Сватбен хазарт

ГЛАВА 15

— Майка ми попречи да подпаля този проклет синеок индианец — каза Едуард, докато Дънкан наливаше уиски в чашата си. Факлите осветяваха пещерата. — Бях приготвил факлите и хората си и тъкмо тръгвах към ранчото на Улф, когато тя ме хвана. Мислех, че отново се е затворила в стаята си, за да плаче и пие, но тя изведнъж изтича от къщата. Когато й казах за плана си, тя започна да крещи. След това оседла коня си и препусна към фермата на Улф. Тя защитава това червенокожо копеле…

Дънкан наблюдаваше почервенялото лице на сина си и се чудеше как е могъл да създаде такъв слабак. Но Едуард беше ключът към Бланш и към имението на Натсънови и Дънкан имаше нужда от него… докато не се подпишат документите, обявяващи го за пълноправен собственик.

— Той се грижи за ранчото на Улф, тъй като и двамата ги няма. Лошо ти се пише, ако изчакаш Соломон да се върне. Сигурно вече са разбрали, че ти си отвлякъл хлапето. Сега е времето да действаш, Еди — Дънкан потупа момчето по гърба, мислейки си колко безхарактерен е синът му.

— Не ме наричай с това бебешко име. Вече съм голям — като Кип и теб. А освен това, едно момче не би могло да се справи с хлапето на Улф. Тя знае как да нарани човек така, че да не може нито да върви, нито да язди. А това не е нормално за едно малко момиче. Извадих късмет, че намерих начин да се отърва от нея. Струваше ми доста, защото тя веднага отвори голямата си уста и започна да проклина и да хапе — Едуард потърка ръката си, белязана от няколко червени полукръга.

Дънкан му се ухили — оставяйки момичето живо, Едуард още веднъж бе доказал, че е слаб.

— Кип е по следите ти. Разбрах, че е ходил в Бат. Дал е дума, че ще те открие и ще те предаде на правосъдието. Винаги е бил любимецът на Бланш. Изправи се срещу него и ще разбереш кого предпочита тя.

Лицето на Едуард потъмня.

— Какво искаш да кажеш? Ние сме братята Натсън.

Дънкан се изсмя.

— Разбира се. Ако така казва майка ти.

— Аз го казвам. Както казвам и това, че ще елиминирам Кип. Той винаги е бил любимецът на майка.

— Ти заслужаваш цялото й внимание. Може би ще мога да ти помогна да измислиш начин да извадиш Кип от играта. Напоследък се движи с онази банда и се говори, че крадат коне. Чух, че някакви хора от планините са купили обратно собствените си коне, и се споменава името на Кип. Ако го обвинят в това, майка ти няма да се гордее толкова с него, нали така? Или пък можем да кажем, че е казал твоето име на онази индианка, след като я е оправил, за да насочи следите към теб, нали така? Сипи си още едно, Едуард — подкани го той, защото знаеше, че момчето става по-смело под влиянието на алкохола. Само след като беше пил, ставаше достоен да бъде негов син.

Тази вечер Бланш беше облечена добре и седеше начело на масата. Остави чашата с вино и погледна към Дънкан.

— Продължавай да криеш Едуард. Особено от Кип. Той е бесен, че Едуард е опозорил семейството му. Честно казано, аз също, но може би имам известна вина за това. От доста време знам, че си оплел момчето в паяжините си.

Дънкан хвърли кърпата си върху чинията, защото знаеше, че лошите маниери я дразнят.

— Той е мой син, Бланш. А един мъж иска да направлява живота на сина си.

— От това, което знам за твоите… приключения, ти имаш и други деца. Остави моето на мира — отвърна хладно Бланш. — Къде е той?

— Добре скрит, както пожела ти. В безопасност е.

Един мъж трябваше да пази тайните си, а неговата пещера в Хайуд маунтинс му вършеше добра работа. Щеше му се да бе довършил Соломон Улф още тогава, когато го беше приковал към стената. Дънкан изплю тютюнев сок в една кристална чаша и зачака Бланш да се развика. Само да успееше да я ядоса, и тя щеше да се прибере в стаята си и да започне да пие. Или пък щеше да го пожелае — той се обзалагаше, че ще е последното — беше минало твърде много време за Бланш.

Тя стисна великолепната дантелена покривка, но запази самообладание въпреки предизвикателството му.

— Дънкан, Джоузеф отказа да изостави задължението, което е поел — да се грижи за ранчото на Соломон. Искам това момче — Джоузеф — да е в безопасност.

Следващите й думи го изненадаха, защото изразяваха точно това, което той беше замислил. Бланш присви очи.

— Ще е много лесно някой да закара откраднат добитък в ранчото на Улф и да излезе така, че Джоузеф е виновен. Искам той да е в безопасност и да е далеч оттук. Ти трябва да се погрижиш за безопасността му, Дънкан, за което ще ти платя добре.

Той се ухили и подигравателно повдигна вежди. Всеки момент тя щеше да му се нахвърли и той чакаше. Щеше да я накара да му се моли.

Лицето на Бланш беше безизразно. Тя го наблюдаваше спокойно, сякаш го виждаше за първи път. Самоувереността на Дънкан се изпари.

— Погрижи се за Джоузеф, ако искаш да запазиш мястото си на управител на ранчото ми. В противен случай можеш да си вървиш. А сега стани от масата ми, Дънкан. Отсега нататък ще се храниш в кухнята с останалите работници.

Дънкан се втренчи в нея, очаквайки я да се пречупи. Бореше се с гнева, който го обземаше. О, как искаше да й каже, че е направил толкова много за нея — включително как задуши стария Бък с възглавницата. Някой ден щеше да й каже. Изправи се.

— Ще се погрижа за момчето, Бланш.

И щеше да го направи, помисли си той, докато затваряше вратата след себе си. Изплю се върху любимия розов храст на Бланш. Копелето й щеше да увисне на веригите в пещерата също както баща му и Соломон преди толкова години.

Соломон и Кайро пътуваха заедно до обяд, когато срещнаха един метис, който спомена, че е видял момиче като Гарнет, и Соломон веднага препусна напред. Гарнет бе минала оттук само преди два дни и Соломон вървя по следите на групата конници, докато се стъмни, после се върна в лагера на Кайро и Куигли.

Те бяха спрели в Ред Хоул, едно малко селище. Беше станало доста късно и палатката за представления на Кайро беше празна, а пред фургона й гореше огън. Скицата, която беше нарисувал, не беше достатъчна — трябваше да прегърне истинската Кайро, преди да тръгне на зазоряване.

Погледна към букета от маргаритки и други диви цветя, привързан към седлото му. Беше обвил стеблата им в мократа си кърпичка, за да не увехнат.

Когато стигна до огъня, Соломон слезе от коня си, вдишвайки аромата на ястието, което Куигли бе сготвил, и свали седлото на кобилата си.

Утре щеше да намери Гарнет, или поне щеше да се приближи до нея. Но тази вечер искаше да бъде с любимата си. Взе чайника с гореща вода от огъня и го изля в един леген. Поклати глава, когато Куигли се появи и го погледна въпросително.

— Тя скоро ще е при нас, Куигли.

— Как копнея да чуя гласчето й: „Куиг“. Мога ли да ви помогна, сър? — Куигли носеше топла кърпа и наточен бръснач. — Позволете ми. О, какъв прекрасен букет!

Соломон кимна, но беше доволен, че тъмнината скрива поруменялото му лице.

— За нея е. Мисля, че е необходимо да правя такива жестове. Но може би трябва да й подаря рози.

— О, Боже, а аз мислех, че цветята са за мен — каза уж тъжно Куигли, макар че едва сдържаше усмивката си. — Да, сър, необходимо е да правите такива жестове. Има достатъчно вода, ако искате да се изкъпете.

Когато Куигли видя застреляните патици и питите сирене, които фермерите бяха дали на Соломон, той реагира така, сякаш това бяха коледни подаръци. Още повече се въодушеви, когато видя торбата с подправки.

— Розмарин? Мащерка! Див лук? О, нима съм отишъл в рая? А какво е това? Копър? Прекрасен е… — Той целуна нежните листчета.

После целуна Соломон, който остана като вцепенен известно време. Дясната му ръка хвана дръжката на пистолета, докато другата внимателно изтри целувката от бузата му.

Соломон съсредоточи мислите си върху Кайро и взаимоотношенията им и успя да понесе суетенето на Куигли, докато се изкъпа и вечеря.

Кайро се събуди, когато фургонът изскърца и се разлюля леко. Лежеше неподвижна, само ръката й леко се плъзгаше към жартиера. Дръжката на малкия й нож прилепна в дланта й, когато фургонът изскърца още веднъж и я лъхна ароматът на сапун и на току-що избръснат мъж.

Соломон миришеше на дим, на кожа и на изворна вода.

Тя продължи да лежи тихо. Изведнъж усети уханието на диви цветя. Лекото докосване по рамото я накара да подскочи. Ножът й проблесна, когато една голяма мъжка ръка я хвана за китката.

— Изплаши ме, мистър Улф — изстреля тя, после видя букета от маргаритки. Погледна халата, който беше облякъл, после каубойската му шапка, после отново към маргаритките. — Страхотно изглеждаш. Научи ли нещо за Гарнет?

— Близо сме. Минала е оттук преди два дни. Загубих следите, когато се стъмни. — Соломон преметна колана си върху закачалката с роклята й. Очевидно беше притеснен. Облякъл съм този халат, защото Куигли пере дрехите ми. Но шапката си не бих му дал за нищо на света.

— Върнал си се заради мен. О, Соломон, толкова си мил. — Тя пое букета и шапката му. — Соломон?

— Не съм дошъл, за да…

Нищо не би могло да й попречи да скочи към него и да го придърпа в леглото си, задушавайки го с целувки. Легна върху него и смачка маргаритките с тялото си. Погали лицето му с пръсти.

— Не ти се е случило нищо лошо и си дошъл за мен. Ще намерим Гарнет заедно. О, караш ме да се чувствам толкова щастлива!

— Смачка букета — промълви той, докато ръцете му галеха ханша й през коприната.

— Знам… Знам, толкова са красиви. — Тя се взря в лицето му, в квадратната брадичка и в трапчинката… О, трапчинката… Целуна я няколко пъти. — О, толкова си красив, Соломон — възкликна тя. — Имаш трапчинка точно като тази на Кип! Затова си си пуснал брада, нали? Толкова много си приличате. — Тя се надигна, за да го вижда по-добре. — Знам, че ти си бащата на Кип, Соломон — каза бавно тя. — Сигурно съм разбрала още първия път, когато ви видях заедно — високи, тъмнооки и арогантни до мозъка на костите си. И двамата гледате като вълци единаци, когато сте ядосани. И ти толкова се гордееш с него.

Соломон я погали по бузата.

— Никога не съм се и осмелявал да мисля, че мога да имам такъв прекрасен син. Наистина се гордея с него, харесва ми да мисля, че във вените му тече моята кръв, кръвта на баща ми.

Кайро го целуна бавно, продължително. Той лежеше неподвижен под нея, кожата му гореше от целувките й по бузите, носа, устните.

— Това не е нормално — промълви той най-накрая и тя усети, че той се изчервява. Това й достави удоволствие.

— О! — Тя започна отново да го целува и той хвана главата й. — Недей да се срамуваш — подразни го тя, прокарвайки пръст по малката вдлъбнатина в брадичката му. — Погледни се само! — възкликна тя, когато пръстите й докоснаха току-що подстриганата му коса. Така изглеждаше по-млад. — Какво е станало с теб?

— Куигли ме хвана натясно — призна той с неохота. Очевидно се чувстваше неудобно от новата си прическа. — Но няма да се подлагам на никакви отпускащи масажи от страна на мъж. Гърбът ми е свикнал на дълга езда и няма нужда от никакъв масаж — отбеляза мрачно той. — Всичко си има граници.