След полунощ

16

Каролайн облещи огромните си очи и му напомни за малка, стъписана сова.

— Ти не си вампир — повтори тя бавно.

— Правилно.

— Ти си ловец на вампири.

Ейдриън кимна.

— Човек, който гони вампири.

Ейдриън кимна повторно.

— И ги убива.

— Не съвсем. Нали знаеш, че те са живи мъртъвци — обясни той меко. — Аз ги разрушавам и изпращам празните обвивки на телата им в ада, за да не причиняват повече вреди.

Каролайн се изплъзна предпазливо от ръцете му и заотстъпва назад по тясното мостче. При това кимаше, сякаш казаното от него имаше някакъв смисъл.

— Значи затова спиш през деня. Защото нощем ловиш вампири.

— Права си. Те не обичат слънцето.

Ейдриън буквално виждаше как умът й работи трескаво.

— Предполагам, че не споделяш и някои от другите им особености. Да кажем… безсмъртие?

Ейдриън вдигна вежди.

— Имаш предвид картинната галерия?

Тя кимна.

Мъжът скръсти ръце под гърдите си. Трудно му беше да си спомни кога за последен път ги е усещал толкова празни.

— Фамилната прилика е ясно изразена. Не те излъгах. Някога пра-пра-вуйчо ми направил дете на камериерката на жена си, но упорито отричал, че той е бащата. До деня, когато малкото момченце се появило на бял свят с издайническата бенка над лявото око.

— И какво станало тогава? — попита тя, като забави ход, но не спря да отстъпва.

— Пра-пра-леля ми стреляла по него. За щастие на наследниците му се прицелила лошо и го улучила в глезена. После създал още петнадесет деца, седем от тях с леля ми. Още два пъти била принудена да стреля по него, докато накрая умрял в леглото си на достойната възраст от деветдесет и две години.

Каролайн наклони глава.

— Какво ще кажеш за огледалата? Ако си ловец на вампири, а не вампир, защо в замъка няма нито едно огледало? Би трябвало да можеш да се гледаш в огледалото.

Ейдриън изду бузи и сложи ръка под брадичката си. Това беше въпросът, от който най-много се страхуваше.

— Щом непременно искате да знаете, ще ви кажа. Ейдриън заповяда да махнат огледалата заради мен — изрече провлечено Джулиън и излезе от сянката зад нея.

Ейдриън изруга полугласно. Каролайн изписка тихо, сложи ръка на сърцето си и се обърна към натрапника.

— Защото ви е неприятно да виждате образа си в огледалото?

— Не — отговори Джулиън и направи крачка към нея. — Защото вече нямам такъв.

Каролайн пое дълбоко въздух и попита:

— Права ли съм в предположението си, че нямате и душа?

Джулиън се потупа по джоба на плътно прилепналия към тялото му жакет и съжалително поклати глава.

— Боя се, че в момента нямам нищо такова.

Каролайн се обърна бавно към Ейдриън и топлината в очите й замръзна.

— Колко време ви трябваше, за да измислите тази жестока малка шега? Вие и брат ви! Сигурно сте си казали, че ще се забавлявате великолепно с глупавото селско момиче. Вероятно сте изковали плана си на бутилка портвайн и няколко ароматни пури? — Тя вирна брадичка, ала не успя да предотврати треперенето й. — Изглежда, че все пак съм се излъгала във вас, милорд. Вие сте точно толкова безсърдечен, колкото искахте да ме накарате да повярвам.

Ейдриън вдигна безпомощно ръка.

— Моля те, Каролайн, трябва да ме изслушаш…

— О, не — прекъсна го тя и поклати глава. — Мисля, че чух достатъчно за една нощ. Ако сте се забавлявали достатъчно за моя сметка, господа, позволете ми да се оттегля в стаята си.

Каролайн изпъна крехките си рамене, загърна се в тежката наметка на Ейдриън и се запъти към края на мостчето, блокирано от Джулиън.

Ейдриън разбра много късно какво е намислил брат му.

Когато Каролайн се приближи, Джулиън изръмжа заплашително. При това облещи белите си зъби и зениците на очите му се разшириха, докато бялото изчезна почти напълно.

Каролайн изписка ужасено и отстъпи назад. Джулиън я следваше крачка по крачка и смъртоносните му кучешки зъби бляскаха в мрака. Не престана, докато тя не се озова в прегръдката на Ейдриън.

Ейдриън притисна треперещата млада жена до гърдите си и мрачно изгледа брат си над главата й.

— Проклятие, Джулиън! Не беше особено учтиво от твоя страна.

Младият мъж вдигна рамене и ангелското му лице отново доби съкрушеното изражение, с чиято помощ винаги успяваше да се отърве леко от извършената беля.

— Може би не беше учтиво, но имаше необходимия ефект.

Ейдриън трябваше да признае, че се радва отново да държи Каролайн в обятията си. Хвърли още един смъртоносен поглед към Джулиън и помилва меката й коса.

— Няма нищо, няма нищо, мила. Няма да позволя лошото момче да ти стори зло.

Докато Каролайн все още го зяпаше с отворена уста, Джулиън се усмихна, както добродушен чичо се усмихва на малкото момиче, след като го е уверил, че чудовището под леглото е победено или прогонено.

— Нямате причини да се страхувате от мен, мис Кабът. Макар да ви смятам за апетитна хапка, аз не съм като брат си, който не е в състояние да сдържа низките си инстинкти.

Каролайн осъзна, че младежът намеква за безсрамната прегръдка, в която се намираше. Че е забелязал разрошената й коса и подутите от целувките устни. Въпреки това не се отдръпна.

— Знам какво си мислиш, но не си прав — отговори мрачно Ейдриън.

— Престани, за бога! — изфуча Джулиън. — Можеш да я лъжеш, щом искаш, можеш да лъжеш и себе си. Но мен не можеш да излъжеш. Тя е точно това, което искаш.

— Направете го още веднъж — помоли неочаквано Каролайн. — Онова с очите. И със… — Ейдриън усети как отново я побиха тръпки и утешително помилва гърба й. — Със зъбите.

— Обикновено не изпълнявам бисове, но за вас… — Джулиън погледна към брат си, искайки съгласието му. Макар да знаеше, че по-късно ще съжалява, Ейдриън въздъхна и кимна.

Този път преобразяването на Джулиън беше истинско. Никой не би го приписал на добре заучен трик или на въздействието на лунната светлина. Когато мракът обхвана очите му и го превърна в нещо нечовешко, дори Ейдриън се разтрепери. Ала в следващия миг мракът изчезна също така бързо, както се бе появил, и пред тях застана отново малкият му брат.

— О, небеса! Истина е нали? Той наистина е вампир — пошепна с пресекващ глас Каролайн. Макар да бе уверила Ейдриън, че не е от жените, които припадат, тя явно беше близо до загуба на съзнание.

— Боя се, че да — отговори глухо той и я държа, докато престана да се олюлява.

Каролайн не беше в състояние да откъсне поглед от Джулиън.

— А можете ли… — Лишена от способността да говори свързано, тя направи няколко движения, сякаш че лети. — Можете ли да се превърнете в прилеп и да отлетите към кулата?

Джулиън я погледна обидено.

— Велики боже, мадам, нима вярвате в глупостите на Порция? Наистина трябва да внимавате повече какво чете малката ви сестра. Ако си е напълнила главата с глупостите на доктор Полидори, скоро ще вижда вампири зад всяка завеса и зад всяко стайно растение. Може наистина да спя в ковчег, но ви уверявам, че…

— Наистина ли спите в ковчег? — попита Каролайн.

Любопитството започна да взема връх над ужаса.

Ейдриън извъртя очи.

— Трябва да знаеш, че брат ми винаги е имал предпочитание към драматичните изпълнения. Още преди да стане вампир.

— Не разбирам — прошепна Каролайн и се обърна да го погледне. — Ако Джулиън е вампир, защо оставяш всички да вярват, че си ти?

— Така е по-просто — обясни той. — Подозират мен, но не могат да докажат нищо.

Джулиън разпери ръце и вдигна рамене.

— Докато избягвам слънцето, обличам се изцяло в черно и при всеки удобен случай рецитирам в обществото ужасни стихове за кръв и смърт, кой ме взима на сериозно?

Подозрителният й поглед се върна към него.

— А какво ще кажете за тайнствените изчезвания в Чаринг Крос? Вие ли сте отговорен за тях?

— Не — отговори Ейдриън. — Аз. — Когато Каролайн го погледна смаяно, добави: — Те бяха вампири, скъпа. Всеки един.

— И ти си ги… разрушил — изрече шепнешком тя, повтаряйки думите му от преди малко. — И си изпратил празните обвивки на телата им в ада.

— Ей! — извика Джулиън. — Не е редно да говорите така безогледно за съдбата на хората без душа.

— Джулиън не е като другите — увери я Ейдриън. — Никога не е пил човешка кръв.

— Само защото през изминалите пет години скъпият ми голям брат похарчи цялото си богатство в месарниците.

Макар да се стараеше, Каролайн се успя да скрие отвращението си. Джулиън въздъхна театрално.

— Вие, жените, се възхищавате на романтичното у вампирите, но изобщо не мислите за дребни подробности като мирис на кръв от устата, нали?

— Пет години — повтори Каролайн, все още малко замаяна. — Станало е по времето, когато майка ви е заминала на континента, а Джулиън е дошъл при теб в Оксфорд.

Ейдриън кимна.

— Нали ти казах, че се захвана с банда диви младежи. За нещастие водачът им беше човек, който искаше да ми стори зло.

— Дювалие — пошепна Каролайн, преди той да каже името.

Мъжете си размениха учудени погледи, после едновременно изръмжаха:

— Ларкин!

— Мислех, че Дювалие ти е бил приятел — продължи Каролайн.

— И аз мислех същото — отвърна Ейдриън и лицето му помрачня, когато старите спомени и чувството за вина оживяха. — Едва когато беше твърде късно, разбрах, че винаги ме е ревнувал тайно.

— Само защото ти беше по-силен, по-умен и по-богат, защото изглеждаше по-добре и умееше да се боксираш, защото момчетата те уважаваха, а дамите те обожаваха. — Джулиън го изгледа мрачно. — Като погледна назад, трябва да призная, че беше непоносимо съвършен.

Ейдриън го изгледа остро, за да го накара да замълчи.

— Виктор криеше умело лошите си чувства към мен, докато не стана така, че му отнех любимата. Не съм го направил нарочно, уверявам те.

— Вероятно става дума за Елоиза Маркъм? — попита Каролайн и внимателно, но категорично се освободи от ръцете му.

Макар да съзнаваше, че не е почтено, Ейдриън изпита гняв.

— Има ли нещо, което добрият констабъл не ти е разказал, докато си шушукахте така интимно онзи ден?

Каролайн отстъпи няколко крачки назад и отговори спокойно на предизвикателния му поглед.

— Не успя да ми каже какво се е случило с Елоиза Маркъм.

Ейдриън й обърна гръб и опря ръце на стария каменен парапет, който отделяше тясното мостче от нощта. Хладният бриз, смесен с аромат на нощен жасмин, разроши косата му.

— След като Елоиза му разби сърцето, Виктор се промени. Започна да прекалява с пиенето и посещаваше най-гадните кръчми и бордеи в Уайтчепъл. Ларкин и аз нямахме представа, че там е ад в истинския смисъл на думата.

— Гнездо на вампири — поясни тихо Джулиън.

— След като аз получих най-ценното, което той искаше, Виктор реши да постигне нещо, за което беше убеден, че никога не мога да го имам: безсмъртие. Стана един от тях. Доброволно се отказа от душата си, предостави я на онези чудовища, за да се сдобие със силата да ме унищожи. Да разруши всичко, което обичам. — Ейдриън се обърна и впи поглед в Каролайн. Нямаше намерение да се оневини за случилото си. По-добре да й каже цялата истина. — Когато се скарах на Джулиън, че е крайно време да престане да ходи подире ми като кученце, Виктор съзря удобния случай. Взе брат ми под крилото си и започна да се отнася с него като с равен. Водеше го даже в игралните салони. Когато Джулиън дойде при мен и се опита да ми каже, че в Лондон има вампири и че Виктор вероятно е един от тях, аз го потупах по рамото и го обвиних, че има развихрена фантазия.

Каролайн потръпна едва забележимо и той разбра, че бе улучил една от болезнените й точки.

— На следващия ден Елоиза и Джулиън изчезнаха. Не знаех към кого да се обърна, затова отидох в клуба. В наивността си вярвах, че Виктор ще ми помогне да ги намеря. Клубът беше пуст. Дювалие и съучастниците му бяха избягали. А Елоиза… — Ейдриън затвори очи. Никога нямаше да забрави стройната, бледа шия с две дупчици, от които течеше кръв, красивите сини очи, застинали завинаги в празен поглед. — Никога не бих помислил, че Виктор е в състояние да разруши нещо, което толкова е обичал. — Той отвори очи и отговори на стъписания поглед на Каролайн. — Пристигнах твърде късно, за да спася Елоиза, но намерих Джулиън свит на кълбо в един ъгъл. Пъшкаше и се държеше за шията. Когато посегнах към него, изръмжа насреща ми като див звяр. Виктор убил хладнокръвно Елоиза, но решил, че още по-добро наказание за мен е да превърне брат ми в нещо, от което се отвращавам.

— Какво говориш? — попита Каролайн и Ейдриън разбра, че в момента тя се чувства точно така, както той се беше чувствал тогава.

Джулиън погледна към далечния хоризонт. Луната потопи безупречния му профил в мека светлина.

— В момента, когато сърцето ми спря да бие, той ме ухапа отново и изтръгна душата ми от тялото. Често съм си казвал, че Елоиза имаше повече късмет от мен. Тя умря, но душата й остана свободна.

— Защо полицията не откри тялото й?

Ейдриън очевидно се почувства неловко.

— В онзи момент не можех да зная дали Елоиза е наистина мъртва или ще се… ще се превърне в нещо друго. Затова, след като настаних Джулиън в каретата, се върнах и подпалих завесите. — В очите му заблестяха сълзи, ноздрите му отново усетиха миризма на дим. — Стоях на улицата и гледах как проклетата сграда изгоря до основи. Твърде късно осъзнах, че по този начин съм изгорил всички доказателства за невинността си. И за вината на Дювалие.

Каролайн безпомощно поклати глава.

— Защо не се довери на Ларкин? Нали е бил най-добрият ти приятел. Нима нямаше да ти помогне?

— Не можех да рискувам. Умирах от страх, че като узнаят какво се е случило с Джулиън, ще ми го отнемат… или ще го убият.

Той приседна на парапета и скръсти ръце под гърдите. Джулиън го гледаше с безкрайна обич.

— Ако не беше ти, през онези дни със сигурност щях да посегна на живота си. — Обърна се към Каролайн и заразказва: — Ейдриън трябваше да ме връзва и да ме държи затворен, поне през първия месец. Борех се с него. Удрях го, опитвах се да го ухапя. Ако се бях освободил от въжетата, сигурно щях да му разкъсам гърлото. Но той се прояви като дяволски упорит глупак и не се отказа от мен. Носеше ми храна, за да мога да оцелея, и стоеше по цял ден в таванската ми стая. Крещеше ми, докато останеше без глас… Непрекъснато ми напомняше кой съм, какъв съм бил, докато си възвърнах част от човешкия облик и се вкопчих в него. Оттогава всеки ден ми напомня за това.

Ейдриън погледна право в сивите очи на Каролайн, които плуваха в сълзи.

— Не ме гледай така — помоли той. — Може да не съм негодникът, за какъвто ме смяташе, но не съм герой.

— Как можеш да говориш така, след като си пожертвал толкова много, за да спасиш брат си?

— Не съм го спасил — възрази мрачно виконтът. — Още не.

— През последните пет години Ейдриън не само гонеше вампири — обясни Джулиън. — Постара се да научи всичко за тях. Така откри, че има начин да си възвърна душата.

— Как е възможно? — попита невярващо Каролайн.

Очите на Джулиън засвяткаха възбудено.

— Ако разруша вампира, който ме е създал, и си върна откраднатото, ще мога отново да живея нормално. Затова трябва да намерим Дювалие и да го затворим на сигурно място. Тогава ще го пресуша.

— Ще го пресушите? — повтори Каролайн и преглътна мъчително. — Наистина ли е това, което си представям?

Джулиън кимна.

— Боя се, че ще трябва да се откажа от изискания си вкус по отношение на храната — но само за един ден.

— Какво ще стане, ако някой преди вас го унищожи? Сигурно душата ви ще бъде загубена завинаги.

Ейдриън размени поглед с брат си и отговори предпазливо:

— Не непременно. Но това ще усложни задачата ни, защото душата на Джулиън и всички други души, които Дювалие е откраднал през последните пет години, ще отидат при вампира, който е създал Дювалие. И той ще стане много могъщ. Имаме няколко заподозрени, но все още не можем да кажем със сигурност кой е създателят на Дювалие.

Каролайн леко поклати глава. Беше й много трудно да преработи всичко, което бе чула тази вечер.

— Значи вампирите не са просто същества, които пият кръв, за да оцелеят. Те нямат собствени души, но съхраняват душите на онези, които са направили като тях.

— Много точно определение — кимна Ейдриън. — Те се хранят от тях и всяка нова душа ги прави по-силни.

Каролайн разтри изтръпналите си пръсти. Изведнъж й стана студено.

— Значи през изминалите години Дювалие е станал по-силен…

— По-силен, но не непобедим — уточни Ейдриън. — През последните пет години го следвахме по целия свят, но досега беше винаги една крачка пред нас.

— А сега положението се е променило, така? — попита тихо Каролайн.

Ейдриън посегна към нея. Вече не беше в състояние да устои на желанието да я докосне. Особено като знаеше, че може да е за последен път. Обхвана лицето й с две ръце и палците му нежно се плъзнаха по копринено-гладката кожа на бузите.

— Да, защото най-после намерихме нещо, на което той не може да устои.

Джулиън вдигна единия си крак на парапета и започна да чисти с кърпичката си невидимо петно от ботуша. Видът му показваше, че много иска да се превърне в прилеп и да отлети надалеч.

Каролайн объркано поклати глава.

— Но как бихте могли да примамите това чудовище…?

Ейдриън безпомощно проследи как в очите й блесна разбиране… и гняв.

— О, божичко — пошепна задавено тя и цялата кръв се отдръпна от лицето й. — Имаш предвид Вивиан, нали? Леля Мариета ми каза, че при първата ви среща си пребледнял като мъртвец. Сякаш си видял призрак. А Ларкин се опита да ме предупреди, че сестра ми смайващо прилича на Елоиза, но аз не исках да го чуя. Само поради тази причина си я помолил да промени прическата си. Камеята… балната рокля… всичко това е било на Елоиза, нали? За бога! Обзалагам се, че тя е носила дори бели рози в косата си и е свирила на арфа, нали?

— Като ангел — призна колебливо Ейдриън.

Ужасена, Каролайн се откъсна от него. Когато той отново посегна към нея, на лицето й се изписа отвращение.

— Велики боже! — извика гневно тя и направи още една крачка назад. — Искаш да използваш сестра ми като примамка. Никога не си бил влюбен в нея.

— Не съм влюбен в нея, но много я ценя. Тя е чудесно момиче.

— Чудесно момиче, защото е в състояние да подмами чудовището да излезе от скривалището си? Чудесно момиче, което ще бъде отведено като жертвено агне пред олтара? — Гласът на Каролайн подрезгавя и се пречупи. — Ти й даде роклята на една мъртва! Нима искаш да я погребем с нея?

Ейдриън поклати глава и положи отчаяни усилия да прогони болката от очите й.

— Каролайн, кълна се в живота си, че няма да допусна да й се случи нещо лошо. Никога не бих се доближил до нея, ако не бях убеден, че съм достатъчно силен, за да я закрилям.

— Да, разбира се. Колкото си успял да опазиш Елоиза.

Ейдриън затвори за миг очи.

— Сега съм много по-силен, отколкото преди пет години. Всеки ден тренирам уменията си и ставам все по-добър. Имам предвид както физиката, така и ума си. Мисля, че и тогава щях да я спася, ако по-рано бях осъзнал, че е изложена на смъртна опасност.

— Но не можа да я спасиш.

Ейдриън не можа да го отрече. Каролайн се обърна като вихрушка и се запъти през мостчето, стиснала ръце в юмруци. Този път Джулиън не направи опит да я спре.

— Къде отиваш? — извика подире й Ейдриън.

— Ще разкажа на Вивиан за грозния ти план.

— А ще й разкажеш ли и за нас?

Каролайн спря изведнъж. Ако не беше вятърът, който развяваше диплите на наметката й и заравяше невидими пръсти в сребърнорусата коса, Ейдриън щеше да каже, че се е вкаменила.

Каролайн се обърна бавно. В погледа й светеше презрение, но не то го улучи най-силно. В очите й имаше копнеж. Съжаление. Гласът й беше съвсем тих, но ясен като кристал.

— Тъкмо когато започнах да вярвам, че не си чудовище, ти се постара да ме убедиш в противното.

Макар че гореше от желание да се втурне към нея, да я грабне в прегръдките си и да я умолява да го разбере, Ейдриън остана неподвижен и само проследи с поглед как Каролайн изчезна по витата стълба в кулата и отнесе със себе си, каквото беше останало от сърцето му.

Каролайн влезе безшумно в салона между спалните на сестрите си. След като беше плакала с часове, сълзите й най-сетне бяха пресъхнали и подутото й лице се усещаше празно и сухо като сърцето й.

Очакваше да намери сестрите си по стаите им, но и двете бяха заспали в салона. Порция се бе свила на кълбо в едно меко кресло, нощното боне се беше смъкнало над очите й. Вивиан лежеше на дивана пред камината, пъхнала ръце под бузата си, завита с избеляло одеяло. Догарящият огън огряваше зачервеното й от съня лице. Като видя двете полупразни чаши и чинията с бисквити на камината, Каролайн разбра, че Порция беше сдържала обещанието си да не се отделя от Вивиан цялата вечер.

Откритието, че Джулиън е вампир, а Ейдриън — ловец на вампири, все още я занимаваше. Но колкото и шокиращо да беше, то беше нищо в сравнение с най-изненадващото разкритие: Ейдриън не желаеше Вивиан, а нея.

Години наред беше изпълнявала ролята на принца в пиеските, които измисляха за родителите си, само защото беше най-голямата и по-висока от сестрите си. Сега най-сетне беше намерила мъжа, който искаше да я види в ролята на своя принцеса — само за да осъзнае с горчивина, че за тях няма да има щастлив край.

Ейдриън беше също толкова коравосърдечен и безогледен като Дювалие. Вампирът крадеше души, докато Ейдриън се промуши зад защитните и бариери и открадна сърцето й. Трябваше да затвори очи, защото копнежът заплашваше да я надвие. До края на живота си нямаше да забрави кратките мигове в обятията му, в леглото му — защото никога нямаше да има други.

Тя обиколи тихо просторното помещение. Меките й домашни обувки почти не вдигаха шум по обюсонския килим. Кутията с роклята беше оставена отворена на най-хубавия диван, сякаш беше почетна гостенка. Сигурно й се бяха възхищавали, преди да заспят. Само преди няколко часа Каролайн беше поразена от красотата й като сестрите си, но сега мисълта, че тюлът и коприната ще се докоснат до кожата на Вивиан, будеше отвращение. Ако роклята беше саван, но кутията беше ковчег, който чакаше да бъде закован — и всичките й мечти да останат затворени вътре.

Въпреки това розовото великолепие я привличаше неустоимо. Колебливо протегна ръка и пипна блещукащия тюл. Много искаше да узнае каква е била младата жена, която я е носила. Как се е чувствала, когато Ейдриън е влизал при нея? Дали сърцето й е биело по-силно? Дали е копнеела за него, когато я е дарявал с една от редките си усмивки? Вярвала ли е, че той ще дойде и ще я спаси — до момента, когато е загинала в ръцете на мъжа, на когото е вярвала, но не го е обичала…

Каролайн отдръпна ръка от роклята и отново се обърна към сестрите си. Сякаш беше вчера, когато бяха още малки момичета с издраскани колене и разплетени плитки. Сега и двете бяха млади жени. Спяха с усмивка на устните и сънуваха красиви рокли, балове с маски и прекрасни принцове, които щяха да ги избавят от всички несгоди.

Каролайн протегна ръка, за да хване Вивиан за рамото и да я събуди от сладкия сън. Трябваше да я отведе оттук, преди сънят да се превърне в кошмар. Но нещо я задържа.

Отново видя Ейдриън да стои на мостчето с развяна от вятъра коса. Макар че не беше мъж, който се моли, тя бе видяла в очите му пламенна молба. Представи си как дни наред е преследвал Дювалие и други чудовища като него, представи си огромната жертва, която беше направил, за да опази тайната на брат си. Докато други мъже на неговата възраст и с неговото обществено положение танцуваха до зори, пилееха състоянието си на игралната маса и прелъстяваха омъжени жени, той бе живял пет години в мрак, далече от себеподобните си — също като зверовете, които гонеше.

Какво би направила тя на негово място? Помилва нежно косата на Вивиан, погледна към Порция и въздъхна. Колко далеч беше готова да стигне, за да спаси живота на сестрите си? Да спаси душите им?

Беше повярвала, че сълзите й са пресъхнали, но се оказа, че не е така. Те отново запариха в очите й, когато й стана ясно какво трябваше да направи.

И щеше да го направи. Без колебание.