Сватбен хазарт

ГЛАВА 19

— Добре направи, че дойде тук, Бланш — каза Соломон, когато всички седнаха около масата.

Кайро се беше погрижила за раната й, а после пиха чай. Гарнет спеше дълбоко в леглото си до стената.

Кайро хвана ръката на Соломон, лицето й беше бледо. Той преплете пръстите си с нейните. Бланш погледна умолително към Кип.

— Съжалявам. Не би могъл да ме мразиш повече, отколкото аз самата се мразя.

Кип се извърна. Върху младото му лице беше изписана силна болка.

— Изслушай това, което има да ти казва, синко — каза тихо Соломон.

Сълзите се стичаха по лицето на Бланш и Куигли й подаде една носна кърпичка.

— Едуард е мъртъв. Дънкан го е накарал да открадне стадото. Трябвало е да го намерят в твоето ранчо. Добитъкът обаче стъпкал Едуард и сега той лежи в гробището до Бък. — Тя поклати глава. Щяха да са й нужни много сили, за да разкрие миналото си. — Бък искаше синове. Аз му ги родих… защото бях млада и слаба и знаех прекрасно какво щеше да се случи, ако не го направех. Родих теб и Едуард и още едно дете… — Тя преглътна. — Джоузеф.

Кип я гледаше с недоверие. Изведнъж прокара пръсти през косата си, с което заприлича още повече на Соломон. За един кратък момент Соломон си спомни думите на баща си: „Един ден ще имаш прекрасен син и ще го обичаш точно така, както аз обичам теб.“

Соломон разбираше Кип, който се опитваше да приеме факта, че Джоузеф му е полубрат.

— Къде е той сега? — попита най-накрая момчето.

— Дънкан трябваше да го пази. О, как се моля да не му е причинил зло. Не знаете на какво е способен…

— Да. Аз знам, майко — отвърна Кип беззвучно. Бланш се втренчи в него. Изведнъж разбра какво беше преживял той.

— Колко ли си страдал! — извика тя така, сякаш сърцето й се късаше. — Когато Бък умря, аз се наслаждавах на свободата си, забравила, че децата ми имат нужда от мен.

Кип хвана ръката й.

— Майко, престани. Нали оцеляхме. Дънкан прекарваше по-голямата част от времето си, като тормози Едуард.

Соломон кимна.

— Бланш, ти отгледа двама прекрасни синове. Благодаря ти за Кип и за това, че плаща данъците на земята ми, докато ме нямаше. Само една силна жена би успяла да управлява ранчото Натсън и да отгледа двама синове. Ти даде дом на дъщерята на Фанси. Гарнет е тук, където майка й пожела да бъде, заобиколена от диви цветя и слънце. Не забравяй това.

Кайро погали разрошената коса на Бланш, за да я успокои. Каквото и да беше направила в миналото, Бланш сега си плащаше скъпо.

Соломон й показа бележката, която уж беше написал Джоузеф, и Бланш се намръщи.

— Това е почеркът на Дънкан.

Соломон се молеше Джоузеф да е жив. Трябваше да се увери, че в онази пещера не виси още един младеж, прикован към стената.

— Кип, нощта е прекрасна. Какво ще кажеш да пояздим малко?

Баща и син си размениха многозначителни погледи и Кайро реагира мигновено. Скочи на крака и удари с юмруци Соломон в гърдите. Той покри ръцете й със своите. Изплашена до смърт, тя не обърна внимание на нежния му поглед.

— О, не. Никъде няма да ходите. Тъкмо ви прибрах и двамата под един покрив, а също и Гарнет и Куигли. Никой никъде няма да ходи. Бланш има нужда да знае, че и двамата сте в безопасност. Тя току-що е загубила един син, а и може би още — Бог знае къде е Джоузеф… — Гледаше настойчиво Соломон в очите. — Не тръгвай без мен, Соломон.

Соломон знаеше, че никога няма да погледне друга жена. Кайро беше изпълнила цялото му сърце. Ако нещо й се случеше… Но той поклати глава, после целуна дланта й и я допря до бузата си.

— Този път не. Оставаш тук. Гарнет и Куигли имат нужда от теб. — Той погледна към Кип, който все още не можеше да свикне с мисълта, че има друг брат. — Идваш ли, синко? Джоузеф може да има нужда от двама приятели.

Кип стана.

— Можеш да разчиташ на това.

След дълго мълчание Кайро се покашля. Бланш седеше, сграбчила масата. В очите й се четеше ужас. Кайро погледна към нея и промълви:

— Бланш, успокой се, дори дяволът не би могъл да спре Соломон да намери Джоузеф. Той ще ти го доведе жив и здрав. Куигли, донеси ми още чай, ако обичаш.

— Не, мадам, това няма да е добре за бебето.

— Бебе? — прошепна Соломон, а цялото лице на Кайро се обля в червенина.

Той забеляза погледа, който хвърли на Куигли. Соломон внимателно постави ръка на корема й.

— Откога знаеш?

Кайро сложи ръката си върху неговата и премига невинно.

— О, скъпи. Забравила ли съм да ти кажа? Е, всъщност, нямах много време, а и не съм съвсем сигурна. Мисля, че са минали две седмици, или по-малко. Аз… аз мисля, че може би ние… нали разбираш… ти се възстановяваше толкова бързо, а аз бях толкова щастлива, че си жив… Е, както и да е. На другия ден стоях на главата си и медитирах. Започнах да си тананикам приспивни песнички и усетих странно топло чувство, а също и някаква промяна в тялото ми… Разбрах, че ще имам бебе. — Червенината по лицето й стана още по-гъста. — Просто така. Интересно как медитацията избистря мозъка.

— Интересно — повтори Соломон.

Кайро е знаела, предполагала е, че ще има бебе, и не му е казала. Погледна в дълбоките й кафяви очи. Чудеше се дали въобще бе възнамерявала да му каже.

— Соломон, приличаш на човек, който е чул ужасна новина — каза тихо Кайро и докосна лицето му с ръка.

Соломон разбра, че не може да скрие колко е наранен, затова реши да тръгва.

— Кип, ако смяташ да идваш с мен, кажи довиждане на майка си и я целуни. Жените имат нужда от нежност — добави той, преди да тресне вратата зад себе си.

Кайро го настигна, преди да се е метнал на седлото. Обви врата му с ръцете си.

— Ти си един негодник, мистър Улф. Смятах да ти кажа, но исках първо аз самата да свикна с тази мисъл. Вземам решенията си така, както играя билярд — първо трябва добре да помисля. Месечният ми цикъл е закъснял само с няколко дни — три, ако трябва да съм точна — а през тези три дни се случиха толкова много неща. Може и да греша.

— Първо трябва добре да помислиш — повтори Соломон, прикривайки болката и страха си зад безстрастното си изражение. Ами ако тя не искаше тази малка част от него? Ами ако е решила да я откъсне от себе си? Ами ако… Соломон се вцепени при мисълта, че понякога жените умират при раждане. — Бъди тук, когато се върна.

— Пази се! — В очите й блестяха сълзи.

Той я беше наранил със студеното си държание и се срамуваше от това. Пое си дълбоко дъх и зачака тя да му каже, че всичко е свършило, че тя ще си тръгне, въпреки сделката. Той не би искал да я обвързва, когато нейното желание е да бъде свободна; тази игра отдавна бе свършила.

— Няма да те принуждавам да изпълниш своята част от сделката ни — каза той най-накрая. — Но бих искал да запазиш детето ми, ако го има.

Когато ставаше въпрос за Кайро, всичката му гордост се изпаряваше. Нима сърцето му кървеше? Или пък просто усещаше какво би било бъдещето му без нея? Решението обаче беше нейно и той можеше единствено да чака.

Кайро кръстоса ръце, прехапа треперещата си долна устна и се втренчи в него.

— Никъде няма да ходя без теб, мистър Улф. Ти си мой. Обичам те, мистър Улф. Осъзнавах го на няколко пъти, и то не по време на любовните ни игри. Осъзнах го, когато разбрах, че мога да те изгубя, че можеш да умреш от раната си, или пък когато се изправи срещу онези мъже. Тогава, при къщурката, аз осъзнах, че нюйоркското висше общество е мечтата на Бърнард, а не моята. Защото аз си имам друга мечта. Много път изминах, докато стигна до теб, и вече не можеш да ми се измъкнеш. Разбра ли?

Тя молеше. Очите й бяха изпълнени с няма молба, докато вятърът развяваше косите й.

Той хвана един копринен кичур. Искаше да й вярва. Искаше да я придърпа към себе си и да я прегърне силно. Но вместо това само продължи да я гледа, опитвайки се да прикрие радостта и болката си.

— Не искаш ли това бебе? — попита Кайро и сълзите рукнаха по бузите й. Тя трепереше от студения вятър. Изглеждаше толкова крехка и уязвима. — Или пък не искаш мен?

— Не мога да ти предложа нищо друго, освен трудности — каза той, но му се искаше да сложи глава на гърдите й и да й каже за светлината, която озаряваше душата му.

Придърпа я към себе си, загърна я с дрехата си и я прегърна, за да я стопли.

Тя се гушна в него.

— Няма да рисуваш картини на други жени и да ги носиш в джоба на ризата си. Няма да казваш на никоя друга жена, че прилича на Афродита, която излиза от пяната. А ако наречеш друга жена „маргаритка“, ще ти покажа колко болка може да причини на един мъж щеката за билярд. Смятам да оттегля обявата си. Няма повече да има никакви кандидат-невести, които да преследват моя съпруг.

— Гледай да го направиш — каза тихо той.

Тя беше несигурна и изплашена и любовта й грееше в очите й. Топлината им го обгърна и той сякаш се разтопи от мисълта за детето си, сгушено толкова дълбоко в нея.

Но имаше работа за вършене, може би щеше да спаси живота на един младеж, а той винаги вършеше работата си. Усмихна й се.

— Соломон, ти изглеждаш щастлив! — възкликна Кайро.

— Направо хвърча във въздуха. Още малко и ще стигна до луната — каза той и наистина се чувстваше по този начин.

— Целуни ме — помоли Кайро, принуждавайки го той да направи първата крачка. Отправяше му ново предизвикателство, но в очите й имаше топлина и нежност. — Сега, мистър Улф.

Той намери устните й със своите и с целувката си й показа, че цялото му същество е изпълнено с любов към нея и ще направи всичко, за да бъде щастлива. Кайро му отвърна по същия начин и потрепери, когато той се дръпна от нея и се метна на коня си. Кип вече беше яхнал своя и се наслаждаваше на гледката.

— Деца — каза той, ухили се към Кайро, а после и към Соломон.

— Чакам ви да се върнете вкъщи с Джоузеф — извика Кайро след тях, когато препуснаха през обляната от лунна светлина прерия.

На следващата вечер Бланш излезе да посрещне каруцата, с която караха Джоузеф. Момчето беше в треска и на косъм от смъртта. Дънкан се беше специализирал в мъченията — бе минал повече от месец, откакто Джоузеф бе окован в пещерата. Само един поглед на Соломон беше достатъчен. Той каза на Кип да намери каруца и одеяла, за да могат да откарат момчето вкъщи.

Време беше да разкрие на сина си тайната на миналото, за да може да го забрави. На път за вкъщи Соломон разказа всичко на Кип.

— Защо не уби Дънкан, когато се върна? — го бе попитал синът му.

— Защото не исках да продължавам по същия път — отвърна Соломон. — Отмъщението расте и става неконтролируемо. А аз трябваше да се грижа за Гарнет, освен това имах теб и Кайро. Не исках ти да видиш, че го убивам. Убийството оставя едно неприятно чувство, което никога не можеш да преодолееш. Не исках и ти да ставаш част от всичко това, да ме запомниш с димящ пистолет в ръка и със смъртта на един мъж. Не е хубаво един син да вижда баща си, обладан от омраза.

— И реши да оставиш нещата така?

— Исках нов живот за себе си и за Гарнет.

Кип погледна преценяващо баща си.

— Аз познавам Дънкан. Той няма да остави нещата така.

— Дънкан ще бъде предаден на съда. Аз сам ще се погрижа за това.

Такъв бе разговорът им на път за вкъщи. Сега Кип помогна на Бланш да се качи в каруцата.

— Майко — прошепна Джоузеф, когато тя сложи главата му в скута си.

— Всичко ще бъде наред — отвърна топло тя. Подпъхна бизонските кожи и одеялата под тялото му. — Ти няма да умреш.

Тя се наведе, за да целуне челото му.

Соломон се обърна и срещна разтревожения поглед на Бланш.

— Дънкан хвана Кайро. Иска да ги последваш. Думите му бяха: „Живот за живот.“

Кайро гледаше завързаните си ръце и мъждукащия огън. Бузата й гореше от удара на Дънкан, но страхът й за Соломон притъпяваше болката.

Дънкан очевидно не хареса начина, по който тя можеше да използва щеката за билярд. Но с него имаше и други мъже, които заплашиха Гарнет, Куигли и Бланш, така че тя трябваше да се остави да я хванат.

Лунната светлина блестеше в дулото на една карабина. Дънкан и един от хората му лежаха в пресъхналото речно корито. Друг се криеше в храсталака, но и неговият револвер се виждаше. Петима лежаха в засада и Дънкан бе обещал, че Соломон ще е мъртъв, преди да е настъпило утрото.

Дънкан и хората му — които нарочно не се показваха в светлината на огъня — съзнаваха каква опасност представлява Соломон и затова все още не закачаха Кайро. Ако Соломон… Тя бързо прогони от съзнанието си ужасната мисъл, но знаеше, че хората на Дънкан ще се нахвърлят върху й като зверове веднага щом се почувстват в безопасност. Ножът й все още беше в нея, както и сънотворните капки.

Вятърът свиреше в прерията.

— Не идвай, Соломон — прошепна тя, макар да знаеше, че той точно това ще направи.

Един облак закри луната и изведнъж Соломон се появи в светлината на огъня. Погледна към Кайро и трепна, когато забеляза подутата й буза.

— Дойдох, Дънкан. Можеш да я пуснеш.

Дънкан се измъкна от прикритието си и се изправи.

— Пусни пистолета си.

— Не и докато не я пуснеш — отвърна Соломон. — Ранена ли си? — обърна се той към Кайро. Ръката му беше съвсем близо до револвера.

Представляваше много лесна мишена.

— Не. Но с него има петима мъже.

— Нещастници! — каза тихо той и тонът му я накара да потрепери. Тази нощ за Дънкан нямаше да има милост.

Дънкан започна да се смее и да изстрелва куршуми в пръстта около огъня.

— Дойде най-после, мъртвецо — изграчи той.

— Пусни я. Нали имаш мен.

— За нея можем да получим откуп, а и междувременно можем да се позабавляваме. Но смятам теб да те убия единствено за удоволствие. — Сакатата му ръка се стрелна и опаката й страна удари лицето на Соломон. — Пусни оръжието.

— Дал съм дума, че ще те предам на правосъдието — каза хладно Соломон, а очите му се присвиха. — Времето за това настъпи.

— Не тази вечер, скъпи — отвърна Дънкан. Гласът му беше пропит със злоба. — Пусни го.

Соломон започна да измъква револвера си от кобура. Изведнъж го превъртя в ръката си, сграбчи дулото и удари главата на Дънкан с дръжката.

Дънкан се свлече на земята в същия момент, в който Соломон се хвърли върху Кайро.

— Правих това в продължение на много години, любима, и наистина съм добър. Спасявах отвлечени жени и деца. Но все пак мисля, че отсега нататък бих предпочел да отглеждам цветя за теб. И недей да ми се противопоставяш, не и този път — прошепна той.

— Кой? Аз ли? — попита тя невинно.

В нощта проехтяха изстрели. Соломон я вдигна с една ръка и започна да стреля с другата. Докато бягаха, се чу още един изстрел. Скриха се зад една скала.

Проклятие изцвили, хвърли някого на земята и го стъпка. Викове на болка разцепиха настъпилата тишина.

— Това сигурно беше Дънкан. Попаднал е на неподходящ кон — каза тихо Соломон.

Погледна към Кайро и се намръщи, когато видя подутата й буза. Целуна я леко. Съблече сакото си и я зави с него.

— Казвал ли съм ти, че те обичам? — попита нежно той, сякаш над главите им не свистяха куршуми, сякаш непременно трябваше да й го каже точно сега.

Кайро разбра, че той искаше да й каже нещо, което да запомни завинаги. Тя се вкопчи в него, за да го запази жив. Нуждата й да го има беше егоистична, защото сега той беше част от живота й и от сърцето й.

Той я целуна по устните и сложи ръка на корема й.

— Грижи се за сина ми, маргаритке. Връщам се веднага.

Соломон се претърколи през ръба на скалата.

— Искаше да ми отглежда цветя — промълви тя.

После започна да се моли, хълцайки, докато изстрелите осветяваха нощта. Мина съвсем малко време и ето че Соломон я вдигаше на ръце. Тя обрамчи главата му с вързаните си ръце и се притисна към него, трепереща.

— Ти си опърничав и подъл. Никой почтен съпруг не би оставил жена си завързана в момент като този.

— Мога ли да получа една целувка? — попита той любезно и тя осъзна, че той също трепери.

Прегърна го силно. Никога повече нямаше да й избяга.

— Хвърлих тялото на Дънкан в пресъхналото речно корито и го затрупах с камъни. Останалите избягаха. Ранен ли е? — попита Кип.

Кайро се обърна и го видя как презарежда пистолета си.

— Не виждам никаква рана — промълви Соломон между целувките на Кайро.

Тя спря и се втренчи в него.

— Не ми каза, че имаш подкрепление. Мислех, че си сам.

— Предполагам, че съм забравил.

— Каза ли й, че я обичаш? — попита с любопитство Кип, докато затрупваше огъня с пръст. — Каза ли й, че животът ти не би струвал и пукната пара, ако нея я няма? Както каза на мен?

Соломон се ухили.

— Мислех да го направя, когато наоколо няма други хора, а също така щях да я помоля отново да се омъжи за мен, но както трябва.

— Аз проучих въпроса. Необходимо е добро настроение, свещи, вино, хубава вечеря. Трябва да я разнежиш с романтични стихове, след това да коленичиш и да я помолиш — каза Кип, а Кайро протегна ръка и разроши косата му.

— Не тази вечер, Кип. Възнамерявах да разговаряме за отглеждане на цветя — каза тя и се ухили.

След като Кип отведе Бланш у тях, а Гарнет и Куигли си легнаха, Кайро спусна резето на вратата на спалнята. Изправи се пред Соломон.

— Ето. Вече няма кой да те защитава. На вечеря каза, че имаме нужда от време, за да обмислим нещата, и че междувременно мога да се върна отново в града. Не вярвам на оправданието ти, че просто искаш да се чувствам по-удобно. Какво точно имаше предвид?

Соломон излезе от ваната и навлече халата си. Огледа Кайро, като започна от дългите й крака, които се показваха от дългата фланелена блуза, мина през лицето й и стигна до прекрасната й светлокестенява коса. Ако тя разбереше, че той знае, че я изрусява с лимон… Реши, че е по-добре да не разбира.

— Тази нощница не е много лоша — каза той. Кайро извади ножа си и го заби в дървената стена до главата му.

— Ооо, не се опитвай да се изплъзнеш, Соломон Улф. Обясни ми какво искаше да кажеш.

Той имаше нужда от повече време.

— Хайде да изиграем една игра, любима.

Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Единствената игра, която ме интересува, си ти. Държиш се като дете, Соломон. Не ми ли каза само преди няколко часа в прерията, че ме обичаш? В такъв случай, защо още не сме в леглото?

Той взе една щека и разби пирамидата, изпращайки няколко червени топки в джобовете.

— Трябва да обмислим добре нещата, Кайро. Понякога хората съжаляват за решения, които са взели прибързано. Не искам да те привързвам към себе си, когато Ню Йорк те чака. Не искам после да съжаляваш за това, което си пропуснала, и да ме обвиняваш. — Той се прицели в една топка, но Кайро я хвана, преди да е паднала в джоба.

— Играта свърши. Ти печелиш. Нима мислиш, че не знам какво искам?

Очите на Соломон се впиха в нейните.

— Първо ще разберем дали си бременна и тъй като жените са твърде деликатни в началото на бременността, а понякога и по-късно, мисля, че трябва да се върнеш в апартамента си. Там е топло и уютно. Казвали са ми, че бременните жени понякога стават твърде емоционални и точно в този момент може би ти не разсъждаваш разумно. Освен това… — Той се поколеба. Чувстваше се неудобно, защото Куигли му беше казал, че месечният цикъл на жените понякога се забавя при стрес или прекалено силни емоции. — Освен това може да има друга причина… Тя се опули.

— Каква друга причина?

Той погледна колана с пистолета си, надявайки се да каже нещата както трябва. Кайро заобиколи билярдната маса и се насочи към него. Сграбчи халата му с две ръце и го натисна да легне върху масата.

— Ти си мой, Соломон Улф.

Главата му се замая от аромата на току-що изкъпаното й тяло, от мисълта, че тя може би носи детето му.

— Би ли искала да имаш дете от мен? — попита той. Стомахът му се беше свил на топка от страх.

— Минавало ми е през ума. И ти трябва да се съгласиш, че трябва да повтаряме опитите, за да увеличим вероятността — отвърна нетърпеливо тя. — Може би тъкмо затова исках да забременея от теб. Исках част от мъжа, когото обичам, да продължи да съществува и след него, исках да прегърна детето му. Егоистично, нали?

Той помисли над думите й. Хвана ръката й, която се плъзгаше под халата му.

— Има още неща за казване, маргаритке. Например това, че не можеш просто така да ме хвърляш в леглото всеки път, когато поискаш.

Тя се усмихна и се отдръпна от него.

— Твърде голям си, за да те хвърля където и да било, Соломон — каза тя и се върна до леглото.

— Не можеш да ме имаш там, където ме хванеш, маргаритке.

Ризата й се разтвори и устата му пресъхна при гледката на бялата й гръд.

— Кой може да ме спре? — обади се тя и започна да разкопчава ризата. — Ела тук, любими, и ми разкажи как ще отглеждаш пшеница и добитък, как ще плачеш, когато Гарнет порасне и ни напусне, и как ще седиш с мен на верандата, когато остареем. Кажи ми как ще отглеждаш цветя за мен и колко много ме обичаш. Разкажи ми за лунните лъчи, за слънчевата светлина, за маргаритките в ливадата, а аз щети кажа, че те обичам и че мога да гризна ухото ти.

Соломон се покашля. Желаеше я безумно. Кайро бе обрисувала картината, която той носеше в сърцето си; в изражението на лицето й виждаше любовта й и този път не се опита да прикрие своите чувства. Кайро беше жената на живота му, най-добрата и единствената. Пред тях щяха да се изправят много трудности, но те щяха да ги посрещнат заедно и да се справят с тях.

— Знаеш как ми действа езикът ти. Трябва да си по-внимателна.

— Любими. Ела тук и ще си поговорим за това. — Кайро съблече ризата и легна.

Отвън вятърът свиреше. Сърцето на Соломон прескочи един удар, когато Кайро го погледна.

— Соломон, вече знам, че мечтата на Бърнард не е моя мечта. Обичам те. Мислиш ли, че ще можем да променим условията на сделката и да продължим срока за цял живот?

— Дадено — каза просто той, устремен към нея и към общото им бъдеще.