Сватбен хазарт

ПРОЛОГ

Барбари Коуст,

Сан Франциско, 1880 г.

— Остави майка ми на мира, нещастно извинение за Божията милост! — чу се гневен детски глас откъм вратата. — Сега не можеш да я имаш — продължи момичето и влезе в малката мръсна стая.

Една проститутка току-що бе умряла в студения мрачен бордей.

Гневните черни очи на момичето се взираха в Соломон Улф, който беше коленичил до сестра си Фанси. Тя лежеше мъртва на леглото си, а той беше сграбчен от спомените, от това, което тя му беше казала току-що. Държеше крехката й ръка, която вече изстиваше. Шестгодишното момиче извади един остър нож от парцаливото си наметало.

— Махни се от майка ми, пръч такъв, или ще те намушкам. Имам приятели, които ще дойдат само като подсвирна. Не се тревожи, мамо, аз ще те закрилям.

— Гарнет? — обади се тихо Соломон. Това беше детето, за което току-що бе обещал да се грижи.

Спомни си за Фанси на същата възраст. Колко щастлива и развълнувана беше, когато наближаваше Коледа. Дъщеря й бе наследила черните й очи…

— Да, аз съм Гарнет, но това няма значение. Тази жена, която спи тук, е майка ми, червей такъв, и ти ще я оставиш на мира. Тя вече не работи. Аз се грижа за нея и не ме интересува колко пари имаш. Изчезвай! — Мръсната ръка на момичето приближи ножа до лицето на Соломон. — Пусни ръката й и не се опитвай да ме придумваш. Няма да стане.

От оживената улица се чуваха гласове на проститутки, викове на пияни моряци и музика от игралните домове. В седем вечерта Барбари Коуст се събуждаше за нощния живот.

Соломон внимателно постави тънката безжизнена ръка на Фанси върху корема й и се изправи. Лицето му носеше отпечатъка на дългите години труден живот.

Само преди няколко минути Фанси шепнешком му беше разказала как се е озовала на Барбари Коуст, как са я изнасилили и продали в робство. Болната, използвана, умираща жена, която лежеше на леглото, все още напомняше за красивата сестра, която Соломон си спомняше и която бе търсил в продължение на дълги години.

— Казаха ми, че си мъртъв — бе прошепнала тя. Очите й бяха пълни със сълзи. — Дънкан ме местеше от един публичен дом в друг.

Соломон бе смятал в продължение на години, че сестра му е мъртва, защото тя не искаше той да разбере в какво се е превърнала.

А ето че Фанси имаше дъщеря — едно гневно мръсно момиченце, което го заплашваше с нож и го гледаше с недоверие. Заболя го, като си спомни каква беше Фанси като малка — Гарнет изглеждаше точно като нея.

— Гарнет, аз съм братът на майка ти. Аз съм вуйчо ти.

Гарнет присви очи и погледна към пистолета на колана му.

— Майка ми наистина е имала брат, но той е умрял. Аз имам много вуйчовци и всичките са заможни, а не такива стари стрелци като теб. Погледни се само — ботушите ти са пробити и дори нямаш златен зъб. Всички уважаващи себе си джентълмени на Барбари Коуст имат златен зъб. Тръгвай си и остави майка ми да почива. Направи го или ще те накарам да съжаляваш. Отиди при Ела. Кажи й, че Гарнет те изпраща, червей. Получавам процент за това, че й изпращам клиенти.

— Не съм умрял. Майка ти искаше да се грижа за теб, също както преди се грижех за нея — каза бавно Соломон.

Всъщност той не се беше погрижил добре за нея. Беше твърде зает да се фука пред една омъжена жена и да показва колко добър стрелец е на границата на Монтана. После Фанси изчезна и той прекара години да я търси, като си мислеше, че е мъртва. Най-после я бе намерил.

Имаха само два часа на разположение, преди смъртта да я сграбчи.

— Майка знае, че аз мога да се грижа за себе си и за нея. Правя го от съвсем малка. Виж! — Гарнет хвърли на масата с лекарствата на Фанси няколко портмонета, часовници и други дрънкулки. — Виждаш ли? Мога сама да купувам лекарствата на майка. — Тя подсмръкна звучно. — На какво мирише? Какво е това? Сапун? Проклет сапун? — Изглеждаше вбесена.

Отиде до легена, който Соломон бе използвал, за да измие Фанси. Взря се в студената мътна вода и я помириса.

Извърна се към него и вдигна ножа още по-високо.

— Мил си майка ми със сапун? Сега тя наистина ще се разболее, червей такъв! Не знаеш ли, че сапунът убива хората?

— Майка ти няма да има нужда от повече лекарства — каза Соломон и преглътна буцата, която бе заседнала в гърлото му. — Нека те заведа при някого, когото познаваш, докато се погрижа за нея.

Очите на детето се разшириха, когато отново погледна към Фанси.

— Майко?

Накъсаният, уплашен глас на момичето сякаш разкъса сърцето на Соломон. Преди много време Фанси бе плакала за убитите си от индианци родители по същия сърцераздирателен начин. Никога нямаше да забрави този звук. Мисълта, как да оцелее, не му даваше възможност често да мисли за Бог или за каквото и да било друго. Запита се кога за последен път беше мислил за религията или за каквото и да било друго. Сега детето на Фанси имаше нужда от него и той се опита да я успокои. Тъй като той самият бе чувал малко добри думи в живота си, си спомни какво бе казал един старец тогава на Фанси. Същите думи излязоха сега и от неговата уста:

— Тя отиде в рая, Гарнет.

Гарнет се хвърли върху леглото и разтърси мъртвата жена.

— Мамо? Мамо, събуди се!

Безжизнените ръце на Фанси се плъзнаха отстрани на тялото й.

— Мамо! — продължи да вика Гарнет, вече наистина разтревожена.

Соломон си спомни как някога ръцете на Фанси държаха пиленцата, а лицето й бе озарено от щастие. Сърцето му болезнено се сви. Искаше му се да беше донесъл диви цветя от Монтана. Сложи ръка на слабичкото рамо на Гарнет.

— Да вървим, Гарнет. Ще те заведа при някого, докато уредя погребението. Кого познаваш?

Тя се отдръпна от ръката му.

— Мистър, знам, че има мъже, които искат малки момичета. Никъде няма да ходя с теб. Мамо?

Соломон си пое въздух. Беше виждал жени и деца да плачат, мъже да ридаят за хора, които са обичали, но никога никого не беше утешавал. Не знаеше как. Един застаряващ стрелец знаеше само едно — как да оцелява. Какво разбираше от отглеждане на деца?

Но беше обещал на сестра си на смъртния й одър. Щеше да се грижи за Гарнет, независимо дали това й харесваше, или не.

По стълбите се чуха стъпки и проклятия. Вратата се отвори с трясък.

— Това е то. Това е малкото копеле на курвата, което ни открадна парите!

Един дебел мъж влезе вътре, последван от още двама.

Соломон бавно се обърна леко разкрачен. Мъжете зад дебелия бяха професионалисти, в очите им не личеше никакво чувство. Соломон познаваше този поглед — той самият гледаше по същия начин в момента. Сложи ръка на дръжката на колта си и бавно си пое въздух. Мъжете бяха по-млади от него и вероятно по-бързи, но може би нямаха неговия опит. Една стрелба невинаги завършваше в полза на най-бързия стрелец.

Дебелият и стрелците се спряха до вратата. Соломон стоеше пред сестра си и пред ридаещото й дете.

— Сестра ми умря. Момичето е моя племенница. Ще трябва да минете през мен, за да се доберете до нея.

Гарнет продължи да плаче сърцераздирателно, а Соломон съсредоточи вниманието си върху очите на мъжете срещу себе си. Чакаше те да направят първата крачка.

— Можете да вземете това, което е на масата.

Соломон се опитваше да не се разсейва от плача на племенницата си. Той трябваше да я защити.

— Момичето е джебчийка, малка крадла — обади се дебелият. — Току-що е пребарала джобовете на клиентите ми и някои от тях сега не могат да ми платят.

— Тя идва с мен — каза тихо Соломон.

— Погледни пистолета му и начина, по който го държи. Той е стрелец — обади се един от другите двама мъже. — Шефе?

— Прилича на Кип Натсън — каза другият. — Висок… има същата стойка и поглед. Но Кип Натсън е може би на осемнайсет или двайсет.

Соломон не трепна, но името Натсън го върна двайсет години назад, в пасищата на Монтана.

— Познаваш ли Кип Натсън? — продължи мъжът. — Вие двамата много си приличате. Аз съм го виждал. Бяха му платили за една демонстрация по стрелба. Разбира се, той се облича по-добре от теб.

Соломон не отговори. Едно отвличане на вниманието можеше да му струва скъпо, а сега той беше единственият останал близък на племенницата си и трябваше да я защити.

— Вземайте ги и си тръгвайте — повтори той. — Момичето идва с мен.

Дебелият погледна към плачещото дете и отиде до масата. Събра монетите, портмонетата и часовниците и ги сложи в една торба.

— Вземи я, щом искаш. До утре вечер да опразниш този бордей. Имам ново момиче, което идва на работа. Ако видя тази малка крадла на Барбари Коуст, ще й строша тънкия врат.

Соломон кимна и изчака мъжете да си тръгнат. Зачуди се как един застаряващ стрелец ще се грижи за едно шестгодишно момиче. Беше се грижил временно за отвлечени деца, след като ги вземаше от похитителите им, за да ги върне на родителите. Беше се грижил за изнасилени жени. Но това винаги беше за съвсем малко, макар че оставяше дълбоки следи в съзнанието му.

Навърши трийсет и шест само преди два дни. Празничната вечеря по случай рождения му ден се състоеше от консервиран фасул. Съжаляваше, че никога не бе засял и едно дърво или цвете, че никога не е написал писмо на любима жена… Един мъж все пак трябва да има на кого да пише. После чу, че Фанси е жива и е на Барбари Коуст, и надеждата му отново се възвърна.

Сега Фанси си бе отишла завинаги, но оставаше Гарнет. В чертите на момичето откриваше тези на сестра си. Тъгуваше за Фанси и безмълвно се проклинаше, че не я е намерил навреме. После пред очите му премина едно видение — младата Фанси се усмихва над букет от диви цветя. Той преглътна и си обеща, че ще направи най-доброто за детето й.

Гарнет се взираше в него с насълзените си очи, докато той плащаше на свещеника на гробищата.

— Ти си убил майка ми с този проклет сапун. — Това бяха първите й думи, след като бяха напуснали стаята. Момичето беше обезумяло от мъка и се опитваше да си го изкара на него. — Мислиш ли, че на този свещеник много му трябва часовник? Защо ме накара да му го върна?

— Гарнет, не можеш да крадеш на гроба на майка си — каза тихо Соломон и прокара пръсти през косата си.

Първите слънчеви лъчи докоснаха надгробната плоча на Фанси и ридаещите й приятелки започнаха да се разотиват. Знаеха, че ще свършат като нея — използвани и уморени, облечени в парцали, в някоя студена, мръсна стая — ако имаха късмет.

— Убил си майка ми с този сапун — каза Гарнет по-силно и започна да отстъпва от него. — А сега ще си тръгвам. Имам си работа. Ще се справя и сама. — Тя бързо изтри сълзите от хлътналите си бузи.

Соломон знаеше, че трябва да я докосне… да й покаже, че я обича.

Как? Как се успокоява малко момиче, което току-що е изгубило майка си? Соломон се опита да си спомни какво правят другите в подобни ситуации. Но се чувстваше празен. У него нямаше топлината, от която това дете се нуждаеше. Той се поколеба, но сложи ръка на главата й и леко я погали.

Гарнет прие ласката, загледана в гроба на майка си.

— Добре се справи с надгробния камък и свещеника, мистър. Знам, че такава хубава плоча и толкова цветя струват купища монети. Изпрати я както подобава. Ще ти върна всичко. А сега мога да вървя при момичетата, а? — В гласа й прозвуча надежда. — И недей да си мислиш, че само защото… защото снощи плаках в скута ти, можеш да ме отведеш оттук. А ти въобще не се и опита да ме успокоиш. Мислех си, че братът на мама ще знае как да накара едно дете да се почувства по-добре.

Соломон си пое дълбоко въздух и коленичи до гроба на сестра си. Погали малките, нежни цветчета. Фанси толкова обичаше дивите цветя на Монтана. Виждаше я как тича по хълмовете около Форт Бентън, бере цветя и ги изсипва върху него и Оул: Косата й беше черна и гъста и блестеше на слънцето. Очите й гледаха закачливо. Оул много обичаше своите „сладки малки сирачета“.

На смъртния си одър Оул завеща ранчото си на Фанси и Соломон.

Соломон тогава беше на шестнайсет, готов да се втурне в живота, когато Бък Натсън го повика да работи за него.

Натсън. Това име му напомни за мрачното минало. Преди двайсет години Соломон беше див, необуздан младеж, който вече си беше извоювал репутацията на бърз стрелец. Бък Натсън искаше той да направи дете на жена му — Бланш.

Соломон устоя в продължение на две години. Тогава поведението на Бланш Натсън и хубавото й, меко тяло го привлякоха в леглото й. Бък бе излъгал за възрастта й — Бланш е била само на тринайсет, когато той се ожени за нея, и на петнайсет, когато Соломон прави любов с нея.

На смъртния си одър Фанси бе попълнила празните места на мозайката: най-довереният човек на Бък — Дънкан — бе прелъстил Фанси, когато е била на петнайсет, и я принудил да работи в един бордей, много далеч от Шото Каунти, Монтана.

— Дънкан ми каза, че си мъртъв — бе прошепнала Фанси.

Сърцето на Соломон се сви и той потърка една стара огнестрелна рана, която го болеше при влажно време. Ревнувайки от Соломон, Дънкан бе направил всичко възможно, за да се увери, че младият стрелец ще го последва заради сестра си. Белезите по китките на Соломон и ивиците по гърба му издаваха почерка на Дънкан.

Соломон приглади с ръка пръстта върху гроба на сестра си. Дънкан се беше смял онзи ден, докато му разказваше как е прелъстил сестра му. И това беше фатална грешка от негова страна.

Соломон хвана малката ръка, която кротко лежеше на рамото му Сега имаше Гарнет — едно устато хлапе с мръсно лице, набраздено от сълзите.

Какво знаеше той за нежността, от която се нуждае едно момиченце? Или пък за дома и установяването на едно място?

Беше дал обещание и щеше да го изпълни, доколкото му позволяваха силите.

Соломон си помисли за единствения дом, който помнеше. Може би ранчото на Оул беше все още негово.

— Отиваме там, където израснахме аз и майка ти, Гарнет. Тя поиска да живееш на слънчево и просторно място. Един старец ни завеща ранчото си и мисля да се установим там. Ще можеш да береш диви цветя, също като нея.

Дали ранчото на Оул го чакаше? Вгледа се в разчорлената коса на Гарнет, в мръсното й лице. Тя определено имаше нужда от баня. Имаше нужда от женско докосване, от женска ръка…

Непознатите студени пръсти на страха го сграбчиха — страх, че няма да успее да се справи.

Беше похарчил по-голямата част от парите си за погребението на Фанси. Да остави Гарнет на грижите на някоя порядъчна жена, докато изпрати да му я доведат, щеше да струва доста.

Тя има нужда от теб, Соломон, бе прошепнала Фанси. Моето малко момиченце има нужда от теб и не позволявай на никого да ти я вземе. Тя е най-доброто от мен.

Ако не можа да намери подходящи думи, които да каже на умиращата си сестра, как би могъл да е изпълни молбата й?

Но той щеше да го направи. Господ да му е на помощ, но той щеше да отгледа дъщерята на Фанси по най-добрия начин, на който е способен.

— Харесва ми Барбари Коуст. Харесва ми миризмата на уиски и на силен парфюм — промълви Гарнет. — Не искам никакво ранчо с диви цветя в Монтана. Това не е за мен. Ще си намеря работа в някой игрален дом. В Барбари Коуст има много възможности за умно момиче като мен. Не искам никакво ранчо в Монтана, никакви смърдящи крави. — Гарнет стисна мъничкия медальон, който Соломон й беше дал, с портретите на родителите му. Погледна го колебливо. — Косата на мама беше черна като твоята, но бързо побеляваше. Мисля, че мога да се грижа за теб така, както се грижех за нея.

Соломон видя как малката й ръчичка стисна грубите му мазолести пръсти. Тя не спираше да се взира в него.

— Имаш ли деца, Соломон?

— Може би — отвърна искрено той, имайки предвид сина на Бланш.

Син. Момчето не би могло да бъде на Бък Натсън. Младото тяло на Бланш беше толкова горещо, толкова жадно и готово да приеме семето му. Бък се беше заканил да я върне при бедните й родители, ако не забременее.

Гарнет кимна. Черните й очи гледаха прекалено мъдро за възрастта й.

— Мама казваше, че някои мъже не знаят нищо за децата си. На някои мъже въобще не им пука.

— На мен ми пука — каза Соломон сериозно.

— Целувал ли си някога детска бузка, мистър? — попита колебливо Гарнет, а в очите й отново блеснаха сълзи и бавно закапаха върху цветята на гроба на майка й. — Защото мама казваше, че целувките карат сърцата да се чувстват по-добре, а в момента моето много ме боли.