали някой да влиза и излиза на дневна светлина. Повечето вероятно спяха или се бяха измъкнали, за да прекарат следобеда в града. Завесите бяха спуснати, кепенците на прозорците бяха здраво затворени. Така беше наредил господарят. Даже последният лакей и младите момичета в кухнята знаеха, че едно единствено нарушение на това специално правило ще доведе до незабавно уволнение.

В продължение на един предателски миг Ейдриън си разреши да се запита какво ли ще бъде да се прибере и да го посрещне жена, която го е очаквала. Мило същество, което да излезе от сянката, за да му помогне да свали мокрото палто, да му предложи чаша горещ чай и нежна целувка, докато той се ядосва, че е излязъл от къщи в такъв ужасен ден. Ала когато това мило същество прие образа на стройно сивооко момиче с водопад от бледоруса коса, разпусната свободно по гърба, Ейдриън изруга ядно и решително прогони тази представа в най-далечния ъгъл на съзнанието си.

Свикнал да се движи в полумрак, той свали мокрото палто и хвърли шапката си на масата. Разтърси влажната си коса и се обърна към стълбата, откъдето се чуваха стъпки. Джулиън слизаше с леко олюляване. Тъмните къдрици стърчаха на всички посоки — също като по времето, когато двамата бяха още деца и Ейдриън се будеше нощем, защото уплашеното му братче стоеше до леглото му. Макар че мърмореше недоволно и дори му се караше, той винаги напускаше топлото си легло, за да убие поредното въображаемо чудовище, промъкнало се в стаята на Джулиън.

— По дяволите, братко! — извика Джулиън и затегна колана на копринения черен халат. — Защо вдигаш такъв шум? Този трясък ще събуди и мъртвите.

Ейдриън му хвърли мрачен поглед и се запъти решително към масичката с напитките. Крачките му кънтяха по мраморния под. Наля си солидна порция бренди, разклати сърдито почти празната гарафа и я остави на подноса. Беше готов да се закълне, че икономът я бе напълнил едва вчера.

Брат му седна на едно от долните стъпала, прозя се и разтърка очи. Като забеляза калната локвичка под закачалката, примигна учудено. През процепа между тежките завеси се виждаше тясна ивица дневна светлина.

— Нима си бил навън? В това време?

Ейдриън се обърна и се облегна на масичката. Разтърка схванатия си тил и се опита да не мисли колко часа беше прекарал без сън.

— Да.

— Какво те е прихванало, та си напуснал уютния ни дом в такъв нехристиянски час? Лоша нощ ли прекара? Да не би ловът да е бил неуспешен?

— О, не, напротив. Ловът беше дори много успешен. — Ейдриън изпи брендито на един дъх и отново си припомни колко прекрасно беше да усеща Каролайн в обятията си. — Улових едно птиченце, което не очаквах.

Джулиън го измери с подигравателен поглед.

— Като знам колко си отдаден на дълга си, вярвам, че не си пипнал френската болест. Или не съм прав? Но съм сигурен, че ако някои път се позабавляваш с едно от момичетата, които издебваш в тъмните улички, настроението ти ще се подобри.

Незнайно по каква причина перспективата да потърси облекчение в обятията на някоя пълногърда проститутка изобщо не заинтересува Ейдриън. Не и докато неустоимо сладката уста на Каролайн беше жива в спомена му.

Наля си още малко бренди и по тялото му се разля приятна горещина. Но дори тя не беше в състояние да изтрие вкуса й от устните му.

— Единственото, което би могло да повдигне настроението ми, е бързото завръщане на една известна мис Кабът в дома й в Съри.

— Ако съдя по мрачното ти изражение, отпътуването на мис Кабът към провинциалната й къщичка не е непосредствено предстоящо.

— Точно така. Много скоро и тя, и очарователните й сестри ще тръгнат с нас към Уайтшайър. Още тази седмица.

Джулиън изправи гръб и примигна смаяно.

— Тази седмица? Не мислиш ли, че е твърде рано? Аз смятах да заминем следващата седмица. Ами Дювалие? Как можеш да си сигурен, че ще ни последва?

— Сигурен съм, че сме събудили интереса му. — Ейдриън погледна брат си в очите и нанесе удара, без да се колебае. Макар да го заболя сърцето. — Той беше там. Във Воксхол. Тази нощ.

Джулиън замръзна на мястото си и пошепна с едва движещи се устни:

— Видя ли го?

Ейдриън поклати глава. Не можеше да признае на брат си, че бе изпитал див ужас, когато видя Дювалие да преследва нищо неподозиращата Каролайн.

— Не беше нужно. Усетих го. Възприех го със сетивата си. В мига, когато се приближих до него, той се стопи в сянката.

Едва по-късно Ейдриън бе осъзнал, че изчезването на Дювалие е било благословия. Ако врагът им беше станал свидетел на целувката между него и Каролайн, целият им план щеше да отиде по дяволите.

— Смятам, че нямаме друг избор, освен да напуснем Лондон колкото може по-скоро — заяви мрачно Ейдриън. — Тази нощ Дювалие не беше единственият във Воксхол. Ларкин става все по-упорит и нахален. Ако не успея да го отклоня от следата, ще ни затвори в Нюгейт още преди бала. Сигурно не е нужно да ти казвам, че това ще е катастрофа. — Той потърка брадичката си и въздъхна уморено. — И без това трябва да отида по-рано в Уайтшайър. Имам работа там. Днес получих вест от Уилбъри. Някой — или нещо — тероризира селяните и краде добитък — обясни той. Оплакването беше дошло от Нетълсхем, малко село в близост до имението.

— Не съм аз — отговори полу на шега Джулиън. — Никога не съм харесват овце. — Той извърна поглед, но Ейдриън въпреки това видя искрите на съмнение в очите му. — Знам, че е много трудно за теб, братко. Но се надявам, че няма да ме изоставиш, нали? — Колкото и да се стараеше да говори с лекота, брат му знаеше какво му бе струвало да зададе този въпрос.

Ейдриън прекоси залата и застана пред стълбата. Първият му импулс беше да разроши буйните къдрици на Джулиън, но вместо това само сложи ръка на рамото му и леко го притиска, докато Джулиън се принуди да го погледне.

— Никога няма да те изоставя, братле. Никога. И бог да е на помощ на онзи, който се опита да се изпречи на пътя ми.

Джулиън вдигна едната си вежда.

— Включително мис Каролайн Кабът?

— Особено мис Каролайн Кабът — отговори твърдо Ейдриън и не допусна брат му да забележи каква болка му причини този отговор.