Сватбен хазарт

ГЛАВА 13

Бланш гледаше Джоузеф, който яздеше към нея. Беше познала в него сина си още в момента, когато видя тези блестящи сини очи, излъчващи гордост. Щеше да се постарае да му помогне и сега, както тогава, когато беше още съвсем мъничко бебе.

Кип беше тръгнал обратно към ранчото, но там щеше да открие, че Едуард го няма. Тя беше изпратила Едуард, преди да отиде до хълма, за да чака.

— Майко — каза сериозно Джоузеф, когато застана пред нея.

— Как разбра? — прошепна тя. Цялата трепереше.

— Очите ти са същите като моите. Мъжът ти каза, че съм твое дете. Този, когото наричате Едуард, е негов син, а този, когото наричате Кип, е син на Соломон. Ти си специална жена, щом раждаш само синове — каза той и в гласа му прозвуча гордост.

Сълзи замъглиха очите й. Той беше толкова млад, а вече бе видял толкова много. Това момче, нейният син, се гордееше с нея. Единствената, която обикновено беше мразена и презирана.

— Аз… аз съжалявам за сестра ти, Джоузеф.

— Ти обичаш синовете си. Недей да плачеш заради мен, майко. Към мен са се отнасяли добре.

Тя докосна ръката му и усети силата и напрежението, които го изпълваха, макар че външно изглеждаше съвсем спокоен.

— Джоузеф… — моля те… недей да оставаш тук. Те ще те убият. Аз няма да мога да те защитя…

— Да ме защитиш за втори път ли, майко? — В гласа му прозвуча топлота.

Той беше толкова млад и силен, изпълнен с живот. Сърцето й плачеше за времето, което бяха изгубили. Тя бръкна в чантата на седлото си и извади една кесия с монети.

— Джоузеф, вземи това и си върви — помоли тя, макар да знаеше, че той няма да вземе парите.

— Разкажи ми за баща ми — каза тихо той.

Бък. Мразеше го за това. Мразеше го за това, в което я беше превърнал… за това, че я принуждаваше да има любовници…

— Казваше се Уилям. Беше добър човек — каза тя откровено, спомняйки си с добри чувства за Уилям и как бе търсила горещата, страстна любов на Соломон, а получи нежността на Уилям. — Той умря заради мен…

— Заради мен — поправи я Джоузеф. — Нали? Но въпреки това ти си успяла да ме опазиш жив.

В съзнанието й изплува споменът за огромните ръце на Бък, протегнати към малкото вратле на новороденото. Как му се беше молила да й позволи сама да убие бебето, но знаеше, че щеше да направи всичко възможно, за да запази живота му.

— Да се откажа от теб, беше най-трудното нещо в живота ми.

Само два часа, след като бе родила Джоузеф, тя бе пребита от мъжа си, но намери сили да прегърне бебето си, да яхне коня и да препусне далеч от ранчото. Слаба, изплашена и със сълзи в очите тя бе успяла да намери една индианка. Бланш си пое дълбоко въздух и затвори очи. Освен болката почувства и известна гордост. Тя беше Бланш Натсън и беше оцеляла, точно както бе успяла да спаси живота на сина си.

— Моля те, Джоузеф, върви си.

Той вдигна глава и сърцето на Бланш се изпълни с майчинска гордост. В здрача Джоузеф толкова приличаше на баща й — силен и почтен. Опита се да преглътне сълзите, но те напираха.

— Ето. Вземи това — прошепна тя и пусна една голяма монета в дланта му. Беше продупчена, за да се носи на врата, и беше единственото нещо, останало й от Уилям. — Беше на баща ти. Те го убиха.

После, тъй като той не се бе опитал да я съди, не бе търсил злото в нея, тя свали златната огърлица от врата си и я пъхна в ръката му.

— Аз съм твоя майка и искам да си в безопасност. Иди в Канада и остани там.

— Не мога, докато не разбера, че за сестра ми е отмъстено — отвърна просто той. — Няма да издам тайната ти — добави и приближи ножа си към лицето й.

Бланш затвори очи — Джоузеф не би могъл да й причини повече зло, отколкото й бе причинил Бък… Може би заслужаваше да получи наказанието си от сина, от който се беше отказала.

— В сърцето ми винаги е имало място за теб, но обичам и Едуард — каза тя и трепна, когато ножът на Джоузеф се плъзна в косата й и отряза един черен кичур.

— Ще запазя това за децата си, майко — каза той, преди да се метне на коня си. Пъхна кичура в една кожена кесийка и й кимна за сбогом.

Бланш го гледаше как се отдалечава, за да отиде при Соломон, който щеше да се грижи за него.

После падна върху коравата земя на прерията, сграбчи сухата трева и се разрида.

Сцената, която се бе разиграла в ранчото на Натсънови, не излизаше от главата на Кайро, докато бяха при шерифа, а и после, когато отиде да нагледа салона си. Мислеше за Кип, който бе изглеждал страшен и опасен, изправен пред Дънкан.

Ако нямаше брада, Соломон щеше да изглежда по същия начин. Тя се замисли за формата на челюстта и брадичката му, на челото му под чорлавата коса. В страстта си бе галила лицето му, бе махала косата от челото му, за да открие, че чертите му са отпечатани върху младото лице на Кип.

Яздеха обратно към ранчото — Кайро, Соломон и Джоузеф. Куигли изтича да ги посрещне. На главата му имаше червен тюрбан.

Старият бизон измуча и разтърси рогата си, привлечен от червения цвят.

Ужасеното изражение на Куигли ги накара да преглътнат смеха си.

— Гарнет изчезна — прошепна дрезгаво той и преглътна. — Търсих я навсякъде. Тъкмо приготвях вечерята…

— Кога? — прекъсна го Соломон. Избуха бухал.

Страхът скова тялото на Кайро.

— Търсих я в продължение на четири часа. Следите й водеха към един храсталак, а там имаше и следи от коне — единият с нащърбена подкова — и после нейните следи изчезнаха. Продължавах да ги търся, когато ви видях да се приближавате.

Изведнъж огромното тяло на Куигли се сгърчи и той падна на земята. Започна да повръща. Преди Кайро да стигне до него, той изпадна в безсъзнание.

— Припадна — каза тя, слагайки ръка на челото му. — Помогнете ми да го занесем в къщата.

Половин час по-късно Соломон сложи в чантата на седлото си храна и топли дрехи за Гарнет.

— Идвам с теб — казаха в един глас Кайро и Джоузеф, после се спогледаха.

— Ти си жена — заяви Джоузеф с тон, който ужасно я подразни.

— Аз съм единствената майка на това дете — каза тя строго.

Соломон напълни една газена лампа.

— Джоузеф, оставаш тук. Искам да помагаш на Кайро. Ако я оставя сама, ще хукне в нощта и ще се изгуби…

— Но ти… — започна Кайро, но видя силната умора и болката в очите на Соломон. — Да. Ще остана тук, а ако Кип дойде, след като заведе Едуард при шерифа, ще го помоля да помогне за издирването на Гарнет.

Соломон кимна и излезе.

Кайро премига и го последва. Настигна го тъкмо преди да се качи на коня си.

— Вземи ме със себе си, ти, упорит кучи…

Соломон я сграбчи и я притисна силно към себе си.

— Топли леглото ми — каза той, преди да впие устните си в нейните.

Кайро се потопи в целувката, това беше талисманът й против злото. Конят на Соломон можеше да се спъне, можеше да бъде застрелян… Тя си пое въздух.

Затвори очи и сграбчи ризата му.

— Само недей да се губиш и не прави нищо, с което можеш да ме посрамиш. Доведи Гарнет вкъщи и недей да убиваш никого, нито пък се оставяй да те застрелят. И недей да късаш новите си дрехи — изстреля бързо тя, преди да обвие отново ръце около врата му и да впие устни в неговите.

— Аз ще се грижа за жена ти — каза Джоузеф, който също беше излязъл.

Той я изгледа продължително и Кайро изпита чувството, че сърцето й ще изхвръкне от гърдите.

— Пази се, мистър Улф — прошепна тя и стисна ръцете си, за да не го прегърне отново. — Иначе ще ти се разсърдя… и… — Тя изтри сълзите, които рукнаха от очите й. — И ако това ти отнеме повече от една нощ, не забравяй, че Гарнет обича намазана филия с масло и мармалад и… — Тя преглътна и хвана ръката му. — Намери Гарнет и се връщай бързо. Кажи й, че я обичам и че я чакам.

— Добре. — Той кимна и препусна в нощта. Кайро погледна към Джоузеф, който явно не се чувстваше удобно при гледката на плачеща жена.

— Тревожа се за Гарнет. Като прибавиш и това, че ненавиждам Соломон, имам достатъчно причини за сълзи. Той опропасти живота ми. Ще ми трябват поне две години, за да възстановя това, което ми отне. — Тя полагаше огромни усилия да не хълца. — О, моля се на бога да я намери.

— Той ще намери момичето. Но твоят дух има нужда от неговия — каза тихо Джоузеф.

— О, не. Имам нужда от Ню Йорк, не от Соломон Улф. А също така искам да знам, че Гарнет е в безопасност — отвърна с треперещ глас Кайро и изтича в къщата, за да се наплаче.

— Ти, миризливо подобие на скункс. Развържи ме! — извика Гарнет веднага щом успя да изплюе кърпата, с която беше запушена устата й.

Едуард Натсън яздеше пред нея и държеше въжето на коня й.

— Млъквай, хлапе, или отново ще те напъхам в чувала.

Гарнет се втренчи в него.

— Само се приближи до мен и ще си платиш за всичко — заплаши го тя.

Едуард я бе подмамил с един бонбон и й бе нахлупил чувала на главата. Но си получи заслуженото, защото Гарнет усети вкуса на кръв още първия път, в който го захапа. Един болезнен удар в слабините му й бе помогнал да възвърне гордостта си, а и му бе дал добър урок.

— Какво си мислиш, че правиш с мен? Това няма да хареса на мама и татко. Ти познаваш татко, нали, Едуард? Ако знаеш само как ще те напляска. О, той наистина ще побеснее. Наистина. И освен това съм малкото съкровище на мама, а тя прави много добрини на жените и децата, с които мъжете се отнасят зле. Хората я обичат и ако ги помоли да те набият, те ще го направят.

Едуард се завъртя леко на седлото.

— Хлапе, ти наистина ли си мислиш, че те търсят? Правя голяма услуга и на двамата, като те разкарвам, за да не им пречиш.

Гарнет забеляза злобната му усмивка. Никога не беше смятала, че пречи. Може би бебетата не идват, когато другите деца се пречкат прекалено на родителите си.

— Едуард, ти въобще не ми харесваш.

— О, хлапе, толкова ми е мъчно. Направо ще се разплача.

Тя разгледа ширналата се равна прерия. Едуард беше единственият възможен източник на информация в момента.

— Едуард, мислиш ли, че хората могат да правят бебета, ако наоколо има други деца?

Той отново се ухили.

Значи беше истина, реши Гарнет. Просто трябваше да оставя по-често мама и татко насаме. Те ще тръгнат след нея веднага щом намерят медальона, който бе закачила на един храст.

— Едуард, реших да ти позволя да ме отведеш на това пътешествие, но ако само още веднъж се приближиш до мен, ще ти откъсна мръвка.

Едуард потри вече изпохапаните си ръце. Размърда се на седлото — мъжките му атрибути го боляха. Погледна назад към момичето, което беше по-зло от Дънкан и вуду-вещиците, взети заедно. Да си отмъсти на Соломон Улф, като вземе хлапето му, в началото изглеждаше добра идея. И все още беше, ако намереше начин да се справи с хлапето.

— Да. Трябва да остават сами.

— Така ли мислиш? — попита невинно тя.

— Да. Трябва да ги оставяш по-често насаме. Те не са имали меден месец.

Лъжата лесно излезе от устата му. Не беше наранил детето и не искаше да го убива. Просто искаше да разтревожи Соломон Улф. Щеше да отведе хлапето толкова навътре в Канада, че Соломон доста трудно щеше да я открие. Смяташе да я продаде, но така, че да привлече вниманието, докато самият той се отдалечи. И докато Улф търси момичето — а то беше доста устато и без съмнение щеше да привлече вниманието — Едуард щеше да се върне и да унищожи ранчото на Улф. Посегна към ножа си с позлатена дръжка и откри, че го няма. Погледна подозрително към хлапето. Без съмнение имаше бързи ръце, това го бяха разбрали всички.

— Добре. Това пътешествие започва да ми харесва. Развържи ме и ми дай малко бонбони. А ако не спрем скоро, ще напикая седлото и дисагите ти. В тях има дрехи.

— О, хлапе, само това недей да правиш. — Едуард се върна при нейния кон и сряза връзките на ръцете й.

— Помогни ми да сляза — каза тя. — Веднага!

— Само да ме ухапеш, и със сделката ни е свършено. Ще трябва да се върнеш вкъщи — внимателно каза Едуард.

— Не. Не и аз. Аз съм тръгнала на пътешествие. Така мама и татко ще могат да си направят бебе.

Юлският следобед беше много горещ. Кип се наведе напред на седлото. Наблюдаваше Кайро, облечена в копринената си пижама, как носи кофи с вода в малката градина.

Куигли седеше под сянката на един чадър. Кървавочервеният му кафтан и тюрбан блестяха на слънцето.

Кип се усмихна тъжно и накриви шапката си. Не беше толкова изморен от преследването на Едуард, че да не спре и да се наслади на гледката пред себе си. Кайро и Джоузеф работеха под жаркото слънце, докато Куигли четеше списание за мода.

Едуард беше изчезнал, а майка им го защитаваше.

Кип се тревожеше за майка си, за мълчанието й, за дългите часове, които прекарваше в пиене. Бланш се движеше като сянка и не излизаше от спалнята си. За двата дни, откакто го нямаше Едуард, се беше състарила с десет години, тънки бръчици обкръжиха очите и устата й. Нервите й бяха опънати до скъсване, а Дънкан неспирно я тласкаше към пропастта, от която никога не би могла да излезе.

Дънкан знаеше къде е Едуард. Те двамата винаги знаеха къде се намира другият, както кучета от една глутница. Гарнет беше отвлечена, а Едуард го нямаше. Той беше достатъчно подъл, че да си отмъсти чрез едно дете. Според досегашния опит на Кип, когато Едуард го нямаше, предстояха неприятности.

Соломон беше оставил Кайро на грижите на Куигли и Джоузеф. Кип с неохота се възхищаваше на по-възрастния мъж, на начина, по който се беше справил с положението, когато най-лесното нещо беше да застреля Дънкан.

Едуард със сигурност се беше посъветвал с Дънкан, преди да предприеме това, което беше направил.

Бланш винаги беше защитавала по-малкия си син. Кип й прощаваше, но знаеше, че Едуард трябва да си плати. Майка му толкова се бе променила, откакто видя Джоузеф.

Тези сини очи… Сините очи на Джоузеф много напомняха на тези на майка му.

Конят на Кип се стресна, когато наблизо мина един заек. Кип погледна към храста, където се скри животинчето, и видя, че нещо блести на слънцето върху една от клонките. Скочи на земята.

Медальонът на Гарнет изглеждаше съвсем мъничък в ръката му. Тя винаги го молеше да погледне вътре, да види баба й и дядо й. Той отвори капачето. Обикновената, тъмноока жена излъчваше някаква вътрешна красота. Мъжът беше сериозен. Кип се втренчи в миниатюрата и поглади с ръка брадичката си. Сякаш виждаше своите черти в лицето на дядото на Гарнет… който беше баща на Соломон. Квадратната му челюст беше като тази на Кип, брадичката и блестящите черни очи — също. Очите на Соломон… Очите на Кип…

Кип преглътна и сякаш изведнъж изгуби почва под краката си.

— Соломон… Соломон е… е моят баща — прошепна той и в същия миг в небето над него изкрещя ястреб.

След четири дни Соломон все още не можеше да открие Гарнет. Лежеше до огъня, въпреки че нощта беше гореща. Вече беше на територията на Канада. Пушекът го предпазваше от комарите. Кобилата му беше много отслабнала, въпреки тучната паша. Прекалено много я пришпорваше. Соломон също не беше почивал.

Опитваше се да не мисли за онази мързелива, суетна, безполезна, вечно спореща жена, която обсебваше съзнанието му почти толкова, колкото и детето.

Кайро. Щеше да отиде в Ню Йорк и той не би могъл да я спре.

Изстена. Вдигна дясната си ръка и видя, че трепери. Кокалчетата му бяха подути и натъртени. Беше забравил, че трябва да пази ръката, с която удари оня мъж, който го излъга за Гарнет.

Който и да беше отвлякъл племенницата му, знаеше как да прави фалшиви следи, как да заплашва и да плаща на хората, за да лъжат. След не особено любезното подканване от страна на Соломон, двама мъже си бяха признали, че са го излъгали и описанието на човека, когото бяха видели с Гарнет, отговаряше на това на Едуард. След това жената на един търговец на уиски бе споменала за „хлапе с мръсна уста“, придружавано от метис. Един индианец бе видял метисът да разговаря с някакви трапери и Соломон установи, че е платил на траперите, за да вземат детето.

Гарнет не се бе държала много добре с похитителите си. През четирите дни, откакто я нямаше, беше запалила една палатка и бе изляла цяло буре с уиски. Кълнеше наляво и надясно с клетвите на вуду-вещиците и хората се страхуваха да не се върне. Беше преминавала от ръка на ръка — тези, които я вземаха, след няколко часа вече не искаха да си имат работа с нея.

Соломон разбра, че две индианки са я отвели в някакъв форт Гарнет създаваше толкова неприятности, че никъде не се задържаше за дълго.

Той си спомни загриженото изражение на Кайро и молбата й да върне детето вкъщи.

Кайро му липсваше, въпреки че непрекъснато си обещаваше, че няма да мисли за нея.

— О, по дяволите — промърмори той.

Трябваше да направи нещо, за да заспи по-бързо и да спре да копнее за нея.

Лежеше на твърдата земя, сложил глава на седлото си, комарите бръмчаха около него и той се опитваше да заспи. След един неспокоен половин час, изпълнен с фантазии за Кайро, той отново изпсува и седна. Извади хартия и молив от чантите на седлото си.

Нагласи хартията така, че луната да я осветява, и написа: „Когато не съм до теб, ме боли от самота.“ Поклати глава и продължи: „Когато слънчевите лъчи блестят върху водата и вятърът брули прерията, аз мисля за прекрасните ти очи.“ Макар и думите да не звучаха като тези в пиесите, които бе гледал на запад, те бяха негови — прости, но искрени.

Отново поклати глава. Отново си помисли за Гарнет. Не можеше да заспи, а за да помогне на племенницата си, трябваше да е отпочинал.

Искаше да напише нещо за устните на Кайро, но тъй като не му дойде нищо на ума, той написа друго: „Когато ме погледнеш с тъмните си, жадни очи, сърцето ми подивява. Ти се тревожиш за Гарнет. Аз също. Ще я открия, не се безпокой. И после ще я доведа вкъщи при теб.“ Тялото му се напрегна. „Двете ягодки на гърдите ти са най-сладките, които съм вкусвал. Никога преди не съм опитвал жена по този начин. Никога не съм искал.“ После написа едно обещание, което възнамеряваше да спази: „Някой ден, маргаритке, ще те накарам да го приемеш съвсем бавно и няма да бързам толкова; може би тогава ще разбереш какво има в сърцето ми.“

Соломон си пое въздух и стисна устни, за да спре стенанието, което се надигаше някъде от дълбините на съзнанието му. „Ще те сложа да легнеш на поляна с маргаритки и ще те покрия с тях. Ще вкусвам ягодките ти…“

— О, по дяволите!

Соломон вече беше сигурен, че Кайро Браун Улф най-после го е накарала да полудее. Погледна към скицата, която беше надраскал — големи, топли очи, кръгли гърди с тъмни точки в средата и къдрици между краката Взря се в скицата, която трябваше да му послужи като портрет на любимата. Сгъна листа и го пъхна в джоба си, но отново го извади. Погали вълнистата коса, която беше нарисувал. Вятърът на Монтана бе развял косата й, когато му каза да доведе Гарнет вкъщи. Щеше да го направи или да умре.

Соломон се усмихна, изненадан от нежността, която го изпълваше. Мислеше си как ще започне да я целува от пръстите на краката и нагоре, докато стигне онова горещо влажно място.

— О, тя ще бъде шокирана — прошепна той.

Тялото му се напрегна, за да се противопостави на желанието, което го изпълваше. Дори след като се бяха любили, той искаше да започнат отново и да шепне в ушите й нежни думи.

Но нежните думи не бяха за него. Беше направен от закалена стомана и роден да умре сам, без да има никой, който да тъгува за него. Написа бързо:

Прибра листа и сложи още дърва в огъня.

— Приятните мечти не са за теб. Единственото, което трябва да направиш, е да намериш Гарнет и да живееш достатъчно дълго, за да я отгледаш. Каубой, трябва да спреш да мислиш за мисис Кайро Улф.

Той сложи ръка на джоба върху сърцето си, където бе прибрал листа, и се насили да не мисли за нищо.