Сватбен хазарт

ГЛАВА 1

Форт Бентън, Монтана,

май, 1881 г.

— Покажи ни малко добра игра, Кайро — извика Дъд Харпли от тълпата, която я беше заобиколила.

— С удоволствие, момчета — отвърна тя.

Мъжете й направиха път. Нейната стара приятелка — масивната махагонова маса за билярд — я чакаше в средата на игралния й дом — „Палатът на Кайро“. Тя погледна към Харви Мъртъл с ленива усмивка.

— Приготви ли парите си, Харви?

— Може би тази вечер ще те победя — отвърна той и се усмихна похотливо.

Кайро докосна рамото му с ветрилото си.

— Може би.

Щеше да измъкне цялото съдържание на джобовете му и да го даде на жена му. Следващия път, когато Прис Мъртъл дойдеше пребита от бой на задната й врата, Кайро щеше да й даде парите и да я изпрати надолу по реката.

Кайро надигна полите на елегантната си синя вечерна рокля, когато мина покрай един мъж с мръсни дрехи и се намръщи.

— Бръснарницата е отсреща. Можеш да се избръснеш и да се измиеш и тогава да се върнеш — каза тя любезно.

Когато вдигна глава, лампите осветиха русата й коса. Усмихна се на мъжете, които бяха дошли да я видят — Кайро Браун, Кралицата на билярда, изкусен играч и дама от класа. Кайро докосна един кичур, който се спускаше по слепоочието й, и огледа империята си — едно преуспяващо царство, изградено с добри удари с щеката, с чар, търпение и решителност. Беше се борила с мъжкото общество на играчите на билярд и бе успяла да си изгради репутация на добър играч. Сега те вече не й досаждаха, освен когато играеха от време на време с нея, за да я изпитат. Повечето от професионалните играчи на билярд не обичаха да играят с жени — смятаха, че това е под достойнството им. А сега това беше нейната империя. Мъжете вече плащаха, за да дойдат в бизнеса й, да ядат в ресторанта й, да пият в бара й, да играят на нейните билярдни маси. Плащаха си да я видят как играе с тези, които са я предизвикали.

Ледовете по Мисури се бяха разтопили и вече можеше да се пътува. Мъжете се нуждаеха от развлечение и го получаваха… на съответната цена.

„Палатът на Кайро“ беше препълнен — някои пиеха на бара, други играеха карти, трети очакваха да видят играта й. Из въздуха се носеше аромат на скъпи пури, добро уиски, бира и миризмата на току-що изкъпани и избръснати мъже.

Тя се промъкваше през тълпата, като приемаше комплиментите със заучена усмивка. Тези мъже идваха да я видят и тя им даваше това, за което си плащаха — изискани маниери и лъчезарна усмивка — всяка вечер, с изключение на неделя.

Куигли вървеше до нея — огромен и внушителен в костюма си на иконом. Очите му оглеждаха мъжете, търсейки някакъв повод за тревога. Мъртъл беше известен с това, че винаги създава неприятности. Кайро му позволяваше да идва, защото често му взимаше парите, които използваше, за да помага на жени и деца, дошли при нея за помощ. Докато навсякъде в града царуваха грубостта и мръсотията, Кайро изискваше елегантност, добри маниери и пълни джобове.

Тя поглади с ръка масивната махагонова маса. Бяха стари приятелки — тя и тази маса. Като използваше разумно уменията си, щеше да се измъкне от този граничен град на Мисури и да заживее в нюйоркското общество. Триъгълник от червени топки я очакваше върху зеленото платно. Тя обичаше тези малки топки и звука, когато се удряха една в друга или влизаха в кожените джобове на масата.

Тя обичаше билярда и предизвикателството, което той отправяше.

Кайро размаха ветрилото си и разгледа мъжете. Тя беше практична жена и знаеше как да поддържа иначе скромната си външност — да подчертае кехлибарените си очи, да удължава фигурата си с подходящи рокли. Мъжете идваха само да я видят, да зърнат едно същество от друг, по-различен свят и докато те се наслаждаваха на външността й, тя увеличаваше състоянието си.

Беше платила скъпо за уменията си и за „Палата на Кайро“ и в момента нищо не можеше да я спре. Вече беше краят на май. До следващия май тя щеше да е опаковала багажа си и щеше да пътува надолу по Мисури към Сейнт Луис. Там щеше да прекара още една година, трупайки пари, които щяха да са й необходими за Ню Йорк.

Хвърли един поглед към стрелеца, който се беше подпрял на стената, пъхнал палци в колана си. Наблюдаваше я. Беше виждала стотици подобни мъже със студен поглед.

Пари. Злато. Джобовете на мъжете, които минаваха през този граничен град, бяха претъпкани с тях. Миньорите, търговците на кожи и фермерите във Форт Бентън предлагаха много възможности за една предприемчива жена.

Кайро взе щеката и погали върха й. Това беше нейната стихия. Знаеше как да играе билярд и как да кара мъжете да залагат и да губят. Тя прокара парчето талк по върха на щеката. „Не твърде много, момиче. Внимавай върху масата да не пада прах“ — така й казваше Бърнард Марчнард преди толкова много години.

Бърнард. Милият Бърнард с вратовръзката си, брокатената жилетка и монокъла. Обеднелият английски благородник, който беше виждал и по-добри времена. Впечатлени от изискаността му, каубоите му засвидетелстваха уважението си и той го използваше. „Очаровай тълпата, момиче, и после им вземи златото.“

Тя се усмихна леко към заобикалящите я мъже и се зачуди колко ли ще спечели тази вечер. Може би нямаше да е малко.

Кайро застана до ръба на масата и се наведе. Сложи едната си ръка върху нея и намести върха на щеката върху пръста си. Играеше като мъж — беше обучена от най-добрия английски играч на билярд на границата.

Тя си пое дълбоко въздух, съсредоточавайки се върху въображаемата линия, свързваща бялата топка с другите петнайсет, образуващи триъгълник върху зеленото сукно.

Затвори очи, като си представи как бялата топка разбива останалите. После отново ги отвори и удари. Бялата топка отиде точно там, където я беше насочила.

В момента не съществуваше нищо друго, освен тя, масата и топките. Бялата топка беше част от нея и изпълняваше точно това, което Кайро искаше. Жената бързо кимна към мъжете, които я окуражаваха, и каза на Куигли да добави още десет топки. Този удар беше труден. Тя дишаше дълбоко, върху горната й устна избиха малки капчици пот.

Куигли изящно потупа лицето й с дантелена кърпичка, ароматизирана с лимонов балсам. Кайро леко се приведе и задържа дъха си точно както я беше учил Бърнард. Двайсет и петте червени топки се втурнаха към кожените джобове на масата, а мъжете нададоха ликуващи викове за своята кралица — Кайро Браун.

Етел Браун, едно мръсно малко момиче, умиращо от глад в бедна ферма в Мисури.

Бърнард бе променил живота й.

— Етел, ще ти измислим име, което ще те направи по-особена. Име, което никой друг няма… Толкова специално, че хората ще го запомнят от първия път, както и самата теб Това е част от играта, скъпа моя — да бъдеш специален и да го знаеш. — Така й беше казал Бърнард, докато я наблюдаваше как тъпче храна в устата си. — Винаги съм харесвал град Кайро. Точно така. Сега ти вече се казваш Кайро.

Кайро си пое дълбоко въздух. Нищо не можеше да я върне в ужасното бедно минало. Само след една година щеше да бъде в Ню Йорк…

Усещаше мириса на парите в стаята. Те щяха да я заведат в Ню Йорк. Щеше да ходи на опера, да се движи в отбрано общество… Щеше да опита всичко, за което й бе разказал Бърнард. Щеше да пътува из Европа — Италия, Виена, Париж…

Кайро се усмихна на мъжете, чиито лица грееха. На тях не им се позволяваше да играят на тази маса, нито пък с тези топки. Те бяха само за нея. Другите използваха масите и щеките, които бяха с по-ниско качество, а когато искаха да я предизвикат, тя просто чакаше.

А тя знаеше как да чака. Да чака баща си да продаде конете, които отглеждаше. Да чака трохите да напълнят празния й стомах.

Куигли махна червените топки и сложи на масата три от слонова кост — едната пред нея, другите две — в далечния край на масата. Кайро внимателно проучи положението им. После се наведе над масата и удари топката пред себе си, която бавно се насочи към другите две, удари ги и ги изпрати в противоположни джобове.

Тя си пое дълбоко въздух, задържа го, затвори очи и когато отново ги отвори, срещна студените черни очи на стрелеца. Той бързо премести погледа си към деколтето й.

Веднага разбра, че е от онези, които развяват мъжествеността си като знаме — „Физиката на жените не е подходяща за игра на билярд“, „Жените са твърде слаби, за да играят добре“, „Техните бавни умове не могат да разберат сложните физични закони, които са необходими за билярда“.

Кайро се взря в непознатия и изпита силно желание да му докаже, че греши.

Куигли сложи три топки от слонова кост близо една до друга. Ударът беше труден и изискваше голямо умение.

Кайро присви очи към непознатия. Искаше да му каже, че тя е най-добрата тук и че е спечелила репутацията си с уменията си, но не с тези в леглото.

Посвети удара на учителя си, Бърнард, и се съсредоточи. Направи всичко перфектно и одобрителните възгласи на мъжете заглушиха обичайните за този час изстрели откъм улицата.

Кайро забеляза, че високият стрелец е дошъл по-близо. Чертите на лицето му бяха дълбоко изсечени, косата му сивееше на слепоочията. Под гъстите черни вежди очите му бяха някак премрежени — той явно трудно разкриваше истинските си чувства. Скулите му бяха високи, имаше добре подрязана малка брадичка.

Кайро беше виждала и друг път такива устни. Мъжът можеше да бъде на трийсет или петдесет, но устните му сякаш никога не се усмихваха. Напомняше й за някого… скулите, тъмната кожа, тези тъмни вежди над нос, който е бил чупен неведнъж.

Черното му отиваше. Ризата и панталоните му бяха виждали и по-добри дни, коланът му беше изтъркан. Ботушите му скоро щяха да се скъсат съвсем.

Не се остави на неспокойствието да я завладее. Беше срещала много хищници през живота си. От чувства не се изкарваха пари. Тя се обърна към мъжете с известната си студена усмивка и зададе въпроса, който задаваше всяка вечер, с изключение на неделя:

— Някой иска ли да играе? — Усмивката й стана по-приятна. — За пари, разбира се.

Високият стрелец очевидно се подразни и очите му засвяткаха. Мъжете не забелязаха малкото дете, което стоеше до него.

Кайро благодари на Матю Джоунс за похвалата и отпи от чашата, която й подаде Куигли. Не допускаше деца в салона си, но в това момиче имаше нещо — начинът, по който стискаше края на дрехата на стрелеца, беше особено трогателен.

Непознатият очевидно беше ядосан. Кайро се усмихна леко и реши, че ще позволи на детето да остане.

Момичето й напомняше за самата нея като дете. Трябваше да полага големи усилия, за да оцелее. Беше се опитвала да откъсне баща си от удоволствията му, от залагането и търговията с коне, които тя бе отгледала… Може би това дете щеше да успее там, където Етел не бе успяла.

Стрелецът и момичето си размениха един бърз поглед и детето изкриви лице, сякаш щеше да се разплаче. Изражението на високия мъж се промени и той кимна нетърпеливо. После бавно си пое въздух, разкрачи крака в стойката, която заемат стрелците, и се загледа в Кайро.

Предизвикателно. Беше виждала този поглед много пъти и изпитваше голямо удоволствие да дава уроци на мъжете как да губят. По гърба й полази тръпка, пулсът й се ускори. Всичките й сетива й подсказваха, че това бе мъжът, който щеше да играе с нея тази вечер.

— С голямо удоволствие ще играя с някой от вас, джентълмени.

— За мен ще е голяма чест, мис Кайро — каза Бенджамин Дав.

По челото му блестяха капки пот. Той беше само едно момче, което се опитваше да се държи като мъж. Тя го победи набързо и почти изпита съжаление, когато Куигли му взе парите. Бащата на Бенджамин нямаше да е много щастлив утре. Разбира се, той нямаше да излее гнева си върху Кайро, защото тя знаеше, че поддържа връзка с чужда жена.

Кайро отново погледна към тълпата — стрелецът и момичето стояха точно под лампата. Детето току-що бе пребъркало джоба на един каубой и стрелецът взе монетата и я подаде на човека, сякаш случайно беше паднала. После каза нещо на момичето. Кайро изпитваше симпатии към детето, особено й харесваше начинът, по който гледаше стрелеца.

После Кайро победи Руфъс Бейлър, английски благородник, озовал се по незнайно какъв начин на западната американска граница, който определено се опитваше да пропилее цялото състояние на семейството си.

— Джентълмени, сигурна съм, че някой от вас наистина иска да ме победи. — Кайро се прозина леко.

Непознатият излезе напред и я погледна настойчиво.

— Да? — каза Кайро, подразнена от мълчанието му. — Искате ли нещо? — Тя бавно огледа износените му дрехи и ботуши. — Залозите тук са високи — промълви тя и погледна към момиченцето, което присвиваше очи към нея.

То дръпна колана на стрелеца. Той се намръщи и се наведе да чуе какво ще му каже. После промърмори нещо с дълбокия си, звучен глас и детето прехапа долната си устна.

— Е, тя наистина изглежда като изискана курва — промълви детето.

Кайро мързеливо повдигна вежди. Мъжът отново се обърна към нея. Тъмните му очи се втренчиха в лицето й и тя се размърда неспокойно. Малко мъже се осмеляваха да я гледат така.

— Искате ли да играете? — попита тя небрежно. Без да откъсва поглед от очите й, мъжът бавно свали колана с пистолета си и го сложи на зеленото сукно.

Кайро забеляза дълбоките белези по китките му.

— Това ли е залогът ви? — попита тя с добре премерено презрение в гласа.

Той кимна бързо. В погледа му за миг проблеснаха гордост и арогантност. След това свали верижката от врата си и захвърли една венчална халка на масата.

— Това е всичко, което има, лейди — обади се момичето и непознатият бързо сведе поглед към него. Детето очевидно въобще не се страхуваше, защото отвърна на погледа му без капчица смущение.

— Ами, това е всичко. Тъкмо слязохме от онази проклета лодка. Знаете ли, че този град има само една улица? Джентълмените тук нямат златни зъби — отбеляза то високомерно.

Кайро разпъна ветрилото пред лицето си, за да скрие усмивката си, и погледна над него към мъжа. Той явно не одобряваше приказките на момичето.

— Трудни времена, а? — попита тя, без дори да се опитва да прикрие колко й е забавно.

— Вие само да приказвате ли можете? — провлачи той.

Мъжете, които я предизвикваха, често бързо бяха научавани да внимават с обноските си, помисли си Кайро, в опит да прогони лекия гняв. Този мъж не знаеше как се разговаря с една лейди и сега трябваше да се научи. Тя прикри нарастващото си раздразнение с лека усмивка.

— Много добре. Аз ще заложа това.

Тя кимна към Куигли, който хвърли на масата една малка кесийка, пълна със златен прах.

— Нали знаете как се играе? — В гласа й звучеше отегчение.

— Ще се опитам — смутолеви той.

— Добре. Ще ви помоля да не ръсите прах от талка върху масата. И се опитайте да не разкъсвате сукното. Много е скъпо, от Белгия. Ако искате, можем да помолим някой да ни бъде съдия.

Той поклати глава.

Кайро погледна към момиченцето и отново си припомни миналото.

— Куигли, донеси на това сладко малко момиче чаша мляко и нещо за ядене. — Кайро хвърли един поглед към непознатия и се усмихна. — Нямаш много време, Куигли, затова побързай.

Куигли погледна към момиченцето.

— Ще пожелае ли малката лейди да дойде в кухнята? — попита той с английски акцент и детето зяпна от учудване.

— По дяволите, не — отвърна смело тя и сграбчи ръката на непознатия. — Искам бира. С пяна.

— Ще пие мляко и аз ще го платя — каза глухо мъжът и леко вдигна глава.

Сложи ръка на рамото на момичето, разтърси я леко и кимна към една маса. Тя си пое дълбоко въздух, сви драматично рамене и тръгна към масата, сякаш беше гилотина. Тръсна се на един стол, подпря глава на юмруците си и се втренчи в него.

— Донеси й един поднос, ако обичаш, Куигли — каза Кайро. — Може да яде на масата. Това ще отнеме само минутка. — После се обърна към непознатия. — Тъй като нямате собствена щека, може би ще пожелаете да си изберете някоя от тези. — Тя посочи към стената. — Щеките в моя игрален дом са много добри.

Усмихна му се леко. Високият му ръст я дразнеше, главата й достигаше едва до брадичката му. Обясни му правилата, по които щяха да играят.

Соломон я гледаше арогантно с безизразните си очи, които се взираха в нея, сякаш виждаха неща, които тя не би искала никой да види, но тя беше точно тази, която ще го научи на добри обноски. Той щеше да удря твърде силно, а сукното беше бързо и тя щеше лесно да го победи.

Соломон поглади скъпата щека, опита върха й и леко го потърка с шкурката. Сукното беше бързо, което даваше предимство на жената, и той трябваше да удря по-леко. Кайро Браун направи жест с ръка към масата, подканяйки го да започне пръв.

— Защо не се поотпуснете? И ако обичате, постарайте се да не повредите платното — каза отчетливо тя.

Той кимна бързо. Ръцете й явно не бяха виждали тежка работа, кожата беше гладка и мека, ноктите — добре оформени.

Соломон погледна към Гарнет, която тъпчеше храна в устата и джобовете си. До нея седеше огромният телохранител на Кайро. Ръцете му в бели ръкавици лежаха на коленете му.

Гарнет имаше нужда от храна и подслон, а Соломон току-що бе заложил единствените си ценни вещи. Револвера си, който беше специален модел, и брачната халка на майка си, която беше единственото нещо, останало от нея. Оул я беше намерил в изгорялата каруца. Беше се надявал да я даде на сестра си.

Кайро започна да обикаля около масата. Движеше се бавно и грациозно. Соломон се наведе и се приготви за удара. Знаеше, че каквото и да правеше Кайро в момента, тя го наблюдаваше. Като котка, която дебне жертвата си, търсейки слабите й места.

Той си пое дълбоко въздух, успокоявайки нервите си — точно както правеше, когато се окажеше пред нечий пистолет.

Погледът му случайно се насочи към гърдите на Кайро. Не бяха много големи, но очевидно бяха хубави. Заля го неочаквана гореща вълна и той се постара да се успокои — нямаше нужда от нещо, което да отвлича вниманието му точно сега.

Погледна към Гарнет. Не можеше да й се довери — би могла да претършува джобовете на всички в салона, без никой да я забележи. Тя му кимна сънливо. Куигли протегна ръка и подпря главата й точно в момента, в който тя заспа на стола.

Около Соломон се носеше уханието на скъпия парфюм на Кайро. Той я погледна в очите. Това бяха очи на хищник, макар че тя доста успешно го прикриваше зад тъмните си мигли. Облиза устни и той се зачуди колко ли мъже са се разсейвали от извивката им. Или пък от двата заоблени хълма, които изпълваха деколтето й.

Не му харесваше чувствената тръпка в слабините. Беше твърде стар, твърде изхабен, за да изпитва желание да прегърне женско тяло.

Кайро му хвърли бърз поглед, който нямаше нищо общо с флирта. По-скоро това беше преценяващият поглед на противник. Усмихна му се.

— Ще ти помогна с прехраната на детето. Може би в града ще се намери някоя работа, с която да успееш да си изплатиш револвера… въпреки че е доста стар и би могъл да се опиташ да си купиш нов. — Тя приглади гънките на полата си. — Как се казваш? Бих искала да знам с кого играя.

— Соломон. Соломон Улф — добави той, спомняйки си колко горд бе баща му с фамилията си. Искаше и Гарнет да знае, че е наследница на горд род. Надяваше се, че ще успее да я научи на това, преди съдбата да ги раздели.

Кайро протегна ръка, за да го докосне, както правеше с всички мъже — да го обезоръжи. Но той хвана китката й.

— Не.

Тя красноречиво повдигна вежди. После се намръщи, защото той задържа ръката й прекалено дълго.

— Ще си платиш за това, мистър Улф. — Очите й заблестяха, а по бузите й изби червенина.

Соломон не пренебрегна заплахата й. Той никога не подценяваше противниците си, независимо от пола им. Погледна към вената, която пулсираше на врата й, после плъзна поглед към гърдите й.

Кайро си пое рязко въздух и той я погледна в очите. Беше успял да я подразни. Усмихна й се леко, подигравателно.

— Да започваме — каза изведнъж тя. В гласа й можеше да се долови гняв. Взе една кърпа и избърса ръцете си, после я хвърли към Соломон и взе щеката си. — Казах да започваме — повтори тя дрезгаво.

Той кимна. Не му убегна лекото нетърпение, което се долавяше в гласа й. Знаеше, че е успял да я предизвика, тя вече гореше от желание да докаже, че е по-добра от него.